Игри за милиарди

17

На 2 декември Камарата на представителите се събра, за да гласува документ 3708 — законопроект за отпускане на финансиране в продължение на две години за изумителния полимер на Капитол Груп. Беше изпратен в Конгреса извън обичайния бюджетен цикъл, което не беше нещо изненадващо предвид войната. Първоначалното предложение за финансиране беше дошло от Пентагона. Представляваше кратко директно искане за спешно отпускане на пари без търг — друго често срещано явление по време на военния хаос. Необходимостта от опазването на войниците не можеше да зависи от бюрократични графици.

Дебатите се оказаха кратки и скучни. Няколко самотни гласа опитаха да възразят, но гласуването мина изненадващо успешно — 415 „за“ и 20 „против“.

Предложението беше дошло от Комисията за въоръжените сили само няколко дни преди това и след като Ърл поговори с няколко души от кабинета на председателя на Камарата, бързо попадна в залата за гласуване.

Представителят Дрю Телър от Мичиган, подложен на огромен натиск от страна на „Дженеръл Тектоникс“, направи енергичен опит да възрази. Решението на комисията да отложи финансирането на „ДТ 400“ го беше сварило съвършено неподготвен и го бе изхвърлило много назад в надпреварата за доларите на Пентагона. Беше ясно, че е засада. И беше още по-ясно, че тази засада е създадена, оркестрирана и реализирана от Ърл Белцър. В дните след това в офиса на Телър се изредиха почти всички шефове от „Дженеръл Тектоникс“ и представители на лобистки фирми, които искаха да стигнат до дъното на нещата.

Източниците им ги информираха, че от офиса на Белцър се леят пари и услуги като лава от вулкан. Големи пари. Толкова много, че можеха да означават само едно — корпоративна подкрепа. Чия обаче? Откъде Ърл получаваше жизнени сокове? И защо?

Отговорите на тези въпроси станаха съвършено ясни, когато решението да се подкрепи полимерът на Капитол Груп мина светкавично през комисията на Ърл, после пое по бързата писта към кабинета на председателя и за рекордно кратко време се озова в залата за гласуване.

Класически пример за натиск — гласуването в залата беше насрочено с предизвестие от по-малко от двайсет и четири часа. Горкият Телър направи всичко възможно да събере армията. Поиска да му върнат услугите, които беше правил. Даде повече обещания, отколкото можеше да изпълни през живота си. Беше в стихията си. Работи неуморно цялата нощ, подпали телефоните, не остави и камък необърнат, поведе тотална война. Резултатът беше толкова жалък, колкото и очакван.

Дрю не можеше да се конкурира с Ърл Белцър. Не можеше да се мери с него по влияние или законодателна ловкост. Нито пък — колкото и да се опитваше — по поквара. Беше симпатично момче, втори мандат от незначителен район в Мичиган, който се задушаваше заради закритите си фабрики. Единствената му претенция за слава беше бракът му с дъщерята на бивш губернатор — доста посредствено на вид момиче, с малко перспективи. За благодарност губернаторът уреди избирането му.

Самостоятелно Телър успя да си осигури само два гласа „против“. Единият беше на мошеник, който със сигурност щеше да бъде обвинен в измами и искаше да напусне с размахан среден пръст. Другият беше буен левичар с вързана на опашка коса от Сан Франциско, който се придържаше към принципа да гласува против всякакви разходи за военни цели. Освен тези две странни птици никой друг не пожела да бъде видян да гласува срещу мярка за защита на войската, още повече, че напоследък същата мярка получаваше толкова много хвалебствия в пресата.

Ърл приложи хитра тактика, като се погрижи гласуването да стане по обед и убеди приятелите си от Си-СПАН да го излъчват непрекъснато дори и през нощта. Докара с автобус малка армия съпруги и родители на войници. Пристигнаха сутринта, застанаха на стъпалата на Капитолия и се заеха да раздават брошури със снимки на военни, осакатени от самоделни взривни устройства. Брошурата беше озаглавена „Да видим кой се интересува какво става с войниците ни“ и завършваше с мрачното предупреждение, че Америка гледа.

