Игри за милиарди

16

Изслушването в комисията беше точно това, за което бяха платили, и точно толкова забавно, колкото се бяха надявали да бъде.

Дойдоха четирима от шефовете на „Дженеръл Тектоникс“ — трима счетоводители и загладен мазник от отдела за връзки с институциите, доведен, за да придава на екипа приветлив вид и да насочва експертите по числата в правилната посока. Пристигнаха десет минути по-рано и седнаха на дългата маса за свидетелите. Дойдоха въоръжени с таблици и документи, чието подреждане им отне десет минути. Дойдоха напълно подготвени да отговарят и на най-сложните въпроси, свързани с „ДТ 400“.

Предишните два дни счетоводителите се бяха готвили усилено със специални екипи, които изстрелваха един след друг въпроси, спореха, противоречаха, опровергаваха, докато престанаха да се стъписват и пред най-злонамерената атака. Изслушването всъщност беше само формален преглед на разходите. Нещо елементарно. Предвид егото на конгресмените сред тях винаги можеше да се намери някой, който да се перчи с ораторските си способности за тяхна сметка. Бяха подготвени. Имаха отговори на всички въпроси. Сега седяха тихо и се опитваха да прикрият самочувствието си.

Трийсет и петимата членове на комисията присъстваха до един — неочаквано голям интерес към подобно скучно заседание. Седяха на големия подиум, вече отегчени до смърт. Всичките трийсет и петима бяха направили опит да се измъкнат, но Ърл се бе погрижил да присъстват — с извиване на ръце и размяна на услуги. Освен тях присъстваха и няколко журналисти, включително един репортер от „Уошингтън Поуст“ и един от „Ню Йорк Таймс“, които седяха на празните редове отзад, запазени за гости. Бяха примамени да присъстват на заседанието от човек от екипа на Ърл, когото той често използваше за пускане на слухове или „изтичане“ на информация. На журналистите бе казано да очакват голяма новина и много фойерверки. Въртяха се две камери на Си-СПАН — телевизионния канал на официален Вашингтон, — което напоследък бе нещо нормално и не тревожеше никого. Три секретарки седяха на столовете точно зад председателя и се подсмихваха в очакване шоуто да започне.

Всеобщата скука се разсея три минути преди началото, когато вратата отзад се отвори и влезе нов посетител — привлекателна дама, облечена в елегантен червен костюм, който приятно подчертаваше тъмнокестенявата й коса, дългите крака и стройната фигура. Имаше големи зелени очи, малко вирнато носле, високи скули и пълни устни. Трийсетината мъже на подиума се стреснаха и наостриха уши. Няколко репортери станаха шумно, за да й направят място. Тя се озърна за миг, а после полицай от охраната на Капитолия се спусна, за да й помогне да се настани. Всички му завидяха заради повода да я заговори. Видяха как тя поклати глава отрицателно — дългата й коса се разлюля. Сама си намери място далеч назад. Гледаха я, докато сяда, видяха как полата й се повдигна съвсем леко и откри малко повече от краката. Страхотни крака. Дълги крака. Крака, които сякаш стигаха до тавана.

Един от репортерите, висок и слаб, с добре поддържана тридневна четина на лицето, който очевидно се смяташе за голям сваляч, се обърна назад и пусна стокаратова усмивка:

— Хей, сладурче, от кой вестник си?

— От никой.

— Аз съм от „Джърнъл“ — осведоми я той, като че ли имаше някакво значение.

Тя не отговори. Нямаше никакво значение.

— Казвам се Рекс — опита онзи пак. — Рекс Смит. Защо тогава си дошла?

Сега вече всички погледи в стаята бяха насочени към Рекс и нея. Рекс беше проявил куража да направи онова, което се искаше на всички.

— Работя в Министерството на отбраната — отвърна тя. — Обядвах наблизо и реших да се отбия, за да послушам.

— Имаш ли име?

— Всеки има. — Един вид, разкарай се.

— А твоето как е?

— Мия. Без фамилия. Само Мия. — Тя започна да рови в чантата си, като видимо се опитваше да се отърве от него.

