Игри за милиарди

19

Към втората седмица на януари от конвейера слизаха, покрити с полимера, най-различни машини — хъмвита, брадлита, танкове M1, дори най-новият бронетранспортьор „Страйкър“. Бяха пръскани от броня до броня, за да получат животоспасяваща козметична операция. Екипите се бореха за по-предно място на опашката — алтернативата беше дълъг престой в страна, в която бомбите се бяха превърнали в национален спорт.

Навсякъде, във всички бази в Ирак, бяха инсталирани съоръжения за боядисване, които напомняха кошери заради трескавата работа, която кипеше в тях. Не беше никакъв проблем екипите, които досега подсилваха броните, да се превърнат в бояджийски бригади.

Дори и след като разпределиха производството на полимера в пет завода в пет различни щата, бесните усилия да се осигурят всички необходими количества не доведоха до желания резултат. Пет от шест големи партиди, вече доставени в Ирак, пък се оказаха неправилно смесени и се наложи да бъдат бракувани и изхвърлени късно през нощта в различни иракски реки. Изглежда, работата в тази страна спираше непрекъснато, почти всеки ден. Друг проблем беше контролът над качеството. Пентагонът беше заливан от оплаквания за пропуснати графици, лоша изработка и слаба организация на цялата операция.

Мениджърите на Капитол Груп понасяха бурята от недоволство по същия начин, по който бяха понасяли и бурята от недоволство около програмата за подсилване на броните — просто не им обръщаха внимание. Откровено казано, това не изненадваше никого. Същите неадекватни мениджъри организираха екипите по нанасянето на полимерното покритие, същите лениви хора работеха на тричасови смени, обядваха безкрайно дълго и се прибираха в климатизираните си фургони всеки следобед в три, за да се наслаждават на дълга почивка.

Капитол Груп прибягваше до дежурното изпитано оправдание — че е трудно да се наемат качествени хора за продължителна работа в опасна военна зона. Не признаваха обаче по-голямата истина — в стремежа си към максимална печалба предлагаха толкова ниско заплащане, че никой нормален човек не би отишъл за толкова пари да работи за Капитол Груп в Ирак.

След известно време, когато недоволството стана прекалено шумно, от Капитол Груп изпратиха още хора и въведоха нощни смени, но те бързо възприеха работните навици на колегите си и подобрението беше незначително.

Общо взето обаче, резултатите бяха поразителни, ако не се обръщаше внимание на малките недостатъци. През първите месеци от двайсет бомбени нападения само три машини бяха разрушени от заложени край пътя взривни устройства. И в трите случая, както по-късно установи разследването, причината беше лошо полагане на полимерното покритие. Поради някаква причина екипите на Капитол Груп бяха оставили непокрити места.

За да управлява финансите на разрастващата се нова компания, от Капитол Груп назначиха ветеран счетоводител с голям опит във военните контракти, който веднага си подбра екип от „главорези“ с подобен стаж. Държавните служители, които се занимават с военните контракти, по принцип са претоварени с работа, а и много често са по-некомпетентни от колегите си в частния сектор. Екипът на Капитол Груп знаеше всички трикове и ги прилагаше максимално.

Надписваха работните часове, добавяха стотици несъществуващи работници, надуваха бясно цените на материалите и производствените процеси и при всяка възможност фактурираха по два пъти едно и също нещо. И защо не? Рисковете бяха незначителни. Дори и ако ги хванеха, което беше много малко вероятно, най-много щяха да ги плеснат по ръцете. Цялата операция беше твърде важна за Пентагона, за да може дори и да помисли за наказателно прекратяване на договора.

Дори това да станеше, от Капитол Груп щяха да се разкаят, да платят малка неустойка, да назначат нови мениджъри и да доведат нов екип ловки адвокати, които да правят същото.

Ева продължи да се отбива при Джак всяка седмица като по часовник. Отношенията им, изглежда, не се развиваха бързо, но тя упорстваше. След толкова месеци още не бяха правили секс и не бяха разменили нищо по-съществено от бърза целувка по бузата.

