Игри за милиарди

25

Засякоха Джак в момента, в който излезе от небостъргача, в който се помещаваше централата на Капитол Груп, скочи в колата си и подкара. Да го следват беше лесно. Още преди месеци бяха монтирали проследяващо устройство в автомобила му. Макар че прекарваше повечето време у дома, допадаше им хладната увереност, че не може да им се измъкне.

Придържаха се на безопасно разстояние на три коли зад него. Шансът да ги забележи беше много по-голям от шанса да им се изплъзне, който беше почти нулев. Проследяващото устройство беше последната придобивка и се следеше от сателити на стотици километри височина. Дори да шофира в Европа, те пак щяха да знаят на коя улица се намира с точност до няколко сантиметра. Следваха го спокойно. Джак мина по моста, после потъна в сгъстения трафик на града. Няколко пъти ги раздели червеният сигнал на светофара, но хората от охранителната фирма не се обезпокоиха.

Очакваха да се качи на шосе 95 и да се отправи на север, към Ню Джърси и голямата си къща. Явно обаче момчето имаше работа в столицата.

Чакаха на червен светофар, когато Джак сви вляво. Следяха на екрана си всеки сантиметър от движението му. Почти не се обезпокоиха, когато колата му направи още един завой, спря за момент, а после започнала описва малки кръгове.

— По-добре забързай малко — каза спътникът на шофьора. Погледна часовника си, после пак заби поглед в екрана.

— Какво има?

— Не знам. Прави малки кръгове. — Помисли малко и добави: — Може би е многоетажен паркинг.

Шофьорът опита да заобиколи колите пред себе си, но безуспешно. Няколко пъти натисна клаксона, но не му обърнаха никакво внимание.

Най-накрая сви вляво според инструкциите на устройството. Оказаха се пред голям многоетажен паркинг на 18-а северозападна улица.

— Да влезем ли? — попита.

— Не. Спри тук. Да видим дали ще излезе.

По техните изчисления Джак беше влязъл в паркинга само преди две минути. Изчакаха малко отпред. Видяха как клиентите оставят колите си, а служители на паркинга ги прибират вътре и паркират.

— По дяволите! На пълно обслужване е! — изсумтя единият от преследвачите и удари с юмрук по таблото.

— Изпуснахме го — отбеляза шофьорът. Беше очевидно.

— Не се ядосвай. Ще го открием. Обикаляй квартала. Оглеждай магазините и сградите. Не може да е далече.

Предположението беше погрешно, защото в това време Джак беше на задната седалка на едно такси и бързаше към Юниън Стейшън. Беше повикал колата от мобилния си телефон и скочи отзад веднага щом служителят на паркинга му даде разписката за колата. В джобовете му бяха написани трийсет хиляди долара в едри банкноти. В единия джоб имаше билет за влака до Ню Йорк. Там го чакаше кола под наем, уредена предварително.

Това беше планът му за измъкване, замислен и подготвен преди месеци. Беше ясно, че рано или късно от Капитол Груп ще започнат да загряват какво става и ще станат опасни. Знаеше, че къщата му е под наблюдение, знаеше и за хората, които се влачеха след него навсякъде.

Беше време да се отърве от всякакви натрапници и да изчезне за известно време. Беше време да потъне в земята, да види как се развиват нещата и да предприеме следващите си ходове.

За всичко щеше да се погрижи. На дъното на куфарчето му имаше пълен комплект документи на друго име — паспорт, кредитни карти, шофьорска книжка. Парите му, близо петдесет милиона, вече препускаха по електронен път през различни чуждестранни банки. Щяха да се движат часове наред, докато се загубят всички възможни следи.

Доверен приятел с голям опит в тези неща щеше да се погрижи за трансакциите. Към шест часа милионите щяха да са на хладно в швейцарска банка, където никой от онези, които търсеха Джак, не би могъл да ги открие.

Извади мобилен телефон и се обади на адвоката си. Разговорът беше кратък и по същество. След като приключи, изхвърли с рязко движение апарата през прозореца. В наетата кола в Ню Йорк го чакаха още десет апарата. Никаква предпазливост не е излишна, каза си той, докато кубето на Капитолия проблясваше вдясно.

