Игри за милиарди

11

Нямаше да го хванат пак.

Марти О'Нийл се стовари тежко на една седалка и в продължение на цели две минути целенасочено пренебрегва мъжа, седнал на сантиметри от него, непосредствено вдясно. Движеха се към последната станция на метрото и влакчето тракаше към крайната си цел — „Александрия“.

О'Нийл, който имаше някакъв опит с подобни неща, огледа бързо вътрешността на вагона, докато Мич Уолтърс се преструваше, че не го познава. Беше десет — доста след пиковия час сутринта и два часа преди обедните тълпи да запълнят вагоните от стена до стена. В другия край пътуваха две възрастни чернокожи жени, стиснали пазарски чанти, които се хвалеха една на друга с внуците си. През няколко места седеше момче с анцуг на Джорджтаунския университет, с качулка на главата и както повечето младежи със слушалки в ушите. Беше забил нос в дебел учебник, поклащаше глава и някак успяваше да съвмести шума с ученето. Не представляваше заплаха.

Хора на охранителната фирма имаше и в двата съседни вагона. След минута се появиха на свързващите врати и вдигнаха палци.

— Чисто е — прошепна О'Нийл. Абсурдните мерки го караха да се чувства глупаво, но Уолтърс настояваше.

— Какво научи? — попита Уолтърс, забил поглед в пода, като че ли не разговаряха. Имаше се за добър конспиратор.

О'Нийл сложи внимателно на коленете му голям плик.

— Тук е всичко, което сме събрали през тази седмица.

— Изглежда доста тънък.

— Ами да. Няма кой знае колко нови неща за Уайли.

— Това добре ли е или зле? — попита Уолтърс и прибра плика в чантата си.

— Зависи от гледната точка, предполагам.

— Започни от това дали все още е този, за когото се представя.

— Да, на повърхността, да. Всичко съвпада. Той е умен и амбициозен. Обича парите. Лоялен е единствено към себе си и е опортюнист. Този тип сменя фирмите и работните си места като носни кърпи. Това обаче го знаехме.

— А под повърхността?

— Разбери, че няма нищо конкретно, което да говори друго.

— Аз обаче ти плащам толкова пари, за да чуя инстинкта ти.

— Мисля, че нещо не се връзва. Поне засега. Някак странно е. Бих бил по-щастлив, ако имаше признаци, че някога в миналото е нарушавал правилата или е участвал в мръсни игри.

— Може би изкушенията не са били достатъчно големи?

— Ето едно възможно обяснение.

— За бога, може да спечели милиард. Става дума за сделката на живота му, О'Нийл. Всеки човек си има цена, а този не би се поколебал пред нищо. Мислил ли си за това?

— Разбира се. — След като цял живот бе тършувал в чекмеджетата с бельо на хората, О'Нийл имаше докторат по човешките слабости и грехове. Джак, който се занимаваше със сделката сега, и Джак от миналото просто не се връзваха.

— Но не си убеден?

— Виж какво, плащаш ми, за да проявявам параноя, и ме бива за това. Сделката, с която сте се заели в момента, не е съвсем чиста, нали?

— Може да се каже и така.

— Предположих го. Значи, в миналото на този човек няма и намек някога да е правил нещо подобно. Нито веднъж, никога. Наши хора пътуваха до Ню Йорк, ровиха и там. Всички казват едно и също. Почтен и праволинеен човек. Честен човек. Просто ми се иска да видя последователност и в морално отношение.

Той мушна дъвка в устата си и започна да дъвче усилено.

— Какво предлагаш?

— Трябва да продължим да ровим. — Кратка пауза. — Ако не открием нищо, трябва да го държим изкъсо, в случай че реши да извърти някой номер.

— Вече опитахме, Марти, забрави ли? Твоите палячовци се издъниха. Истинска катастрофа. Не преувеличавам — това ни струва милиард.

О'Нийл намести широкия си задник на седалката.

— Поиска ми съвет, дадох ти го. — Той извади от страничния си джоб носна кърпа и шумно се изсекна. Сгъна кърпата и пак я прибра в джоба си. — Тук летиш без парашут, Мич. Ако зависеше от мен, след като става дума за толкова много пари, щях да намеря начин да държа този тип за топките.

