Игри за милиарди

12

В девет часа следващата сутрин започна офанзивата — армия нахални счетоводители с ледени погледи, устати консултанти и служители от „Човешки ресурси“ нападнаха „Арван Кемикълс“. Изскочиха от четири големи автобуса и влязоха решително и забързано през портала на завода. Всичките бяха наети от арсенала консултантски фирми от североизток, за да извършат отдавна належащото окастряне на фирмата. Със сивите си костюми и спокойно, ледено поведение те се открояваха сред работниците с изпоцапано работно облекло и напрегнати лица.

Атаката беше планирана добре, а също и отработвана десетки пъти, защото Капитол Груп беше „преструктурирала“ много фирми. Всички консултанти бяха опитни ветерани. След като влязоха, те се пръснаха из предприятието и провериха всичко, от смесителите до счетоводните книги, от стаята с досиетата на служителите до пласмента и мрачната стая отзад, в която обработваха пощата.

Задаваха стотици въпроси, драскаха в бележници, после пак питаха. Те говореха на един език, работниците — на друг. Консултантите подхвърляха гръмки фрази от рода на „Какво правите по въпроса с установяването на многостепенни стратегически съюзи?“ и „Как осъществявате разширена търговска дейност на база сътрудничество?“… „Избройте стъпките, които ще предприемете, за да създадете безпроблемно, интегрирано, урегулирано бизнес поведение?“ В отговор виждаха свити рамене, прехапани устни, смях и озадачени физиономии. Работата в завода замря.

Към 9:15 ч. петимата химици, работили върху полимера, бяха открити и отведени в малка заседателна стая на горния етаж. Строго им наредиха да седнат около дълга маса и преминаха към втората стъпка.

Намръщен служител на Капитол Груп застана в единия край на масата и заплаши да ги уволни, ако веднага не подпишат споразумения за конфиденциалност, защитаващи правата на интелектуална собственост на фирмата. Петимата се изплашиха. Размениха си объркани погледи. В „Арван Кемикълс“ винаги бяха разчитали на почтеността. На Пери и през ум не му беше минавало да ги кара да подписват декларации за мълчание. Доверието помежду им винаги беше на ниво.

Служителят — естествено, адвокат — им обясни как ще постъпи новият им работодател с всеки, който откажела подпише. Уволнението ще е незабавно и ще бъде последвано от десетки убийствени искове и съдебни дела. Нужните документи бяха в чантата му — оставаше само да попълни имената и готово. Заплашваше, увещаваше и притискаше, както само адвокатите умеят, докато накрая и последният изпълнен с ужас мъж не надраска името си.

Към десет всички документи, свързани с полимера бяха събрани и заключени в голям сейф. Също към десет Пери вече беше подписал договора — документ от четирийсет страници, пълен с юридически термини, клаузи, алинеи и условия, зависещи от други условия. Срещу сумата от сто милиона Пери се съгласяваше наред с много други неща да предостави всички права на собственост, да спазва пълна конфиденциалност и да не стъпва в предприятието, което беше създал и развивал в продължение на четирийсет години. Опита, напразно, да вмъкне клаузи, които да защитят работниците, но представителите на Капитол Груп скръстиха ръце, намръщиха се и му дадоха да разбере, че няма шанс.

Пери и бездруго се бе примирил с положението. Преговарящите бяха уточнявали тези неща стотина пъти. Защо обаче да му позволяват да ги товари с излишни условия, след като са победители? Настояха категорично да подпише договора без никакви промени и Пери най-накрая го направи.

В единайсет четирима едри охранители с емблеми на ръкавите помогнаха на Пери да стане от стола си и го изпратиха през двора, през портала, чак до колата му. Група разтревожени работници опитаха да разговарят с него, но здравеняците не им позволиха. После с мрачни усмивки застанаха на тротоара и го изчакаха да се качи в колата и да запали двигателя. Пери погледна тъжно завода за последен път, после излезе бавно от паркинга.

