Игри за милиарди

21

Планът беше прост.

Няколко пъти седмично на Джак му писваше да си готви и той излизаше от къщи, за да отиде до някой местен ресторант. Ходеше само в близките заведения, за да може да пийне нещо, докато вечеря, без да се безпокои особено, че ще го хванат, че шофира след употреба на алкохол по пътя към дома. В четвъртъците обикновено ходеше в „Контрабандистът на ром“ — ресторант в Сий Брайт с добра морска кухня, великолепен изглед към реката, ламперия от тъмно дърво, бумтяща камина и атмосфера като на кораб.

В четвъртък, както обикновено, Джак излезе от дома си в седем. В седем и половина седеше удобно в ресторанта на обичайната си маса за двама край камината. Без да гледа менюто, си поръча специалитета на заведението — пълнени скариди, и любимото си питие. Когато му донесоха чашата скоч с лед, край масата му се мярна позната фигура.

Мъжът спря като закован.

— Боже мой! Джак!… Джак Уайли! Ти си, нали? — попита мъжът, като се престори на объркан.

Джак остави чашата скоч и вдигна очи.

— Здравей, Лу.

Уолърман се приближи още малко и застана до масата.

— Какво правиш тук?

— Живея наблизо.

Уолърман се огледа, после пак се обърна към Джак.

— Сам съм. Имаш ли нещо против да седна при теб?

— Очаквам някого — излъга Джак и погледна към вратата, като че ли човекът, когото очакваше щеше да влезе всеки момент.

— Тогава ще седна само за едно бързо питие. Да си побъбрим за старото време. Ще си тръгна веднага щом дойде гостът ти. — Без да чака отговор, Уолърман се настани на стола срещу Джак и вдигна ръка, за да повика сервитьорката. — Е, какво правиш напоследък? — попита той непринудено.

— Различни неща. Нищо интересно.

Сервитьорката дойде и Уолърман веднага поръча два джина с тоник. После бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и внимателно го остави в средата на масата.

— Очаквам важно обаждане. Няма почивка за нас, алчните.

Беше взел телефона само преди час от Морган, който в момента се бе свил в черен ван додж на паркинга и слушаше всяка дума от разговора им. Апаратът беше преработен от техниците на охранителната фирма — вътрешността му бе извадена и на нейно място бяха монтирани два широкоъгълни обектива и много чувствителен микрофон, който улавяше и жуженето на муха. Техниците бяха много горди с него. Сега за пръв път новото чудо щеше да бъде изпробвано в реални условия.

Морган, който дъвчеше пуканки пред апаратурата, беше залепил очи за двата монитора, поставени един до друг. На левия се появи лицето на Джак. Уолърман беше вляво. Морган тупна с длан по плота и изсъска:

— Пипнах те, копеле!

Джак гледаше право напред към събеседника си.

— Изглежда, се справяш добре, Лу. — В гласа му се прокрадна изненада.

Уолърман беше облечен безупречно, с нов син костюм за две хиляди долара, който му бяха купили от охранителната фирма, и наистина приличаше на повече от преуспял. Ноктите му бяха старателно оформени, прическата му беше направена от фризьор срещу двеста долара. Дори и зъбите му бяха избелени и излъскани до блясък. Беше им отнело много време и средства, но сега изглеждаше точно такъв, какъвто не беше — едра риба от Уолстрийт, пълен с пари, готов да сключва сделки за милиони, ако не и за милиарди.

— Справям се по-добре, отколкото очаквах, трябва да призная — отговори Уолърман с точната доза скромност. Джак не каза нищо и стана ясно, че не му се разговаря.

— Ожени ли се вече? — попита Уолърман, за да поддържа разговора.

— Не. А ти?

— Опитах веднъж. Повече от достатъчно ми е. Хванах я на местопрестъплението с един тип, с когото трябваше да сключа сделка за сто милиона. Всъщност не съжалих, че губя жената. Ожених се за нея, защото ми пусна. Оказа се, че пуска на всички. Загубата на стоте милиона разби сърцето ми.

Джак се засмя учтиво. Хуморът на богатите момчета.

Уолърман замълча за момент, после призна много тихо:

— Всъщност, Джак, очаквах да те открия тук.

