Игри за милиарди

14

Морган слезе предпазливо от таксито на ъгъла на Десето авеню и 53-та улица. Погледна часовника си — седем и двайсет. Точно навреме. По телефона Чарлс беше кратък и много рязък. Морган чу от нетърпящ възражение глас, че трябва да отиде с такси, да не закъснява нито минута и да бъде сам. Без компания, без микрофони и без никакви глупави опити за следене.

Ако дори само заподозреше, че инструкциите му не са спазени до последната буква, Чарлс се закле, че ще изчезне и повече няма да го видят никога.

Ривърс и Никълс, подкреплението от охранителната фирма, се приземиха на „Ла Гуардия“ по план с полета от четири часа. Донесоха със себе си куфар, пълен с пари, както и строго напомняне от името на О'Нийл да не прецакват нещата. Мартинели и Танър, които през последните три седмици обикаляха фирмите на Уолстрийт, също получиха нареждане да помагат.

Петима мъже. Четирима отлично обучени бивши правителствени агенти, които трябваше да помогнат на Морган и да научат малко повече за Чарлс и неговите фантастични твърдения.

Морган им представи добре обмисления си план. Останалите четирима не възразиха. Идеята беше да го проследят след срещата или да вземат годен отпечатък. В краен случай трябваше да направят много добри снимки. По някакъв начин независимо от всичко трябваше да се доберат до истинската му самоличност и същността на връзката му с Джак.

Четиримата пристигнаха един час по-рано и заеха позициите си с прецизно старание. Мартинели и Танър бяха в различни коли, паркирани наблизо, готови за преследване. Ривърс и Никълс бяха готови за проследяване пеша, ако се наложи.

Въпреки предупрежденията на Чарлс Морган носеше микрофон. Той постоя на ъгъла сам цели две минути, като се опитваше да изглежда отпуснат и спокоен и се преструваше, че гледа трафика. Съвсем неочаквано усети леко тупване по рамото и когато се обърна, видя ухиления Чарлс. Морган веднага съобрази, че той е бил някъде наблизо и го е чакал да се появи.

— Сам ли си? — попита Чарлс.

— Да, сам съм — излъга Морган.

— Имаш ли микрофон?

— Не.

— Лъжеш.

— Кълна се. Провери, ако искаш.

Морган се ухили доволно, разпери ръце и се завъртя в кръг. Можеше да търси колкото си иска. Устройството беше миниатюрно — последен писък на техниката, и се побираше в едно от копчетата на сакото му. Нямаше да се активира, докато не го стисне. В момента не излъчваше нищо и не можеше да се открие с никакви прибори, докато не го включи. Това щеше да стане по-късно.

— Няма значение — каза Чарлс и сви рамене. — Хайде. Тръгвай с мен.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

— Нося парите, Чарлс — Морган вдигна куфарчето. — Всичко е тук — петдесет бона кеш.

— Браво на теб. Сега вече можем да разговаряме.

Чарлс закрачи напред, така че Морган трябваше да го последва.

— Е, аз съм тук. Защо тогава да не започнем да говорим веднага? — попита Морган много дружелюбно. Стар трик, който се преподава на всички агенти в школата във Вирджиния — отклоняваш вниманието на обекта от околността и следящите го. Вече бяха един до друг и крачеха бавно, като че ли се разхождаха. И сакат човек можеше да ги следва с това темпо.

— Спокойно, Морган. Чакането си струва, уверявам те.

— Чудя се откъде е тази параноя у теб.

— Имам си причини. И то сериозни, повярвай ми.

— Не може ли да говорим без тази секретност и потайност? Да не се правим на тайни агенти и шпиони?

Въпросът сякаш го ядоса.

— Може би, защото не познаваш Джак така добре, както аз.

Свиха вдясно, по тесните улички около театрите. Тълпата тук беше по-гъста, но Чарлс засега не се беше опитал да направи никакъв номер. Морган беше с жълт дъждобран, така че буквално светеше в полумрака — още един трик, който беше научил в дните си като агент. Дори и в най-гъстата тълпа посред нощ нямаше как да не го забележат.

— Джак е безобиден — настоя Морган след малко. — Не сме видели нищо, което би могло да създава проблеми.

— Проверихте ли военното му досие? — попита Чарлс с учудена усмивка.

— Да, разбира се.

— Аха. И какво открихте там?

— Чист като светец. Уважаван герой, всеки и всички го обичат…

Поради някаква причина това накара Чарлс да се изсмее презрително.

— Не сте толкова добри, колкото си мислех.

— Виж какво, проверили сме официалното му досие.

— Не. Проверили сте незасекретеното му досие — възрази Чарлс рязко. — Има и секретно, което е истинското. В армията ги наричат „класифициран фиш“.

Морган знаеше за тях от службата си в ЦРУ.

— Какъв е бил? Каубой за специални операции или…?

— Джак е бил в Делта Форс.

Морган нямаше представа дали това е истина.

— Можеш ли да го докажеш?

— Знам го и толкова. Въпросът е в това, че Джак може да те убие с клечка за зъби. Може да влезе и да излезе от Багдад по време на бойни действия, без да го заловят. Правил го е.

— Добре… не… ние…

— Проверете и досието му от Панама. Той е човекът, който проследи Нориега и му попречи да избяга, а после го принуди да се скрие в посолството на Ватикана.

Повървяха още малко и Морган попита:

— Имаш ли копие на това досие?