В последния момент той реши, че има опасност да прекали и всичко да заприлича на нагласена работа, затова нареди на осемнайсет свои приятели да гласуват „против“. Нищо и никаква опозиция, но пък чудесна демонстрация на почтеност. Всички те бяха или от гарантирани региони, или обречени на сигурна загуба на следващите избори. Гласовете им не означаваха нищо и бяха безобидни. След това Телър му изпрати писмо с благодарност, че го е спасил от пълно унижение.

Същия следобед членове на Сената и Камарата се събраха на заседание, за да обсъдят законопроектите си, каквато е обичайната процедура, когато се разглежда сериозно харчене на средства на данъкоплатеца. Странно, но текстовете от комисиите на Сената и на Камарата си приличаха като две капки вода, като че ли ги бе писала една и съща ръка. Късно вечерта чрез набързо организирано гласува с вдигане на ръка разходите за полимера бяха одобрени както от Камарата, така и от Сената за две години напред.

Джак седеше в големия кабинет на Уолтърс и заедно с Белуедър, Хагър и момчета от отдела по изкупуванията чакаха телефона да позвъни. Бяха се събрали в пет, след като получиха добрата новина за гласуването в Камарата. Сега очакваха новини и от Сената. Макар и резултатът да беше предварително известен, напрежението в стаята можеше да се реже с нож. Няколко души пушеха. Шефът на отдела по изкупуванията крачеше от стена до стена и не беше в състояние да застане на едно място. Белуедър не преставаше да мърмори, че в любовта и политиката нищо не е сигурно. Предполагаше се, че разбира и от двете. През няколко минути Уолтърс звънеше на някого в Капитолия и искаше новини.

Джак стоеше със скръстени ръце до стената и мълчеше. Макар че тъкмо той беше дал в ръцете им революционния продукт, съвсем очевидно го смятаха за външен човек и още по-очевидно за посетител, който сериозно е злоупотребил с гостоприемството на домакините.

Обаждането дойде в седем. Макар че Джак не чуваше гласа от другата страна, беше ясно, че се обажда лично Ърл, за да обере овациите.

Уолтърс държеше слушалката, залепена за ухото си. Постепенно с всяка дума, която чуваше, по лицето му се разливаше широка усмивка.

— Аха, добре — каза той накрая. После добави: — Виж какво, не можем да ти се отблагодарим достатъчно.

След още една пауза добави:

— Не, това не значи, че смятаме да ти предложим допълнителен бонус.

Затвори очи и без да гледа, остави слушалката. В ъгъла на кабинета имаше маса. На нея бяха сложени шест кофи с лед и достатъчно шампанско „Дом Периньон“, за да упои стадо коне. Всички погледи бяха вперени очаквателно в Уолтърс.

Най-накрая той отвори очи много бавно и прошепна:

— Отваряйте шампанското!

Последва силен радостен вик и втурване към масата в ъгъла. През следващите трийсет секунди се чуваше само пукане на тапи. След петнайсет минути шумни наздравици и поздравления групата започна да се разотива. Момчетата от отдела по изкупуванията трябваше да се връщат долу, за да продължат вечното издирване на нови цели, нови изкупувания, нови начини за увеличаване на богатството на гиганта, известен като Капитол Груп.

Джак и Белуедър останаха само с Уолтърс. Мич беше качил крака на бюрото си и пиеше шампанско направо от бутилката, като че ли беше противопожарен маркуч. Ризата му отпред беше подгизнала, гълташе лакомо. След малко отдели бутилката от устата си, колкото да попита Белуедър:

— Да си спомняш някога сделка да е минавала толкова брилянтно?

— Не, никога. От замисъл до законодателство — само за два месеца. Сигурен съм, че е рекорд. Колко каза Ърл, че са отпуснали?

— Това ще ти хареса.

— Казвай.

— Поискахме шестнайсет милиарда, разпределени за две години.