Нещата скоро щяха да станат наистина интересни.

Кварталът беше тъмен и почти призрачно тих. Гъсти облаци скриваха луната, което беше добре дошло за тях. Бяха паркирали на възвишение на по-малко от пресечка зад къщата й. Всичко там долу беше пред очите им.

Тя се върна от работа в осем — по-късно, отколкото предишните три вечери, и се зае с обичайните неща, които правеше всяка вечер. След седем дни наблюдение можеха да предскажат съвсем точно действията й. Опитаха се да го обърнат на игра на отгатване, но беше прекалено лесно, за да е забавно. Бързо загубиха интерес.

Къщата беше с големи прозорци — жените имат слабост към светлината — и с помощта на качествен немски бинокъл можеха да наблюдават всяко нейно движение. Първо трийсет минути в кухнята, докато приготви телешко печено с картофи. Предната вечер беше пилешко. После отиде с чинията си в дневната. Седна на канапето и пусна вечерните новини. Похапваше, докато гледаше телевизия. В девет превключи каналите, попадна на някакъв филм, отегчи се бързо, остави чинията в кухнята и отиде в спалнята.

Преоблече се в банята, от която излезе след петнайсет минути с разресана коса и измити зъби, облечена в къса нощница, което ги зарадва много. Чудесни дълги крака, силни рамене, прекрасно атлетично телосложение. Смяха се и пуснаха няколко похотливи коментара. След петнайсет минути четене лампата на нощното шкафче изгасна. Лека нощ, Мия — изгука един от тях.

Това беше преди три часа.

— Време е, момчета — просъска шефът им Кастил. Луната току-що се бе скрила зад облак, прозорците на околните къщи бяха тъмни. Идеални условия.

Измъкнаха се от колата и пресякоха малките добре поддържани дворчета на двете къщи зад нейната. Бяха трима, с черни панталони, черни фланелки и маратонки, черни плетени шапки, които спуснаха надолу, за да скрият лицата си, преди да влязат в къщата й.

Кастил, експерт по ключалките, се зае със задачата. След по-малко от минута беше готов. Отвори вратата и един по един се шмугнаха вътре. Къщата беше съвсем тъмна — с изключение на няколко лампи на определени места. Идеално. Джоунс носеше сака, пълен с доказателствата, които трябваше да поставят на подходящо място. Филипс се промъкна безшумно през кухнята и малката дневна до вратата на спалнята й, която беше затворена — знаеха, че е така. Вдигна бейзболната бухалка в дясната си ръка и зачака. Задачата му беше да пази. Ако вратата се отвори и тя надникне, трябваше да я удари силно и да изчезне в тъмнината.

Кастил отиде в кабинета й. Запали фенерче писалка и огледа обстановката. Малка стаичка, нищо особено. Две библиотеки, пълни с юридически книги и няколко романа. Нисък шкаф за папки в ъгъла. Бюро край отсрещната стена — шкаф с три заключени чекмеджета отдясно.

Реши да започне от бюрото и се зае с ключалките на чекмеджетата.

В същото време Джоунс намери задната стълба и се спусна в сутерена, където беше тъмно като в рог. Запали фенерчето си и започна да търси подходящо място. Къщата беше ремонтирана наскоро и според него всичко беше много уютно — дървена ламперия, две кожени канапета. Имаше две врати и Джоунс отвори първо по-близката. Малка баня, която определено не вършеше работа, така че продължи нататък. Отвори другата врата. Оказа се склад, пълен с кашони, големи куфари и стари мебели. Идеално. Просто идеално. Донесе сака и се залови за работа — започна да вади съдържанието му и да го разпределя на различни места, които не бяха твърде очебийни, но и не бяха прекалено скрити.

В този момент светнаха лампите. Помнеше го ясно, макар и да нямаше полза. Появиха се с трясък отвън, после му се стори, че нахлуват през всички прозорци едновременно.

В къщата нахлу цяла армия ченгета, които викаха и размахваха оръжия. Като че ли имаха рентгенови очи, защото се насочиха право към тримата мъже вътре.