Изчакаха го, докато изчезна из улиците на Трентън.

По обед дойдоха подкрепления. Друг автобус докара екипи химици и металурзи — експерти, които трябваше да оценят изобретението на Арван и да изберат най-краткия и ефективен път до пускането му в промишлено производство. Влязоха в малката заседателна зала и се заеха да разглеждат схеми и документация. От тях се искаше да дадат отговор на три основни въпроса: Какво количество от полимера би трябвало да се произвежда там? Каква част от производството може да се премести другаде, в други щати, за да получи по-широка политическа подкрепа? И след колко време би могло да се очаква началото на промишленото производство?

Междувременно консултантите по производствената част започнаха да преструктурират работната сила по нов начин, да разделят екипи, които бяха работили заедно с години. Всичко беше част от стандартната шокова терапия. Посей объркване и страх, изкорени всичко старо, дезориентирай работниците, унижи шефовете им, разделяй и владей.

Към края на работния ден щеше да е ясно кой ще си отиде. Призори на следващия ден на портала щеше да застане нова охрана, която да допусне когото трябва и да отпрати завинаги останалите у дома.

На главорезите от „Човешки ресурси“ беше поставена сравнително проста цел — да се елиминират петдесет процента от работниците и деветдесет процента от шефовете, които се смятаха за прекалено привързани към старото.

Разбира се, на уволнените нямаше да бъде платен нито цент. Никакви компенсации, макар че бяха обещани.

Несъмнено, това щеше да доведе до съдебни дела, а може би и протести пред портала.

И, естествено, адвокатите на Капитол Груп щяха да приложат обичайната си практика да протакат делата с години с всички възможни средства.

В края на краищата Капитол Груп щяха да платят половината от трите месечни заплати компенсации на всеки, който можеше да си го позволи финансово или бе достатъчно упорит, за да издържи толкова дълго. Статистическите изследвания обаче показваха, че само четирима от всеки десет имат финансовата възможност да наемат адвокат и само един от тези четирима щеше да прояви достатъчно упорство, за да води битката докрай.

На третия ден някой от бившите държавни служители на работа в Капитол Груп щеше да бъде изпратен в Трентън, за да проведе сериозен разговор с кмета и градския съвет. Икономическата перспектива да се запази заводът в Трентън изглежда минимална, щеше да ги предупреди той с подходящото мрачно изражение. Лоши училища, високи данъци за бизнеса и личните доходи на хората, опасни улици. Много неприятна комбинация, щеше да им каже.

Капитол Груп притежаваше и друг химически завод, наскоро модернизиран, с много възможности за разширение, намиращ се в китно зелено градче с първокласни училища и безопасни улици. Намираше се в Тенеси, където политиците бяха добре разположени към бизнеса и разбираха нуждата да са щедри.

Бизнес логиката, която диктуваше затварянето на завода в Трентън и преместването на цялото производство в слънчево Тенеси, бе почти неустоима. В централата се водеше истинска война. Счетоводителите бяха добре въоръжени, гръмогласни и безмилостни. Главната им грижа — единствената им грижа — бяха числата. Финансовата логика изискваше консолидация. Така щяха да бъдат направени огромни икономии и спестявания. Шефовете на Капитол Груп обаче бяха хуманно настроени и се ужасяваха от мисълта да навредят още повече на и бездруго пострадалия град, при все че не бе лесно да се спори срещу аргументите на икономиката.

Ако, от друга страна, градските старейшини успееха да изтръгнат от сърцата си някакви сериозни данъчни отстъпки, може би касапницата щеше да бъде избегната. Хуманистите се нуждаеха от някакво оръжие, с което да притъпят апетитите на любителите на числа.

Една пълна данъчна ваканция за период от пет години би била идеалният вариант.