Пътуванията на Джак до Вашингтон бяха намалели и сега бяха рутинни и предварително известни. Посещаваше малкия си офис в сградата на Капитол Груп веднъж седмично, за да е в течение на работата около полимера. Дори и тези пътувания обаче се бяха превърнали в губене на време. Служителите, които в началото разговаряха с него, сега като че ли бяха онемели до един. Никой не го признаваше, но явно беше спуснато нареждане да не говорят с него. Предния месец Мич Уолтърс хладно го беше информирал за ново изискване — Джак трябваше да си запише час за среща поне две седмици предварително. Джак отговори, че за него това не е никакъв проблем.

Все още не беше поискал среща. От месец не беше разговарял с Белуедър или Уолтърс. Беше му все едно обаче — можеха да го държат настрана и да му обръщат гръб колкото си искат, но имаше нещо, което нямаше как да пренебрегнат в крайна сметка.

Той притежаваше една четвърт от полимера и доходите от него.

Червеното камри влетя в алеята на Джак и спря с бясно скърцане на спирачки, след като смачка два храста, така че наблюдателят от охранителната фирма се зачуди дали дамата е пияна, ядосана или и двете. След като беше следил дома на Джак шест месеца, вече му се искаше тази задача да приключи. Чувстваше се отегчен и нещастен. Вълненията около посещенията на Ева бяха останали в миналото. Отдавна вече нямаше залози. Нямаше и неизвестни около въпроса дали двамата ще го направят, или няма да го направят.

Поради някаква причина — и през това време бяха обсъдени десетки възможности — Джак не желаеше да пусне Ева в леглото си.

Възхищаваха се от силата на волята му и презираха безразличието му.

Човекът от охранителната фирма видя как Ева се измъква със залитане от колата и се втурва към вратата на Джак.

— И двете — промърмори той по радиото, което го свързваше с мъжа във вана, паркиран в края на пресечката.

— Какви ги дрънкаш?

— Ева. Дойде, пияна до козирката и достатъчно ядосана, за да раздава удари. На горкия Джак лошо му се пише.

Той свали стъклото и се заслуша. Какво развлечение! Беше паркирал съвсем наблизо, на отсрещната страна на улицата, срещу къщата на младо семейство, заминало на пътешествие из Европа за месец. Чуваше всичко.

Ева удари шумно по вратата на Джак и зачака. Олюляваше се.

— Джак, копеле такова! Отвори вратата! Знам, че си тук! — извика достатъчно силно тя, за да чуят всички съседи, ако не и целият квартал. Зад прозорците на околните къщи започнаха да палят лампи. Зад пердетата надникнаха няколко лица.

След около минута думкане и крясъци вратата най-накрая се отвори и се появи Джак по халат. Покани я да влезе, но Ева отказа.

— По-добре да остана тук, копеле такова! Нека чуе целият квартал — извика тя с цяло гърло. Определено желанието й се сбъдваше.

— Добре, щом така искаш… — отвърна Джак търпеливо и спокойно. Скръсти ръце на гърдите си и се облегна на касата на вратата. — За какво е всичко това, Ева? Какво се е случило?

— Ти мълчи! Аз ще задавам въпросите! — Говореше много завалено и едва се държеше на крака. Беше много пияна.

Джак сви рамене.

— Откога те познавам? — попита Ева.

— От седем месеца горе-долу.

— Грозна ли съм?

— Не. Ти си много красива.

— Проблем ли имаш? Някакъв фетиш, на който не отговарям? Какво ми е, Джак? Малки цици? Малко дупе? Много съм лесна? Не съм достатъчно лесна? Какво?

Той се усмихна и се опита да я успокои. След като не успя, каза:

— Студено е, да влезем вътре.

Ева залитна напред и го облъхна с дъх на уиски.

— Пияна си, Ева. Ставаш за смях.

— Ами ако ти кажа, че те обичам, Джак?

— Това е мило. И аз те харесвам. Просто не обичам да ме пришпорват.

Тя се олюляваше. Беше красива. Дори и пияна, с разрешена коса и отпуснато лице, пак беше красива и секси. Джак я улови за ръката, за да не падне. Тя се освободи.