Филипс все още стоеше до вратата, вдигнал бухалката, когато се появиха три ченгета и насочиха пистолети към физиономията му.

— Пусни бухалката, задник, или си мъртъв! — изкрещя едното.

Филипс изруга, затвори очи и пусна бухалката.

Хванаха Кастил точно когато отваряше второто чекмедже. Не му казаха какво да прави — двама го повалиха на пода, извиха ръцете му зад гърба и щракнаха на китките му чифт белезници.

Джоунс тъкмо вадеше поредния пакет хероин от сака — тогава дойде и неговият ред. Ченгетата затичаха надолу по стълбата и нахълтаха вътре в най-неподходящия момент от гледна точка на Джоунс. Досмеша ги, когато той остави хероина на пода и направи отчаян опит да изглежда невинен.

За по-малко от минута тримата взломаджии бяха доведени в дневната, закопчани с еднакви белезници. Едър като планина полицай ги обискира ловко и каза на другите, че никой от тримата не носи документи. По черните дрехи и липсата на документи веднага разбраха, че си имат работа с професионалисти.

— Затваряйте си устите! — крещеше едно цивилно ченге всеки път когато опитваха да кажат нещо.

Външната врата се отвори и влезе Мия Дженсън, облечена с черни джинси и черен шлифер. На кръста й висеше пистолет в кобур. На лицето се появи гневна гримаса.

— Виж ти… И какво сте намислили вие, момчета?

При вида й като че ли дъхът им секна. Кога бе излязла навън? Бяха видели как си ляга, как гаси лампата. Кога се бе облякла и откъде се взеха всичките тези ченгета?

Нима бяха попаднали в капан? Един от полицаите започна да им чете правата със силен глас. Тримата пристъпваха от крак на крак и слушаха.

Те обаче бяха професионалисти и имаха разработена версия, в случай че стане нещо такова. Е, не чак такова — не си бяха представяли, че ще ги спипат десетина ченгета, които ги гледаха мрачно, след като попаднаха право в капана им. Не и пред собственичката на този дом, която сега ги наблюдаваше с ръце на кръста и с пистолет на колана.

Кастил пое главната роля и започна на висок тон:

— Нищо не разбирам! Какво става тук? — попита той. — Какво правите в къщата на братовчедка ми?

— Братовчедка ти ли? — повтори Мия и леко наклони глава.

— Да, Хуанита Алварес. Помоли ни да й направим услуга. — Тясното му лице доби озадачен вид. — Един момент… не ми казвайте, че сме объркали адреса…

Мия сякаш се усмихна.

— И каква е тази услуга?

— Искаше да вземем някои неща от мазето й. И важни документи от офиса й. Чекмеджетата бяха заключени, та се наложи да ги понасиля малко…

Мия погледна другите двама.

— Истината ли казва?

— Абсолютно — веднага изсумтя Джоунс.

— Чистата истина — повтори разпалено Филипс.

Лицата на тримата сега изглеждаха разтревожени и стъписани заради шокиращата несправедливост на ситуацията. Ние сме почтени хора, крещяха физиономиите им, правим семейна услуга, защо тази лоша жена тълкува така превратно мотивите ни?

— За какво ти е бухалката? — попита Мия Филипс.

— Аз… Хуанита, каза, че имало плъхове. Мразя плъхове.

Тя се обърна към Джоунс.

— И какво има в сака?

— Отрова за плъхове — отговори той и се ухили на колегите си.

— Освен това, изглежда, сте изгубили и ключовете от къщата, които ви е дала Хуанита? — Мия погледна изпитателно Кастил.

— Трябва да са останали в другия панталон — отговори той и сви слабите си рамене. Вече говореха и изглеждаха доста наперено.

Мия скръсти ръце и отстъпи малко назад.

— Какво правдоподобно алиби — отбеляза тя саркастично. — Ако не бяха снимките и онова, което вече знам за вас, можех дори да ви пусна да си вървите…

— Какви снимки? — попита Кастил. Не му прозвуча добре.