— Знам. Аз ги поисках.

— Ърл е добавил още четири милиарда на своя глава.

— Двайсет милиарда! — изпъшка Белуедър, неспособен да повярва. Двайсет! Капитол Груп бяха сключвали забележителни сделки през годините, но нищо, което би могло да се сравни със сегашната.

Джак, който все още пиеше първата си чаша шампанско, се намеси във взаимните поздравления и заяви с искрено възхищение:

— Трябва да призная, че и през ум не ми е минавало, че това може да стане толкова бързо.

— Дошъл си където трябва — похвали се Уолтърс. — Не ти ли го казахме още в началото?

— Не съм се съмнявал. Просто си мислех… — Джак сви рамене и не довърши.

Уолтърс отвори нова бутилка и настоя:

— Какво си мислеше?

— Най-напред, че ще има повече изпитания на полимера.

— Вече имаше. — Тапата пукна и пяната потече в скута на Уолтърс. — Нали ни даде резултатите. Забрави ли?

— Да, но тези изпитания са правени от частна фирма, а не от представители на Министерството на отбраната.

— И какво от това? — Уолтърс се наведе напред и напълни чашата си с шампанско. Половината се разля по бюрото. Победата и виното го бяха замаяли доста.

— Изпитанията са проведени в Ирак в реални, автентични условия. Водим война и времето определено е основен фактор. Шефът на отдела за проучване и внедряване към Пентагона, който отговаря и за изпитанията и оценяването, присъства на демонстрацията, която организирахме в Белвоар, така че видя резултатите със собствените си очи.

— И това е достатъчно?

— Изглежда, да.

— Ами доклади за контрола на качеството и производството?

— Какво за тези доклади?

— Вижте, не съм експерт в тази област — каза Джак, сякаш се извиняваше, — но съм чел някои от правилниците. Има доста изисквания, много етапи, същинска джунгла. Оценка, анализ на разходите, система за контрол над производството, системи за цялостен контрол…

— Ние сме експерти в тази област, Джак.

— Знам. Просто питам как се прави.

— Проявиха желание да ни спестят някои усилия, нали? И защо не? Ние сме сертифициран доставчик с голям опит. Освен това просто добавяме тази програма към вече действаща наша програма за подсилване бронята на джиповете „Хъмви“. По тази програма се работи отдавна. Същите екипи и оборудване ще се използват и за нанасянето на полимера.

— Искам да съм сигурен, че няма да ме вкарате в някакви неприятности.

Уолтърс го изгледа. След като бяха научили за мръсните игри на Джак в „Примо“, беше взето решение да го държат възможно най-далеч. Като начало вече имаха няколко сериозни проблема с доверието — Джак можеше да е убиец, мошеник, изнудвач.

От друга страна, ако момчетата от охранителната фирма доставеха каквото трябва, с Джак щеше да бъде свършено. Договорът помежду им щеше да отиде в кошчето за боклук. И той щеше да изхвърчи на улицата.

А засега колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

— Не се тревожи за това — тросна се Уолтърс, като че ли Джак беше нахален неблагодарник. Бяха го превърнали в потенциален милиардер в края на краищата, а той се заяждаше за подробности. — Радвай се, че стана толкова бързо.

— Радвам се толкова много, че не мога да го изразя. Като партньор обаче мисля, че имам право да знам. — Джак се надвеси над бюрото и го погледна в очите. — Още сме партньори, нали?

— Разбира се. — Уолтърс и Белуедър си размениха погледи, които Джак не биваше да види.

— Ние винаги спазваме договорите си — добави Белуедър тържествено.

— Радвам се да го чуя — каза Джак, остави чашата си и се отдръпна.

— Няма за какво да се тревожиш — излъга Уолтърс. — Определено ще се погрижим за теб — обеща той с пресилена усмивка.

Андрю Морган имаше чувството, че преследва призраци. Не беше трудно да се сдобие със списък на всички, които бяха работили в „Примо Инвестмънтс“ през 1998 година, когато Джак бе напуснал фирмата в търсене на по-спокойни води.