— Защо никога не ме целуваш?

— Може би в момента съм твърде зает, за да се ангажирам. Може би моментът не е подходящ. Слушай, шофирала си до тук, пила си и си опасна на пътя при всякаква скорост. Влез вътре. Ще хапнеш нещо.

Наблюдателят едва не удари с юмрук таблото. Да хапне?! Лоша комбинация, идиот! На прага ти стои невероятна жена, пияна и свободна, която отчаяно иска нещо повече от учтив разговор и лека целувка. Искаше му се да изкрещи: „Хайде, Джак! Бъди мъж! След толкова разочарования подари й една нощ, която да запомни! Ако ще и от жалост го направи! “.

Изведнъж Ева сякаш престана да диша. Раменете й увиснаха и тя се подпря на вратата.

— Мога ли да остана през нощта? — попита тя, внезапно отмаляла.

— Мисля, че е по-добре да останеш.

— С теб?

— Не бързай.

Наблюдателят я чу да хлипа, докато влизаше вътре.

Определено Лу Уолърман не беше Чарлс.

Преди всичко Лу беше нисък и много черен. Морган се зачуди как така чернокож е получил името Уолърман, но предпочете да не пита.

Беше с протрити дрехи, свидетелство за неописуемо лош вкус — кафяв кариран костюм, който трудно би минал и на благотворителна разпродажба, синьо-бяла вратовръзка на точки и риза на едри райета, изпомачкана и на петна. Износените му черни обувки не бяха виждали боя от години.

Лу Уолърман беше неудачник от главата до петите.

Седнаха в малък неугледен бар в Манхатън. Лу не си губи времето да обяснява на Морган защо бе избрал това място. Заведението беше шумно и, изглежда, привличаше манекенки, тоест малка група скелетоподобни млади същества с много къси полички и достатъчно зяпащи ги мъже. Уолърман едва се настани на стола и поръча две бири и скоч за фиксаж. Беше казал на Морган, че е в обедна почивка. Значи се хранеше с течности.

— Е, за какво става дума? — попита той Морган.

— Джак Уайли.

Уолърман се наведе напред и се подпря на лакти върху масата.

— Джак, а? В какво се е забъркал този път?

Сърцето на Морган прескочи три удара. Преглътна с усилие и опита да овладее гласа си, за да не изглежда много заинтригуван.

— Защо мислиш така?

— Типично за Джак. При него това е просто въпрос на време.

— Разкажи ми.

— Познаваш ли Джак? Виждал ли си го изобщо?

— Всъщност не — призна Морган.

Лактите слязоха от масата. Уолърман се усмихна доволно като познавач.

— Да кажем, че Джак винаги се занимава с едно или друго долнопробно нещо. Той е елегантен манипулатор с милион тъмни идеи.

Прозвуча много добре, но Морган реши все пак да продължи предпазливо.

— От колежа ли се познавате?

— Да, познавах го в колежа. — Той се впусна в отегчителен разказ за отношенията им от началото до края. Били с година разлика и в различни специалности, но и двамата членували в един и същ клуб за хранене — вариант на студентско братство в Принстън. Двамата винаги били заети — Джак с лекциите и лакроса, а Уолърман се борел, за да се справи с изпитите си. Понякога се хранели заедно. Веднъж или два пъти излизали заедно с момичета. Участвали във всички ритуали на клуба. Били приятели, но неособено близки, призна Уолърман. След като завършили, всеки тръгнал по своя път. Джак отишъл в армията, Уолърман мечтаел за пари и затова веднага потърсил работа на Уолстрийт. Двамата се срещнали отново в „Примо Инвестмънтс“.

— Точно тези години ме интересуват — каза Морган и се ухили широко, защото не беше възможно да скрие възбудата си. Най-накрая надушваше джакпота. Донесоха питиетата. Уолърман грабна едната халба бира направо от ръката на сервитьора и веднага я поднесе към устата си. Не пиеше, а гълташе.

Избърса с длан бирената пяна от горната си устна.