Подтикван от погледите на останалите, Рекс не смяташе да се откаже. Не измисли нищо интелигентно, така че подхвърли комплимент:

— Хубаво име. — Последва още една усмивка и въпрос: — И какво работиш в Министерството на отбраната?

— Ами, Рекс, адвокат съм — отвърна тя, без да вдига поглед.

— Адвокат.

Най-накрая тя вдигна очи.

— Да — каза тя много спокойно и много хладно. — Специализирам в дела срещу журналисти за лъжи, клевети или умишлени фалшификации.

— Ооо…!

— Така че ти предлагам да се обърнеш напред и да се заемеш с онова, за което си дошъл. Запиши съвсем точно всички подробности. Ще те наблюдавам.

Рекс я изгледа особено, после се обърна напред. Изведнъж журналистическият му бележник погълна цялото му внимание. Няколко от останалите репортери се разсмяха. Поражението беше брутално. Възхищаваха се на изпълнението й.

Мия не обърна внимание на погледите и продължи да търси нещо в чантата си.

Като председател, Ърл влезе с пет минути закъснение, седна на стола си и удостои присъстващите с приятна гостоприемна усмивка, като че ли бяха стари негови приятели. Приветства ги с добре дошли и направи няколко повърхностни встъпителни бележки колко е важно армията да бъде защитена и оборудвана с най-доброто и за ролята на неговата комисия. После заби поглед в тримата счетоводители и с най-приветливия си тон ги попита:

— Значи, вие, господа, сте изпълнителни вицепрезиденти?

Най-възрастният, пълен мъж, седнал в средата, отговори:

— Всъщност, сър, аз съм старши вицепрезидент. — Посочи другите двама. — Това тук са Ролинс и Баджо, изпълнителни вицепрезиденти. Те работят за мен.

Ърл кимна.

— Старши вицепрезидент, значи. Предполагам, че това е доста висок пост в йерархията там при вас?

Едуард Хамилтън, старшият вицепрезидент, се усмихна в отговор. Толкова лесен въпрос.

— Аз съм един от десетимата старши вицепрезиденти във фирмата — обяви той, като че ли беше финалистка на „Мис Америка“. След секунда можеше да се разприказва за световния мир.

— Значи тук са хората, с които можем да разговаряме за „Ди Ти четиристотин“?

— Да, може да се каже така.

— И трябва да очакваме, че знаете много?

— Мисля, че това е добро предположение, сър — отговори Хамилтън с широка уверена усмивка.

— Добре, добре. Надявах се „Дженеръл Тектоникс“ да не изпратят някакви тъпаци.

Хамилтън се засмя. Реши, че ще е полезно да даде още малко обяснения.

— Ролинс, Баджо и аз наблюдаваме проекта „Ди Ти четиристотин“ от раждането му, така да се каже. Мога да твърдя, че сме достатъчно компетентни.

— Добре тогава, радвам се, че сте тук — заяви Ърл и се усмихна през зъби, а една от секретарките се наведе напред и му подаде лист. Той намести очилата си и примижа за момент. После се прокашля, доближи се до микрофона и попита много меко, почти мило:

— Ще ми кажете ли, господа, кога за пръв път си дадохте сметка за проблема с преобръщането?

— Извинете… — Хамилтън се поколеба, после попита: — Какъв проблем?

— Сигурен съм, че ме чухте. Проблема с преобръщането.

— Хммм… аз… нямам представа за какво говорите.

— Така ли? — учуди се Ърл. Наведе масивното си тяло напред, подпря се на лакти и попита: — А не смятате ли, че фирма, която иска да продаде продукт за милиарди, има отговорността да подложи на прецизни изпитания този продукт?

Хамилтън вече беше напълно объркан. Погледна към марионетката за връзки с институциите за помощ, за съвет, знак — каквото и да е. Нещастникът като че ли не можеше да откъсне очи от пода.

— Аз… хммм… добре…

— Този въпрос е много лесен, мистър Хамилтън. Отговорете.

— Ами… да, разбира се.

— Благодаря. Не беше болезнено, нали?

Нервна усмивка.

— Не, сър.