— Шегуваш ли се? Попита защо се страхувам от Джак и ти казах. Не искам да ми се ядоса по никакъв повод.

— Само толкова ли имаш?

— Това е само предястието, Морган — отговори Чарлс и леко ускори крачка. — А сега млъкни.

Мартинели беше на около трийсет метра зад двамата, стиснал волана сред експлозия от клаксони и гневни жестове. Нюйоркчани! Спомни си един стар виц за туриста, който се заблудил в Ню Йорк и попитал един местен: „Извинете, освен „разкарай се“ ще ми кажете ли и как да стигна до Емпайър Стейт Билдинг?“

Изруга. Щеше му се Морган и Чарлс да увеличат темпото. Шофьорът на таксито зад него вече буквално бе легнал върху клаксона. Погледна в огледалото — мъжът беше с чалма и брада, явно сикх. Дори и чужденците много бързо губеха кроткия си нрав и приемаха агресивното поведение на тукашните шофьори.

Вляво и вдясно виждаше Ривърс и Никълс, на двата срещуположни тротоара. Не биеха на очи сред пешеходците.

После без предупреждение Морган и Чарлс свиха в еднопосочна улица. Мартинели понечи да ги последва, но хорът от клаксони му напомни, че се движи в грешната посока.

Изруга още веднъж на глас, върна леко на заден и продължи към следващата пресечка с надеждата да ги пресрещне в другия край на улицата. Сикхът се беше показал през прозореца на колата и размахваше във въздуха среден пръст.

Вървяха по западната част на 45-а улица, покрай театрите. Доколкото Морган можеше да прецени, Чарлс не се обърна нито веднъж, дори не се огледа, за да провери дали не ги следят, не погледна витрините, не се наведе, за да си завърже обувката и да хвърли поглед крадешком назад. Дали не беше надценил този тип?

Морган стисна копчето на сакото си и попита:

— Къде отиваме?

— Мълчи.

— Искам да знам.

— Ще разбереш, когато стигнем.

Направиха още десет крачки и без предупреждение Чарлс го сграбчи за лакътя и го дръпна в някакъв вход, скрит под козирка. Морган не успя да види коя е пиесата или как се казва театърът. Изчака мълчаливо Чарлс да извади два билета и да ги покаже на портиера. Влязоха.

Изглежда, бяха дошли точно навреме за началото на представлението. Във фоайето имаше само няколко души, които разговаряха тихо. Тук Морган видя, че са в театър „Джералд Шонфелд“, а според голям плакат на стойка тази вечер играеха „Танцьорките“.

— Какво правим тук? — попита той настоятелно.

Чарлс се обърна към него за първи път.

— Струваш ми се пребледнял, Морган. Не ми казвай, че вече си го гледал.

— Не, не съм.

— Добре. Всички билети са продадени. Платих цяло състояние за тези двата. Мислех, че ще оцениш жеста ми.

Морган се зарадва, че най-накрая Чарлс е споменал на глас името на мюзикъла, но после си даде сметка какво е направил и защо. Имаше ли някакво значение дали следящите ги знаеха къде са? Всички билети бяха продадени, така че в театъра не можеше да влезе никой. Съвсем прост трик. И през ум не им бе минало, че може да се случи нещо подобно.

Чарлс сякаш разбра какво си мисли.

— Безпокоиш се за приятелите си отвън на тротоара ли?

— Казах ти, че съм сам — възрази Морган съвършено неубедително.

Разнесе се последният звънец и останалите хора във фоайето забързаха към залата. Чарлс не помръдна.

— Ще гледаме ли представлението или не? — попита Морган силно, така че онези на улицата да чуят.

— Ела с мен.

— Къде?

— В тоалетната.

— Защо? Искаш да ти го държа ли?

Чарлс не се усмихна и изобщо не реагира на безсолната шега. Чуха, че оркестърът засвири началните акорди. Когато влязоха, в тоалетната нямаше никой. Чарлс бързо отиде до един писоар, протегна ръка пред себе си, после бързо се обърна, стиснал пистолет 38-и калибър в ръка.

— А сега ще действаме както искам аз, Морган. Не се притеснявай. Няма да те застрелям, освен ако не ме принудиш.

Челюстта на Морган увисна от изненада.

— Пистолет — изпъшка той силно.

— Мисля, че така се нарича, да.

Морган разпредели тежестта си равномерно върху двата крака и стисна куфарчето.

— Какво е това? Отвличане?

Чарлс се вгледа за миг в лицето му.

— Казах ти да дойдеш сам, а ти го превърна в уличен парад. Предупредих те да не носиш микрофон, а ти си крачещ диджей. Ядосваш ме, Морган. Това — добави той и разклати пистолета — ще те накара да не нарушаваш повече правилата.

Морган си придаде примирен вид.

— Слушай, приятел, нямам намерение да умирам заради петдесет хиляди, които не са и мои отгоре на всичко. — Пристъпи напред и вдигна куфарчето към Чарлс. — Ето.

Още два метра и можеше да го нападне. Бърз ритник в слабините, саблен удар в бицепса, после щеше да го накара да изяде пистолета.

Чарлс веднага отстъпи и насочи дулото към лицето на Морган.

— Недей. Идеята е много глупава.

Щракването на ударника се чу силно и отчетливо.

— Добре.

— Назад.

Морган отстъпи.

— Остави куфарчето на пода.

