Игри за милиарди

27

Смяташе се, че Даниъл Белуедър има най-добър шанс да се справи. Ако не беше той, нямаше надежда. Някога беше вършил същата работа, беше носил същите тежки отговорности, беше врял и кипял в същия, подобен на тенджера под налягане кабинет. И когато решеше да направи нещо, умееше да бъде доста чаровен по един твърд, нетърпящ компромиси начин.

Кабинетът на министъра на отбраната учтиво, но упорито отклоняваше опитите на Капитол Груп да си уреди лична среща във връзка с полимера. Бяха извадили цялата артилерия, дори най-голямото оръдие. Бившият президент Били Кантор се беше обаждал два пъти. И на него му бе казано учтиво, но твърдо да стои настрани.

Двайсет милиарда от годишните приходи на Капитол Груп бяха свързани с други договори за отбраната. Загубата на полимера щеше да е катастрофа, но нещата можеха да се влошат още повече. Последното, което Капитол Груп можеше да си позволи, беше избухването на шумен скандал и евентуалната възможност фирмата да влезе в черния списък на Пентагона. За пръв път в историята на фирмата немислимото беше на хоризонта — фалит или поне драстично свиване, продажба на печеливши активи, уволнение на половината директори и намаляване на доходите на останалите до смешни размери.

И така, в последната минута Капитол Груп брои 400 хиляди за маса на годишната вечеря на клуб „Гридайрън“ — голямо събитие, организирано за вашингтонските знаменитости, на което можеха да се съберат в предполагаемо дружелюбна атмосфера, в която да изоставят партийните боричкания и да се надсмиват над себе си.

Нормалната цена за маса беше 200 хиляди долара, но Капитол Груп не можеше да рискува. Имаха някои много съществени очаквания.

Голямата черна лимузина остави Белуедър и група по-нисши служители пред изискания вход на хотел „Хилтън“. Слязоха на тротоара и забързаха по стъпалата, за да ги видят час по-скоро как се движат сред хората с влияние в сегашната администрация. Фоайето беше пълно с медийни звезди, политици, лобисти, знаменитости, дипломати, членове на кабинета и всички те се блъскаха и полагаха усилия да изглеждат по-важни от останалите. Голяма група репортери се бяха събрали вън и се опитваха да зърнат богатите, известните и силните, а може би и да се доберат до някоя и друга безценна информация.

За нещастие сочните слухове за възможния скандал бяха изпреварили гостите от Капитол Груп. Белуедър бързо се отегчи от хладните кимвания и несръчни извинения. Само допреди седмица щяха да го обсаждат амбициозни държавни чиновници, готови на всичко, за да си уредят приятно гнезденце за следващия живот. Извиненията много скоро станаха жалко предсказуеми: „О, ето го Джим… трябва да го поздравя“ или „Мехурът ще ми се пръсне! Трябва да отида да изпусна струята.“ И изчезваха.

Когато сервитьорите започнаха да влизат във фоайето и да обявяват началото на вечерята, Белуедър остана в ъгъла с чаша в ръка и изчака всички да се изнижат. Мушна се през вратата на залата миг преди да я затворят.

Проби си път до масата близо до подиума, на която седяха президентът и вицепрезидентът и се напрягаха да изглеждат приятни и добродушни, въпреки че се намираха сред гнусните палячовци от медиите, които и двамата ненавиждаха от дъното на душата си. Мина покрай маси, на които седяха хора, мъже и жени, които не можеха да се понасят — демократи, ненавиждащи републиканците, политици, ненавиждащи журналистите, които на свой ред смятаха всеки, който заемаше пост, едва ли не за убиец на деца. И всички се усмихваха през стиснати зъби.

Временното примирие беше, меко казано, крехко. Беше цяло чудо, че никой не е донесъл оръжия или отрова в залата.

Дъглас Робинсън, министърът на отбраната, пребледня като платно, когато Белуедър изведнъж изникна край него. Моментът беше изключителен — всички стояха прави край столовете си и чакаха празненството да започне.

— Винаги ми е приятно да те видя, Дъг — каза Белуедър и протегна ръка.

— Изчезвай! — просъска Робинсън през зъби. Не пое подадената ръка.

— Не мога. Това е моята маса. — Белуедър отпусна ръката си.

Робинсън погледна надолу и прочете името на табелката пред стола, на който се канеше да се настани Белуедър. На нея пишеше „Арнолд Смит“.