— Така. Ако в процеса на изпитанията се появи проблем, какво би трябвало да направи фирмата?

Хамилтън пак погледна неспокойно към невестулката за връзки с институциите. Сега пък беше извърнал лице встрани. Този път стените задържаха вниманието му. След дълга пауза Хамилтън най-накрая каза:

— Честно казано, това не е моята област на…

— Гледайте мен, не него! — тросна се Ърл. — В края на краищата аз ви питам. Трябва ли да повторя въпроса?

— Не. — Хамилтън пое дълбоко въздух и започна да опипва таблиците пред себе си. — Предполагам, че би трябвало фирмата да докладва за проблемите.

— Предполагате?

— Ъъъ… да, струва ми се, че фирмата носи такава юридическа отговорност.

— Тогава защо не го направихте? — попита Ърл с много разумен тон.

Без да е сигурен за какво точно става дума, Хамилтън отговори:

— Не съм присъствал на изпитанията.

Беше грешен отговор и Ърл го накара да плати прескъпо за него. Той вдигна дебела папка и я размаха във въздуха като заплаха, която сякаш се готвеше да натика в гърлото на свидетеля.

— Виждали ли сте този доклад?

Въпросът беше подвеждащ — разбира се, че не го беше виждал. Никой освен Ърл не го беше виждал. Докладът — дебел куп графики, схеми и таблици — беше завършен късно предната нощ. Връчиха го на Ърл едва тази сутрин.

Човекът, който го беше изготвил — бивш анализатор на безопасността на магистралите към голяма застрахователна компания, а сега сътрудник на хонорар към местен мозъчен тръст, беше работил върху него денонощно през последните две седмици, за да докара нещата до правдоподобен вид. За негово разочарование се оказа, че „ДТ 400“ има невъзможно нисък център на тежестта. Наложи се да променя параметри в компютърния модел, докато стане ясно, че машината може да се преобърне само ако завие под прав ъгъл при скорост от 224 километра в час.

И най-добрата европейска състезателна кола би полетяла към Марс при такава скорост, а тромавият „ДТ 400“ не можеше да достигне и 80 километра в час, дори да му монтират три ракетни двигателя.

Хамилтън присвиваше очи и се опитваше да види какво размахва Ърл.

— Нямам представа за какво става дума.

— Да, добре, очаквах нещо такова — каза Ърл, погледна ядосано нагоре, изпълнен с презрение към този жалък опит за измама. — Това тук е експертен доклад, който показва, че „Ди Ти четиристотин“ може да се преобърне.

Хамилтън въздъхна дълбоко.

— Трудно ми е да го повярвам. — Нямаше понятие дали е истина или не.

— Излиза, че съм лъжец, така ли?

Репортерите наостриха уши и започнаха да пишат трескаво — обещаното шоу започваше.

— Не, сър. Просто смятам, че този доклад…

Ърл обаче вече размахваше друг лист във въздуха.

— Ами това? — попита той, вече истински ядосан. — Получих това писмо от човек от отдела за държавни поръчки на Пентагона. Знаете ли защо? Защото бил бесен от прикриването на факти по време на небрежните изпитания на „Ди Ти четиристотин“.

Ърл беше в стихията си. Успя да спомене „бесен“, „прикриване“ и „небрежни изпитания“ в едно изречение.

— Това е абсурдно.

Друга секретарка се наведе и подаде на Ърл дебело тесте изрезки от пресата. Той го взе и започна да ги хвърля една по една на пода към масата на свидетелите.

— Знаете ли какво е това? — извика. — Статии във вестници и списания от последните няколко седмици. Тук са описани небрежните изпитания и жалките опити на вашата фирма да прикрие проблема с преобръщането.

Челюстта на Хамилтън увисна. Лицето му се зачерви и се покри с капчици пот. Не преставаше да подръпва яката на ризата си. Имаше чувството, че се задушава. Всичко това беше толкова кошмарно, толкова непочтено! Ако Ърл искаше да научи за амортизационните норми и годишните разходи за поддръжка, добре. Хамилтън обаче не беше инженер. И освен няколко гланцови снимки в брошурите на фирмата дори не беше виждал истински „ДТ 400“. Опита се да изтъкне този факт два-три пъти, но Ърл го прекъсваше и продължаваше да хвърля компрометиращите изрезки към него като куршуми.