После щеше да ги предупреди, че ще се наложи сериозно разместване на персонала — мек начин да се каже, че щеше да има масови уволнения — и че от Капитол Груп очакваха местните политици да не се вслушват в оплакванията на местните.

Агнес Каръдърс беше първата жертва. Седеше зад бюрото си, на същия стар стол с тапицерия на буци, на който беше седяла през последните трийсет и две години, в добри и лоши времена, за да се грижи за всички прищевки и нужди на шефа си. Познаваше фирмата до най-малката подробност. Познаваше всички доставчици и всички клиенти, помнеше наизуст рождените дати на почти всички служители. Гордееше се, че им е нещо като майка, фигуративно и буквално, защото сега и трите й деца работеха в завода. Съпругът й Лорънс също, до смъртта си допреди десет години. Влезе куриер, остави ненадписан плик на бюрото й и бързо си тръгна. Агнес отпи голяма глътка чай и го отвори: „Нали помниш, че вчера ме попита кой съм? Ще ти кажа. Аз съм новият собственик на фирмата. Събирай си нещата и тръгвай. Уволнена си.“

Изкупуването беше дар божи за Мич Уолтърс. В продължение на два дни той беше хитът на телевизионните бизнес предавания, които бяха очаровани от идеята, че тънък слой боя може да спре ракета. Той не говореше конкретни неща — истината бе, че нямаше понятие как действа полимерът — и използваше общи приказки и блъфиране.

Четири дни след изкупуването се проведе заседание на борда по телефона, на което бе одобрена сделката и бяха набелязани следващите стъпки.

Уолтърс се впусна в многословен разказ за това как личното му участие е осуетило опит на Пери Арван да се измъкне и е спасило сделката, която Уайли за малко да изпусне. И отново не спомена подробности. Никой и не си направи труда да ги поиска от него.

Последва го главният финансист — едър счетоводител на име Алекс Ринголд, който със сериозен и напевен глас съобщи лошата новина. Военните действия в Ирак и Афганистан бяха почти замрели. След многообещаващото начало с високи печалби темпото се бе забавило и в момента се водеха изтощителни позиционни войни, които сериозно подкопаваха финансите на компанията. Малко от свързаните с отбраната фирми от портфейла на Капитол Груп показваха някакво движение нагоре. Продаваха се джипове хъмви, за да заменят взривените, и някои електронни продукти, но месец преди това Пентагонът бе прекратил мащабна програма за артилерията и бе замразил поръчки на три допълнителни бойни кораби. В момента на косъм висяла и голяма програма за военната авиация. Капитол Груп беше основен изпълнител по две от трите програми и подизпълнител със сериозно участие в третата.

Само загубата на артилерията и бойните кораби щеше да струва на Капитол Груп милиарди бъдещи проходи. Кризата обаче се чувстваше във всички сфери — боеприпаси, договори за спомагателни услуги за армията, договори за поддръжка на танкове и бронетранспортьори, които напоследък не се използваха кой знае колко — всичко това замираше и не се очакваше подобрение в близко време. Последните анализи говореха само за девет процента ръст на печалбата, което предизвика недоволни възклицания и ругатни сред членовете на борда.

Един от тях, избухлив бивш държавен секретар със здрави тексаски корени и съответстващото монументално его, изрева:

— Какво да правим, по дяволите!? Да започнем нова война ли? Иран трябва да бъде сритан по задника сериозно. Ще трае дълго и ще е добре за нас.

Това недодялано политическо прозрение предизвика лек смях. Преди два месеца същият бивш държавен секретар беше публикувал статия в „Уолстрийт Джърнъл“, в която защитаваше същата теза — щом Иран иска толкова много да има ядрено оръжие, да му изпратим от нашето. Безплатно.

Ринголд изчака смехът да утихне и продължи:

— Както виждате, придобиването на „Арван“ е финансов успех. Идеята е да се сключат договори и да се започне производство възможно най-скоро. Мич, можем ли да очакваме резултати още през тази финансова година?