Шеф през онази година се оказа някой си Терънс Кайл II, възпитаник на Йейл и авторитетното бизнес училище „Уортън“. Финансов директор беше Гордън Съливан, завършил Харвард. Те двамата бяха хванали Джак, те двамата бяха опитали да го вкарат в друга схема и те двамата му бяха платили един милион, за да отиде другаде и да мълчи.

След кратко издирване се установи, че Терънс и Гордън са загинали трагично в самолетна катастрофа по-малко от година след това. Допълнителното ровене разкри обстоятелствата около нея.

През декември същата година, шест месеца след като се бяха разделили с Джак, двамата наели малък реактивен самолет и заминали на конференция на богати инвеститори във Вейл. След три дни общуване с колегите финансови пирати, след много партита и алкохол двамата излетели по време на снежна буря и почти веднага се блъснали в планински склон. От самолета не останало нищо. Всички на борда загинали. От сблъсъка и избухналия пожар всичко било изпепелено. Разследването било проведено от Националния борд за безопасност на транспорта.

Самолетът бил нает от малка частна фирма, която предлагала услугите си на богати и известни личности. Имала отлични показатели по отношение на безопасността. Пилотът и помощник-пилотът били бивши военни — и двамата в отлично здраве, с безупречен летателен опит. Диспечерите от контролната кула твърдели, че бурята не била кой знае колко силна и позволявала да се излети, и били на мнение, че времето не било опасно. Като причина за катастрофата била записана грешка на пилота — заключение, за което нямало някакви определени основания.

Нищо необичайно. Един експерт по авиация, с когото Морган се свърза, му обясни, че разследванията при катастрофи с частни самолети далеч не са задълбочени. Обикновено се разследвали по няколкостотин инцидента годишно. Агенцията била малка, претрупана с работа и непрекъснато се прехвърляла от един инцидент на следващия, без да си дава труд да разследва щателно катастрофите, които не били свързани с комерсиален граждански полет, със смърт на известна публична личност, с голям брой жертви или когато нямало повод за подозрения.

След като обаче знаеше историята на Чарлс и Едит Уорбингър, Морган, естествено, си помисли, че навременната смърт на Кайл и Съливан е била ужасно удобна за Джак. Тайнствена самолетна катастрофа бе отстранила двамата, които знаеха най-много за Джак и Едит — не беше ли твърде удобно?

По-задълбоченото проучване показа, че трима от членовете на борда на „Примо“ от онези години също са мъртви и са умрели при интересни обстоятелства. Морган имаше силното усещане, че е попаднал на нещо. Дали всички те не бяха част от заговор за измъкване на парите на Едит? Не можеше да не проучи и версията, че Джак е разчиствал следите — свидетелите, които биха могли да му навредят. Ако е бил в състояние хладнокръвно да убие възрастна жена, какво би му попречило да ликвидира още няколко души? Може би беше доста по-опасен, отколкото си мислеха.

Пръв беше Пол Нусман, блъснат от кола, докато карал велосипед из Манхатън. Ударът бил толкова силен, че Нусман летял трийсет метра и накрая се нанизал на уличен противопожарен кран. Шофьорът избягал. Било по обедно време и въпреки това нямало свидетели или снимки. Убиецът така и не бил открит.

Бърнард Колман паднал от стълба и си счупил врата, докато почиствал улука на къщата си в Гринич. Бил на шейсет и две, със силен страх от височина, с артрит и без никакъв опит като домашен майстор. Жена му казала на полицията, че дори не знаела, че имат стълба.

Филип Гросман се самоубил. Тялото му било открито да виси от балкона на киносалон, в който ходели предимно хомосексуалисти. Той самият бил прикрит хомосексуалист и макар че тайната му била добре известна, полагал усилия да прикрие начина си на живот. Публична смърт по такъв демонстративен начин изглеждаше много странна.

Явно да си шеф в „Примо“ през онези години не е било никак здравословно.