Когато в ръцете му най-накрая не остана нищо, Ърл изрева:

— Не мога да повярвам, че идвате тук и искате да похарчим четирийсет милиарда за някакъв подвижен смъртоносен капан! — Млъкна за момент, за да е сигурен, че репортерите ще запишат любимата му фраза. — Четирийсет милиарда! За подвижен смъртоносен капан! — повтори той, този път по-решително, сякаш колкото по-бавно произнасяше думите, толкова по-смъртоносни ставаха те.

— Сигурен съм, че можем да обясним всичко това по-късно — заекна Хамилтън.

— Обяснете сега! Слушам ви!

— Добре… аз… — Беше толкова унизително. Той ненавиждаше Ърл Белцър.

— Знаете ли, че сме във война, господине?

— Чета вестниците, да.

Нахалният отговор просто се изплъзна от устата му. Веднага съжали.

Ърл внимателно свали очилата си и ги сложи върху масата.

— Очакваше се това да е смешно ли?

— Ммм, не, сър — запелтечи Хамилтън, видимо изтерзан. Подготвителните сесии с въпроси бяха детска игра в сравнение с това.

— Защото искам да ви кажа нещо. Повече от три хиляди от нашите чудесни момчета и момичета измряха там. Три хиляди синове и дъщери, избити от мюсюлмани фанатици и смахнати типове. Може и това да ви се струва смешно на вас и вашата фирма, но за нас не е смешно, господин Голям началник.

Останалите членове на комисията бяха нащрек и слушаха внимателно. Повечето бяха стари професионалисти в тази игра и до този момент изпитваха някакво съжаление към горкия Хамилтън, притиснат зад голямата маса. Всичко тук опираше до власт. Ърл беше едновременно играч и рефер, можеше да въвежда свои собствени правила, да обстрелва свидетеля си с въпроси без отговор, да интерпретира както си поиска.

Хамилтън нямаше никакъв шанс. Той изпълняваше второстепенна роля по отношение на прерогативите на Конгреса да провежда заседания с предрешен резултат, да укорява и нагрубява свидетелите, да не позволява на никого освен на членовете си да изрази някаква що-годе пълна или завършена мисъл. Разбира се, всичко това беше нелепо и нечестно. От Хамилтън обаче се искаше да спазва нормите на приличие и като агне на заколение да легне, за да бъде заклан елегантно.

Все повече намръщени физиономии гледаха гневно свидетеля. Ролинс и Баджо започнаха тихомълком да отдръпват столовете си от Хамилтън, за да избегнат линията на огъня и гнева на Ърл, който имаше вид на човек, който всеки момент може да извади пистолет и да започне да стреля.

На Хамилтън му се искаше да скочи и да хукне, но имаше чувството, че краката му са циментирани за пода.

— Съжалявам — промърмори той колкото може по-разкаяно, щом му се стори, че Ърл е приключил.

Секретарките зад Ърл започнаха да се кикотят, като опипваха купчините листа на коленете си. Хамилтън не можеше да свали поглед от тях — какво ли щяха да дадат на шефа си след малко? В какво друго гнусно престъпление щеше да го обвини този отвратителен човек? Какво ново обвинение щеше да се появи изневиделица без предупреждение?

Излишни тревоги. Боеприпасите на Ърл бяха свършили — останалите книжа бяха безобидни документи от офиса, дори менюта за поръчки по телефона от околните ресторанти, — но секретарките бяха получили нареждане да изглеждат достатъчно добре въоръжени.

Ърл го фиксира с още един убийствен поглед, после каза:

— Няма да губя повече време, защото материалите, които съм получил, са твърде много. — Махна пренебрежително с ръка в пространството, като че ли трите секретарки имаха поне три камиона с доклади и ужасяващи данни, с които Ърл нямаше да натрива носа му заради вроденото си благородство. — И не знам дали тези доклади, оплаквания и технически анализи са верни или не. Не съм експерт по тези неща. Баща ми обаче обичаше да казва, че където има дим, има и огън.