Морган, забил поглед в екрана, следеше лицето на Джак, за да види реакцията му на това интересно признание. Веднага видя рязката промяна в изражението му — напомняше сценична треска.

— За какво става дума? — попита Джак, неспособен да прикрие безпокойството си.

— Нека най-напред поговорим за Едит Уорбингър — настоя Лу. — Знам, че мина много време, но би трябвало да си я спомняш.

— А, тя ли… — Джак се облегна на стола си в непохватен опит да изглежда безразличен. — Жалко, че й се случи онова. Но си прав — стара история.

— Нея я няма, но не е забравена, Джак.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомняш ли си, когато поисках от теб да ме включиш? Доколкото си помня, точните ти думи бяха да вървя на майната си. Тогава имах нужда от тези пари. Сериозна нужда. Те щяха да променят живота ми, Джак. Ти нарани чувствата ми. Колега от университета… А аз те представих във фирмата и дори гарантирах за теб. Защо ме отсвири така?

Джак седеше вдървено на стола си и слушаше. Мълчеше. Определено изглеждаше разстроен според Морган. Устните му бяха свити. Кожата на лицето му като че ли беше изопната. Между очите му се появиха две дълбоки бръчки.

Морган се приближи още повече до монитора и не можа да се сдържи — разсмя се. Ха — помисли си, беше решил, че това е останало в миналото, нали, мръсно копеле! Съвършеното престъпление, съвършено потулено, съвършено забравено. Аха! Ето я Едит, изпълзява от водния си гроб, идва да търси възмездие!

Уолърман въртеше нож за хранене върху масата — трескав опит да потисне еуфорията си. След толкова много години, през които беше мечтал да си го върне на Джак, години на търсене, надежди и очакване, моментът най-накрая беше дошъл. Морган се възхити от начина, по който Уолърман повдигна въпроса — импулсът да изстреля всичко веднага, да го натика в лицето му сигурно го измъчваше сериозно. Искаше му се да издържи колкото може повече, да остави Джак да осъзнае напълно всички кошмарни последствия. Нека се пържи и страда.

След малко Лу каза:

— След като ти си отиде, проверих всичко — документацията ти, компютъра ти, извлеченията на клиентите ти. Бива си те, Джак. Не си оставил нищо.

Джак като че ли въздъхна.

— Жалко, че си губил времето си. Винаги си бил идиот.

— Е, почти нищо — продължи Уолърман, който все още въртеше ножа и не гледаше Джак в очите. Все пак успя да пусне в гласа си нотка на загриженост. — Няколко месеца след това участвах в конференция на инвеститори и се отегчавах до смърт, когато ми хрумна свежа идея.

— Стига, Лу. В Принстън завърши с измама, в „Примо“ крадеше идеи за инвестиране. Няма да различиш свежата идея, дори и да е на коленете ти.

Уолърман се усмихна на обидата.

— Дали Джак не е пропуснал нещо? Да не е догледал нещо? Виждаш ли, беше се превърнал във фикс идея за мен. Не можех да те извадя от ума си — ти избяга с милионите, а ме остави в онази гадна фирма, пълна с алчни боклуци, подлеци и лъжци.

— Замисли се, Лу. Може би там ти е било мястото?

Уолърман като че ли пак се зарадва на обидата. Това беше моментът на неговия триумф и нямаше да допусне Джак да му отнеме удоволствието.

— Тогава ми хрумна.

— Фантастично! Защо не ми кажеш какво според теб съм пропуснал?

— Пътуванията ти. Веднага щом конференцията свърши, отидох в отдела, който организираше командировките. Рових се в архивите с часове. През годините, когато Едит е трябвало да бъде на онзи кораб, си пътувал доста.

— Вече наистина започваш да ме отегчаваш. — Обаче не изглеждаше никак отегчен.

— Пътувал си до Копенхаген в деня преди пристигането на Едит. Всъщност отседнал си в хотела, в който по-късно е отседнала и тя. Дори си пуснал престоя си за сметка на фирмата. Какво си правил там, Джак?

— Това се нарича добро отношение към клиент. Уреждах подробностите около пътешествието на Едит.

— Колко мило. Определено си похарчил купчина пари през служебните кредитни карти. Повече от двайсет хиляди за женски дрехи, други пет за луксозни куфари. Ако те интересува, имам копия от фактурите.

