Игри за милиарди

24

Изпратиха Бил Фийст с по-малкия самолет. Този път нямаше нужда да се прави на любезен, а за него беше въпрос на гордост да раболепничи само когато се налага. От самото начало се държеше хладно и дистанцирано. Джак тръгна с него без никакви възражения. Сви се на седалката и през целия път чете някакъв долнопробен роман с меки корици.

Фийст отпиваше джин и гледаше през илюминатора как земята долу се отдалечава.

След час кацнаха на летище „Рейгън Интърнешънъл“ и се плъзнаха към частния терминал. След още половин час борба на корпоративната лимузина с трафика на Вашингтон стигнаха до заседателната зала на Капитол Груп.

Джаксън най-накрая беше успял да се измъкне от шоуто със сенатора и жуженето на телевизионните камери. След като уреди освобождаването му под гаранция, той открадна няколко мига, колкото да вземе душ, после прекара пет минути с Лу Уолърман насаме и веднага реши, че му харесва онова, което Лу му показа. В добри ръце, а именно в неговите ръце, то щеше да е опустошително. Грабна доказателствата и нареди на Уолърман да чака в съседната стая, докато го повикат.

Джак влезе в заседателната зала и седна на същия стол, на който бе седял и преди няколко месеца, когато с Уолтърс положиха подписите си под договора, превърнал се в кошмар.

Както и преди, отговарящите за проекта се бяха събрали на противоположната страна на масата, но сега алчните усмивки бяха заменени от сърдити гримаси. Този път нямаше закуски и шампанско. Нямаше сърдечни поздрави. Никой не се спусна да му стиска ръката и да говори колко е страхотно, че е дошъл.

Сега Джак беше врагът.

Някъде отзад работеше записващо устройство, през което цялото заседание се предаваше в тайната стаичка в сутерена. След това записът щеше да бъде редактиран много внимателно. Някои пасажи щяха да изчезнат, но бяха сигурни, че ще успят да накарат Джак да направи някои компрометиращи признания. Трябваше им много малко.

— Имаме някои въпроси — започна Джаксън, като фиксира новодошлия с гневен поглед. — Чу ли новините около полимера?

— Какви новини? — попита Джак. Огледа присъстващите искрено озадачен.

— Договорът ни с Пентагона е суспендиран. Докладът за изпитанията, който ни даде ти, се оказа фалшив — с предварителни данни, които впоследствие са били опровергани от по-нататъшните изследвания и е трябвало да бъде архивиран. Безценният полимер, който ни предложи, се оказва с много малка трайност. Това за нас е сериозен проблем. — Джаксън се наведе напред. — И така, първият въпрос е откъде взе доклада, Джак?

Наблюдаваха лицето му, за да видят как приема новината. Джак потърка ухото си и заби поглед в масата.

— Това е ново за мен.

— Така ли?

— Да, и съжалявам. Може ли да поправим положението?

— Не сме тук, за да отговаряме на твоите въпроси. Откъде взе доклада?

Джак вдигна очи от масата.

— Този разпит започва да ми писва, Фил. Пак ти казвам, че не е твоя работа.

— Моя работа е и още как. В резултат на този доклад сме изправени пред сериозно разследване за измама. Ти също си замесен, Уайли. А сега ми кажи откъде го взе.

— Бъркаш фактите, Фил.

— Така ли?

— Не аз използвах доклада, за да убедя Пентагона да купи полимера. Усъмних се в идеята на Мич и Дан да заобиколят изискванията на Пентагона за изпитанията. Бях сигурен, че е лоша идея, но и двамата ме убеждаваха, че няма проблем.

Джаксън се обърна и погледна Уолтърс и Белуедър.

— Истината ли казва?

— Не. Той лъже — отговори бързо Уолтърс.

Разбира се, че беше истина. Белуедър потвърди дебелата лъжа с кимване.

— Откъде взе проклетия доклад? — настоя Джаксън още по-силно и стовари юмрук върху масата.

— Ще се задоволиш със същия отговор: не е твоя работа.

Четиримата мъже от другата страна на масата се спогледаха и безмълвно решиха да зарежат дружелюбния подход, който и бездруго вече не беше чак толкова дружелюбен.