Не беше добре. Услужлив полицай веднага подаде на Мия пачка черно-бели снимки. На всяка бяха отпечатани датата и часът. Мия им ги показа една по една, достатъчно дълго, за да могат тримата да им се насладят. На едната се виждаше как Джоунс си бърка в носа в раздрънкана сива кола, паркирана пред къщата й предишната седмица. После Кастил, чийто кокалест задник стърчеше във въздуха, докато той оглеждаше ключалката на страничната врата на къщата й посред бял ден преди три дни — според часовника на фотоапарата беше станало в два часа следобед. По това време Мия беше на работа, а той искаше да е сигурен, че ще вземе нужния шперц, за да отвори.

И още снимки на тримата, направени миналата седмица по различно време и от различен ъгъл, в различни пози, как наблюдават къщата, как я изучават, как подготвят влизането си.

Снимките бяха достатъчно компрометиращи. Изведнъж алибито стана безсмислено.

На Кастил му мина през ум, че е време да си затваря устата.

Мия заговори с хладен, безразличен тон:

— Влизане с взлом, това е минимум седем години. Бухалката обаче е смъртоносно оръжие и трябва да бъде взета под внимание. Което ще добави поне още пет години, струва ми се. — Тя посочи сака в краката на Джоунс. — Обзалагам се, че в тези кафяви пакети има хероин. Като ги гледам, има поне пет килограма, което прави минимум още трийсет години. Общо говорим за четирийсет години затвор, плюс-минус няколко. Какво ще кажеш, лейтенант?

— Струва ми се малко занижено — отвърна цивилното ченге. Почеса месестия си нос и помисли малко. — Има и заговор. Пропусна го.

— Разбира се. Още пет.

Оставиха ги да осъзнаят чутото, после лейтенантът пристъпи от крак на крак и каза:

— Предполагам обаче, че този, у когото нямаше бухалка и наркотици, ще се споразумее с прокурора и ще накисне останалите двама. Този с бухалката може би ще отърве трийсетте години заради дрогата, така че сигурно и той ще пропее. И остава този нещастник. — Натика дебел пръст в лицето на Джоунс. — Определено залагам за него. Той ще излежи голямата присъда.

Горкият Марвин Джоунс изведнъж получи задух. Затвори очи и едва не припадна. Всичко това беше толкова нечестно.

— Бас за леваци — кимна Мия. — Разбира се, че той ще го отнесе.

— Няма да отговаряме — изсумтя Кастил, като се вторачи в Джоунс. — Искаме да дойдат адвокатите ни.

Лейтенантът пристъпи напред.

— Предполагам, вече сте наясно как се играе тази игра. Все пак ще ви дам някои съвети. Ченгетата мразят адвокатите. Нали знаете какво имам предвид? Като влязат тук и цялата ни благосклонност ще изчезне. Разбира се, могат да дойдат и да говорят вместо вас, но споразуменията далеч няма да са така сладки.

— Да ги разделим и да видим кой е готов да даде показания още сега — предложи Мия. Насочи лакиран нокът към Кастил и Филипс. — Отведете ги в различни стаи и вижте кой иска да говори.

Изведоха ги. Кастил попадна в спалнята, Филипс — в малката кухня.

Мия и едно униформено ченге, което явно имаше слабост към щангите, останаха заедно с посърналия Джоунс в малката дневна. Мълчаха. Нито дума, дори шепот. Джоунс като че ли не можеше да откъсне поглед от шарката на килима на пода. Сърцето му биеше лудо. Потта се стичаше на вадички по гърба му.

След три безкрайни минути Мия попита Джоунс:

— Можеш ли да познаеш какво говорят другите двама сега?

Джоунс пристъпи от крак на крак, после каза:

— Приятелите ми никога няма да ме предадат.

— Джоунс, наистина трябва да си идиот, ако мислиш, че ще предпочетат да им лепнат допълнително трийсет и пет години затвор. Възможно ли е наистина да си по-глупав, отколкото изглеждаш?