Уолтърс започна да чопли носа си и да разсъждава върху чутото. Наведе се напред и разтри очи. О'Нийл очевидно свиреше на струната на тревогите му, за да издейства по-активни действия, повече пари, по-тлъст контракт. И въпреки че целият борд беше одобрил сделката, Уолтърс не можеше да не признае, че рисковете лично за него и за кариерата му си оставаха огромни. Ако Уайли успееше някак да го прецака, нямаше да има съмнение кой ще изпадне извън борда. И колкото повече мислеше за това, толкова повече го обземаха съмнения. Джак Уайли караше влака, тръгваше и спираше, винаги на крачка пред тях. И до този момент винаги беше демонстрирал повече ум и от най-доброто, което можеше да предложи Капитол Груп. Още го болеше от провала с проникването в къщата на Джак. Още му горчеше от това, че Джак го бе направил на глупак пред всички. След малко каза колебливо:

— Нали разбираш, че не можем да си позволим да ни хване пак?

— Виж, знам, че онзи път допуснахме глупави грешки. Това…

— Глупави? — просъска Уолтърс. — Не. Много повече от глупави. Ужасни.

— Добре, така да е. Ти каза да действаме бързо и момчетата влязоха на сляпо. Този път ще пуснем бивши тайни агенти. Бива ги за такива неща.

— Само не го подценявайте пак. Той е много умен и много предпазлив.

О'Нийл сви рамене и задъвка още по-ожесточено.

— Вече го знам.

— Чувал ли си фразата „правдоподобно отричане“?

— Моите хора са я измислили, не се притеснявай. Към теб няма да водят никакви следи.

— Искам да ми носиш за одобрение всичко, което смиташ да предприемеш.

— Естествено.

— Какво става с Арван? — попита неочаквано Уолтърс. Явно нямаше повече въпроси около Джак.

— Монтирахме бръмбари в къщата на стареца и подслушваме телефона му. Чакаме удобен момент, за да оборудваме и колата му.

— Подозира ли нещо?

— Не. Смята, че Джак се е появил просто така. Типичен лешояд от Уолстрийт — така го нарича.

— Тревожи ли се? — попита Уолтърс. Едва успяваше да прикрие възбудата си. Играта ставаше все по-забавна.

— Да, определено. Снощи с жена му си останаха у дома. Проведоха чудесен разговор. Караха се цялата вечер. Смятаха отново и отново. Никаква надежда. Тревожат се за децата.

— Защо?

— Смятат, че времето им е минало. Вече били стари. Искали да им оставят фирмата. Семейното богатство обаче се е превърнало в голяма черна дупка.

— И какво смятат?

— Жената настоява Пери да се обади на Уайли още сутринта и да сключи сделката. Да се отърват от фирмата, преди да ги е унищожила. Казва, че са твърде възрастни, за да се съвземат след такава катастрофа. След като банките се намесят, ще изгубят всичко — фирмата, къщата, колите…

— Умна жена.

— Старецът обаче казва, че още не бил сигурен.

— Какво повече чака?

— Непрекъснато говори за новия чудодеен продукт. Казва, че ако попадне в ръцете на когото трябва в Пентагона, проблемите им ще приключат.

Уолтърс се разсмя шумно и доволно.

— Глупости! Преди Пентагонът да прояви и най-малък интерес, ще трябва да мине поне година за изпитания и изследвания. Той разполага с ден, най-много два.

О'Нийл не се смя с него. Мушна в устата си нова дъвка и известно време преживяше усърдно. Възрастните дами в средата на вагона бяха преминали към оживен разговор за цената на хранителните стоки. Младежът продължаваше да чете съсредоточено книгата си. О'Нийл бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади няколко листа със записани разговори и ги вдигна към месестото лице на Уолтърс.

— Този човек не е глупав, Мич.

— Добре, разкажи ми.

— Обади се на финансиста си малко след полунощ. Мат… Мат… — погледна бързо към листата — Мат Белтън. Каза му да се готви.

— За какво да се готви?