Белуедър се наклони напред и опита да си придаде тъжен вид.

— Съжалявам, Джак. Ти ни принуждаваш да го направим. — Положи усилие да го каже с дълбоко съжаление. Протегна ръка и натисна бутон.

След няколко секунди вратата се отвори и влезе Лу Уолърман. Отиде с големи крачки до началото на масата, спря и се усмихна на Джак, на останалите, на стените — не можеше да престане да се усмихва.

На лицето на Джак се появи изражение, което би могло да се определи единствено като шок. Опита да се съвземе, но безуспешно.

— Лу, какво правиш тук? — попита той тихо.

Лу се наслаждаваше на мига под лъчите на прожектора. Радваше се, че е там, а още повече се радваше на ужаса по лицето на Джак. Най-щастлив беше обаче заради петте милиона долара, които само преди час бяха преведени в банката, която беше посочил. Сега тези пет се охлаждаха заедно с другите два в трезор на Бахамите. Лу изведнъж беше забогатял.

— Аз съм приятел с момчетата тук — похвали се той и посочи с жест дясната страна на масата.

Джак мълчеше. Този път нямаше шеги или иронични подмятания. Бе стиснал устни и гледаше Уолърман, като че ли на масата му за вечеря току-що беше седнал някой сериен убиец.

— Слушай, приятел, не се прави на толкова изненадан — каза Лу и се ухили. — Предупредих те, че пак ще се видим.

— Това е безумно, Лу. Можем да се разберем все някак.

— Можем ли?

— Нека поговорим вън насаме. — Джак се надигна от стола.

— Остави това, Джак.

Джак отново седна.

Дойде ред на Джаксън и той бутна голяма зелена кутия за папки към средата на заседателната маса.

— Знаеш ли какво е това? — попита той със садистична усмивка и потупа кутията нежно.

Джак се втренчи в нея. След миг, който като че ли продължи цяла вечност, промърмори:

— Мога да се досетя.

— Не искам да се досетиш неправилно.

— Сигурен съм, че с радост ще ме просветиш.

— Прав си. Ще ми достави огромна радост. Вътре има дълъг инкриминиращ доклад от гръцка детективска агенция за изчезването на Едит Уорбингър. Има и самолетни билети, разписки от плащания с кредитна карта и сметки за хотел, които хвърлят доста светлина върху една стара мистерия. Повече от достатъчно, Джак, за да се поднови едно разследване за убийство.

Джак не можеше да откъсне очи от проклетата кутия.

— Доказателствата може да са донякъде косвени — продължи Джаксън с влудяващо спокоен глас, — но според мен са достатъчни, за да има осъдителна присъда. Убийство, огромна кражба, измама — това са само няколко от обвиненията.

Той млъкна и щедро остави на Джак няколко секунди, за да осъзнае за какво става дума.

— Това е шантаж — отбеляза Джак.

— Ами… да — обади се Уолтърс с мрачна усмивка. — Ти ни вкара в тази каша, Уайли. И ще ни помогнеш да се измъкнем или ще те унищожим. Ще лежиш до живот, повярвай ми.

— Съжаляваме, че трябваше да го направим — добави Белуедър мрачно, който се опита да играе ролята на доброто ченге. — Не ни остави друг избор, Джак.

— Да, виждам, че сте съкрушени. Кажете ми какво искате.

— Като начало кажи ни откъде взе доклада — попита Джаксън за пети път.

— Откъде мислиш, че съм го взел?

— От Пери Арван.

— Браво, позна.

— Знаеше ли, че е фалшив? Кой стои зад тази измама?

Джак се замисли и разтри слепоочията си.

— Защо не попитате Пери?

— Изчезнал е. Скрил се е някъде из Карибите. Никой не го е виждал от месеци.

— Грабна нашите сто милиона, насади ни на пачи яйца и изчезна.

— Браво на него — промърмори Джак и отново заби поглед в масата.

— Ако мислиш, че е смешно, не е! — изрева Джаксън. Не му се вярваше, но му се стори, че на устните на Джак се появява усмивка.