— Целта е да стане максимално бързо — заяви Уолтърс, преливащ от ентусиазъм. — Можем да очакваме между осем и дванайсет милиарда още през следващата година.

— Сигурен ли си, че това не е преувеличение? — Силният и писклив глас принадлежеше на Райън Кантор, син на Били Кантор, възрастния бивш президент. Всички знаеха, че старецът подслушва на друга линия, но оставя досадните преговори на средния си син. След дълга политическа кариера старецът беше решил да осребри влиянието си — откакто бе напуснал президентския пост, беше продавал името си на всеки, който бе пожелал да го купи, и в момента участваше в реклами за препарат срещу преждевременна еякулация, — но нямаше намерение да оставя отпечатъци от пръстите си където и да е.

По същия начин беше управлявал и президентството. След четири години нямаше „доктрина Кантор“, нямаше сериозна мирна инициатива, мирни договори или дори вестникарско заглавие, което по някакъв начин да характеризира мандата му. Всичко това беше много тъжно. Престоят му в Овалния кабинет предизвикваше слаб интерес сред историците, защото, честно казано, освен опустошителната рецесия не беше постигнато почти нищо друго. Разочарован, президентът плати на професионален писател да му напише бляскава биография — единствената съществуваща, след което не се намери издател, готов да я издаде.

Уолтърс едва не се задави.

— Не, Райън, съвсем реално е. Ако успеем да прескочим процеса за избор на доставчик на Пентагона, парите трябва да потекат до няколко месеца.

— Знам, че ще е малко трудно — добави финансистът, — но според предвижданията ни, ако си осигурим договор в рамките на два месеца, ще настъпят сериозни промени във финансовото ни състояние.

— И как смятате да постигнете това? — попита друг глас със силен австралийски акцент. Беше Уилям Хейвърил, бивш австралийски министър-председател, очарователно манипулативен мъж, напуснал поста си под сянката на облак от грозни подозрения. Измамите с държавни поръчки бяха област, в която той имаше значителен опит и успехи. Говореше се, че с двама свои приятели успял да отмъкне двеста милиона долара.

Тези слухове бяха абсолютно неверни — бяха отмъкнали триста милиона.

Само че никой не беше в състояние да го докаже — парите потъваха в различни правителствени програми, подобни на черни дупки, и преминаваха през лабиринт от фирми, докато накрая се губеше всякаква отчетност. В края на краищата попадаха в редица аморфни консултантски фирми, до една кухи черупки, регистрирани под фалшиви имена, после се изпираха и почистваха през сложна плетеница от безброй банки. Понастоящем Хейвърил живееше в голям луксозен замък в Южна Франция заедно с три грижовни любовници. Топлото време и слънчевите плажове му напомняха за дома. Заради момичетата пък се радваше, че не си е у дома.

Уолтърс остави въпроса да виси във въздуха още малко, после каза:

— Предлагам да натоварим господин Министъра лично да се заеме с това. Всъщност Дан е идеален за тази работа.

Уолтърс знаеше, че Белуедър не е на линия. В момента беше в болница, където се лекуваше от хемороиди. Прие да отиде, защото Уолтърс го увери, че телефонното заседание ще е формално и преспокойно може да го пропусне. Капанът беше заложен, сега трябваше да щракне. На Уолтърс му бе писнало от Белуедър, от неговото „наблюдение“, от това, че кучето пазач на борда вечно стоеше зад рамото му и поставяше под съмнения всяко негово решение.

— Смяташ ли, че това е добра идея? — попита трети глас.

— Шегуваш ли се? Той е високоуважаван бивш министър на отбраната, жива легенда. Той може да…

— Тук ли си, Дан? Слушаш ли? — попита нов глас, този път с провинциален британски акцент.