Морган се подчини. Щеше да изпълни всичко, което поиска въоръженият.

— Добро момче. А сега се съблечи.

— Какво?

— Дрехите, Морган. Свали ги.

— Не става. Забрави. Няма как.

Чарлс се облегна на стената.

— Слушай какво ще ти кажа. Предложих ти сделка и намерението ми е да я спазя. Само че при моите условия, а не твоите.

Морган не реагира. Чарлс се наклони напред и извика:

— Слушайте, момчета. Приятелчето ви Морган се кани да провали сделката. Заради глупавата му срамежливост няма да научите за Уайли неща, каквито не можете и да си представите. Ще платите петдесет хиляди за нищо.

— На кого говориш? — попита Морган. Този път прозвуча не само неубедително, а и глупаво.

— В миналото на Джак има грозен скандал, Морган. Много грозен. Всичко, което търсиш, че и повече. Без мен обаче няма да научиш нищо за него.

Е, по дяволите, какво толкова, помисли си Морган. Чарлс вече и бездруго го беше направил два пъти на глупак, така че още малко унижение нямаше да промени нещата. Само едно беше по-лошо от това — след толкова много време, усилия и изразходвани средства да се върне с празни ръце. С огромно неудоволствие той свали сакото си и го хвърли на Чарлс. След това ризата, обувките и панталоните, докато остана само по бельо и чорапи. Не помнеше да е преживявал по-унизителен момент.

— Влез там — нареди му Чарлс и посочи с пистолета към последната кабинка до стената.

С много мрачен вид Морган влезе вътре, а Чарлс затвори вратата. После чу как Чарлс отиде до някъде, върна се, влезе в съседната кабинка и седна.

— И какво сега? — попита Морган, докато се чудеше как бе допуснал да се стигне до тук.

Трийсет години в ЦРУ беше оцелял след десетки опасни премеждия, надхитрил бе безброй врагове, а сега този аматьор Чарлс държеше парите, пистолета, самия него — без дрехи, само по бельо, в обществена тоалетна. Изруга сам себе си, задето бе включил микрофона. Целият епизод беше предаден на момчетата вън, на улицата. Смяташе, че ще го спукат от подигравки, и беше прав.

— Какво правиш? — попита след малко, след като не получи отговор.

— Броя парите, Морган. След като ме излъга, искам да съм сигурен, че няма да ме измамиш. А сега млъкни.

— Парите са точно — увери го Морган със силите, които успя да събере при дадените обстоятелства. — Можеш да ми се довериш.

— Двайсет хиляди и сто, двайсет хиляди и двеста…

Проследяващият екип чу всичко до мига, в който Морган свали дрехите си, заплашен с пистолет. Знаеха в кой театър са влезли, знаеха кой е мюзикълът, чуха нареждането да влезе в тоалетна и изваждането на оръжието.

Последва тишина.

След трескаво съвещание шепнешком Никълс първи опита късмета си и застана пред гишето на касата.

— Само ме изслушай — каза той на сбръчкания блед старец, който се хилеше зад стъклената преграда. — Идвам чак от Орегон.

— Орегон? Сериозно?

— Да.

— Дълъг полет. Хубав щат, казват. Не съм ходил там никога.

— Този мюзикъл е мечтата на живота ми.

— Да, наистина е страхотен.

— Утре трябва да летя обратно. — Никълс сви рамене и направи трагична физиономия. — Секретарката ми трябваше да осигури билети, но тази безполезна крава провали всичко.

Разпери ръце, напълно отчаян.

— Сериозно? — изсумтя старецът. — Знаеш ли какво?

— Какво?

Мъжът посочи с пръст табелата „НЯМА БИЛЕТИ“.

— Хайде, стига! Знам, че винаги пазите резервни места за персонала или за близки на актьорите. Винаги има и пропуснали шоуто. Винаги! А на мен ми трябва само един билет. Само един! — добави умолително Никълс и залепи три стодоларови банкноти за стъклото. — Никой няма да разбере — намигна той. — Никой!

Старецът свали очи от банкнотите и погледна Ривърс.

— Виж горе — каза му.

Объркан, Никълс вдигна очи.

— Това е камера — обяви старецът. — Сложена е там, зала не могат смотаняци като теб да подкупват симпатичните старци като мен.

Никълс понечи да каже нещо, но не намери думите. Старецът се подпря с длани на плота пред себе си и се наведе напред.

— Хайде, усмихни се на милия човечец, който те наблюдава, и се пръждосвай.

Никълс се провали. Излезе на улицата и стигна почти до следващата пресечка, където го чакаше Ривърс.

— Направи всичко възможно — каза му Никълс. — И внимавай със стареца. Истинска лисица е.

Ривърс кимна, после влезе в театъра и енергично отиде до гишето, като потупваше бедрото си с полицейската патка, докато ходеше. Намести полицейската фуражка на главата си. Старецът му се усмихна.

— Какво мога да направя за теб, полицай?

Ривърс изправи силните си рамене.

— Някой от този театър се е обадил в управлението.

— Да? За какво?

— За грабеж.

Старецът се наведе напред.

— Грабеж?

— С оръжие при това. Казаха ми да дойда да проверя.

— И какво? Искаш да те пусна вътре ли?

— А ти как си мислиш? И по-бързо.

— Къде е партньорът ти? — попита старецът, присви очи и го изгледа от горе до долу. — Нямаш ли подкрепление?

