Игри за милиарди

20

Събраха се в големия кабинет на Мич Уолтърс. Екипираният му портрет от „Уолстрийт Джърнъл“ сега висеше на видно място в средата сред другите му експонати на славата. Присъстваха само малцина избрани — самият Уолтърс, Даниъл Белуедър, Алан Хагър и Фил Джаксън — хората, които се занимаваха с полимера. Съвещанието беше свикано по спешност. Освен това беше и много напрегнато.

Джаксън беше човекът, чиято преценка щеше да е от най-голямо значение, и затова той пое нещата в свои ръце от самото начало.

Започна с бърз, тежък разпит на Томас Уорингтън, адвоката с миловидното лице от юридическия отдел, на когото се бе паднал лошият късмет да посрещне Мия. Джаксън се отнасяше към него с цялото презрение, на което беше способен към новак адвокат, когото са хванали със свалени гащи.

— Значи просто я остави да влезе в отдела по изкупуванията? — попита Джаксън, все едно че Уорингтън беше стоял настрана, докато онази жена ограбва сейфа на фирмата.

— Тя имаше значка — отговори Уорингтън, явно изплашен. — И беше много настоятелна.

— Но не си я накарал да обясни защо?

— Не ми даде никаква възможност.

— Идиот! Разбира се, че няма да ти даде!

Уорингтън трепна.

— Опитах се да го измъкна от нея — каза той жално, като с болка си даваше сметка колко зле звучи.

— Хайде, махай се от тук. Повече не се мяркай пред очите ми — изрева Джаксън заплашително. Уорингтън за малко да подпали килима с бързината, с която си тръгна.

— Какво мислиш? — попита го Белуедър. Гневният поглед отстъпи място на типичната за Джаксън отегчена снизходителност.

— Какво мисля ли? Мисля, че опипва почвата. Надушила е нещо, но все още не разполага с конкретни доказателства.

— Не ми харесват въпросите, които е задавала на Парнър — обади се Уолтърс. И добави, като че ли някой имаше нужда да ги чуе пак: — За изкупуването, за изпитанията, за парите за Белцър. Защо проявява интерес към тези неща?

— Може би стреля в тъмното — предположи Хагър. — Всичко, за което пита, може да се прочете в пресата. Всички знаят, че купихме „Арван Кемикълс“. Дявол да го вземе, Мич даде интервюта по всички телевизии и вестници, които решиха да му обърнат две минути внимание. Всички знаят, че продуктите за отбраната се подлагат на изпитания. Освен това всеки наблюдател ще ти каже, че Ърл Белцър прокара полимера през Конгреса.

Това безобидно обяснение, разбира се, беше правдоподобно и звучеше успокоително. Но не удовлетворяваше никого, включително и самия Хагър. Той сви рамене едва забележимо, за да покаже, че сам не вярва в него.

— Какво знаем за агент Дженсън? — попита Джаксън и плъзна изпитателен поглед по лицата им.

Хагър се наклони напред.

— Свързах се с мой източник в офиса на главния инспектор. Един тип, който някога работеше за мен. Не я познава лично, но извади досието и.

— В което пише?

— Право в Харвард, завършила втора в групата. Не ме питай защо работи в Службата за криминални разследвания, не мога да го разбера, но това е факт. По-лошо — бива я в работата. Миналата година е получила две награди за отлично справяне със задачите. Впечатляващо за новопостъпил агент.

— Значи се натяга — отбеляза Белуедър пренебрежително, като че ли пренебрежението му имаше някакъв смисъл.

— А източникът каза ли ти дали ни разследват? — попита Уолтърс.

— Не — отговори Хагър. — Не знае нищо по въпроса. Има обаче много разследвания, най-вече по-деликатните, които се пазят в тайна до последната минута. Възможно е да не е сред посветените. Казах му да души наоколо и да опита да разбере нещо.

— Като че ли няма за какво да се безпокоим — отбеляза Уолтърс и се отпусна на стола си.

Джаксън, който не излизаше от ролята си на адвокат нито за миг, се тросна:

— Ти си глупак, Уолтърс! Плаща ти се, за да се безпокоиш. Тази жена дойде тук, за да ни раздруса, и можеш да бъдеш сигурен, че не е свършила. Изпрати ни послание.