— Да, така си и мислех — каза той и се усмихна. — Чул си за Едит, предполагам.

— Чух някои неща. Предимно слухове.

— Нека ти кажа. Каквото си чул, вероятно е истина. Джак си тръгна с купища пари. Много милиони. Със старата вещица попадна на златна жила.

— Мислиш ли, че я е убил?

— Знаеш ли какво казват хората?

— Не, припомни ми.

— Съвършеното убийство може да се извърши само в открито море. Няма труп, няма следи, няма как да се докаже. — Той се втренчи в младо същество, на чиято долна устна беше накачен цял бижутериен магазин. Седеше сама, не се хранеше, не пиеше, просто умоляваше да й се възхищават. — Джак го знаеше, разбира се.

— Значи мислиш, че го е направил?

— О, разбира се, че го е направил.

Морган като че ли се усмихваше и мръщеше едновременно.

— Ако успея да открия доказателствата, които го уличават, готов ли си евентуално да свидетелстваш в съда?

Уолърман беше по средата на втората бира. Престана да гълта и стовари халбата върху масата.

— Луд ли си? — извика той.

Няколко души от околните маси се обърнаха и го изгледаха. Последното, което Морган искаше, беше да привлича вниманието.

— Спокойно — прошепна той мрачно.

Изчака малко, докато престанат да ги гледат и Уолърман постави халбата, където смяташе, че й е мястото — пред устата си. Огромна глътка се хлъзна в гърлото му. Напрежението изчезна от лицето му. Морган се изненада, че една глътка може да го успокои толкова бързо. Наклони се напред и попита тихо:

— Мисля, че разговаряме, защото имаш зъб на Джак, така ли е?

— Не се разделихме в блестящи отношения.

— Бъди по-конкретен.

— Той си тръгна с всичките онези пари, а аз останах в гадната разпадаща се фирма. Шефът и финансовият директор загинаха по-малко от година след това и после всичко рухна. Оказах се в задънена улица, без изход.

Морган поглади брадичката си и се замисли над чутото. Реши да рискува и попита:

— Мислиш ли, че Джак има нещо общо със смъртта им?

Не изглеждаше Уолърман да се е замислял над този въпрос преди. Обаче го заинтригува.

— Според теб той е предизвикал самолетната катастрофа?

— Просто ми хрумна като възможност.

— Не знам дали е така.

— Доколкото мога да съдя от чутото, Кайл и Съливан са го подозирали. Наели са детективска фирма в Европа, която да го разследва. Смъртта им се оказва много удобна за Джак.

— Прилича ми на стила на Джак. В това отношение той е педантичен. Както ти казах обаче, не знам нищо конкретно.

— Ти поискали от Джак да ти даде дял?

Уолърман присви очи още повече. След кратко колебание призна:

— Може и да сме имали разговор на тази тема.

— И той ти е отказал, нали?

— В общи линии да, и то неособено учтиво. — Още една солидна глътка бира и премляскване. — Каза ми да вървя на майната си. Парите бяха много, щях да се зарадвам и на един-два милиона. Той можеше да си го позволи. Хората не се отнасят така с приятелите си.

— Не искаш ли да му го върнеш?

— Все още разговаряме, нали?

— Добре, просто е. Трябват ми доказателства, че Джак го е направил. Ако ти можеш да…

— А на мен ми трябват пари — прекъсна го Уолърман, преди Морган да успее да завърши мисълта си. Зарежи дреболиите, да говорим за пари — казваше изражението му. Сега вече и втората халба бира на масата беше празна. Лу се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Колко? — попита Морган със сключени вежди.

— Няма да е евтино. Много неща трябва се отчетат.

— Например?

— Например Джак е опасен човек. Трябва да видим какво е правил в миналото. Командос, герой от войната, очевидно е убил Едит. Не си поплюва, когато трябва да се отърве от някой проблем.

— Колко? — повтори Морган.

— Ще трябва да напусна работа и да бягам. Което означава край на една доходоносна обещаваща кариера. Ще са ми нужни достатъчно пари, за да живея.