— Грешиш, това определено не е твоето място — каза му той с поглед, който казваше: Ти си мошеник и долен крадец. По-скоро бих целунал Осама бин Ладен, отколкото да седна до змия като теб.

— Не, няма грешка — възрази Белуедър и се усмихна мило. — Смит се отказа в последната минута и ми отстъпи мястото си.

Кардинал в червена мантия започна да чете молитвата. Робинсън го използва като предлог да престане да се занимава с натрапника. Наведе глава, затвори очи и се закле да уволни някого веднага щом отиде на работа на следващия ден. Хората му би трябвало да проверяват подобни неща.

Белуедър сведе чинно глава и се усмихна. Наред със сумата от 200 хиляди за вход Капитол Груп бяха платили още 200 хиляди, за да преодолеят проверките за сигурност на Робинсън: 100 хилядарки за конкретното място и още 100 — за номера с фалшивото име. Струваше си до последния цент.

Кардиналът каза „амин“ и двамата се настаниха на столовете си. Робинсън протегна ръка и взе чашата със скоч, която беше донесъл от фоайето. Пресуши я на един дъх.

— Предполагам, че си ядосан на мен и фирмата ми — заговори Белуедър доста разумно.

— Ако имах пистолет, щях да ви застрелям до един!

— Не мога да кажа, че те обвинявам. Заради фалшивия доклад изглеждаме ужасно.

— Ужасно? Не, това е много мека дума. Тук говорим за живота на нашите войници. Вие измамихте страната си.

— Знам, че изглежда така, повярвай ми. Знам как се чувстваш.

— Би трябвало да се срамувате от себе си!

Робинсън скръсти ръце на гърдите си и заби поглед в покривката. За него разговорът беше приключил. Възнамеряваше да прекара остатъка от вечерта в приказки за времето с пълната дама от другата му страна, изумителна досадница и кошмарна, но необходима перспектива. Обърна гръб на Белуедър и му показа, че колкото и да говори, няма да го слуша.

— Виж, Дъг — продължи Белуедър със същия разумен тон, — знам, защото с нас се случи съвсем същото. Измамиха ни. Излъгаха ни, заблудиха ни, преметнаха ни. Наречи го както искаш, но се хванахме.

Робинсън започна да подрежда отново приборите си. Ако не беше толкова глупаво и ако нямаше толкова любопитни медийни лешояди наоколо, щеше да запуши ушите си с пръсти.

Белуедър премести стола си малко по-близо до Робинсън.

— Мисля, че твърде много ни се искаше да намерим решение за нашите момчета там. Може би заради кошмарните репортажи, които гледаме всяка вечер, и кадрите с избитите и осакатени момчета. Дъг, по дяволите, не се срамувам да го призная! Просто бяхме готови да повярваме на първия, който предложеше някакво смислено решение за децата ни. Прекалено готови, мога да кажа.

Робинсън завъртя целия си стол и сега седеше изцяло с гръб към Белуедър. Мислено си пееше стара футболна песен от колежа, за да заглуши звуците, които излизаха от устата на съседа му.

— За бога, Дъг, и ти идваш от отбранителната промишленост. Като всички нас. Това е една голяма въртяща се врата, защото може да функционира само така. Ставаш експерт и после се лашкаш между частните фирми и държавната служба. Не е лошо, не е и добро, просто е така. И то не ни прави повече мошеници или по-нечестни. И двамата искаме едно и също — нашите деца повече да не мрат от онези бомби!

Ако тази кратка реч имаше някакъв ефект, Робинсън не го показа. Устните му сега повтаряха беззвучно: „Скрий им топката… победи ги на всяка цена…“

Белуедър го улови за ръката.

— Слушай, и ти мислеше като нас, знам, че е така. Видях го първия път, когато дойдохме при теб, за да говорим за полимера. И ти беше готов да го приемеш.

Робинсън вече не можеше да се прави, че не го чува и се обърна към него.

— Какво казваш?

— Както и ти, Дъг, всички ние бяхме подведени — повтори Белуедър, вече с израз на дълбок гняв. — Двама души, Джак Уайли и Пери Арван, измислиха тази схема. Те и двамата са лъжци и мошеници.

— Не ги познавам.

— Няма значение. Работата е там, че прибързахме. Вие, ние, всички!