Обсъждаха проблема „Мия Дженсън“, докато се умориха да говорят. Съвещанието продължи четирийсет минути. В крайна сметка след доста спорове и заяждане решиха, че засега няма нужда да предприемат каквото и да било. Щяха да наблюдават и да чакат. Щяха да подготвят няколко варианта за реакция, в случай че Мия Дженсън се превърне в по-сериозен проблем, но засега топката беше в нейната половина.

Експертът по скандалите Джаксън изказа мнението си на опитен юрист, че тази жена се опитва да ги провокира да направят нещо глупаво. Класическата тактика на ченге. Имаше силна интуиция, нюх, но абсолютно никакви доказателства. Блъфираше и действаше пипнешком точно защото не разполагаше с никакви основания за започване на официално разследване, а без такава процедура възможностите й бяха силно ограничени.

— И така, не й правете никакви услуги — предупреди Джаксън и се вторачи многозначително в Уолтърс.

— Има обаче едно нещо, за което трябва да се погрижим — намеси се Белуедър.

— Знам. Джак Уайли — кимна Джаксън. — Ще се наложи да го посетя.

Лъскавата черна кола спря пред къщата на Джак в пет следобед. Джаксън се беше обадил предварително. Домакинът го очакваше.

Нямаше ръкостискания и фалшиви любезности. Джак въведе Джаксън в дневната и двамата мълчаливо се настаниха в двете удобни кафяви кожени кресла.

Най-накрая Джак попита:

— Какво има?

— Свързвали ли са се с теб агенти на СКР?

— Какво е СКР?

Джаксън обясни накратко, после добави:

— Тази сутрин в централата се отби агентка на СКР. Не разполага с нищо конкретно, но души наоколо.

— Във връзка с полимера ли?

— Какво друго?

— След като не разполага с нищо, защо души наоколо?

— На този етап нямаме притеснения. Ти също не бива да се притесняваш. Всъщност това можеше да се очаква. Полимерът получи огромно финансиране за един-единствен доставчик без търг. Което веднага предизвиква подозрения. Сигурен съм, че тя просто оглежда.

— Значи е безобидно? — попита Джак. Беше опрял лакти на подлакътниците на креслото, а пръстите си бе опрял пред устата. Приличаше на професор от колеж, който изпитва нещастен студент. Позата му и скептичният тон започваха да лазят по нервите на Джаксън.

— Казах ти, убеден съм, че само оглежда. Ако никой не й дава основание, тя скоро ще разбере, че си губи времето, и ще престане да губи и нашето.

— И ти дойде да ми го кажеш?

— Радвам се, че внимаваш, Джак.

— Тревожиш се за мен. Колко трогателно.

Малките очи се присвиха още повече, тясното лице се изкриви в гримаса.

— Ти не ме харесваш, нали, Уайли?

— Наблюдателен си.

— Аз също не те харесвам, но това е без значение. Предупреждавам те, че всички сме в една лодка. Или ще плаваме заедно, или ще се удавим. Всички ние, включително и ти, Уайли, сме прекрачили някои етични граници.

— Странни думи използваш, Джаксън. Не искаше ли да кажеш, че сме нарушили няколко сериозни закона?

— На никой не му пука какво искам да кажа. Искам да ме увериш, че си на борда с нас.

— Или какво?

Джаксън се наведе напред, докато лицата им не се оказаха на сантиметри едно от друго. Чертите му се изкривиха, челюстите се стегнаха силно, очите му изпъкнаха. Използваше тази физиономия почти винаги с голям ефект, когато искаше да сплаши или притесни някой силен председател на комисия, посивял съдия или обръгнал адвокат. Гордееше се с нея.

— Не ти трябва да се захващаш с мен, Уайли! — просъска той. — И ако не си чул, Капитол Груп не е корпорация, с която можеш да се шегуваш. Имаме повече муниции и ресурси, отколкото можеш да понесеш.

Остави заплахата да отекне. Следеше лицето на Джак, за да долови типичната реакция — внезапно примирение, потрепване на устните или, най-малкото, бързо отместване на погледа.

Джак не трепна. Вместо това той се облегна спокойно на стола си, кръстоса крака и се усмихна.

— След като става дума за милиарди долари, Джаксън, защо да искам да проваля всичко?

Джаксън го изгледа втренчено. Хладната реакция го обезпокои. Не че очакваше Джак да се разплаче или разхленчи, но не беше очаквал подобно спокойствие.