Първият оцелял от фирмата, когото Морган реши да открие, беше Мариголд Андърс, лична секретарка на Терънс Кайл II. Секретарките винаги знаят вътрешни мръсни тайни, а и много често са бъбриви.

Оказа се, че Андърс живее на Лонг Айланд в градчето Монток на брега на океана. Морган позвъни и се представи за федерален служител, който прави рутинно проучване за Джак. Стандартна процедура.

Мариголд потвърди, че наистина е познавала Джак. Когато се самопокани на разговор същия следобед, тя му отговори, че и бездруго няма какво друго да прави, и той затвори. Прие думите й за разрешение да отиде.

След продължително шофиране по задръстено шосе най-накрая сви по калната алея пред къщата й в пет следобед, сред равни картофени ниви и лозя.

Докато паркираше, той огледа набързо наоколо. Сградата бе за боядисване, от покрива липсваха плочи, дворът беше неподдържан и силно занемарен, а колата отпред беше толкова стар модел, че той не го позна. Предното стъкло беше пукнато, липсваха тасовете, боята на места се беше обелила. Таратайката би трябвало да отиде в гробището още преди години. След като позвъни два пъти — защото се съмняваше, че звънецът работи, — той обиколи къщата и отиде отзад.

Завари Мариголд там, свита на ръждив зелен стол, с цигара в ръка, вперила поглед в далечината.

Морган се представи и й показа лъскавата значка, която му беше дал О'Нийл.

— Седни — каза му тя и небрежно посочи друга ръждясала развалина на метър от стола й.

Той седна внимателно — един от четирите крака едва се държеше на тънка пластина ръждив метал — и огледа домакинята. Може би като млада е била голяма красавица, но възрастта и грижите си бяха казали тежката дума. Реши, че наближава седемдесет. Кожата й беше сбръчкана, а гласът й звучеше дрезгаво като на човек, пушил цял живот. Тъй като беше студен декемврийски следобед, беше с палто, което като нея отдавна беше преминало най-добрите си години.

Морган извади бележник и зае професионална поза.

— Значи, работила си с Джак Уайли — започна той. — Мога ли да ти задам няколко въпроса?

— Ти ли се обади сутринта?

— Да.

— И дойде чак до тук?

Страхотно, помисли си Морган. Да измъкне каквото и да било от старата щеше да е по-тежко от неделен следобед с църковната група на жена му. Обаче беше дошъл до тук и щеше да направи всичко възможно да се върне с резултат.

— Добре ли познаваше Джак? — попита я.

— Немного. Аз бях лична помощничка на шефа. Джак беше обикновен сътрудник.

Морган се престори, че чете въпросите си от списък.

— С добри впечатления ли остана от него?

— Разбира се. Беше сладур. — Размаха цигарата във въздуха и се изкиска. — Имаше и хубав задник.

— Смяташе ли, че на него може да се разчита? Че има добри качества и характер?

— Няма как да го знам.

— Няма ли?

— Не съм работила пряко с него. Аз бях секретарка на шефа, за бога!

Морган записа нещо в бележника и зададе друг формално звучащ въпрос:

— Колко време работихте в „Примо“ заедно?

— О, не знам. — Мариголд всмука голям облак дим и се замисли за момент. — Две… не, по-скоро три години.

Морган реши да напредва внимателно в тази материя.

— Известно ли ти е Джак някога да е имал проблеми с властите?

— Искаш да кажеш с ченгетата ли?

— Да. И с всякакви други институции.

— И да е имал, не знам нищо за това.

— Джак имаше ли някакви проблеми във фирмата? Ти си работела за шефа. Нещо да е достигало до него?

Мариголд се намръщи.

— Тези неща се пазеха в тайна. Ставаха зад затворени врати.

— А дочула ли си нещо от този род? Забележка от шефа може би? Слухове например?

— Защо? Да не е загазил нещо?

— Не, не, нищо такова. Просто рутинна проверка, това е. — Морган пусна най-успокояващата си усмивка. Старата беше адски досадна. — Съжалявам, ако ти губя времето, но съм длъжен да задам тези въпроси.