— Каза му да започва да върти телефоните още от сутринта. Да намери някой с дълбоки джобове, да му предложи сериозен дял от чудодейния продукт. Белтън смята, че десет милиона ще свършат работа.

— Каква работа?

— Като спасителен пояс, така се изрази. Трябвал им някой сравнително богат, който да е готов да даде десет милиона срещу петдесет или сто, когато продуктът започне да носи печалба.

Уолтърс се облегна на седалката и разтри слепоочията си.

— По-отчаян е, отколкото смятах — заключи той. Вместо обаче да се намръщи, той се усмихна широко.

— Какво измисли? — попита О'Нийл. — Кое е толкова смешно?

— Фирмата му е публична, регистрирана на борсата. Значи става дума за сериозно нарушение на правилата на Комисията за ценните книжа и борсите. За такива неща се влиза в затвора.

О'Нийл го изгледа с недоумение. Нямаше понятие от финанси и сега не разбираше къде е проблемът. Уолтърс поклати глава и присви устни, сякаш плановете на Пери Арван го изпълваха с погнуса.

— Това е търговия с вътрешна информация. Да предлагаш на външен инвеститор поверителна вътрешна информация, за да го изкушиш да даде парите си, без дори да си уведомил собствените си акционери, е сериозно престъпление.

— Щом казваш — отговори О'Нийл, все още без да разбира. Изглежда, само на него му се струваше абсурдно, че Пери Арван нарушава и други закони.

— Освен това частните заеми са недопустими за една корпорация — продължаваше Уолтърс със сериозно възмущение в гласа. — Полимерът е разработен на територията на фирмата, от служители на фирмата, с използване на собственост на фирмата. Всичко това принадлежи на акционерите. Той няма право да продава части или да ги обременява с дълг без тяхно изрично заявено знание и съгласие.

— Май ще бъде заловен, преди да го е извършил — отбеляза О'Нийл.

— Имаш този разговор на запис, нали?

— Чува се идеално.

— Значи, има го.

— Има го… разговор, който не може да се използва официално.

Този малък технически проблем изобщо не тревожеше Уолтърс. Влакът спря със силно скърцане. Двете чернокожи жени слязоха, след тях с подскачане и поклащане под ритъма на музиката слезе и студентът. Двамата мъже останаха загледани в пода. Не помръдваха.

— Изпрати ми записа — най-накрая каза Уолтърс, после стана, намести вратовръзката си и изведнъж доби целенасочен вид.

— Няма проблем.

Джак чакаше в колата си на голям паркинг и четеше романче с меки корици. В този момент до колата му се плъзна дълга черна лимузина и спря на по-малко от метър от него.

От задната врата слезе Мич Уолтърс, стиснал куфарче в ръка, с доволно ухилена физиономия.

Джак излезе от колата си и двамата се ръкуваха доста хладно.

— Слушай, Мич, не мисля, че това е добра идея — каза веднага Джак.

— Прав си, Джак, идеята е повече от добра.

Уолтърс огледа паркинга, улиците край него и колите. Нямаше никакви скъпи коли, а само пикапи, които му се струваше, че ръждясват пред очите му. Погледът му се спря върху голяма тухлена постройка с надпис „Арван Кемикълс“ над входа.

— Каква дупка! — възкликна Уолтърс намусено. Извади от джоба си дълга пура, отряза ловко края й и с много смукане и пухтене я запали. Разговорът, който бе провел с Джак преди три часа, не бе минал гладко, меко казано. Джак го увери, че контролира положението напълно, и тогава Уолтърс го осведоми, че Пери Арван търси спасител, готов да сключи щедър облог в замяна срещу добра хапка от Свещения граал.

Точно както предполагаше, новината свари Джак неподготвен и го накара да се замисли. Уолтърс се възползва от възможността и настоя да поеме по-сериозна роля в операцията. Възраженията на Джак, макар и енергични, се оказаха безполезни.

Уолтърс беше решил твърдо. Беше крайно време Джак да се премести на задната седалка. Беше крайно време Капитол Груп и самият Уолтърс да поемат водещата роля. И сега се появяваше възможност да го направи, от която той щеше да се възползва максимално. Приключи разговора рязко, като заяви, че смята да се качи на малкия самолет на корпорацията, да прелети набързо до Трентън и да направи изненадващо посещение на Пери Арван.