— На друг адрес е. Тази вечер имаме много работа. — Любезна, но леко нетърпелива усмивка. — Слушай, старче, ще ме пуснеш или не?

— Виж какво, не ти създавам проблеми! Дявол да го вземе, двама от синовете ми са в полицията. Ханиган. Дани и Джоуи. Може да ги познаваш.

— Да, чувал съм тази фамилия. Стига си бърборил. Нямам никакво време.

— Да, сигурно — съгласи се старецът и поклати глава. — А от кое управление си? — попита със същия спокоен и неангажиран тон той.

Ривърс трябваше да се замисли за момент.

— Петнайсето.

— Защо тогава на значката, която носиш, пише седмо?

— Преместиха ме вчера. Теб какво те интересува? Искаш да се обадя в управлението ли? Тук може би човешки живот е изложен на опасност.

— Причината да питам е, че театърът ни е в юрисдикцията на Северното централно управление.

— Така ли? И какво?

— Това, че малкото бутонче, което току-що натиснах, ме свърза направо с управлението. Момчетата обикновено идват, докато преброиш до три.

Ривърс го изгледа, видимо стреснат.

— Какво си направил?

— Чу ме. Можеш да ги изчакаш тук и да им обясниш защо си с полицейска униформа или можеш да изчезнеш веднага, смотаняко!

Ривърс се замисли върху ситуацията в продължение на секунда и половина, после мъдро реши да офейка. Старецът се изкиска и поклати глава зад гърба му. Обичаше работата си.

Най-накрая Чарлс свърши с броенето на парите.

— Поздравления, Морган, точно са — обяви той.

— Казах ти.

— Да, но ме излъга за толкова много други неща, че исках да съм сигурен.

— Тук е студено! — изскимтя Морган и потри длани за ефект. — Защо не ми върнеш сакото?

Чарлс се засмя.

— Това беше глупаво, Морган. Тъкмо се питах къде е микрофонът.

— Добре, дай да приключваме по-бързо.

— Един въпрос, преди да започна.

— Имам ли избор?

— Не. За кого работиш?

— Не е твоя работа.

— Тогава ми кажи какво искат да направят на Джак тези хора.

Морган претегли въпроса, преди да отговори. Какво очакваше Чарлс? Уайли ли да пострада сериозно или само репутацията му? Реши да рискува и отговори:

— Смятат да го подредят добре.

— Надявам се наистина да е много добре — каза Чарлс.

Морган като че ли долови усмивката му през преградата.

След това отдолу под нея се появи бележник с химикалка.

— Историята е дълга и може да се наложи да си водиш записки — обясни Чарлс. — Както знаеш, Джак напуснал армията през деветдесет и втора с куп медали, истински герой от войната. След като завършил бизнес, негов приятел го завел в „Примо Инвестмънтс“. Да кажем, че името на този приятел е Тед.

— Тед кой?

— Само Тед — отвърна ледено Чарлс. — И така, Тед казал на шефа, че нашето момче Джак е страхотен тип, истински американец и че „Примо“ ще има късмет, ако го наеме. Джак минал през няколко интервюта и впечатлил всички. Шефът го назначил със сто и двайсет хиляди на година. В началото работил като анализатор на инвестиционни портфейли и се занимавал с досадна административна работа, но това е чудесен начин да се обучи новак и да се запознае и с най-малките подробности. Естествено, Джак се нахвърлил на работата със стръв и продължил да впечатлява всички.

— Вече знаем за престоя му в „Примо“ — прекъсна го Морган.

След кратка пауза Чарлс попита:

— И какво точно ви казаха от там, Морган? Не, чакай. Ще позная. Че са обичали Джак.

— Общо взето, да.

— Истина е. В началото наистина било така. Само след шест месеца получил голямо повишение. И нещо повече — прехвърлили го в отдела за работа с клиенти. Трябва да знаеш, Морган, че фирмите като „Примо“ пускат само най-умните и най-добрите да работят с клиенти. Асоциалните типове и темерутите стоят скрити в задните стаички. Имай предвид, че от „Примо“ не биха и помислили да те поемат като клиент, ако нямаш поне сто милиона долара за инвестиране, а хората, които имат такива пари, не се впечатляват лесно. Разбира се, Джак е майстор на доброто впечатление. За нула време започнал да управлява парите на четирима големи клиенти и да привлича нови и нови. Само първата година привлякъл трима. Трима! Виждаш ли? Джак е роден талант. — Чарлс млъкна. Беше изложил аргументите си.

— Губиш ми времето — каза Морган. — Знам какво са казали от „Примо“ за Джак.

— Знам, че знаеш.

— Дори са хвърлили един милион на коленете му в деня, в който е напуснал. Ето това се казва любов.

Чуха, че вратата на тоалетната се отваря, после стъпки, после облекчаващ се мъж, който тананикаше мелодия от шоуто. Накрая силната струя от казанчето. Двамата изчакаха всичко да утихне отново.