— Не ме интересува. Свърши ли?

— Едва ли. Виждаш ли, питах се, защо му е на Джак да купува тези дрехи и вещи за една старица, която има толкова много пари? После си отговорих — не е било заради нея.

— Това са спекулации, Лу.

— Сестрата, която си наел, за да заеме мястото на Едит, е трябвало да изглежда според ролята си. Трябвало е да има хубави тоалети, да показва прескъпи куфари, да си дава вид, че може да купи целия проклет кораб.

Джак успя да свие рамене с безразличие. Не беше убедителен. И през ум не му беше минавало, че някога може да чуе тези думи.

— После горе-долу по два пъти годишно си продължил да пътуваш до различни места, пръснати из Европа и Азия. Признавам, Джак, че в началото не схванах. После обаче отбелязах тези места на картата и разбрах. Това са пристанища.

— Обичам морската храна и слънцето. Приключи ли?

— Почти, Джак, почти. После се свързах с „Вермилиън Шипинг Лайнс“ — фирмата, собственик на кораба, с който би трябвало да пътува Едит. Хората бяха достатъчно любезни да проверят корабните дневници. И знаеш ли какво? — Лу млъкна и се вторачи в лицето на Джак, като че ли търсеше правилния отговор. — Да, предполагам, че знаеш. Посещавал си онези пристанища точно в дните, когато и корабът на Едит е бил там.

Вън на паркинга Морган не можеше да откъсне очи от физиономията на Джак. Дори и за миг не искаше да пропусне нито една гримаса, нито едно странно помръдване на очите, нито една болезнена смяна на настроението. Тъпчеше пуканки в устата си, дъвчеше бясно, наслаждаваше се страхотно. Джак като че ли се смаляваше на стола. Започна да разтрива слепоочията си, сякаш главата му щеше да се пръсне от болка. Нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие. Господин Хладнокръвно спокойствие вехнеше пред обективите на миниатюрните камери, монтирани в мобилния телефон, хвърлен по средата на масата, които записваха всяко трепване и многозначителна пауза в цвят и с висока разделителна способност. Уолърман беше виртуозен. Морган му се възхищаваше.

Лу млъкна, колкото да отпие голяма глътка джин с тоник.

— Трябвало е да се увериш, че онази жена е изпълнявала ролята си както трябва, нали?

Морган гледаше как отблясъците от камината играят по лицето на Джак. Спуснати клепачи, присвити устни — може би беше заради сенките и трепкащата светлина, но Джак определено изглеждаше разтревожен.

— Само това ли е? — попита накрая с нисък, заплашителен глас той.

— Ще ти се, Джак. След като разбереш основните неща, цялата измама лъсва. Имам планина от доказателства. Нали знаеш, че няма давност за убийство?

Дойде сервитьорката, за да вземе поръчката на Уолърман за вечеря.

— Разкарай се — сряза я грубо Джак.

Тя го погледна и веднага изчезна.

— Какво искаш? — изръмжа Джак.

— Какво искат всички?

— Ти ми кажи. Заради това си дошъл в края на краищата.

— Световен мир. Богата, красива нимфоманка, която притежава бирена фабрика. Милиард долара в банка по мой избор. Можеш ли да ми осигуриш тези неща?

— Извън възможностите ми е. Какво искаш от мен?

— Виж, Джак, още не съм решил.

Джак се наведе напред и доближи лицето си на сантиметри от лицето на Уолърман.

— Нерешителността може да е нездравословно нещо, Лу.

— Погледни в онзи ъгъл — усмихна се Уолърман и посочи доволно към другия край на залата.

Джак се обърна и погледна. Двама мъже в тъмни костюми се подсмихваха подигравателно. Единият му показа среден пръст, другият се задоволи с подигравателно махване с ръка. Беше дебютът им и те преиграваха, доколкото могат.

Уолърман не би се съгласил на тази среща, ако нямаше спасителен пояс, и охранителната фирма бе удовлетворила искането му, като изпрати двете весели горили, които сега се хилеха на Джак.

— В случай че се чудиш — добави Лу, вече доста самодоволно, — ротвайлерите са мои и са въоръжени до зъби. Не си и помисляй да направиш някоя глупост.

Джак се отпусна на стола си. Втренчи се в покривката и каза умолително:

— Можем да се разберем, Лу. Само ми кажи какво искаш.

