Игри за милиарди

26

Руфъс Кларк беше дребен частен детектив от Чикаго с неособено обещаваща практика. Дела за гадни разводи, спорове за имоти, изчезнали кучета и котки осигуряваха препитанието му. Печелеше най-много по две хиляди в добрите месеци, а те бяха рядкост. Беше на трийсет и две, неженен, с две извънбрачни деца и продължаваше да живее с майка си.

Единствената му претенция за слава, колкото и да беше жалка, беше кратката му, по-малко от година служба във ФБР, преди да го хванат, че пуши трева и спи с проститутки, осигурени му от местен престъпен бос, от чиито съмнителни дейности Бюрото се интересуваше. Нямаше доказателства за нещо повече, така че само му бяха показали вратата.

Предвид съмнителното му минало и много ограничения му опит в правоохранителните органи Руфъс не се колебаеше да приеме всякаква работа, без да му мисли особено дали е законна или не. И така, когато Марти О'Нийл му се обади с щедрата оферта от 10 хиляди долара само за ден работа, детективът не се колеба нито секунда.

Вдигна малката снимка пред носа си и отново огледа мъжа в другия край на фоайето. Да, определено беше той, реши Руфъс и направи крачка към него.

Марти му беше изпратил името, адреса на работното му място, стара снимка от шофьорска книжка, няколко съществени факти от живота му и кратък списък с въпроси, чиито отговори Руфъс трябваше да получи.

Обектът му беше висок слаб мъж със скъп син костюм и поожулено куфарче. Стоеше до вратата на асансьора и чакаше. Руфъс приближи още малко на известно разстояние, така че да не привлече вниманието му.

Вратата на асансьора се отвори и Руфъс избърза, за да се качи, преди да се е затворила. След това двамата с обекта му останаха сами в кабината един до друг. Мъжът не откъсваше поглед от светещите цифри на етажите и не му обръщаше никакво внимание.

— Извинете — заговори го Руфъс и си придаде озадачен вид, — не се ли познаваме?

Беше изтъркан номер, но за толкова кратко време не можа да измисли нищо друго. О'Нийл му препоръча старата и изпитана схема, уж, че проверява информация от името на правителствена агенция, но според професионалната преценка на Руфъс обектът знаеше твърде много за Мия, за да се хване на тази въдица.

Мъжът се вторачи в Руфъс.

— Съжалявам, не мисля, че се познаваме.

— Дали е така наистина?

— Сигурен съм. Никога не съм ви виждал.

Червендалестото лице на Руфъс се сбръчка, докато се взираше в очите на другия.

— Момент… името ти е Джон, нали? Джон Дженсън. Сигурен съм, че си ти.

На лицето на Джон се изписа изненада.

— Да, аз съм.

— Не ме помниш, нали?

— Боя се, че не. Съжалявам.

— Учих в гимназията „Линкълн Парк“ като теб. Няколко години по-късно обаче. В класа на малката ти сестра.

— Коя?

— Мия, но сигурно и тя няма да ме познае. Тя беше умна, отличничка, а за мен ученето си беше борба. После тя получи някакъв медал, нали?

— Да, много се гордеем с нея.

— Е, къде е Мия сега? Сигурно е омъжена, заобиколена от много деца? — Руфъс млъкна, колкото да смигне и да се усмихне. — Между нас да си остане, страшно си падах по нея по онова време.

Асансьорът спря на единайсетия етаж и Джон рязко слезе. Руфъс също изскочи.

— И аз съм на този етаж, какво съвпадение — обяви той с широка усмивка. — Ти работиш тук, нали?

Джон посочи коридора вдясно.

— Счетоводната ми фирма е там.

— Аха. Аз имам една среща в другия край на коридора. Е, какво става с Мия сега?

— Във Вашингтон е. Завърши право в Харвард, а после започна работа в една фирма.

— Сериозно? Да не е в някое от адвокатските чудовища, за които непрекъснато се пише? Безкрайно работно време, клиенти, никакъв личен живот…

— Не, вече не. Опита за известно време. След загубата обаче напусна фирмата и отиде на държавна служба.

Руфъс не измисли нищо по-добро, затова попита:

— Каква загуба, Джон?

— Съжалявам, не чух името ти?

— Денис — излъга той без никакво колебание. — Денис Милър.

Очите на Джон се присвиха и той огледа Руфъс по-внимателно, протритите му черни маратонки, износените панталони и скъсаната тениска. Може би беше грешка да се назове с името на известен комик, но го беше гледал по телевизията предната нощ и това бе първото име, което изскочи в ума му. Освен това може би щеше да е добре, ако се беше облякъл малко по-прилично, даде си той сметка с известно закъснение. Изглеждаше точно такъв, какъвто си беше — уличен боклук, който търси бърз удар.