— За бонуса ще говорим по-късно — обеща тайнствено Чарлс. — Както и да е. През деветдесет и четвърта година Джак бил в Хамптънс на вечеря с клиент, когато на масата им дошла Едит Уорбингър. Едит тогава била на осемдесет и три — приятна, но склерозирала стара вдовица. Клиентът на Джак смятал, че й прави услуга, като я запознава с него. Обяснила му, че няма деца, няма близки роднини и никой, към когото да се обърне. Съпругът й бил сред първите инвеститори в „Ай Би Ем“. Баща му му оставил няколко хиляди акции, купени през двайсетте. Синът бил мениджър на универсален магазин и нямал понятие как функционира пазарът на ценни книжа, така че направил най-лесното — възприел инвестиционната политика на баща си. Цял живот бил скъперник и продължавал да инвестира всичко, без да продаде и една акция. Когато най-накрая осребрил портфейла си, получил — въпреки големите данъци, повече от триста милиона долара.

— Всички би трябвало да имаме такова щастие.

— И както всички новобогаташи бързо започнал да демонстрира състоянието си. Купил си голяма къща в Хамптънс и още по-голяма яхта, флотилия мерцедеси и всички придобивки на мечтания богат живот. — Чарлс млъкна за момент и се засмя. — Два месеца по-късно спукал кръвоносен съд и умрял.

— Бог дава, бог взема — не се стърпя Морган.

— Но не се грижи за глупаци и идиоти. Горката Едит не разбирала нищо от пари. С всичко се занимавал мъжът й. Обичал да контролира положението — държал я на къса каишка, отпускал й мизерен бюджет и следял как харчи всеки цент. И сега, след като съпругът й умрял, тя останала с триста милиона, без да има понятие какво да прави с тях. Тогава се появил Джак. Усмихнат, уверен. Казал й да не се безпокои и че той ще се погрижи за всичко. Едит, естествено, била запленена от чара му и му предала цялото си състояние.

— Значи Уорбингър?

Чарлс потвърди и продължи от там, докъдето беше стигнал.

— Джак направил обичайното в такива случаи — създал попечителски фонд. Той следял инвестициите и сумите, които получавала всеки месец. Триста хиляди, с които можела да прави каквото си поиска. Оказало се обаче, че горката Едит страда от Паркинсон и болестта напредва бързо. Скоро всичките й сметки и финансови отговорности били прехвърлени с пълномощно на Джак.

— Дала му е ключа към царството.

— Точно така, Морган. Не е имало адвокат, изпълнител на завещание, скептичен съпруг или алчни деца, които да надничат зад рамото му. — Чарлс мълча доста дълго. — Само Джак.

— Колко е взел? — попита Морган.

— Неправилен въпрос — отговори Чарлс и се засмя.

— А кой е правилният?

Пишеше колкото може по-бързо. Записваше преди всичко имената и датите. За събитията разчиташе на паметта си.

— Морган, трябва да си даваш сметка, че фирмите като „Примо“ имат системи за контрол и безмилостно следене. Съдружниците получават огромни чекове, но служителите нерядко подливат вода. Изкушенията са невероятни и фирмата го е знаела. Да вземем Джак. По онова време той получавал по двеста бона годишно, но в Манхатън това са трохи. Същевременно управлявал инвестициите на няколко клиенти, всеки от които разполагал със стотици милиони. Отивал с колата си до разкошните им къщи в Хамптънс и Гринич, играел голф с отвратително разглезените им деца, гледал със завист играчките им, после се връщал в града в стария си скапан едностаен апартамент.

Чарлс млъкна за момент, после продължи:

— Представи си как се е чувствал той, Морган. Можеш ли?

— Сигурно му е било гадно.

— И същевременно е знаел, че онези хора са толкова глупави, че не могат да управляват собственото си състояние.

— Ясно. Не е могъл да устои. А сега ми кажи колко е откраднал.

Чарлс остави въпроса му без отговор и продължи:

— Сега идва сладката част. През целия си живот Едит мечтаела за околосветско пътешествие. През цялото време, докато била омъжена за онзи скъперник, мечтаела да се измъкне, да се качи на някой кораб и да види света. Животът й минал покрай нея. Вече била на осемдесет и три и здравето й бързо се влошавало. Нямало да има друг шанс.

— И Джак й казал да замине.

— Разбира се. Обявил къщата й, яхтата и автомобилите й за продан. Намерил луксозен пътнически лайнер. Казал й, че е страхотна сделка, но трябва да се купи каюта. За пет милиона станала нейна. Можела да живее в нея, да й се наслаждава, да я продаде, след като й омръзнат седемте морета. Разкошна каюта, фантастична кухня за познавачи, три години обиколки из екзотичните пристанища на Азия и Южна Америка. И знаеш ли кое било най-страхотното? Ставало дума за гръцка корабна фирма. Изобщо не доближавала американските пристанища. Схващаш ли вече за какво става дума, Морган?

— Разбира се, но продължавай. — Не, засега не схващаше нищо.

— Имало само един проблем.

— Какъв?

— Заболяването на Едит. При бързината, с която състоянието й се влошавало, щяла да се превърне в безмозъчна кукла дълго преди круизът да приключи. Същевременно по закон били длъжни да декларират пред оператора на круиза всички нейни сериозни здравни проблеми. На кораба имало лекар, но той не бил склонен през цялото време да се грижи за старица, която трепери и забравя да пие лекарствата си. — Чарлс млъкна за момент, колкото да даде възможност на Морган да си представи страданията, причинени от жестоката болест, после добави: — Операторът искал милионите на Едит, Едит искала да обикаля моретата, така че накрая открили решение.

— Парите лекуват всички болести.

— Не става дума за лечение, а за изпълнимо решение. Намерили частна медицинска сестра. За още милион долара Едит наела малка, по-евтина каюта за нея на кораба.