Името му. Тя знаеше името му и това наистина го потресе. Имаше само един начин да го научи — някой вече беше пропял, беше се разприказвал. И сега, като се замисли, той си даде сметка, че някой й беше казал и за опита им да проникнат в къщата й. Как иначе щяха да им заложат този капан? Започна да трепери. И през ум не му беше минавало, че могат да ги хванат. И никой не го беше предупредил, че идиотът, когото хванат с дрогата, ще отнесе първата награда.

— Истината с — продължи Мия, — че би трябвало да съм ти много ядосана. Обзалагам се, че целта е била с дрогата да компрометирате мен, федерален агент.

Още един пирон в ковчега. По-лошо ли беше, ако опиташ да накиснеш федерален агент? Джоунс прехапа устни и пак заби поглед в килима. Още колко биха му лепнали към присъдата?

— Знам, че е странно, но някак си ми е жал за теб — добави Мия. Звучеше съвсем искрено.

Поне имаше нещо общо помежду им — и на Джоунс определено му беше жал за него самия. Ако той беше в някоя от другите стаи, нямаше да се поколебае нито миг. Щеше да сключи възможно най-доброто за себе си споразумение по най-бързия начин, без никакви угризения и да прехвърли вината на идиота, помъкнал сака с хероин. Обвинението за дрогата го изпълваше с ужас. Бяха шест килограма, не пет — не че имаше кой знае каква разлика. Препоръчителната присъда за шест килограма хероин беше жестока.

И го бяха хванали на място, със сак наркотик в едната ръка и опаковка — в другата.

— Може би обаче има начин да се спасиш, Джоунс — добави Мия малко резервирано.

Джоунс съзря лъч надежда за пръв път.

— Слушам. Какъв е той?

— Разкажи ни за охранителната фирма. Ако ни помогнеш, ще положа всички усилия да се отървеш по-леко.

Значи знаеше и за фирмата. Какво не знаеше? Надяваше се да е много, защото изведнъж почувства непреодолимо желание да й каже всичко, което я интересуваше. Имена, дати, проблемите с цикъла на жена му, каквото и да е, беше готов да проглуши ушите й.

— Колко по-леко и какво искаш да знаеш? — попита Джоунс с тон на човек, който наистина има реален избор пред себе си.

— Ще опитам да ти отбия двайсет. Ще останат максимум двайсет. Ако се държиш като примерен гражданин, и те могат да паднат наполовина.

Той закима толкова енергично, че щеше да си счупи врата. Десет години звучаха като кратка ваканция.

— Охранителната фирма ви изпрати тук, нали? — започна Мия.

— Да. Ние сме изпълнители. От време на време ни наемат да свършим някоя и друга работа.

— Кой контактува с вас? Дай ми име.

Спомни си двайсетте години, които щяха да паднат от присъдата му.

— О'Нийл. Марти О'Нийл — отговори той без капка колебание.

— Какво трябваше да направите?

— Да открием някакъв компромат. Да сложим бръмбари в телефоните. Да оставим малък подарък някъде из къщата.

— Хероина. За да ме компрометирате, нали?

— Да, вероятно. Нямам представа какво са искали да правят по-нататък. — Опитваше се отчаяно да говори убедително. По никакъв начин не би искал да навреди на приятната дама, в чиито ръце бяха двайсет години от живота му.

— За кой клиент на фирмата е поръчката?

— Не знам. Кълна се. Никога не ни казват. Ако знаех, щях да го кажа, но не знам.

— Вършил ли си нещо подобно преди?

— Да, няколко пъти.

— Кога беше последният път?

— Преди седем, може би осем месеца.

— Къде, срещу кого?

— Някакъв баровец. В Джърси.

— Име?

— Уайли. Ммм… Джак или Джон, струва ми се.

Засега Мия като че ли нямаше повече въпроси. В полицията щяха да го въртят на шиш часове наред и да го записват с камери и диктофони. Сега, след като беше пропял и беше направил няколко признания, щеше да е по-трудно да го накарат да млъкне.

Обърна се към униформения.

— Изведете го от къщата и го арестувайте. Не допускайте да контактува с другите.