Джак можеше да го придружи или не. Изборът бе негов. За Уолтърс това не беше от значение.

— Каза, че имаш запис, от който личи, че Пери се е канел да извърши престъпление. Правилно ли съм чул? — попита Джак и погледна Уолтърс навъсено.

— Да. Той и финансистът му Белтън.

— Какво престъпление?

— Склоняване към извършване на няколко тежки нарушения на законите за ценните книжа. Един от нашите корпоративни адвокати чу записите и смята, че за такива деяния се лежи в затвор. И ако са разговаряли от два различни щата, можем да говорим за федерален опит за измама.

— Откъде взе тези записи?

— Не е твоя работа — тросна се Уолтърс и изсумтя доволно, без да крие радостта си. Обичаше да контролира нещата изцяло. — Ти сам го каза. Нали сме партньори? Няма нужда да ти казвам каквото и да било.

— Законно ли е?

— На кого му пука?

— Значи не е.

— И какво?

— Пак ли е дело на онези приятелчета от охранителната фирма?

— Да кажем просто, че съм получил много дискредитиращ запис. Смятам да го използвам. Арван смята, че е открил начин да те заобиколи, но аз няма да го допусна.

— Мич, това не ми харесва.

— Ще ме разплачеш.

— Смяташ да го шантажираш — отбеляза Джак и поклати глава.

— Да кажем, че го спасявам от самия него. Така гледам на нещата.

— Ще трябва да го обясниш.

— Смята да извърши противозаконен акт. Всъщност няколко. Като добър самарянин аз ще му попреча да направи лош избор.

— Колко благородно…

— Благодаря.

— Предполагам, че не мога да те спра.

— Браво. Позна. Можеш да дойдеш с мен, за да ме подкрепиш, или можеш да изчезнеш, все едно.

Джак тръгна с него, изпълнен с безпокойство.

Агнес Каръдърс не познаваше никой от двамата мъже, които нахълтаха в стаята й, макар че беше чувала името на по-младия покрай телефонните разговори, които водиха преди два дни.

— Много е зает — заяви тя, пристъпи напред и присви устни. По-едрият от двамата мъже беше на метър от нея и явно се опитваше да я сплаши. Това обаче беше нейното работно място, нейното владение.

— Трябваше да се обадите и да си определите среща — продължи да настоява тя, вдигнала острата си брадичка и вперила поглед в него над очилата си.

Уолтърс подпря едрите си ръце на бюрото й и се наведе на около пет сантиметра от лицето й.

— Слушай, лелко, летя чак от Вашингтон, така че не смей да ми отказваш!

— А сега ти слушай, хитрецо, мистър Арван има по-важна работа и не му е до срещи с теб. Ще проверя дали може да те приеме следващата седмица.

— Следващата седмица няма да си на работа! — изсъска Уолтърс с гадна усмивка. След ден-два щеше да е собственик на тази фирма. Току-що беше взел първото си оперативно решение — лично щеше да уволни и изрита през вратата старата кобила. Дано да имаше пенсия, защото от фирмата нямаше да получи нито цент. Той лично щеше да се погрижи за това.

— Знаеш ли кой съм аз?

— Знам. Ти си този, който ще си тръгне до две секунди, защото ще извикам охраната!

Джак застана до Уолтърс.

— Извинете ме — каза той с приветлива усмивка и леко избута Уолтърс настрани, — моля ви, само му кажете, че сме тук. Нека той реши дали да ни приеме или не. Ако откаже, ще си тръгнем веднага.

Агнес погледна симпатичния млад човек, който говореше така почтително, после едрия нахалник, който я гледаше заплашително.

— Добре — каза тя на младия, хвърли още един изпепеляващ поглед на другия и влезе в кабинета на шефа си.

Излезе след миг със зачервено лице и ги въведе в кабинета. Пери Арван и Мат Белтън седяха в ъгъла, заобиколени от купчини таблици. По изпитите им физиономии личеше, че са прекарали с планината документи цял ден, оглеждали са числата и са се надявали на чудо. Идеално, просто идеално, помисли си Уолтърс.