— Продължавай.

— И така, на втори април деветдесет и пета година Едит започнала своя нов живот. Отлетяла до Копенхаген и се регистрирала в хотел „Англия“. Предполага се, че през следващите пет дни е обикаляла града и го е разглеждала. На седми април напуснала хотела, след няколко часа се записала в корабния регистър и започнала да осъществява мечтата си. Всичко това беше потвърдено по-късно — обясни Чарлс.

— Нещо против да стана и да се разкърша? Задникът ми започна да се схваща.

— Ако те отегчавам, мога да спра веднага.

— Задникът, не ушите ми. Искам стока за петдесет хиляди, приятел.

Чарлс се засмя и продължи:

— Джак и Едит решили предварително да избегнат усложненията на кредитните карти. На кораба имало банка, така че Джак всеки месец внасял в сметката й по половин милион. Така било много по-лесно. И през няколко дни като по часовник от сметката се теглели суми. Понякога малки, друг път големи. Тъй като корабът спирал през три-четири дни на различни пристанища, това не будело подозрения. Предполага се, че Едит слизала на брега и си угаждала както може. Може би харчела щедро, дори прекалено, но парите били нейни, нали?

Вратата на тоалетната отново се отвори. Двамата млъкнаха, докато не я чуха да се затваря.

— После? — подкани Морган, видимо увлечен от разказа.

— Това после, Морган, е цели три години по-късно.

— Краят на круиза, нали?

— И началото на истинска мистерия. Ще ти кажа какво се знае. На осемнайсети април деветдесет и осма година корабът пуснал котва в Пирея. След три години плаване имал нужда от известна поддръжка и преоборудване. Освен това, ако Едит искала да продължи да се прави на Синдбад Мореплавателя, трябвало да плати авансово още два милиона — за под дръжка на имотите на сушата. Вечерта на осемнайсети тя слязла от кораба и взела такси. Тогава я видели за последен път. След като не се появила след още два дни, корабната компания се свързала с Джак.

— И какво направил Джак? — попита Морган и пак се отпусна върху тоалетната чиния.

— Качил всичко на тавана.

— Тя просто изчезнала и толкова? — В тоалетната ставаше все по-студено и Морган започна да разтрива ръцете си. Ужасно му се искаше да поиска дрехите си от Чарлс, но вече знаеше отговора.

Чарлс продължи:

— По това време състоянието й вече нараснало до около четиристотин и петдесет милиона. Борсата била във възход. Каквото и да се хвърлело на пазара, носело печалба, а Джак управлявал парите й брилянтно.

— И всички средства си били на мястото в сметката й?

— Всички без онези, които Едит изтеглила през банката на кораба. На този етап никой не подозирал някаква непочтена игра. Възрастна дама, страдаща от Паркинсон, слязла от кораб и изчезнала. Била на осемдесет и шест, вероятно вече с половин мозък, да не говорим за останалите проблеми със здравето, които може би е имала. Възможностите били безброй. Отвличане и грабеж също не били изключени. А може би, жертва на болестта, се скитала из улиците на Пирея, без да знае коя е и как е попаднала там.

— И какво са направили?

— По настояване на Джак шефът и финансовият директор на „Примо“ свикали конфиденциално съвещание, за да обсъдят ситуацията. Всичко това било, меко казано, сериозен проблем. Хора, притежаващи толкова пари, не изчезват просто така. Юристът на фирмата им обяснил, че парите на Едит не са тяхна отговорност — тя била клиент и само толкова. Фирмата не можела да замести семейството й. От друга страна, близо половин милиард от средствата й били в ръцете им.

— Е?

— За фирмата това била страхотна дилема.

— Защо?

— Едит не оставила завещание. Нямало известни наследници, никой, който да се поинтересува какво ставало с нея. По онова време обаче плащала за услугите на „Примо“ повече от десет милиона годишно. — И сякаш имаше опасност Морган да не схване за какво става дума, добави: — Десет милиона осигурявали сериозни бонуси за съдружниците.

— И къде е мястото на Уайли във всичко това?

— Ами не се стигнало до решение. Не и тогава. Шефът и финансовият директор обявили, че искат да изчакат разумен период, за да се убедят, че Едит няма да се появи. Минавали седмица след седмица, а Джак обикалял из фирмата и говорел на всички колко се безпокои за горката стара Едит. Искал изчезването й да бъде обявено в Държавния департамент и фирмата да наеме екип от частни детективи, които да се заемат с издирването й. Колкото по-настойчиво се правел на глупак, толкова повече шефът не му обръщал внимание.

— Защо?

— Защото от правна гледна точка човек трябва да е изчезнал от три години, за да бъде приет за мъртъв. След това при липсата на завещание или наследници състоянието на Едит трябвало да премине в ръцете на държавата.

— Значи Джак и съдружниците имали известни различия.

— Известни ли, Морган? Три години такси за обслужване означавали минимум трийсет милиона. Като добавим и малко изобретателно счетоводство, при което клиентът няма как да възрази, сумата можела да нарасне значително. Защо „Примо“ да не изстискат сто милиона или може би двеста от цялата работа? Прибираш малко от каймака като бонус за добро изпълнение. Кой би разбрал? Никой нямало да потърси тези пари. И бездруго щели да изчезнат в черната дупка на държавния бюджет.

— Дотук не виждам какво лошо е направил Джак.