Морган овладя желанието си да прихне. Каквото беше останало от кариерата на Уолърман, дори и да е била доходоносна и обещаваща, не се вписваше в картинката. Този тип беше жалка отрепка и неудачник. Нямаше достатъчно пари дори да си купи приличен костюм. Най-доброто, което можеше да му се случи, беше да зареже всичко и да започне от начало. Би трябвало Морган да му поиска хонорар за възможността.

— Просто ми кажи колко — настоя той.

— Само два милиона — отговори Уолърман, сякаш обещаваше страхотна сделка.

— Лоша шега. Колко?

— Не падам под това. Знаеш ли защо? Защото няма доказателства. Никакви. Джак е умен. След като си отиде, проверих всичко. Трансакциите му с Едит, банковите трансфери, всичко. Дори една вечер, когато всички си бяха отишли, прегледах диска на стария му компютър. Няма да откриеш каквото търсиш, Морган. Не и без мен.

— Тогава какво предлагаш?

Очите на Уолърман се залепиха за същество с коктейл в ръка, което се подпираше на бара. Морган се насили да погледне момичето два пъти, преди да повярва, че е истинско. Дълги кокалести крака, изцяло на показ, нелепо рижа по момчешки подстригана коса, дебела татуировка на бодлива тел около врата, дрехи, чийто дизайнер със сигурност бе социопат. Изглеждаше достатъчно голяма, за да се учи да пишка на гърне, но не и да й продават алкохол.

Уолърман най-накрая отдели поглед от нея и се вторачи в Морган.

— Да оставим глупостите, става ли? Обзалагам се, че не си федерален агент. Ти си наемник. Плащат ти, за да прецакаш Джак, и ти трябва помощ.

Каза го съвсем спокойно и Морган за момент се замисли дали си струва да блъфира, или да лъже.

Като че ли прочел мислите му, Уолърман добави:

— Ако обаче греша и наистина си федерален агент, два милиона са непостижими за теб. Тогава се разделяме, приятел.

— Не, прав си. Наемник съм. Работя за хора, които искат информация за Уайли.

— Какви хора?

— Не ти влиза в работата. Ето всичко, което има нужда да знаеш — те са големи и много силни. Ако в ръцете им попадне нужният материал, с Уайли е свършено.

— Значи аз съм този, който ти трябва. Договорихме ли се?

— Не и преди да стане ясно какво точно предлагаш. Парите не са мои и ще трябва да обясня какво ще се купи с тях.

— Използвай въображението си, Морган.

— Аз съм… как се казва в наши дни… лишен от въображение.

— Аз пък съм грозният скелет от миналото на Джак. Мога да отида и да го изнудвам за пари. Знам достатъчно, за да го накарам да се качи на самолета и да избяга в Бразилия. Ще се скрие в дълбоката тъмна джунгла и повече няма да чуеш за него.

— Готов ли си да отидеш с микрофон? — попита Морган, който явно имаше друг план.

— Обичам публиката. Разбира се, защо не?

— Смяташ ли, че ще накараш Джак да признае, че е убил Едит, за да го запишем?

— Разбира се.

— Как?

— Може би има някои неща, за които не съм ти казал и които няма да ти кажа, защото не съм идиот и не искам да ме минете с парите.

Той замълча и всеки потъна в мислите си. Уолърман изчакваше Морган да осъзнае предложението и условията му. А Морган се питаше дали всичко това е истинско, или Уолърман е чисто и просто мошеник, който опитва да измъкне тлъста пачка. Беше заговорил за Едит обаче без покана и определено изглеждаше, че е запознат с нещата. Освен това за разлика от Чарлс Лу Уолърман не си беше направил труда да прикрие истинската си самоличност или следите си. Ако ги измамеше, охранителната фирма щеше лесно да го открие и да му поиска сметка. Наказанието щеше да е тежко. В бизнеса това беше най-добрата застрахователна полица.

— Ами ако не се получи? — попита Морган.

— Значи ще взема само половината. Авансово, разбира се. Ако всичко е наред, ще дадете и втория милион.

— Почакай да се обадя по телефона — каза Морган. Стана, излезе вън на тротоара и се обади по мобилния на Марти О'Нийл в централата.