Джак го представи набързо, после се отдръпна до стената и замълча.

— Какво става? — попита Пери, остави някакъв документ и се наклони напред.

Уолтърс посочи Мат Белтън.

— Предлагам да го помолиш да напусне.

— Защо?

— Ще водим деликатен разговор, така да се каже. За всички засегнати ще е по-добре той да остане конфиденциален.

— Имам доверие на Мат.

— Пери, по-добре направи каквото ти се казва — обади се Джак.

Пери и Мат се спогледаха.

— Добре — каза Мат, после се поколеба и кимна на Пери. — Ще бъда пред вратата, ако ти потрябвам.

В момента, в който той излезе, Пери попита Уолтърс:

— Кой си ти?

— Шефът на Капитол Груп. Сигурен съм, че си чувал за нас.

— Не, със сигурност не съм.

— С Джак обединяваме усилия, за да купим фирмата ти.

— Какво значи това?

— Той ни представи идеята си и ние решихме да го подкрепим. Ще осигурим финансиране. Ще помогнем в маркетинга на продуктите…

— Разбирам.

— Е, какво ще кажеш?

— За какво, мистър Уолтърс?

— За продажбата. Ще натиснеш ли спусъка или не?

— Да натисна спусъка? — Пери се отпусна на стола си и сложи пръст на устните си. — Така ли говорите за това нещо? Колко просто звучи. Натискаш копчето и… готово.

— Отговори на въпроса.

— Добре. Не съм решил още.

Уолтърс отиде до бюрото и сложи куфарчето си отгоре. С театрален жест отвори капака и извади отвътре малък диктофон, готов за включване. Пери свали очилата си мълчаливо, а Уолтърс натисна копчето. Гласовете на Пери и Мат се чуха съвсем отчетливо.

„Слушай — каза Пери с разтреперен от възбуда или облекчение глас. — Хрумна ми страхотна идея как да спасим фирмата…“, и така нататък. Нареждаше на Мат да изготви списък на всички богати инвеститори в компанията и извън нея, на които да започнат да се обаждат още от сутринта. Пери започна да бърше очилата си. Слушаше. Ако не се броеше потрепването на лявото му око, лицето му изразяваше съвършено безразличие. Разговорът продължи три минути, като накрая двамата обсъдиха как да подсладят примамката — Мат настояваше да предложат повече, Пери по-малко, като накрая решиха да обещаят хиляда процента възвръщаемост.

— Откъде се сдобихте с това? — попита Пери веднага щом записът свърши.

— Какво значение има? — озъби се Уолтърс. Нямаше намерение да изповядва пред Пери, че телефоните му се подслушват. И бездруго беше ясно. Ако се наложеше, щеше да се направи на невинен и да каже, че някой — неизвестно кой е оставил записа пред вратата му. Как се бе сдобил със записа ли? Какво значение имаше? Фактът, че подобно алиби изглеждаше съвършено неправдоподобно, но и невъзможно да се обори, беше добре дошъл.

— За мен има — настоя Пери и присви мрачно очи.

— За Комисията по ценните книжа няма да има, когато го чуят. Ще има значение единствено че с финансовия си директор кроите планове да нарушите закона.

— Имам уши. Знам какво е това.

— Чудесно. Спестяваш ми необходимостта да ти обяснявам в какво си се забъркал. Думите „престъпен заговор“ говорят ли ти нещо? Възрастните мъже не се справят особено добре в затвора.

Пери погледна към Джак.

— И ти ли си в тази игра, синко?

Джак заби поглед в пода и не отговори.

— Е, каква е офертата? — попита Пери равнодушно, отново забил поглед в Уолтърс.

— Радвам се, че попита. Съгласяваш се да ни продадеш фирмата днес и този запис изчезва.

— А ако не го направя?

— Фалит. Затвор. Позор. Ще бъде грозно. Още утре тук ще гъмжи от агенти на ФБР и Комисията по ценните книжа. Ще изискат регистъра на телефонните ти разговори, ще разберат с кои хора си се свързвал, вероятно ще разпитват и тях.

Пери се облегна и въздъхна дълбоко.

— Не ми оставяш голям избор, нали?