— Прав си, Морган. Той изглежда като ангел.

Мина малко време, преди Морган да си даде сметка за какво става въпрос.

— Така е трябвало да изглежда, нали? — попита той.

Беше риторичен въпрос.

Чарлс продължи:

— Месец по-късно шефът и финансовият директор извикали Джак на поверителен разговор. Казали му да си мълчи и да изпраща месечните суми на Едит, да инвестира останалите пари както преди и да се преструва, че всичко е нормално. Обещали да не оставят усилията му без възнаграждение. Ранното включване в числото на съдружниците било сигурно. Предложили му невероятно увеличение на заплатата, както и дял от онова, което вече наричали „бонус Едит“. — Чарлс млъкна, после добави: — Мислели си, че вече харчат милионите на Едит.

— И той се съгласил, нали? Джак е умно момче в края на краищата. — Сега вече Морган попиваше всяка дума. Беше повече, отколкото беше очаквал и отколкото си беше представял. История за порочността, алчността и мошеничеството на богатите и силните. Струваше си да седи полугол на тоалетна чиния в обществената тоалетна и да слуша разказа на Чарлс.

— Отрязал ги веднага — продължи Чарлс. — Те побеснели. След като излязъл, започнали да се чудят дали да го преназначат, или просто да го уволнят. Представи си, Морган. Между тях и богатството на Едит стоял само Джак.

— Тогава защо не са го уволнили? — попита Морган.

— Пропуснах ли да спомена неудобната клауза в договора с Едит?

— Мисля, че да.

— Джак бил неин съветник и управител на инвестициите й — подчерта Чарлс. — Не фирмата. Джак. За да се премести и цент от парите й, бил нужен подписът на Джак.

— Значи ги е бил хванал изкъсо.

— Така ли смяташ?

— Разбира се. Би могъл да изстиска от тях милиони.

— Ето какво. Шефът и финансистът също смятали така и се чудели защо Джак не го прави. Сигурна работа. При това не би нарушил никакви закони. Може и да е трябвало да премине етичните граници, поне на теория, но иначе всичко било напълно законно.

— Е, защо не го е направил? — попита Морган.

Чарлс помълча известно време, после попита:

— Защо според теб?

— Не му е било нужно.

— Добре. Но защо?

— Голяма част от парите вече са били в джоба му.

— Топло.

Морган се замисли още малко.

— Не, пак нещо не се връзва.

— Браво. Защо?

— Защото са му предлагали повече пари. Повече винаги е по-добре.

— Помисли още малко, Морган. Защо да не прибере още няколко милиона и да не влезе в схема, която ще инкриминира шефовете на фирмата му?

— Да, разбирам. Дори и да са били наясно, че Джак краде сладки от буркана, не биха могли да го накиснат, защото той е можел да накисне тях.

— Все още не мислиш като крадец. Постави се на мястото на Джак.

— Защото Джак е убедил възрастната жена да завещае всичко на него? — предположи Морган.

Чарлс се засмя.

— Джак не беше чак толкова чаровен.

Морган се замисли над другите възможности. Вариантът Джак да е твърде морален и почтен, за да се намеси в такива неморални деяния отпадаше. Защо да се откаже от повече милиони? След това се досети и почти извика:

— Уау!

— Точно така, Морган. Джак е трябвало да се тревожи за много по-тежко престъпление.

— Убийство.

— Да, убийство. Трябвало е да скрие много по-сериозна тайна. Истината е, че Едит не е стъпвала на онзи кораб. Истинската Едит е изчезнала три години преди това.

Морган се усмихна.

— Медицинската сестра, нали?

— Определено — каза Чарлс тихо. — Преди круиза никой от кораба не бил виждал Едит на живо. Всички финансови трансакции били движени от Джак. Приемали думите му за чиста монета. Едит била възрастна, богата, болна вдовица. Сестрата също била доста възрастна, белокоса, неособено образована. Всеки умел фалшификатор би могъл лесно да подправи нужните документи — паспорт, шофьорска книжка, карта за социална осигуровка. След това не било трудно да се изиграе ролята. И така, в продължение на три години медицинската сестра куцукала из кораба, преструвала се на леко разсеяна, теглела купища пари и живеела сладкия живот.

— И един ден слязла на брега и изчезнала с близо двайсет милиона в брой.

— Така изглежда.

— Чудесна схема.

— Да, брилянтна — съгласи се Чарлс, който наистина се възхищаваше от хитрия план. — Невероятен начин да заобиколи контрола на фирмата.

— И какво направила фирмата?

— Нямали избор. Джак държал положението в свои ръце.

— Какво означава това?

— Уведомили американското посолство за изчезването на Едит и наели гръцки частни детективи, за да проучат ситуацията.

Чарлс млъкна за момент, за да даде възможност на Морган да смели информацията. Беше наистина доста сложна.

— Знаеш ли какво не разбирам? — попита Морган накрая. — Защо му е било на Уайли да настоява да има разследване?

— Помисли си. Няма как да не е така. Тя изчезнала и всичко би трябвало да изглежда истинско. После, щом Джак настоявал да има разследване, значи бил чист.

— Да, умно.

— Прекалено умно всъщност. Пропуснал едно нещо. Партньорите му били много алчни.

— Не му повярвали, нали?

— Не. Защото разсъждавали като мошеници — обясни Чарлс развеселен. — За тях било невъзможно да допуснат, че някой може да е чак толкова почтен. Ето ти ирония на съдбата.