Белуедър забеляза по лицето на Робинсън, че има напредък. Леко отпускане около устните, около очите, наченки на съмнение. Беше достатъчно.

Той продължи:

— Днес предложихме пет милиона долара на всеки, който ни помогне да открием двамата негодници. Те взеха парите и изчезнаха, Дъг. Като измамиха нас, измамиха и теб. Повярвай ми, никой не иска повече от нас да се добере до дъното на всичко. Искаме да възстановим доброто име на фирмата си.

Министърът се размърда на стола.

— Добре, дори и да е така, какво мога да направя аз? — попита той с доста язвителен тон.

— Можеш да направиш няколко неща — отвърна Белуедър почти шепнешком.

— Кажи да чуем, Дан. И говори високо, по дяволите!

Погледът му се плъзна из залата. Последното нещо, което можеше да си позволи, беше да го снимат как си шушука с измамник. Не се съмняваше, че все някой от онези палячовци е внесъл незабелязано фотоапарат и една снимка как Белуедър му шепне бог знае какво на ухото, щеше да изглежда чудесно в сутрешната преса. Намръщи се още повече и се опита да се престори, че не слуша.

— Най-напред ни помогни да открием онези двамата — каза Белуедър.

— Как?

— Разполагаш с ресурси. Имаш собствени следствени служби. ФБР и ЦРУ ще направят каквото поискаш от тях. Използвай ги.

— Какво друго?

Белуедър пое дълбоко въздух и добави:

— Агент Мия Дженсън.

— Коя е тя?

— Агент на СКР. Онази, която откри, че докладът е фалшив.

— И какво за нея?

— Пристрастна е.

— Какво означава това?

— Мрази ни. Идва няколко пъти в централата ни, подхвърля гадни заплахи, тормози хората. За нея това е личен проблем. Изтъкана е от омраза, иска вендета. Не ме питай защо, но е така.

— Много сериозно обвинение.

— Знам.

— Какво тогава искаш да направя в тази връзка?

— Нищо сериозно, просто я отстрани от случая. Сложи на нейно място някой друг. Някой безпристрастен, обективен, който няма емоционална обремененост. Искаме обективно разследване, това е всичко.

— Ще помисля. Нещо друго?

— Не, само толкова.

— Ще млъкнеш ли тогава? Остави ме да се порадвам на остатъка от вечерта.

Когато Мия отиде на работа на следващата сутрин, Ники я чакаше край бюрото й. Този път не я покани в кабинета си.

— Ядосала си някого — каза той и поклати глава.

— Винаги ми е приятно да го чуя — отвърна Мия и се засмя. — А как го разбра, Ники?

— Отстраняват те от разследването за полимера. Идва направо от устата на шефката. Останах с впечатлението, че тя само ми предава чужда заповед. Струва ми се, че е от самия връх.

— Не съм имала представа, че съм назначена да разследвам полимера — отбеляза Мия.

— Нито пък аз. Това проблем ли е за теб?

Усмивката на Мия засия.

— Не, очаквах го. Всъщност щях да съм много разочарована, ако не се бе случило. Направи ми услуга. Пусни писмена заповед.

— Щом настояваш, няма проблем.

— Настоявам.

Прие го толкова лесно, че Ники трудно скри чувството си на облекчение.

— Разбира се, сега ще трябва да назнача някой, който наистина да се погрижи за това разследване — каза той.

— Кого имаш предвид?

— Клийт Джонсън.

Мия кимна одобрително.

— Добър избор — отбеляза тя. — Клийт е педантичен и безкомпромисен.

— Така е, но идва с празен резервоар. Ще е от полза, ако му дадеш малко начална информация.

— С удоволствие — отвърна Мия съвсем искрено.

След кратка пауза Ники добави с надежда:

— И ще е от още по-голяма полза, ако ни дадеш името на източника си.

Мия сложи нещата си на бюрото и седна.

— Стига, Ники. Моят източник контактува само с мен. Това е положението. Става дума за доверие.

Ники свали очилата си с нетърпелив жест.

— Виж, знам, че тук стават доста неща, за които не ми казваш. — Вгледа се в лицето й, за да открие отговор. Нямаше отговор. — Още колко по-лошо ще стане?

— Много лошо. За Капитол Груп.

— Източникът ти ще ти каже ли още неща?

Мия сви рамене и подреди някакви папки на претрупаното си бюро. Отговорът беше да.