Джак стана. Огледа физиономиите от другата страна на масата. Като че ли у него беше настъпила някаква промяна.

— Знаете ли какво? — Млъкна за момент, като че ли вземаше решение. — Писна ми да отговарям на тъпите ви въпроси.

— Не, не ти е писнало. Седни да приключим или ще завра тези доказателства в задника ти.

— Не мисля, че ще успееш. Доста си глупав за адвокат, Джаксън.

— Моля?

— Чувал ли си фразата „патова ситуация“? Или може би е по-добре да се каже „гарантирано взаимно унищожение“. В момента, в който ме арестуват, ще пропея. Няма да имам какво да губя. Ще сключа най-доброто споразумение с обвинението, което е възможно, и ще им кажа всичко, което знам, а то не е никак малко. Ще увиснем заедно на въжето.

Преди някой да успее да реагира, Джак погледна Уолърман и каза:

— Върви на майната си, Лу!

После бързо се насочи към вратата пред смаяните погледи на присъстващите, които седяха вцепенени.

Мич Уолтърс заключи след него. Всички бяха стъписани от реакцията на Джак. Бяха толкова сигурни, че ще капитулира и в страха си ще изпълни всичките им искания. Щяха да го принудят да поеме вината за случилото се. Доживотен затвор за убийство или доста по-кратка присъда, ако признаеше, че е автор на схемата за измама. Искаха да му предложат тази сделка. Джак нямаше да има избор. Тази сутрин заедно бяха съчинили сценария. За жалост актьорът в главната роля абсолютно обърка репликите.

Джак имаше право. Бяха насочили взаимно заредени оръжия към главите си. Планът им беше разбит на парчета. Някой трябваше да предвиди подобен развой. Ако не бяха толкова уморени и подложени на такова жестоко напрежение, сигурно щяха да видят недостатъка на плана си.

Никой не беше готов да предложи нов.

Уолтърс долавяше колко недоволни са останалите. Наблюдаваха го три чифта злобни очи. Даваше си сметка, че ще обвинят него, ако им даде и минимален шанс.

— Уведоми ли някой борда за всичко това? — попита Джаксън.

Уолтърс погледна часовника си, но не каза нищо. Вече играеха играта, наречена „овладяване на щетите“. Това означаваше да се отговори на три въпроса. До каква степен бяха прецакани? Какви стъпки трябваше да предприемат, за да се измъкнат? Колко щеше да им струва?

— Още не — отвърна Белуедър мрачно. — Предполагам, че трябва да ги уведомим днес.

Всички си даваха сметка, че ще бъде страшно. На този етап беше почти невъзможно да се оцени колко сериозна ще бъде касапницата. Всичко зависеше до голяма степен от огромните печалби, които договорът се очакваше да донесе. След година на слаби доходи полимерът трябваше да започне да бълва пари, да стане спасител, който да прикрие многото грехове и слабости. Такава беше перспективата.

Директорите щяха да изпаднат в пристъп на бяс и да поискат главите им.

Справянето със задаващата се правна ситуация беше друг въпрос, далеч по-деликатен. При правилна стратегия можеше да успят да овладеят щетите и да избегнат огромен скандал. Щяха да действат както обикновено — да протакат, да погребат доказателствата и да дръпнат нужните конци. В този град, ако направеха услуги там, където бе нужно, ако напълнеха джобовете, които трябва, с достатъчно пари, кой знае — може би щяха да ограничат всичко до дребно унижение.

Слава богу, не бяха публична компания и не им се налагаше да се занимават и с характерните за тях проблеми. Нямаше да има бунт на акционерите, акциите им нямаше да бъдат подложени на атаки, скарани помежду си директори нямаше да искат кървави чистки. За щастие с Комисията по ценните книжа също нямаше да имат проблеми.

— Как ще се справим с проблема? — попита Хагър по същество.

— Първо, трябва да унищожим всички документи — обади се Джаксън. Погледна към Уолтърс. — Засега няма призовки. Отървете се от всичко инкриминиращо, докато е време.

— Ясно. Ще организираме голяма огнена клада преди края на работния ден.