— И какво направили?

— Зад гърба на Джак казали на гръцките частни детективи, че в цялата история има нещо гнило. Въз основа на това онези започнали отзад напред. Планът би се изпълнил единствено ако всички вярвали, че на кораба е била Едит, че е теглела парите от банката и че тя е изчезнала.

— Значи някой е трябвало да създаде това убеждение.

— И авторът трябвало да е Джак.

— Какво се е случило с Едит?

— Кой знае? Така и не била открита. Не открили и трупа й. Детективите преровили Пирея и Копенхаген. Проверили моргите, разговаряли с полицията, не оставили камък необърнат, но не открили нищо. Решили, че е била кремирана и пепелта й е била хвърлена в морето.

— Да, и аз бих постъпил така.

— Има само един проблем. Никой не успял да докаже как е била наета сестрата. Джак твърдял, че не знае — че може би я наел корабният оператор или Едит я е намерила сама. Операторът твърдял, че няма следа или спомен за подобно действие и че обикновено не се правят такива неща. Сметнали го за съмнително.

— И Едит, разбира се, я нямало, за да обясни какво е станало.

— Както казват, понякога най-добрият свидетел е мъртвият свидетел.

— Ами сестрата? Не може да не са имали нейна снимка.

— След много търсене открили възрастна двойка, която се снимала с нея на масата за вечеря. Безполезно — жената изглеждала като милиони други старици на планетата.

— Отпечатъци?

— В каютата са открити няколко.

— И?

— Може да са нейни или на някоя от многото камериерки, които чистели през годините. Екипажите на тези кораби се сменят редовно. Във всеки случай тези отпечатъци не били регистрирани никъде. Пак задънена улица.

— Вероятно това е било изисквано като квалификация за работата — заключи шеговито Морган.

— Вероятно. Ето какво решили детективите: Джак и сестрата открили една или две сметки в швейцарски банки преди круиза. През годините тя теглела от сметката на Едит, слизала на брега и прехвърляла парите в техните сметки.

— Колко е взел Джак?

— Ако са делили, значи е прибрал десет милиона.

— Да, но ако Джак е измислил и организирал всичко, може да е прибрал и повече.

— Ще кажа, че има логика. Вероятно говорим поне за петнайсет милиона в швейцарска сметка — каза Чарлс.

Морган сега разсъждаваше усилено. Предположи очевидното:

— Но никой не може да докаже нищо, нали?

— Не можаха да докажат нищо. Никой не успя да докаже, че Едит е мъртва. Никой не успя да докаже, че сестрата е била наета от Джак. Никой не разбра къде са отишли парите. Казах ти, че схемата е брилянтна.

— И какво направиха после?

— Трябва да си наясно, че последното нещо, което искаха в „Примо“, беше историята да се разчуе. Репутацията на фирмата щеше да рухне. Богатите хора не поверяват милионите си на мошеници или на инвестиционни посредници, които не могат да се опазят от вътрешна корупция.

— Обаче са го уволнили?

Чарлс се засмя.

— Никакъв шанс.

— Защо?

— Защото са имали само подозрения, Морган, нищо повече.

— Да, но всичко е било доста…

— Джак винаги е можел да ги съди. Освен това наистина са говорили с Джак как да отмъкнат по-голямата част от състоянието на Едит. Джак ги е държал за топките.

— Трудно е да не му се възхитиш — отбеляза Морган и чак премлясна. Независимо че бе абсолютно неморална, схемата на Джак беше фантастична и за момент Морган млъкна, занемял от възхищение пред елегантността й. Измамата на живота. Джак се оказваше много талантливо момче. — И какво стана после? — попита той.

— Няма да повярваш.

— Вече започвам да вярвам на всичко за този тип.

— Платили на Джак един милион, за да си отиде. Нарекли го „бонус“ и двете страни подписали двустранно споразумение за конфиденциалност. Един милион и никоя от двете страни нямала право да прошепне дори и дума за другата.

— Подкуп, за да държи устата си затворена.

— Добре дошъл на Уолстрийт. Това е стара уважавана традиция.

Морган чу, че Чарлс става и се раздвижва.

— Чакай малко — извика Морган.

— Историята струва повече от петдесет хиляди. Признай, Морган, не те излъгах.

— Обаче забравяш нещо. Доказателства.

— Сам ги открий. Те са налице, стига да ги търсиш достатъчно внимателно. — Вратата на съседната кабинка се отвори и Чарлс излезе. — Тръгни по следата и ще ги откриеш.

— Чакай! — извика Морган пак, но гласът му отекна в празната тоалетна и остана без отговор. Морган надникна. Навън нямаше никой.

Той отвори вратата на съседната кабинка, където допреди малко беше Чарлс. Металното куфарче, в което бяха парите, стоеше на пода. Морган се спусна към него и го отвори. Беше празно, ако не се брои една малка бележка: „Задръж куфарчето и проследяващото устройство, което е монтирано в него. Пак не успя, Морган.“

После той се сети нещо друго. Започна трескаво да претърсва кабинките в тоалетната, за да открие дрехите се. Нямаше ги никъде. Нито в кошчетата за боклук, нито някъде по ъглите.

Изруга, ритна едно кошче за боклук и се втурна към изхода.

Изскочи през вратата точно когато тълпата зрители се изля от изходите към фоайето заради антракта.