— Не, на лекар е — отговори Уолтърс, като преглътна желанието да съобщи смешните подробности. В момента Белуедър, проснат по корем върху метална маса, с щръкнал нагоре гол задник, вероятно ревеше до умопомрачение, докато военният лекар го обработваше.

Същият глас отбеляза с типична британска сухота:

— Дан може би не е най-добрият избор.

— Не е ли?

— Доколкото си спомням, когато беше министър, не беше особено популярен и обичан.

— Това се казва меко изказване! — прозвуча силно друг глас, след като стана ясно, че Белуедър не слуша. Момчетата от върха винаги се конкурират. — Мразеха го. Ненавиждаха го. Сто генерали заплашиха, че ще подадат оставки заради поведението му.

— Защо? — попита бившият австралийски премиер. Най-много обичаше политическите скандали.

— Нищо конкретно. Прехвърли няколко големи армейски програми на свои приятели. Покри десетки скандали, остави без последствия преразходи за милиарди, натресе на военните някои невероятни разходи. Сключваше сделки със старите си приятелчета от Капитолия. После при един трагичен опит да си оправи имиджа 160 войници бяха убити…

— Да, спомням си. Албанското фиаско. Дан ли беше на руля по онова време?

— Да. Истински фарс. Наложи се да се извиним на Албания, че сме позволили наши войници да загинат на нейна територия.

— Няма проблем — успокои ги Уолтърс. — Днешните генерали тогава са били лейтенанти и капитани. Не помнят нищо за тези проблеми.

— Както казват, времето лекува всичко — отбеляза Хейвърил и се изкиска. Това беше любимата му мантра и всички се засмяха. Живееше във Франция с любовниците си, далеч от жена си и двете си деца, защото, ако се прибереше в Австралия, най-вероятно щяха да го оковат във вериги. Подобно на всички политици обаче, той също беше непоправим оптимист. С времето и с малко пари, хвърлени на подходящи пиар фирми, слуховете за престъпленията му щяха да бъдат замазани и забравени. Ако не това, давностният срок щеше да мине и той да се прибере у дома като обичан възрастен човек, като блудния син, завърнал се след дълго скитане.

— Днес — настоя Уолтърс — Дан е бивш високопоставен държавник. Последният от старата школа. Може да отвори всяка врата, която пожелае.

— Мисля, че той е идеалният избор — намеси се Райън Кантор, очевидно със съгласието на баща си. Момчето имаше мозък като на пиле. Старецът му не беше кой знае колко по-умен, но все пак не беше станал президент, без да е наясно как функционира Вашингтон.

— Непременно кажи на баща си колко му се възхищаваме — заръча Уолтърс, ухилен. Посланието беше предадено — старецът щеше да остане зад кулисите, но щеше да подкрепя Белуедър: да извива лакти, да се обажда по телефона където е необходимо.

— Какво ще правим с Уайли? — попита Фил Джаксън, сякаш Джак беше изпълнил предназначението си и вече нямаха полза от него.

— Лесна работа — отговори Уолтърс. — Ще го включим в екипа на Белуедър. Бог ми е свидетел, че ще трябва да работи по въпроса не по-малко от нас.

— Само че той няма понятие от системата за доставки на Пентагона — възрази Алан Хагър, бившият заместник-министър по отбраната.

— Именно.

— А… Разбирам. Искаш да го разкараш.

— Имаш ли по-добра идея?

Всички се разсмяха.

Андрю Морган седеше свит в сепарето край прозореца, пиеше четвърта бира и се наслаждаваше на снимките на Джеймс Джойс на стената. Беше третата му нощ в „Одисей“, легендарния бар на Стоун Стрийт, където богатите и перспективните от Уолстрийт се събираха вечер, за да се хвалят и жалват.

Погледна бързо часовника си — осем вечерта. Седеше там от пет, достатъчно дълго, за да изпадне задникът му в кома. Махна на сервитьора да му донесе още една бира — петата. Само още една — обеща си той. Само една, набързо, после ще се прибере в хотела и ще приключи рано за вечерта.