После си припомни, че лицето отсреща принадлежеше на закоравял убиец и крадец. След службата си в Делта Форс, Едит, вероятно бившите му шефове и тримата членове на борда колко ли още хора беше ликвидирал? Нищо чудно, че във вените на този човек течеше ледена вода.

Е, Джаксън можеше да бъде не по-малко безмилостен и кораво сърдечен. След като издържа на студения му поглед един доста продължителен момент, той каза:

— Името й е Мия Дженсън. Адвокат. Умна е. Знаеше за теб. Имам силно предчувствие, че ще намери повод да се срещнете.

— Хубава ли е?

— Не прекалявай, Уайли. Ето какво. Изкупуването е било добронамерено. Нямаш представа как Министерството на отбраната е научило за нашия продукт. Още по-малко знаеш как се е появил контрактът за финансирането. Ангажиментът ти с нас е с ограничена отговорност и ролята ти е много малка.

— Да си водя ли бележки?

— Не се шегувай с мен, момче. Не си от моя калибър.

— Свърши ли?

— Да, свърших.

— Тогава е мой ред — каза Джак бавно и натъртено. — Ти и другите от Капитол Груп се опитвате постепенно да ме изместите от сделката. Не съм глупав, Джаксън. Сега отново имате нужда от мен. Не си и помисляйте да ме излъжете дори с един цент, защото…

— Защото?

— Използвай въображението си.

Ники Гарнър се въртеше около бюрото на Мия Дженсън, когато тя дойде на работа на следващата сутрин.

— Имаш ли време за няколко думи?

— За теб винаги, Ники.

— В кабинета ми. Веднага! — Мрачен и ядосан, той тръгна пред нея между бюрата към малката стаичка в задната част. Като шеф на секция, единствен имаше кабинет, макар че трудно би могъл да се нарече така — един шкаф щеше да е по-комфортен.

Ники опитваше да дава добър пример с реда в кабинета си, но беше безнадеждно. Навсякъде бяха пръснати папки и юридически справочници. Покрай стените, по ъглите и навсякъде, където имаше място, бяха струпани купища документи. Помещението бе жълто от залепените по бюрото и наоколо листчета за бележки.

Ники затвори внимателно вратата, прескочи няколко папки и отиде зад бюрото си. Опря бедра на ръба и попита:

— Какво, по дяволите, си правила вчера в Капитол Груп?

— Как разбра, че съм била там?

— Снощи, след като ти си отиде, ми се обадиха от кабинета на главния инспектор. Ханреди, заместник главният инспектор, каза, че си разбунила духовете в Капитол Груп, разтревожила си ги и те са му се обадили. Пита ме какво става.

— А ти какво му каза?

— Истината, колкото и да е срамна. Че нямам представа какво става. Ще ми кажеш ли ти?

— Спокойно, Ники. Няма нищо за казване всъщност. Просто отидох заради сигнал на приятели от отдел „Договори“. Знаеш ли за полимера на Капитол Груп?

— Разбира се, че знам. Казват, че върши чудеса.

— Може би, но прилагането му в Ирак е пълна каша. Помниш ли всичките оплаквания във връзка с програмата за подсилване на бронята, с която се захванаха от Капитол Груп? Познай какво става сега. Прилагат същите трикове.

— Тези неща са за отдел „Договори“ — отбеляза Ники и я изгледа подозрително.

— Знам, но нашите хора са объркани. Помолиха ме да сплаша Капитол Груп. Най-малко от всичко биха искали да се повторят последните няколко години, когато фирмата на практика неутрализира всички оплаквания, без да отстрани причините. Там умират хора в края на краищата.

— Ти какво им каза?

— Не съм глупава. Нищо конкретно. Зададох им няколко прости въпроса. Щом са се изнервили, значи съм постигнала целта си.

Колкото и да я биваше, помисли си Ники, Мия все още беше младши агент и неизбежно можеше да допусне грешките на неопитния новак. Оттласна се от бюрото и каза:

— Мия, Капитол Груп не е някаква дребна фирмичка. Имат невероятно влияние. Те са висока топка. Не можеш просто да отидеш и да им бръкнеш в окото.

— Знам кои са. В борда им не участва само Бог — отвърна Мия. — Само че, доколкото знам, работят за нас. Получават нашите пари, нали?

Ники се вгледа в лицето й, сякаш за да се увери, че не е пропуснал нещо. Телефонът му иззвъня и той вдигна слушалката.

— Чака ме работа — каза Мия и излезе от кабинета.