— Добре, обаче не знам да е имало такива работи.

— Името Едит Уорбингър говори ли ти нещо?

— Не. Трябва ли да ми говори?

— Джак се е занимавал с инвестициите й по онова време. Имала е много пари.

— Казах ти, името не ми говори нищо.

— Добре, всичко е наред. Можеш ли да ми кажеш какво се случи с шефа ти?

— Защо?

— Опитваме се да открием къде е. Няма го никъде.

— Вие, федералните, винаги ли сте толкова некомпетентни?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами че не се е местил никъде от около десет години — отвърна тя с пренебрежителна усмивка. — Потърси в гробището „Флъшинг“.

— Починал ли е?

— Не, купи си там апартамент. Разбира се, че е починал, идиот такъв! Копелето си го получи през деветдесет и осма.

Леко заваляше думите и Морган беше сигурен, че е пила.

— Наистина ли? — учуди се той. — Инфаркт? Инсулт? От какво?

— Самолетна катастрофа. Жалко.

— Да, тези неща винаги са тъжни. Млад човек, с толкова перспективи и…

— Не, глупако, исках да кажа, че винаги съм се надявала да умре бавно и мъчително. Да го тръшне някаква рядка болест, някакъв особено гаден, продължителен рак… Според мен извади късмет.

— Не го ли харесваше?

— Беше гаден, долен мошеник. Истинско копеле, ако трябва да работиш с него. — Смачка фаса си на земята и почти веднага запали нова цигара. Морган се направи, че записва нещо в бележника си, и подхвърли небрежно: — Изненадан съм, че сме го пропуснали. Самолетна катастрофа, значи, а?

— Да. Той и финансовият директор. Същият боклук. Изпекоха се заедно на склона на една планина.

— Инцидент?

— Да не мислиш, че аз съм го направила? — Изкиска се, после се задави от раздираща тютюнджийска кашлица.

Морган изчака пристъпът да премине, а после каза:

— Малко странно е… Опитахме да открием някои от някогашните членове на борда на „Примо“. Трима от тях — Нусман, Колман, Гросман — са покойници.

— Така ли?

— Да.

— Много лошо.

Не прозвуча така обаче.

— Нездравословно място за работа, а?

— Приключихме ли? — попита тя и се раздвижи нетърпеливо.

Дотук не беше научил нищо. Джак не я вълнуваше особено. Нищо интересно нямаше да изкопчи от бабата, ако не заиграеше малко по-умно. Погледна я ледено, заплашително, като че ли вече знаеше истината.

— Истината е, че според няколко от източниците ни между шефа ти и Джак е имало сериозни търкания.

— Какви са тези източници?

— Боя се, че не мога да говоря за тях.

— Отиди при някой по-печен от мен, приятел. Доколкото си спомням, Джак беше прекалено умен, за да се хване на игричките на Кайл. Интелигентно момче. Наистина.

Стана и изтупа малко пепел от палтото си.

— Може би ще ми помогнеш с друго… спомняш ли си кои бяха близки приятели на Джак от фирмата?

Мариголд сви рамене.

— Той беше сътрудник, аз бях секретарка на шефа. Не е като да сме излизали на по питие всяка вечер. Бях прекалено стара за него.

Допуши цигарата си и лениво хвърли фаса към някакви диви храсти.

— Моля те, думите ти може да са от полза. Няколко души накиснаха Джак. На мен лично той ми е симпатичен, така че ми се ще да открия нещо в негова полза.

Мариголд се замисли за момент. Беше ясно, че му няма доверие, но и че й се иска да помогне на Джак доколкото може.

— Само това знам. Говори със секретарката му.

— Знаеш ли как се казва?

— Аха. Су Йонг или нещо такова… китайско или корейско.

— А адрес?

Тя вече му беше обърнала гръб и крачеше към къщата си.

— Мързеливи копелета на държавна заплата! — подхвърли тя през рамо. — Намери си я сам!