Бяха минали три седмици, откакто шефът му Марти О'Нийл го изпрати в Ню Йорк, за да изрови всичката мръсотия за Джак Уайли, до която успееше да се добере. Двама други сътрудници обработваха по-традиционните източници като фирмите, през които беше минал Джак, преди да стане съдружник в „Колдрон“. Морган получи по-амбициозната задача да потърси информация в заведенията и баровете около Уолстрийт и да се надява на чудо.

Три седмици, дълги дни висене в различни скъпи ресторанти и още по-дълги нощи бодърстване по баровете. Двайсет и един дни се бе сприятелявал с гущерите от Уолстрийт и бе награждавал техните отегчителни, изпълнени с хвалби истории с безплатни обеди и напитки. Бе изненадан колко много могат да изядат и изпият тези хора, когато някой друг плаща сметката.

Какво рязко падение в сравнение с някогашната му служба в ЦРУ, мислеше си той. Всичките онези години, прекарани под прикритие в Москва, Кайро и Перу, години на криене и опити да вербува агенти от КГБ, да преследва терористи и наркотрафиканти. Всички добри неща имат край, но въпреки че си даваше сметка за това, след двайсет и пет години служба в елитна правителствена агенция сам беше изненадан колко ниско бе паднал.

Пълно, съвършено безпредметно пилеене на време, каза той на Марти след първата седмица. Седем дни и нощи, прекарани сред арогантни брокери и надменни инвестиционни банкери. Откри шест момчета от Уолстрийт, които познаваха, или по-скоро бяха чували за Джак Уайли. Никой от тях обаче не го познаваше добре. И всички казаха едно и също — страхотен тип, ужасно почтен, скаут в скъп костюм. Най-близкото познанство, до което се добра, беше един тип, който веднъж играл скуош с него. Джак го бил с десет точки и го изгонил от корта. Не мами дори на скуош, оплака се Морган на шефа си. Продължавай, нареди му Марти. Понякога има полза и от стрелба в тъмното. Човек никога не знае.

Клиентът им в края на краищата беше готов да поеме сметките за луксозния манхатънски хотел, плюс всички скъпи храни и напитки, които Морган успееше да погълне. Даваше си сметка, че всичко е празна работа, и интересът му към онова, което вършеше, се беше изпарил още преди седмици.

От опита си през последните три нощи Морган знаеше, че „Одисей“ не се оживява преди осем. Към девет обаче дансингът се пълнеше с голям брой от най-младите милионери на света и още повече мотивирани млади дами, излезли да си намерят доживотен пропуск за скъпите домове в Хамптънс, някое и друго мазерати и всички останали хубави неща, които може да осигури един богат съпруг.

След още един час мястото щеше да се препълни с двойки, обзети от страст — половината за секс, другата половина за пари.

Тъкмо се обърна, за да огледа групата току-що влезли бляскави красавици, когато един мъж се стовари тежко на стола срещу него.

— Чух, че раздаваш безплатни напитки — каза мъжът, без да се представи.

— Така е, но сега съм уморен. Разкарай се, приятел. Намери си друга маса.

— Моля за извинение. — Една от визитките, които Морган раздаваше на килограм през последните седмици, кацна в средата на масата. — Мислех, че има за какво да поприказваме, но… добре. Всичко е наред.

Мъжът се надигна да си тръгне, но Морган протегна ръка и го сграбчи за ръкава.

— Може би съм прибързал. Какво ще пиеш?

— Джин с тоник. — Мъжът се усмихна и отново седна. Взе визитката и я мушна отново в джоба си.