Както се и очакваше, претенцията за два милиона предизвика низ грозни ругатни, но в крайна сметка Марти преодоля шока и разговорът стана сериозен. Разбира се, че бяха много пари. След толкова месеци ровене обаче не бяха открили нищо. Чарлс им беше дал обещаваща посока, но копелето беше прекалено умно, за да допусне разговорът да бъде записан. Казаното от него засега беше слух, спекулация. Нямаше никаква юридическа стойност.

Мич Уолтърс бе нападнал О'Нийл — писнало му от празни обещания, уморил се от кухи оправдания, фалшиви следи и излишни движения, не искал повече да хаби сили напразно. По-лошо, вече му писвало и от охранителната фирма. Заплашваше, че ще потърси услугите на други.

Двата милиона не бяха истинският проблем. За Капитол Груп това беше капка от пълната кофа. Да, О'Нийл беше сигурен, че Уолтърс ще одобри. Да, несъмнено щеше да беснее и да ругае, да заплашва, че ще потърси друга фирма. Но щеше да плати.

След като имаше възможност да се спаси милиард, Уолтърс щеше да плати всякаква сума.

Портиерът се втренчи в значката, после махна на жената да влезе. След като тя се качи в празния асансьор и беше сигурен, че не го вижда, той взе телефона и набра номер.

— Току-що влезе агентка на Службата за криминални разследвания към отбраната — каза той в слушалката.

— Къде отива? — попита шефът на смяната.

— Горе. Качи се на асансьора.

— На кой етаж, идиот!

Онзи скочи и се втурна към асансьора. Видя, че спря на шестия етаж, после се спусна обратно към телефона.

— На шестия етаж — каза той задъхано.

— Как изглежда?

— Хубава… с червена рокля, ниски токчета. Брюнетка, среден ръст, елегантна. Всъщност е красавица.

Когато Мия Дженсън слезе от асансьора на шестия етаж и изчака, докато секретарката на отдела по изкупуванията остави телефона и види значката, един адвокат от правния отдел на Капитол Груп и едър униформен гард вече стояха зад гърба й.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита адвокатът. Беше млад и симпатичен, с безупречно ушит, много скъп костюм.

Нейната усмивка беше служебна и сдържана.

— Агент Дженсън, Служба за криминални разследвания към отбраната. Искам да се срещна с някои от вашите хора от отдела по изкупуванията.

— Имате ли назначена среща?

— Няма нужда да имам — каза тя и пак размаха значката пред носа му.

— С каква цел ще се срещнете с тях?

— Ще задам няколко въпроса във връзка с полимера, който произвеждате.

— Значи не сте на нужния етаж. Ако става дума за поредното оплакване от продукцията в Ирак, трябва да говорите с групата на бизнес партньорите. Втори етаж.

Улови я за лакътя, за да я поведе към асансьора, но Мия се отскубна.

— Пипни ме още веднъж без разрешение, и ще те отведа от тук с белезници.

Адвокатът отпусна ръце и бързо отстъпи назад, за да преоцени ситуацията. Дамата беше млада, красива и определено зла.

— Аз избирам с кого да разговарям — каза му тя ледено. — Как се казваш? — попита го със заплашителна нотка в гласа.

— Томас Уорингтън, юридически отдел. Ще трябва да обясните защо искате да разговаряте с нашите хора.

— Ами допреди малко исках да поговоря съвсем добронамерено с някои от хората, които сключват договори с нас. Имате ли какво да криете в тази фирма?

— Не, абсолютно не.

— Защото, ако заподозра, че имате — заплаши Мия, все едно че не беше чула отговора му, — ще се върна със заповед и няколко доста по-любопитни колеги, с които ще обърнем офиса ви с хастара навън.

Уорингтън я изгледа. По лицето му личеше, че не знае какво да прави, как да постъпи с тази жена със значка в ръката. Сериозно ли говореше? Можеше ли да извади заповед? Веднъж я бе подценил — сега трябваше да внимава повече.