— Нека ти обясня още по-добре. — Уолтърс си придаде по-заплашителен вид. — Нямаш избор. Абсолютно никакъв.

— Добре.

Отговорът дойде толкова бързо, че дори Уолтърс не го очакваше. Пристъпи от единия на другия си крак, вторачи се в Пери изненадано, после се овладя.

— Добре?

— Имаш уши, Уолтърс. Да се договорим за цена и да приключваме.

Преди Уолтърс да реагира, Джак се оттласна от стената.

— Сто милиона долара — произнесе той силно и отчетливо, сякаш сумата не подлежеше на обсъждане.

— Сто милиона?

— Да. И срещу тях ще ни прехвърлиш всички права, всички патенти, всички интелектуални права. Цялата собственост става наша.

Пери поклати глава, прокара длани през сивата си коса. Беше стъписан.

— Сто милиона — изгледа той Джак. — Много щедро предложение. Защо толкова много?

— Мисля, че знаеш отговора.

— Полимерът.

— Да, това е сделката. Ти си тръгваш със сто милиона, а ние получаваме полимера.

Пери се вторачи в стената, загубил ума и дума. Не можеше да се каже дали е ядосан, шокиран, просто съсипан или всичко това заедно. Току-що чу първото ясно признание за какво всъщност става дума. Тези хора изобщо не се интересуваха от фирмата, от хората в нея, от възможностите да я съживят и да я върнат в бизнеса, който представляваше по-голямата част от живота на Пери.

Не — тук ставаше дума за едно-единствено нещо — за полимера, който той беше създал с изобретателността и труда си.

— Как научихте за него? — попита той след болезнено дълго мълчание.

— Предпочитам да не казвам — отговори Джак и извърна лице встрани.

— Тоест не искаш да кажеш.

— Добре, така да е.

— Е, добре, момчета. Щом искате полимера, ще поискам повече. Той струва цяло състояние. Вероятно милиарди. Вие също смятате така. Няма да ви го дам на безценица.

Уолтърс пристъпи и каза:

— Май не разбираш нещо, Арван. Цената е определена. Това не ти е автокъща за коли на старо. Няма пазарлъци. Уайли ти даде окончателната оферта.

— Това звучи като заплаха.

— Радвам се, че си внимавал. Мога да пусна записа в действие, а после само да събера парчетата.

Джак, който искаше да върне срещата в рамките на добрия тон, каза:

— Без полимера няма да получиш и един милион за фирмата си. Не можеш дори да я подариш. Имаш дълг от сто и петдесет милиона. А бизнесът ти се срива. Приеми цената ни. Измъкни се, докато все още е възможно.

Пери не можеше да блъфира повече.

— Прав си, предполагам — каза той.

— В такъв случай съгласен ли си на сделка? — попита Уолтърс.

— Изнудвате ме, но… съгласен съм. Стига да поемете и дълга.

— Това е част от пакета — увери го Джак бързо от името на двамата. Сега, след като го бяха уловили на въдицата, трябваше да изпълнят и неговите искания, да не му дават възможност да размисли и да промени решението си.

— Вече се договорих с банките — каза Джак. — Готови са да подпишат нови договори още утре.

— А служителите ми?

— Остава както ти казах. Три месечни заплати за всеки, който иска да напусне. Има обаче едно последно условие.

— Какво е то?

— Искаме да представим операцията като доброволно сливане пред акционерите и служителите ти. Не искаме никакви усложнения, недоволство или лоши чувства. Ти и тримата други най-големи акционери — Паркър, Лонгли и Малкъм — притежавате достатъчно акции, за да го уредите. Очакваме да осигуриш подкрепата им. Тази вечер.

— Тогава предложете на акционерите прилична цена.

— Седемдесет цента на акция. Повече от прилично е. Около двайсет процента над днешната борсова цена. Има трийсет милиона продадени акции, нали? Ти държиш осем милиона.

— Горе-долу. Мат знае по-добре тези неща.