Докато дойде сервитьорът, Морган огледа новодошлия. Беше висок, на възраст колкото Уайли, със скъп, добре ушит сив костюм и черна, пригладена с брилянтин коса. Повече или по-малко типичен представител на Уолстрийт. Костюмът обаче струваше хиляда долара и определено не две хиляди. Вероятно се намираше преди средата или в долния край на хранителната верига. След трите седмици в района Морган можеше да напише трактат за кулинарните и фризьорските предпочитания на обитателите на Уолстрийт. Сервитьорът дойде и Морган поръча питие за госта си и още една бира за себе си.

— Е, кой си ти?

— Това важно ли е?

— Ако искаш питието, да, важно е.

— Цената ми не е толкова ниска, мистър Морган.

Морган опря лакти на масата и се наклони напред.

— Не съм сигурен, че чух какво казваш.

— Слушай внимателно, приятел. Търсиш информация за Джак Уайли. Аз имам онова, което търсиш. Обаче не съм благотворителна организация.

— Не си спомням да съм те виждал досега.

— Не си. Един приятел ми даде визитката ти.

Напитките им дойдоха и двамата едновременно отпиха първата глътка. Този тип наистина беше облечен и подстриган като играч от Уолстрийт, но Морган имаше усещането, че нещо не е както трябва. Беше време важната подробност да престане да пречи.

— Колко? — попита и разклати чашата си във въздуха.

— Петдесет хиляди.

Морган едва не изплю бирата. Лактите му се надигнаха от масата, главата му се наклони напред.

— С кого си правиш шеги?

— Ако знаеше с какво разполагам, нямаше да задаваш такива тъпи въпроси.

— Защо мислиш, че имаш нещо, което да струва толкова?

— Например дал си визитката си на приятеля ми преди близо три седмици. Значи се въртиш наоколо поне от толкова. Три седмици в скъп апартамент в хотел „Уолстрийт Ин“, обиколки из най-скъпите ресторанти и барове… Някой хвърля доста пари, за да научи нещо за Джак.

Морган нито потвърди, нито отрече. Мъчеше се да овладее изумлението си. Беше стъписан. Този тип знаеше всичко за него — откога е тук, къде е отседнал, къде ходи, какво прави. Изглежда, го бяха следили и наблюдавали, без да усети, като някакъв неопитен новак. Господин Бивш шпионин, ветеран от Москва, Кайро и Колумбия… И някакъв си новак просто го беше надхитрил.

Посетителят си позволи лека усмивка.

— Освен това личи, че си наемник. Не се обиждай, но костюмът ти е евтина конфекция и това се вижда от километри. Не знам колко струва едно частно ченге, но да те наемат за три седмици едва ли е евтино.

Морган вирна брадичка нагоре и попита:

— И какво от това?

— Значи не харчиш свои пари, нали така? Какво те интересува колко струва информацията ми?

— За петдесет хиляди трябва да е много добра.

— Какво успя да научиш досега?

— Няколко интересни неща. Няколко съществени следи — излъга Морган. Полагаше всички усилия да звучи искрено. Всъщност беше наддал пет килограма, беше изпил достатъчно алкохол, за да увреди черния си дроб, и не беше научил абсолютно нищо за Джак Уайли, да не говорим за нещо интересно.

— Не си научил нищо. — Усмивката стана по-широка. — Това тук е Уолстрийт, приятел. Никой не разказва на непознати истории от кухнята просто така. Няма начин.

— А ти? Значи си готов да нарушиш кодекса?

Морган долови първия признак на гняв — леко свиване около очите, издуване на челюстния мускул. Едва доловимо, но достатъчно.

— Може би си имам причини — отговори мъжът, който полагаше сериозни усилия да прикрие ненавистта си към Джак Уайли.

— Например?

— Лично е. Ако искаш да разбереш, ще ти струва още десет хилядарки.

— Нямам представа за какво говориш.

— Добре. Ще ти кажа. Питал ли си се някога защо Джак Уайли е сменил толкова много фирми?