— Има ли някой във фирмата, който знае достатъчно, за да ни навреди?

— Вероятно няколко души. Ще трябва да помисля.

— Направи списък и ги събери. Бъди либерален — не пропускай никого. Накарай някой от юристите да им напомни за задълженията им към фирмата и да им препоръча да се възползват от правото да мълчат.

— Лесна работа.

— Може да помислиш и за няколко спешни премествания в чужбина. Ако решиш, че има вероятност някой да създава проблеми, изстреляй го на обратната страна на Луната. Още утре.

Уолтърс кимна. Какво облекчение беше, че такъв експерт по скандалите беше с тях и им предлагаше мъдрите си съвети.

Джаксън разтри челюстта си и се замисли.

— Ето единствената добра новина. Никой не е бил убит или ранен заради полимера. Поне не се налага да мислим за евентуални дела, заведени от опечалени семейства. — Като че ли изреждаше точки от списък, озаглавен „До каква степен съм прецакан?“

— Добре — кимна Уолтърс.

— Все пак Пентагонът може да заведе голямо дело, за да възстанови разходите си. Това е в най-лошия случай, но трябва да предвидим и такава възможност. Колко са ни платили до днес?

Уолтърс се размърда на стола си. Изведнъж сякаш хемороидите започнаха да го мъчат. Веждите му се съединиха, чувстваше устните си като гумени. Щеше му се някак да избегне този въпрос. Цялата предна нощ не бе спал, защото трескаво пресмяташе числата.

За миг се замисли дали да излъже, или само леко да промени резултата. Каква бе ползата от това обаче?

— Около три милиарда допреди месец — промърмори той, като заваляше думите, сякаш се надяваше да не го чуят. — От тогава може да е дошъл още милиард. Трудно е да се каже. Много от големите разходи бяха направени в началото.

Джаксън го чу идеално и щеше да се задави.

— Четири милиарда?

— Или може би пет — призна Уолтърс и извърна лице. Отлично знаеше, че са пет и половина. — Каква е разликата? — Погледът му се върна върху ужасените им лица. — Не чух някой от вас да се оплаква, когато парите пристигаха.

Джаксън започна да задава трудните въпроси един след друг и накрая накара Уолтърс да разкрие пълния размер на възможните финансови щети, колкото и да увърташе и да не му се искаше.

Постепенно си дадоха сметка за размерите на финансовата катастрофа, която се оказваше много по-тежка, отколкото някой си бе представял. Имаше лоша възможност и най-лоша възможност — и разликата между двете беше незначителна. В крайна сметка ставаше дума за шест милиарда преки загуби — единият, който беше обещан на саудитците, плюс пет на Пентагона, плюс още много милиони първоначални разходи, включващи стоте милиона, платени на Пери Арван, още трийсет и шест милиона, платени на неговите акционери, двайсетте милиона на Уайли като бонус за сделката, още двайсет похарчени за закупуване на влияние във Вашингтон. Още три милиона за информацията за Джак, платени на охранителната фирма, и повече от седем милиона, платени на Чарлс и Уолърман, които никога нямаше да бъдат отразени в никоя счетоводна книга на фирмата.

Следваха разходите за преоборудване на заводите, за наемане на работници, за суровини и т.н. Като се прибавеха за това към двеста милиона, както смяташе Уолтърс, сумата ставаше умопомрачителна.

Никой не беше мислил за разходите, когато полимерът обещаваше да се превърне в златен дъжд. Парите се харчеха с широка ръка без оглед на евентуални рискове. Бяха сигурни в себе си, оптимисти по отношение на изумителния продукт, не се колебаеха да хвърлят сто милиона за едно или петстотин милиона за друго. Смятаха ги за дребни суми в сравнение с очакваната възвръщаемост.

При обир на банка не се губи време за броене на дребните монети. Когато се връщаха като загуби, числата експлодираха като артилерийски снаряди. От лошо настроението им стана самоубийствено.