— Да оставим грозните заплахи, агент Дженсън. При нас всичко е прозрачно. Ще ви придружа, ако не възразявате. — Изпробва най-добрата си усмивка.

— А ако възразявам? — Тя не се усмихваше.

— Пак ще ви придружа.

— Все ми е едно. Кой от отдела по изкупуванията движеше сделката с „Арван Кемикълс“?

Адвокатът не беше запознат с подробностите по тази сделка, но не смяташе да го признава. Не и пред тази жена. Секретарката на рецепцията и гардът го гледаха и опитваха да скрият, че им е забавно. Той усети как кръвта нахлува в главата му.

— Ще ви кажа, когато стигнем. — Посегна пак да я улови за лакътя, но бързо си спомни какво се случи предишния път. Ръката му се отпусна до тялото, като че ли беше докоснал огън.

— Следвайте ме — промърмори той.

Първата спирка беше офисът на Самюъл Парнър, шеф на отдела по изкупуванията. Каза на Мия да изчака вън и влезе в кабинета му, за да размени с него няколко думи насаме.

— Какво иска? — прошепна Парнър, да не би агентката да е долепила ухо до вратата.

— Не каза точно, но спомена хората, които сключват договорите с Пентагона, а после и изкупуването на „Арван“, но от това не се разбира нищо, нали? — отговори адвокатът.

— Не. Не и ако се интересува от сделката с „Арван“, така че по-добре аз да се занимавам с нея — настоя Парнър.

— Има ли от какво да се безпокоим? — попита адвокатът.

— Нищо. Абсолютно нищо — увери го Парнър със спокойна усмивка.

— Не позволявай видът й да те заблуди — предупреди го после адвокатът. — Топките ми вече се търкалят на пода пред бюрото на рецепцията.

Уорингтън излезе и въведе Мия в кабинета. Предложи й да седне с престорено спокойствие. Тя седна на въртящия се стол срещу бюрото на Парнър и внимателно кръстоса крака. Парнър я посрещна с крака върху бюрото и я огледа с подигравателна гримаса. Ако иска да се прави на мъж, попаднала е където трябва и при когото трябва. Нямаше представяне и ръкостискане. Адвокатът отиде в ъгъла, застана вдървено до стената и се опита да си придаде заплашителен вид.

— За какво е всичко това? — попита Парнър на висок глас и се намръщи още повече.

— Въпросите ще задавам аз — каза Мия без следа от притеснение или благосклонност.

— Значи мога и да не отговарям — тросна се Парнър. Нямаше да допусне да го разиграва някакво си нищожество със значка, дори и да е с великолепни крака — а наистина бяха перфектни, доколкото можеше да прецени.

Адвокатът кимна одобрително на Парнър: точно така, това е твоят кабинет, твоята територия и твоите правила.

За момент Мия замълча. Тя също се обърна към адвоката в ъгъла и попита Парнър:

— Предупредих ли ви за правата ви?

— Не помня такова нещо.

— Защото, ако бях — продължи тя с хладен професионален тон, — щяхте да имате право да мълчите, да си вземете адвокат, а аз щях да имам право да използвам всичко, което ми кажете, срещу вас в съда.

— Гледам телевизия. Знам правата си.

— Хубаво е, когато обществеността е образована. В такъв случай би трябвало да знаете, че при липсата на предупреждение, мистър Парнър, нямате право да мълчите. Тъй като съм федерален служител, който води официално разследване, всъщност сте длъжен да отговаряте на въпросите ми. Разбирате ли това?

Парнър погледна към ъгъла и адвокатът отново кимна, но този път не така бързо и почти безизразно. Специалността му беше корпоративно право, но тук ставаше дума за наказателно право. Съжали, че не беше внимавал достатъчно по време на лекции. Щеше му се да бяха изпратили друг колега да се оправя с тази вещица.

— Мисля, че разбирам — отвърна Парнър някак неохотно.

— Ще ви помогна да разберете още по-добре. Мога да задам въпросите си в кабинета ви, при всички удобства, или мога да се върна със заповед за арест, да ви измъкна с белезници и да ви разпитвам в далеч по-некомфортна обстановка. Разбирате ли?