— Съжалявам — отсече Джон много категорично. — Не обсъждам семейни въпроси с непознати.

Руфъс почти почувства как десетте бона се изплъзват от ръцете му.

— Е, не е чак така, Джон. Аз не съм непознат. Питах се какво ли е загубила.

— С кого имаш среща тук?

— А… с адвоката ми.

Джон изведнъж го сграбчи за яката.

— Лъжеш! На този етаж няма адвокати.

— Хей, пусни ме! Не знам какви ги говориш.

Хватката се затегна и Руфъс се вдигна на пръсти.

— Кой си ти и защо правиш всичко това? — просъска Джон.

Беше време да изостави план А. Само че Руфъс нямаше план Б. Блъсна Джон колкото можеше по-силно и хукна към стълбището. Не се обърна назад нито веднъж, докато тичаше единайсет етажа надолу към изхода и дори след като се измъкна през задния вход на сградата.

След три часа ровене из старите папки в градската морга и още два в библиотеката, за да прегледа некролозите в местната преса, Руфъс се обади на О'Нийл във Вашингтон.

Описа му набързо срещата с най-големия брат на Мия, като че ли денят е бил низ от успехи, които си струваха десетте хилядарки. После каза:

— Работата е там, че нещо се е случило. Преживяла е някаква тежка загуба, заради която е оставила адвокатската фирма и е отишла на държавна работа.

— Значи смяташ, че е търсела нова цел в живота? Искала е да служи на по-висша кауза или някаква подобна дивотия?

— Това долових в гласа му, да.

— И за каква загуба става дума? Печелела е доста добри пари на предишното място.

Руфъс се замисли. Може би деветдесет процента по-ниско заплащане — какво би накарало човек дори само да си помисли да извърши подобна глупост? Не можеше да го проумее.

— Не знам, дявол да го вземе.

— И в моргата ли не откри нищо?

— Не. Родителите й са още живи, братята и сестрите й също. Сигурен ли си, че не се е омъжвала никога? Че няма деца, дори незаконни?

— Сигурен съм — отговори О'Нийл, силно объркан.

Беше сигурен, че тук се крие нещо, и затова още по-отчаяно искаше да го открие. Плащаха му заради инстинктите му — а сега беше очевидно, че ключът към Мия Дженсън е в тази загуба, каквато и да е била тя.

Щеше му се да имаше повече време, за да помисли, но събитията се развиваха бързо. Сутринта се бе превърнала в кошмар. Кастил трябваше да му се обади за влизането в дома на Дженсън, но това така и не се случи. Опитите му да се свърже с него в дома му или по мобилния останаха безрезултатни.

Сега беше изпратил екип, който да открие изчезналите взломаджии, но беше смешно малък, само от двама души, двойка жалки неудачници, които не би изпратил и до магазина да му купят сандвич.

Проблемът беше в това, че беше възложил на всички, които имаха някакви качества, много по-важни задачи. Джак Уайли беше изчезнал. О'Нийл все още не беше информирал Уолтърс, че Джак се е измъкнал от мрежата му.

Молеше се това да не му се наложи.

Молитвите на Марти останаха нечути. Обаждането, от което се ужасяваше, дойде в шест вечерта — Мич Уолтърс искаше да научи последните новини.

Започна с Мия. Разказа за срещата с брат й в Чикаго и за тайнствената й „загуба“. Увери Уолтърс, че охранителната фирма е включила всички възможни ресурси, за да разбере за какво става дума. В този случай „всички възможни ресурси“ означаваше жалък частен детектив, чийто опит се изчерпваше с търсенето на изгубени домашни любимци и надничането в чужди спални. Разбира се, не го призна.

— Какво стана с дома й? Твоите хора посетиха ли я вече?

— Снощи — отговори О'Нийл с надеждата да спрат дотук.

— Оставили ли са й подаръка?

— Мисля, че да.

— Мислиш?

— Да. Имаме дребен проблем с връзката с нашите хора.

— Дребен проблем?

— Нищо тревожно, Мич. Снощи влязоха и после изчезнаха. Професионалисти са. Не носят лични документи, не носят мобилни телефони. Всичко ще бъде наред. Не се безпокой.

Едва не се разсмя с облекчение, когато Уолтърс попита:

— Какво стана със службата на Дженсън?

— Работим по въпроса. Предупредих те, че трябва подготовка и време. Ще стане скоро — обеща той.

Последва пауза. Марти затвори очи. Надяваше се Уолтърс да е приключил.

Най-накрая дойде и въпросът, който Марти не искаше да чуе:

— Къде е Уайли сега?

— Защо питаш?