Хамилтън знаеше, че трябва да направи нещо. Преглътна мъчително и каза:

— Сигурен съм, че ще мога да удовлетворя любопитството ви във връзка с тези слухове. — Млъкна и се опита да говори уверено: — Сега, след като научихме какво ви безпокои, аз съм сигурен, че…

— Предлагате ново изслушване ли?

— Да — отговори Хамилтън и изпита облекчение, че някой друг щеше да понесе следващото кошмарно изпитание. — Точно това имах предвид.

Ърл се вторачи в него изненадано.

— За вас ли работя, мистър Хамилтън?

— Н-не… аз…

— Точно така, господин Голям началник. Може и да не ви се вярва, но тази комисия е доста заета с проблемите на народа.

— Не исках да кажа, че…

— Извинете ме, господине — прекъсна го Ърл и насочи зловещ пръст към физиономията на Хамилтън. — Това е моята комисия. Аз определям правилата. Вие говорите само ако ви се зададе въпрос. Разбирате ли?

Хамилтън едва успя да кимне. Ако имаше оръжие, щеше да застреля Ърл. И себе си.

— Тъй като разполагаме с всички тези доклади и обвинения за недостатъците на военната машина — Ърл погледна бележките си бързо, за да е сигурен, че няма да сгреши — и тъй като съм сигурен, че вие, господа от „Дженеръл Тектоникс“ искате да осигурите възможно най-безопасното бойно оборудване за нашите войници, ще ви направя голяма услуга. Предлагам на комисията да ви даде още шест месеца, за да проведете щателни изпитания на продукта си.

Хамилтън разтри слепоочията си. Шефовете му щяха да го убият. Шестмесечното забавяне щеше да е фатално във финансово отношение. Новите изпитания щяха да струват милиарди.

— Имам ли право да внеса възражение?

— Разбира се. Живеем в демократична страна.

— Как?

— Пишете на конгресмена си.

Ърл поиска гласуване с вдигане на ръце. Без възражения или коментари трийсет и петимата гласуваха „за“. Двайсет от тях неотдавна бяха получили тайнствени дарения за кампаниите за преизбирането им, на трима беше обещана помощ или подкрепа при гласуването на различни законопроекти или искания, а двама нови членове просто искаха да се харесат на председателя на комисията.

Изумително. Ърл успя да изиграе всичко това само срещу един милион долара. Вторият милион, предоставен от Капитол Груп за допълнителни разходи, разбира се, попадна в джобовете му. Демокрация в действие.

Ърл удари с чукчето и заседанието приключи. Мия остана на мястото си, без да обръща внимание на втурналата се към изхода шумна тълпа от конгресмени, персонал и журналисти и се престори, че чете някакъв документ, докато и последният член на комисията не затвори вратата след себе си.

После стана и се приближи до единия от операторите на Си-СПАН — едър мъж с голямо шкембе, който се навеждаше с усилие и събираше оборудването си, за да си тръгне.

— Съжалявам за безпокойството — каза тя зад гърба му. — Възможно ли е да получа копие от записа ви?

Той се занимаваше с някаква машина на пода. Дори не вдигна очи.

— Съжалявам, но не може.

— Опитайте с „да“.

— Записът не е мой, госпожо. Принадлежи на Си-СПАН.

— Ще има ли полза, ако ви покажа това? — попита тя и извади служебна карта. Той се обърна и я огледа: Мия, следовател, Служба за криминални разследвания към Пентагона. После му показа и служебната си значка.

— Съвсем истински са — увери го Мия. — Аз съм федерален агент.

— Какво става тук? — попита той и се вторачи в нея.

— Не е ваша работа — отговори тя и прочете името на табелката, окачена на врата му. — Слушай, Карл, моля те учтиво. Няма да е никакъв проблем да се върна със заповед.

— Не се опитвам да създавам проблеми.

Тя се усмихна леко, сякаш се извиняваше.

— Е, по дяволите, между нас казано, Карл, разследваме някои нередности във връзка с „Ди Ти четиристотин“.

— Разбирам.