Парнър отново кимна, без повече да поглежда глупаво Уорингтън. Помощникът му в ъгъла клатеше бавно глава, но не в знак на несъгласие, а от учудване. Тази агентка беше дошла на приятелска визита, а сега раздаваше заплахи, без да й мигне окото. Парнър свали краката си от бюрото. Мърдаше на стола си, играеше си с преспапието, полагаше усилия да скрие нарастващата си тревога.

— Върховният съд ми е дал такива големи права и власт, нали? — усмихна се тя злобно.

— Така е, наистина — съгласи се Парнър.

— Първи въпрос — обяви Мия и премина към деловата част. — Как научихте за „Арван Кемикълс“?

— Не разбирам въпроса.

Мия стъпи с двата си крака на пода и се наведе напред.

— Вие, момчета, почакайте тук. Ще се върна след час.

Стана и започна да оправя полата си.

— Чакайте! — извика Парнър. Беше почти писък.

— Защо? Губите ми времето.

— Добре, ще отговоря. — Той млъкна, пое няколко пъти дълбоко въздух и се опита да се овладее. — Нямаме какво да крием. За сделката с „Арван“ ни каза един инвеститор от Ню Йорк.

— Име?

— Не си спомням.

— Може би ще помогна. Джак Уайли?

Парнър и адвокатът се спогледаха крадешком — тя не биваше да вижда. Откъде знаеше това? И по-важното, какво още знаеше? След моментно колебание, колкото да прецени как евентуално би му навредил истинският отговор, Парнър успя да кимне утвърдително.

— Мисля, че това беше името.

— И какво ви предложи Уайли?

— Не съм присъствал на първоначалната среща. — Беше искрен. — Нямам представа. — Излъга. Беше слушал онзи ужасен запис как Джак праща подчинените му по дяволите поне дузина пъти, но беше сигурен, че тази жена нямаше как да знае за съществуването му.

— Изкупуване ли беше?

— Нещо такова.

— Как ще го опишете? Като приятелско или враждебно изкупуване?

— Приятелско… определено приятелско, агент Дженсън — отвърна той и възвърна самообладанието си. — Мистър Арван разработи прекрасен продукт с чудесни перспективи. Но не беше по силите му да се справи по-нататък и той си даваше сметка за това. Искаше да го даде в ръцете на по-голяма фирма, която да го внедри бързо. Радвам се, че избра нас. Поласкани сме. Платихме му богато.

— Как беше изпитан продуктът?

— Изцяло. При реални, много тежки условия.

— Попитах как, мистър Парнър, а не доколко добре.

След още малко колебание Парнър каза:

— Аз… не знам точно как. Аз съм шеф на отдела по изкупуванията, а не на техническите изпитания и оценки.

— Знам с кого разговарям — отсече тя и много спокойно го попита: — Давала ли е вашата фирма някакви средства на конгресмен Ърл Белцър от Джорджия?

— Какво?

— Не е сложно. Подкупихте ли Белцър или не?

Парнър нямаше намерение да отговори на този въпрос. По никакъв начин. Нито с лъжа, нито с истина. От необходимостта да пусне още един голям блъф го спаси Уорингтън, който някак беше успял да възвърне самообладанието си и се намеси в разговора категорично:

— Приключваме с отговорите без призовка. Тази фирма не е направила нищо нередно и въпросите ви не ми харесват.

— Не е нужно да ги харесвате.

— Искам да знам… дали сме обект на разследване и ако да, за какво? — Трябваше да зададе този въпрос в мига, в който я видя. Знаеше, че навлиза в опасна територия, но не беше съвсем сигурен защо. — Каква е целта на посещението ви? — добави той, за да продължи немощното си усилие да обърне баланса на силите.

Мия го изгледа с насмешка.

— Дойдох, за да се запознаем.

— Да се запознаем?

— Понеже ще ме виждате често, реших, че е по-добре да се запознаем.

Преди да успят да я попитат точно какво иска да каже с тази неясна заплаха, тя се отправи към вратата и излезе.