— А какъв е мотивът на източника ти? Можеш ли да ми кажеш поне нещо?

— Истина, справедливост, американски ценности. Иска да постъпи правилно. Знам колко рядко и невероятно е да срещнеш такъв мотив в наши дни, особено в този град, но това е истината.

Ники започна да играе с вратовръзката си. Досега агент не беше правил нищо подобно. Ядосваше го, объркваше го, искаше му се да насочи пръст към лицето й и да поиска отговори, но в действителност нямаше понятие как да се справи със ситуацията.

— Мия, заповедта на директора да те отстрани от разследването е сериозно нещо. Ако те хванат да се месиш в него, когато вече е официално, няма да мога да те защитя.

— Благодаря за предупреждението. Но аз съм голямо момиче, Ники. Знам правилата.

— Дано ги знаеш. Нещата могат наистина да загрубеят.

— Ама наистина ме плашиш. Върни ме отново на работа за половин милион годишно в някоя от десетината фирми, които ще ме наемат веднага. Продължавай да ме плашиш, Ники…

Към обед в деня, в който говорителят на Капитол Груп предложи награда от пет милиона на всеки, който им помогне да открият Джак Уайли и Пери Арван, на интернет страницата на Капитол Груп вече бяха регистрирани трийсет милиона посещения. Обявата беше като изстрел, с който се даваше началото на надпревара за заграждане на парцели — уместна аналогия в този случай. Три часа след като бе публикувана, толкова много потребители се свързаха, че системата се срина. Екип от програмисти трябваше да работи трескаво през нощта да възстанови сайта, след което напливът от посещения продължи.

Няколко големи вестника подеха историята и безплатно публикуваха снимки на Джак и Пери заедно с резюме на твърденията на Капитол Груп и последвалото издирване. Към девет сутринта кабелните телевизии се присъединиха и започнаха да излъчват снимки и коментари за наградата. Физиономиите на Джак и Пери бяха видени и запомнени от милиони граждани, желаещи да спечелят петте милиона.

По това време Марти О'Нийл вече беше организирал голям център, в който работеха двайсет души от охранителната фирма и още една голяма група служители на Капитол Груп. Обажданията отиваха в централата й, а оттам се прехвърляха в телефонния център на охранителната фирма.

Към обед вече имаха кризисен център. Личеше си, че О'Нийл не беше организирал подобно нещо преди. Беше абсолютно неподготвен да посрещне лавината от информация. Нито неговите хора, нито злополучните служители на Капитол Груп бяха обучавани в този спорт. Липсваха им уменията да отсеят зърното от плявата, очевидно фалшивите обаждания от привидно точните, откачалките от умерено нормалните.

Джак се оказа забелязан на безброй места. Бяха го видели на задната палуба на яхта в Маями да обръща коктейли в компанията на едрогърди момичета в оскъдни бикини. Трийсет секунди след това се оказваше приседнал в иглу в Аляска, където дъвчеше месо от кит. И същевременно бил видян в киносалон в Акрон, да се забавлява по склоновете на Аспен, да спи в канавка в Сиатъл и да ограбва банка в Атланта.

Пери също беше навсякъде и никъде.

Край всеки телефонен апарат имаше пачка формуляри за записване на обажданията. Изглеждаше толкова лесно, толкова организирано, толкова безупречно. Поне на теория. Всеки път когато се появеше информация, тя се записваше във формуляра, после се депозираше във входящата кутия на един от трима бивши федерални агенти, които я оглеждаха и решаваха дали да се предприемат действия или не. Към десет същата сутрин и тримата бяха намерили време да наругаят О'Нийл и да му кажат колко зле замислена дивотия е целият му план. Кутиите им за формуляри бяха започнаха да преливат няколко часа преди това. Всеки път щом големите телевизионни мрежи излъчеха репортажа със снимките на Джак и Пери, започваше нов порой от обаждания и хаос.

Марти обикаляше, крачеше, крещеше, молеше, опитваше се да поддържа духа и функционирането на системата. Единствената надежда Джак и Пери да бъдат открити беше Министерството на отбраната. То разполагаше с нужните ресурси Джак да бъде намерен и проследен до там, докъдето можеше да стигне.

Колкото и умен да беше, всичко вече опираше до време. Щяха да го намерят.