— Вероятно не е нищо сериозно. Работим по слухове. Шефовете ми искат записа.

— А защо не говорят с моите шефове?

— Предпочитам да не стане така.

Челото му се сбърчи подозрително.

— Имали причина?

— На този етап разследването е конфиденциално. Така и го третираме. Както казах, в момента правим само проверка и предпочитаме от „Дженеръл Тектоникс“ да не знаят, че разследваме. — Лицето й се сбърчи отвратено. — Ще пуснат срещу нас армия адвокати, ще покрият всичко инкриминиращо. Разследването ще бъде прекратено, преди да е започнало.

— Добре.

— Направи ми копие. Никой няма да разбере, моля те, Карл.

— Окей. Няма проблем.

Карл имаше на разположение високоскоростно копиращо устройство, така че след две минути й подаде записа.

Мия му благодари и си тръгна.

Минаха бързо през елегантното фоайе на хотел „Мадисън“ и застанаха пред двама здравеняци, май източноевропейци. Бяха мускулести, свирепи на вид, несъмнено въоръжени до зъби. И двамата не знаеха нито дума английски. Поздравиха Белуедър и Уолтърс с почтително сумтене, придружиха ги до асансьорите, после застанаха вдървено в ъгъла, докато асансьорът ги качи на деветия етаж.

После минаха бързо по дълъг коридор, където се намираше един от най-разкошните и скъпи апартаменти на „Мадисън“. Други две свирепи горили стояха край вратата. След разменени кимвания и учтиво сумтене въведоха американците вътре. Не ги претърсиха, не им задаваха въпроси. Очевидно ги очакваха. И бяха добре дошли.

Огромният апартамент, в който влязоха, беше преобразен от стандартен американски лукс в арабска приказка. Подът беше покрит от стена до стена с дебели ръчно тъкани ориенталски килими. По стените висяха лъскави копринени гоблени. Вместо столове и канапета на пода имаше достатъчно възглавници, за да седнат стотина души. Температурата беше фиксирана на пърлещите трийсет градуса. Всичките неудобства на дома.

В средата на пода седяха двама мъже с бели одежди, поръбени със златен кант. Помежду им имаше голямо наргиле и купа с фурми.

Седналият отляво се усмихна леко.

— Ах, Даниъл, колко мило, че идвате навреме.

— Ваше височество — каза Белуедър и се поклони леко. Престорените любезности и фалшивата официалност накараха и двамата да се усмихнат.

— Моля, седнете — подкани ги принц Али бин Тарик с властен жест на лявата ръка. Али беше четирийсет и трети син на саудитския крал, бивш посланик в продължение на цели осемнайсет години в Съединените щати. Получил образованието си в Харвард и Оксфорд, той беше силно повлиян от Запада и бе съвършен дипломат, пияница и женкар. Някога бе смятал Вашингтон за собствена територия.

По време на дългия си мандат като дипломат беше помогнал за уреждането на три президентски избора, беше купил достатъчно конгресмени и сенатори, за да запълни три адресника, беше станал баща на безброй извънбрачни деца и беше купил шест фантастични къщи из цялата страна, от Палм Бийч до Вейл, и три луксозни самолета, за да обикаля империята си, като между другото беше станал и много уважаван член на вашингтонския дипломатически корпус.

Осемнайсет години, прекарани далеч от помпозното царство на баща му, осемнайсет години грях и веселие, осемнайсет години всички наслади и удоволствия, които можеха да се купят с пари.

През това време Белуедър доста често беше обикалял заедно с него баровете в града в търсене на греховни удоволствия. Бяха споделяли жени, бяха изпили море от алкохол и бяха осветили последния боинг на Али с фантастична околосветска оргия. Само Белуедър, Али и трийсет жени, подбрани заради физическите им разлики и любовни умения.

Това изтощително, но забележително пътешествие бе станало повод за втория развод на Белуедър — най-грозния от трите. Една от най-ентусиазираните и с най-голямо въображение в сексуално отношение дама се бе оказала частен детектив, нает от жена му. След пътешествието тя й беше представила дебел фотоалбум със снимки на Даниъл във всевъзможни пози.