Извикаха Мат и докато той и Джак се пазаряха за подробностите, Мич Уолтърс дремеше край бюрото на Пери и мечтаеше за полимера и вълшебната му способност да печата пари. Беше забележителен удар и Уолтърс се гордееше с него. Капитол Груп щеше да плати на Арван 100 милиона и да даде още петнайсет на акционерите — за по-малко от 150 милиона в брой Капитол Груп щеше да притежава най-голямото постижение на военните технологии на десетилетието. Наистина, имаше и дългове за сто и петдесет милиона, плюс двайсет милиона за Джак, но дори и така за фирма като Капитол Груп сумата можеше да мине и за грешка при закръглянето в годишния отчет.

И бездруго парите нямаше да са на Капитол Груп. Нито цент от капитала на фирмата нямаше да бъде изложен на риск. До един ден щеше да изпрати делегация в Русия или Близкия изток, за да види кой иска да участва в операцията. И на двете места имаше много милиардери, които търсят добри възможности за инвестиране. Уолтърс не се съмняваше, че парите щяха да дойдат бързо и лесно. Нарастващата прослойка на баснословно богатите в Русия особено активно търсеше възможности да прехвърля парите си в чужбина. При нарасналите цени на петрола саудитците и кувейтците отново бяха пълни с петродолари.

Двеста милиона щяха да са предостатъчно, но защо не и триста? Или дори петстотин?

Какъв ден! Какъв удар! Смяташе още с прибирането си да задейства рекламния отдел на Капитол Груп — ако искат да работят и цяла нощ. Нямаше да се съгласи на по-малко — трябваше да е на корицата на „Бизнес Уик“ и „Инвестърс Бизнес Дейли“. Вечерта щеше да обиколи няколко телевизионни канала с програми за бизнес, за да се похвали с постиженията си.

Винаги беше мечтал за първа страница на „Уолстрийт Джърнъл“, а сега това изглеждаше съвсем достижимо. Чудеше се дали ще може да получи копие от снимката за първа страница на вестника, за да я окачи в кабинета си като трофей. Щеше да я окачи на стената зад бюрото, точно над главата си, за да се набива на очи. Би било великолепно послание към посетителите.

По обратния път към Вашингтон щеше да обмисля и репетира презентацията си. До вечерта щеше да е уморен, разбира се, но нямаше как да не събере нужната енергия и ентусиазъм, за да премине триумфално през телевизионните студиа.

Без прекалено самохвалство, но и без излишна скромност, каза си той. Трябваше да улучи точния баланс — да разтръби за себе си и продукта, но и да не прекалява, за да не предизвика обратна реакция. Да не се надува, но и да не остави никакво съмнение чия далновидност и сръчност са постигнали сделката.

Това беше шанс, какъвто получаваше за пръв път, откакто беше шеф на Капитол Груп, и смяташе да се възползва от него максимално.

Беше му писнало от всичките онези бивши правителствени величия около него. Прекалено раздутият борд беше пълен с твърде много бивши политици, генерали и адмирали, както и с твърде много помощник-секретари на едно или друго, за да може да ги преброи. Беше му писнало бившите лакеи на правителството да се хранят на неговата ясла. Ненавиждаше ги. Мразеше високото им самочувствие, надутите титли, отегчаваха го безкрайните им военни истории, хвалбите им за контактите им, за конците, които можеха да дърпат, и за вратите, които можеха да отварят.

Държеше се раболепно с тях, но вътрешно вреше и кипеше.

Мич Уолтърс беше бизнесмен — просто и ясно. Отличен студент на „Уортън“, повикан да управлява бурно разрастващата корпорация, отдавна надраснала умствените способности на шайката бивши наемници на държавата.

През двете години, откакто беше главен изпълнителен директор, с него се подиграваха, държаха се презрително, третираха го едва ли не като наемен слуга, като счетоводител на известните палячовци над него.

До един бяха шайка снизходителни многознайковци.

Това щеше да се промени.

След година, когато цялата индустрия щеше да говори за полимера чудо, когато щяха да приберат повече пари, отколкото можеха да преброят, той щеше да изстиска от борда тлъст бонус. Щеше да се помни, да постави рекорд. Щеше да им занесе тлъстата хапка и да поиска достойно възнаграждение.

Мислеше да започне от седемдесет милиона — защо не? Но би се задоволил и с петдесет.

Защо да проявява алчност?