— Да, мислили сме за това… но не много, защото изглежда очевидно. Заради по-добро заплащане. Повече пари. Алчност. Обикновените мотиви. Вие, момчета, сте като курвите. Всичко при вас опира до пари.

Онзи се засмя и отпи от чашата си.

— Не знаеш кой знае колко за Уолстрийт.

— Къде точно сгреших?

— Единственото, което не сгреши, е, че всички ние сме като курвите.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Не мога да повярвам, че сте го пропуснали. Пред очите ви е. Джак сменя четири фирми за дванайсет години. На Уолстрийт нещата не стават така. Тук всичко опира до старшинство, до дълъг стаж, който осигурява повече власт. И големите пари.

— Защо тогава е напускал?

— Да е напускал? Обикновено не е напускал. Изхвърляли са го.

— Попитах защо.

— Това е въпросът за петдесет хиляди.

— Хайде, кажи ми още малко.

— Не, казах достатъчно. — Приятната усмивка се превърна в грозна гримаса. — Ето ги правилата. Внимавай, защото, ако сгрешиш, повече няма да ме видиш. Парите да са в брой. В себе си нямаш много, а и бездруго си наемник. Обясни на шефовете си, че съм добра инвестиция.

— Слушай, ти трябва да…

— Не, аз не трябва да правя нищо. Ти обаче определено трябва. Обади ми се до утре сутринта или не си прави труда — мъжът скочи на крака. Държеше визитката за ръба и я пусна на масата. — Когато получиш разрешение, позвъни на този номер. Питай за Чарлс.

— Чакай… Чарлс… нямам достатъчно… — но преди да успее да довърши, мъжът вече си пробиваше път през тълпата, за да се добере до изхода.

Беше толкова неочаквано и се случи толкова бързо, че Морган беше напълно неподготвен. Бързо се овладя, скочи от мястото си и се спусна след него. Видя лъскавата му черна коса и започна да бута хората на дансинга наляво и дясно, за да мине. Чарлс имаше преднина от около десет метра, но Морган го настигаше.

Изведнъж една хубава млада блондинка го сграбчи за ръката и започна да вие с цяло гърло. Морган опита да се отскубне, но тя го стисна още по-здраво. Писъците й веднага привлякоха вниманието. Озова се сред група ядосани млади мъже с костюми, които искаха да знаят какво се е случило и не го пускаха да се измъкне.

— Стисна ме за задника — извика блондинката силно и размаха ръце, като че ли той я бе нападнал.

— Лъже! — извика Морган с глас, пълен с възмущение. — Кълна се! Имам жена и три деца, за бога! Не съм я докосвал!

Блондинката тропна с крак и насочи пръст към лицето му.

— Перверзник! Долен, гнусен перверзник! — изкрещя тя.

— Не съм те докоснал!

— Някой го направи.

— Не съм аз.

— Помислих, че си ти.

— Не съм, ясно ли е?

Тълпата наоколо се успокои. Ситуацията беше безобидна. Старецът може да го е направил, може и да не е. Какво толкова? Нищо особено. Старият мераклия може и да си е направил удоволствието.

Морган се мушна в една пролука и изтича до изхода. Чарлс обаче го нямаше. Беше изчезнал в нощта.

Добре, смяташ се за много умен, каза си Морган. Момичето явно беше нагласен трик, целящ да го спре. Изненада се, че се е хванал толкова лесно.

И беше сигурен, че номерът, който му бе дал, е на предплатен мобилен телефон, вероятно купен с фалшиво име. Лесно можеше да разбере, но знаеше, че ще е загуба на време.

Морган тръгна към сепарето си. Чарлс беше оставил чашата си и съответно съвсем свежи отпечатъци от пръсти. До следващата сутрин Морган щеше да знае истинското му име, адреса му, къде работи и оттам щеше да открие какви са били отношенията му с Джак Уайли.

Но чашата не беше там, а на нейно място имаше бележка: „Добър опит, Морган.“