Имаше и съпътстващи финансови щети, които трябваше да се добавят към общата сума. „Глоубълбенг“, която Уолтърс застави да прекрати договора си с „Арван Кемикълс“, така и не се бе съвзела. След като другите доставчици видяха как „Глоубълбенг“ дръпна шалтера на „Арван Кемикълс“, почти всички хукнаха към изхода веднага щом договорите им изтекоха. Не искаха да разчитат за икономическото си оцеляване на фирма, която действа толкова непочтено и жестоко.

След като изведнъж не можеше да получи материалите, които й бяха нужни, за да произвежда ракетите и бомбите си, след няколко месеца отчаяни опити „Глоубълбенг“ започнала се бори със смъртта чрез поредица напразни опити за намаляване на разходите. После фирмата фалира и излезе от бизнеса.

От Капитол Груп бяха платили стряскащите три милиарда за „Глоубълбенг“ в началото на войната в Ирак, когато изглеждаше, че да купиш фирма, работеща за военните, е все едно да имаш печатница за пари. В съответствие с общите счетоводни принципи цялото това огромно отчисление трябваше да влезе в отчетите за текущата година и още повече да намали печалбите. Поредната жертва на проклетия полимер.

Уолтърс се опита да смекчи положението с глупавия аргумент, че големите загуби намаляват данъците, като че ли това беше някаква утеха. Всички в стаята започваха да си дават сметка, че за пръв път в легендарната история на Капитол Груп нямаше да има печалби, които да се облагат с данък.

Джаксън драскаше в бележника си с бясна скорост. Ситуацията беше по-лоша, отколкото си бе представял. Доколкото можеше да прецени, загубите можеха да достигнат космическите десет милиарда!

След като произнесе сумата гласно, Уолтърс също започна да осъзнава мащабите на случващото се. Лицето му пребледня, гърдите го заболяха, започна да се задушава.

Тлъстият бонус, който смяташе да поиска и който вече беше похарчил мислено, сега изглеждаше смешен. Ремонтът за три милиона на имението му в Грейт Фолс трябваше да се замрази. Трябваше да оттегли и офертата, която бе дал за разкошната планинска вила в Аспен. Щеше да е щастлив, ако успееше да се задържи на работа.

Джаксън и Белуедър изглеждаха също толкова зле. И двамата вече бяха доста богати — предостатъчно, за да живеят охолно до края на дните си. Но и за тях, както за много от баровците, парите никога не бяха достатъчно. В град, в който непрекъснато се появяваха нови милиардери, двамата бяха най-обикновени милионери. За жалост милионерите отдавна не се радваха на някогашния респект. Да бъдеш милиардер означаваше много по-добри покани, достъп, много повече хора, стремящи се да ти угодят. А и думата „милиардер“ звучеше толкова по-хубаво. Отекваше така прекрасно в ушите…

Полимерът беше техният пропуск за света на милиардерите.

Хагър далеч не беше толкова потиснат заради загубите, колкото другите трима. Те, както и останалите директори имаха големи скъпи къщи, флотилии от автомобили, вили, яхти, алчни бивши съпруги и дори частни самолети, за които да се тревожат. Високият стандарт изискваше високи доходи.

След дълга кариера в публичния сектор Хагър все още не беше осребрил положението си и разполагаше със сравнително малко пари. Живееше скромно. Имаше малко разходи — средно голяма къща в Спрингфийлд, едно дете, което бе толкова мързеливо и тъпо, че беше цяло чудо, че учи в евтиния общински колеж. Освен това все още беше женен за първата си съпруга — студентската любов, с която беше обвързан през последните трийсет години, в добро и зло, в болест и здраве и всичко останало. В действителност двамата едва се понасяха. Спяха в различни легла, използваха различни бани, избягваха се един друг, доколкото бе възможно. И двамата обаче, всеки поради свои собствени егоистични причини, бяха решили, че заради работата му в Капитол Груп е по-добре да търпят положението.

Хагър смяташе да понатрупа пари, след което да я замени с някоя по-млада, със стегнат бюст, по-слаби бедра и по-малко бръчки. Някоя, която винаги бе готова за малко секс.

А нейният план беше да изчака, докато той забогатее достатъчно, за да си струва да се разведе с него.

Е, мислеше си Хагър, какво толкова. След десет години в различни легла мечтата може да почака още някоя и друга година.