Изведоха Джоунс през вратата. По лицето му се стичаха сълзи, препъваше се. Кастил и Филипс също пееха на воля и отговаряха на всякакви въпроси. И тримата бяха дребни риби, почти без значение в голямата схема. Мия изобщо не се интересуваше колко години ще им лепнат и дали изобщо ще ги осъдят.

Стига да не криеха тайните си и показанията им да бъдат юридически приемливи за съда.

Стига да й помогнеха да хване едрите риби.

Същата нощ говорител на Пентагона пусна в пресата новината, анонимно, разбира се, че контрактът за полимера на стойност 20 милиарда долара е суспендиран и че предстои внимателен анализ на ефективността на това вещество.

Решението информацията да изтече по този начин, без никакви подробности и имена, дойде от самия връх. Министърът на отбраната беше бесен, но се владееше. Все още нямаше категорични доказателства, че полимерът губи свойствата си след четири месеца, освен мухлясалия стар доклад, писан преди години от някаква си частна фирма.

След още седмица-две, ако първоначалните изпитания са били проведени коректно, провалът на първите обработени с полимера машини щеше да бъде факт и тогава щяха със сигурност да знаят каква е трайността му. Дотогава той не искаше да се шуми прекалено по въпроса.

Търпението на министъра обаче по отношение на множеството изникващи от войната в Ирак скандали започваше да се изчерпва. Имаше твърде много. Корупцията при сключване на договори. Изтезанията във военните затвори. Долнопробните петролни сделки, сключени под масата. Голямата пратка оръжие, която някак си се беше изгубила, за да попадне в ръцете на иракските бунтовници. И още много други подобни големи и малки гафове.

Той отделяше прекалено много от скъпоценното си време, за да се брани пред различни анкети на Конгреса и от любопитни амбициозни журналисти.

Големите войни се водят с големи пари. Можеше да се очаква известна доза печалбарство. Войните предизвикваха алчност — нещо ново ли бе това? Жалко е, наистина, но човешката природа не си взема отпуск, щом запищят куршумите.

Ситуацията сега обаче беше различна, защото тук беше замесена една от най-големите частни инвеститорски фирми на Америка. Капитол Груп беше могъща структура, която будеше страх, възхищение и завист из коридорите на властта. Бивш американски президент, бивш държавен секретар, бивш министър на отбраната, множество респектиращи, внушителни лидери от чужди страни и безброй по-дребни служители — без достатъчно достоверни доказателства никой не би трябвало да се захваща с Капитол Груп. Едно грешно движение от негова страна на този етап и групировката можеше да го накара да плати прескъпо.

И така, трябваше да се действа предпазливо, внимателно и бързо. Никакви големи публични изявления, никакви фанфари. Инструкцията беше спусната надолу чрез заместник-министъра към помощник-министрите, после сътрудниците, заместниците на сътрудниците и всички останали. Информацията ще изтича единствено от него, самия министър.

Естествено, дълго преди нареждането да стигне до най-долните етажи на йерархията, любопитната преса, която се занимаваше с Пентагона, научи за наложеното мълчание. И съвсем естествено репортерите започнаха да действат трескаво. Хукнаха по коридорите, пъхаха ненадейно микрофони пред физиономиите на любимите си информатори, бореха се първи да се доберат до вкусната хапка, изсмукваха всяка подхвърлена информация.

За тяхна огромна изненада нямаше кой знае какво за научаване. Заповедта за спиране на полимера беше резултат от неясно предупреждение от страна на Службата за криминални разследвания. Малцина знаеха подробностите. Все още нямаше тежки обвинения, нито мащабни разследвания. Наистина май се задаваше шумен и позорен скандал. Опитът на министъра да спре информацията говореше за страх, а където имаше страх — журналистите бяха наясно с това — имаше възможност за „Пулицър“.

Тъй като обаче не разполагаха с много информация, засега бяха принудени да сдържат огъня, докато не откриеха — както обикновено ставаше — пукнатина в леда.

Казано на военен език, огънят на скандала беше запален. Репортерите внасяха в Пентагона алкохол, видеофилми и спални чували, продължаваха да обикалят по коридорите, да се събират на малки групи, за да обменят последните новини, да се тъпчат в малките си микробуси и да чакат.