— Защото Уайли не се оказа готов да сътрудничи, както се надявахме. Безпокоим се Дженсън да не се свърже с него. Кажи ми, че го наблюдавате както трябва.

Последва още една продължителна пауза, този път от страна на О'Нийл.

— Той… мисля, че изчезна.

— Повтори! Не чух добре?

— Съжалявам, Мич. Вчера, след като напусна вашата сграда, отиде в центъра, паркира в обществен паркинг и се изгуби.

— Надявам се, че се шегуваш, О'Нийл. Само че не ми е до смях.

— Истина е, Мич. — Той млъкна, за да овладее гласа си. — В началото изглеждаше нормално. Че временно сме го изпуснали. Сега обаче мислим друго. Уайли е планирал бягството си от дълго време.

— Защо мислиш така?

— Не е трудно да се досетиш. Имаме номерата на кредитните му карти, телефоните му и банковите му сметки още отпреди седем месеца. Изобщо не ги е използвал. Банковите му сметки са изпразнени по електронен път вчера. Изчезнал е безследно.

Извън себе си от яд, Уолтърс започна да ругае. О'Нийл отдалечи слушалката от ухото си.

— Това не помага никак — каза той на Уолтърс след известно време.

— Уволнен си — сряза го Уолтърс.

— Не бъди глупав, Мич. Не можеш да ме уволниш точно сега. Имаш нужда от мен повече от всякога, за да върна нещата към нормалния им ритъм.

Чу тежкото дишане на директора в слушалката. По линията прелетяха още няколко сподавени ругатни и заплахи, но не прозвучаха убедително, а по-скоро напомняха на халосни патрони, изстреляни след капитулация пред лицето на грозната реалност.

— Намери Уайли! — изрева заплашително Уолтърс. — Направи каквото трябва и го намери!

— Няма да е лесно. Той е умен и както ти казах, се е подготвил добре. Имам обаче предложение.

— Какво?

О'Нийл обясни плана си. Бе отличен и Уолтърс веднага го прие.

Беше невъзможно да заспи или дори да задреме.

Джак седеше с крака върху малката масичка в хотелската си стая и бе вперил очи в телевизора. Гледаше Уилям Педерсън в костюм на „Армани“, застанал пред небостъргача, в който се намираше централата на Капитол Груп. Даваше изявление за първата официална реакция на фирмата във връзка със злостните слухове, които витаеха из града.

Педерсън се забавляваше отлично пред гората микрофони пред физиономията му.

— Истина ли е, че полимерът губи свойствата си? — извика един репортер.

— Няма да кажа, че е възможно да е така, и няма да кажа, че не е. В момента се провеждат изпитания.

— Защо не са били проведени досега?

— Защо да не са? Уверявам ви, че са проведени сериозни изпитания.

След този чудесно неясен и противоречив отговор погледът на Педерсън се спря на репортер в края на тълпата, облечен в очебийно скъп костюм.

— Сър! — извика „репортерът“ като по сигнал. — Вярно ли е, че полимерът е изобретен от някой друг?

Педерсън се престори, че въпросът го дразни. Сключи вежди. Вторачи се в един конкретен микрофон. Опита всячески да създаде впечатлението, че отговаря под натиск.

— Да, така е — отвърна той мрачно. — Сред възможностите, които проучваме, е някой да ни е измамил.

Тълпата журналисти притихна.

Същият „репортер“, мургав мъж с голям нос, попита:

— Казвате, че е измама?

— Нека кажем, че е възможно някой да е извършил някакви нередности. Някои от документите, които ни бяха представени, когато купувахме фирмата, открила полимера, сега изглеждат… хммм… съмнителни.

— Искате да кажете променени или фалшифицирани?

— За да стигнем до дъното, издирваме двама души — Джак Уайли и Пери Арван.

— Твърдите ли, че сте били измамени?

— Не съм казал подобно нещо. — Кратка, добре премерена пауза: би ли могъл да се изрази по-ясно? Сякаш го крещеше с цяло гърло от покривите на сградите, така че да го чуе всеки идиот наоколо. — Казвам само, че търсим тези двама души, за да ни помогнат да изчистим някои неясноти. Всъщност поради важността на въпроса предлагаме награда от пет милиона долара на всеки, който ни помогне да ги открием. Повтарям, имената са Джак Уайли и Пери Арван. Снимките им са публикувани на сайта на корпорацията ни и всеки, който се интересува от наградата, може да ги види там.

Джак понечи да се разсмее, но импулсът много бързо беше задушен от още по-силен — да се качи на първия самолет и да замине за Бразилия или някъде другаде. Където има гъста и непроходима джунгла, благосклонно настроени съдебни власти и възможност да изчезне завинаги.

Вместо това той грабна един от подредените пред него мобилни телефони и проведе поредния кратък разговор с адвоката си.