Уолърман стана, взе мобилния телефон от масата, мушна го в джоба си и заобиколи, за да застане до Джак, който сякаш се беше парализирал на стола си. Наведе се на около пет сантиметра от лицето му и прошепна:

— Ще държим връзка, приятел.

Срещата щеше да е кратка и незабелязана както обикновено. Харви Кринц изчака, докато таксито спря край бордюра, надникна вътре, за да се убеди, че е което трябва, после отвори задната врата и се качи.

— Как я караш? — попита шофьорът, без да се обръща.

Кринц изчака, докато се настани удобно.

— Радвам се, че получи съобщението ми — каза той. Таксито потегли.

Шофьорът Тим Пейли беше дребен служител на Капитол Груп, от отдела, който сключваше договорите с правителството. Беше амбициозен, алчен и повече от готов да върши всякаква мръсна работа, стига това да помогне на развитието на кариерата му.

Кринц беше стар приятел, на когото през последните години се плащаше от специален фонд — скрита купчина пари, с които се купуваха приятели за Капитол Груп в град, пълен с лошо платени бюрократи на средно ниво.

Кринц обаче, прероден християнин и човек, отдаден на семейството си, никога не би взел пари, за да уреди договор или услуга при спечелване на търг. Това би представлявало тежко нарушение на професионалната му етика и закона. Той осигуряваше само вътрешна информация и сведения — нищо повече. Което също беше нарушение на закона, само че дребно.

Пет хиляди на месец в банка по негов избор на Бахамите осигуряваха само толкова лоялност.

— Е, за какво става дума? — попита Пейли.

— Не съм сигурен. Разследват ли ви във връзка с полимера?

— Не мисля, защо?

— Защото някой проявява сериозен интерес към него и към вас.

— По-конкретно?

— СКР. Агент на име Дженсън. През последните няколко седмици непрекъснато души около отдела ни.

Кринц заемаше ниска позиция в офиса на главния инспектор на Пентагона — нищо и никакъв пост, който обаче му даваше възможност да има общ поглед върху нещата. Беше започнал кариерата си в отдела за държавни поръчки и след като бе придобил значителен опит в договарянето и отчетността по средата на кариерата си беше преминал към отдела за контрол на бившия си отдел. Сведенията му бяха безценни и струваха много повече от шейсетте хиляди годишно, които Капитол Груп му плащаха.

— Какви въпроси задава?

— Не е питала нищо — отговори Кринц. — Иска всички папки във връзка с договора. До една.

— Добре, какво я интересува според теб?

— Трудно е да се каже. Качва папките горе, за да ги копира, предполагам. Връща ги след няколко часа.

Двамата замълчаха и се замислиха за момент.

— Кой се занимаваше със сделката за полимера?

— Познаваш я, струва ми се. Сали Грамбъл. Помагаха й Джонсън и Хюз, но и двамата са новаци и нямат опит. Може и да го знаеш, но не те бяха движещата сила. Правеха най-вече каквото им нареждаха хората от горния етаж. Всичко около този договор вървеше по вертикала от върха надолу. Не мисля, че има от какво да се безпокоиш.

Пейли стисна волана и помисли още малко.

— И бездруго не съм сигурен, че има проблем. Договорите са чисти, нали?

— Напълно. Стандартни договори с много малки промени, за да отговарят на конкретните изисквания.

— Тогава за какво са й?

— Точно това те питам и аз.

Движеха се много бавно по Паркуей към изхода за Маклийн в дясната лента, докато колите профучаваха вляво от тях.

— Не се безпокой, вероятно не е нищо сериозно — повтори Пейли. — Ти какво мислиш?

— Мисля, че агентите на СКР не биха събирали стотици страници договори за леко четиво. Мисля, че ако техен агент се интересува от теб, новината е лоша. На ваше място бих се тревожил.

— Ще предам, където трябва — увери го Пейли и погледна в огледалото. — Искаш ли да отидеш на някое конкретно място?

— Искам да се върна в Пентагона. И то по-бързо. Гладен съм, а сега е обедната ми почивка.

След още един час Пейли влезе в кабинета на шефа си и му разказа чутото от Кринц. Шефът му веднага вдигна телефона и се обади на големия шеф.