В този момент Джак тичаше усилено. От челото му се стичаше пот. Фланелката му беше подгизнала, дишаше учестено. След още десет минути щеше да завърши спринта на бягащата пътека — последната част от обичайния му сутрешен фитнес.

Влезе в апартамента в ранните часове сутринта, преди усилията на Капитол Груп да го открие да наберат скорост. В деня, в който се отърва от преследвачите си от охранителната фирма, се качи на влака за Ню Йорк, после на наетата кола и отново се върна на юг във Вашингтон. С фалшиво име и пари в брой той се регистрира в мотел от веригата „Бест Уестърн“ в покрайнините на града. Гледаше новините, от време на време спеше и чакаше.

В три сутринта остави колата под наем пред местен офис на фирмата и пусна ключовете в пощенската кутия. Никой не го видя. Отиде до тъмна уличка на две пресечки, а от там приятел го докара до тук. Високият жилищен блок беше точно срещу централата на Капитол Груп, а апартаментът беше на дванайсетия етаж и от него се виждаше всичко, което ставаше на улицата. Беше го наел под чуждо име преди близо година. В деня, преди Джак да се скрие, приятелят му го бе заредил с достатъчно храна за месец, ако се наложеше да остане.

Апартаментът беше голям, с три спални, две от които сега бяха пълни с кутии, внимателно етикетирани и подредени.

Джак изключи бягащата пътека, грабна кърпата, за да се избърше от потта, и отиде до големия пулт до прозореца. Завесите и щорите бяха плътно спуснати. Всички лампи в дневната бяха изключени, за да се избегне рискът върху завесите да се очертае силует. Седна пред пулта и няколко минути въртя копчетата, за да намери нещо интересно за слушане.

Екип от четирима мъже, наети от Джак, бяха седели пред този пулт денонощно в продължение на седем месеца. Бяха дежурили, бяха се хранили там, бяха изпушили безброй цигари, изпили литри кафе, слушали, записвали, оценявали и отстранявали ненужното. Запазили бяха само онова, което си струваше да се чуе. И не само спалните на апартамента, но и цяла складова клетка на три преки от там беше пълна с кутии със записи — плод на продължително и изтощително усилие.

Джак усили звука и се заслуша съсредоточено в характерния глас на Мич Уолтърс, който разговаряше с Фил Джаксън. Според индикаторите на таблото бяха в кабинета на Мич. Беше леко пресипнал, което се дължеше на малкото сън и многото крясъци и викове пред изтормозените му служители. Гласът на Джаксън беше непроменен, равен, многозначителен, снизходителен. Чуваше се идеално — все едно, че Джак беше в кабинета. Затвори очи. Можеше да си ги представи — Уолтърс седнал зад бюрото, с крака върху плота и може би с преспапието в ръка, Джаксън — на стол срещу него, оглежда шефа със злобни, присвити очи.

— Доказателствата продължават да са проблем — отбеляза Джаксън доста грубо.

— Колко пъти ще ми го повтаряш? Казах ти, работим по въпроса!

— Тогава работете по-бързо. Уайли може да бъде открит всеки момент. Веднага щом се появи, трябва да имаме качествени, убедителни доказателства.

— Ти сам каза, че Уайли няма да е проблем. Приятелчето му Уолърман ще срути доверието в показанията му. Ограбил е възрастна жена, после я е убил. Зловещото му минало ще неутрализира всичко, което каже. — След кратка пауза добави: — Тогава е бил мошеник, продължава да е такъв и сега. Никой няма да повярва на убиец.

— Не ме слушаш, идиот!

Джак си представи как лицето на Уолтърс почервенява от гняв. Юмруците се свиват, раменете се разтварят, широкото му боксьорско лице се изкривява.

Джаксън добави много бавно и отчетливо:

— Трябва да ми дадеш нещо, с което да работя. Съберете се с Белуедър и Хагър и съчинете версията си. Уайли ни измами. И ето как стана… Разбираш ли? Искам подробности, Уолтърс, много подробности и всички те да са достоверни. Искам тримата да репетирате, докато не запеете като строен хор. И ще е много полезно, ако ми дадете малко документи или записи, които да потвърдят думите ви. Изфабрикувайте ги, ако е необходимо. Разбираш ли?

— Да, разбирам.

Джак чу преместване на стол.

— Дано е така — каза Джаксън накрая. — Защото ще имаш само един шанс.