След като хвърли едно око на албума, той предложи на съпруга номер две бърз развод с „достойно уреждане“ на взаимоотношенията. Тогава тя спомена желанието си да организира публична фотогалерия и той рухна напълно — беше готов да й даде каквото поиска. Тя се хвана за думата му и буквално го ограби. Къщата, колите, всички пари, за които знаеше.

Струваше си — мисълта, че онези кошмарни снимки можеха да се появят в публичното пространство, беше ужасяваща.

После, преди три години, след поредица статии в медиите, посветени на скандалния живот на принца, твърде грозни, за да бъдат пренебрегвани, баща му го повика у дома. Нямаше нищо против, че синът му подкупва, корумпира и шантажира в чуждата страна. В края на краищата неверниците и бездруго се раждат непоправимо корумпирани — с какво можеше да навреди още малко гориво в огъня?

Баща му тегли чертата, когато в едно светско списание се появи снимка на принца с похотлива усмивка, чаша шампанско в ръка и длан, залепена върху доста кльощавото дупе на една от най-коментираните мръсници в Холивуд. Момичето беше едва на шестнайсет. Още по-лошо — на снимката изглеждаше на тринайсет. Али беше смазан. В продължение на осемнайсет години беше живял в света на мечтите. Мисълта да се върне у дома в пустинната гореща земя, да изостави дворците си в Америка и да се откаже от силната си привързаност към уискито, за да живее без алкохол и жени — беше развил особено предпочитание към блондинките, — го изпълваше с ужас. Изпрати у дома дълго писмо, елегантно съставено послание, с което молеше баща си да го остави на мира.

Кралят обаче заплаши не само да го лиши от наследство и пожизнени привилегии, но и от глава и Али реши, че привързаността към семейството го зове.

Белуедър и Уолтърс вече бяха седнали и полагаха нечовешки усилия да сгънат краката си като саудитците.

С изкривено от болка лице Белуедър попита:

— Обади ли ти се президентът Кантор?

— Да, да — отвърна Али и се усмихна. — Били спомена, че имаш нещо интересно за нас. Нещо много доходно.

След като се прибра у дома, Али помоли баща си да му осигури пост в Министерството на финансите. Висок, нисък — без значение. С контактите си и безскрупулните си приятели би могъл да направи чудеса за саудитските инвестиции в чужбина. Кралят имаше друга идея и вместо това го изпрати в управлявана от уахабити клиника за възстановяване, където да изтрезнее. Затворът би бил по-милостив и не така ужасен. Али попадна в малка необзаведена стаичка, в която имаше само легло и молитвено килимче, насред пустинята в компанията единствено на други разглезени и подложени на лишения дегенерати като него самия.

Едва не полудя. Беше паднал от много високо. След две дълги кошмарни години взиране в бели стени и безкрайни проповеди за вяра и въздържание, на молитви през целия ден и тайни мечти за пиячка и блондинки Али най-накрая получи своя шанс. Написа дълго писмо на баща си, че се е излекувал и като новопречистен слуга на Аллах сега е готов да изкупи многото си грехове. Едва ли би могъл да избере по-подходящ момент. Цените на петрола летяха към небето и кралското семейство изведнъж се оказа заровено в пари. Ужасно големи количества западна валута заливаха малкото кралство. Изпомпваха от земята черна течност и в замяна получаваха купища зелени пари. Да намерят място за безопасното им съхраняване се превърна в огромен проблем.

И най-накрая, след двете години жестоки изпитания, бащата на Али му даде шанса, за който мечтаеше — възможността да се измъкне и да пътува често на Запад.

Единственото, заради което не се бе обесил в килията си през двете кошмарни години, бяха дивите фантазии, които беше съхранил в съзнанието си и на които се отдаваше отново и отново. Беше съставил нещо като мислен списък на нещата, които бе правил, които би искал отново да направи, както и нови неща, които би искал да опита. Най-накрая беше дошло времето фантазиите му да станат реалност.

Мъжът, седнал отдясно на Али обаче — Белуедър беше наясно с това, — беше бивш имам и фанатик с желязна воля, изпратен от краля, за да държи изкъсо четирийсет и третия му син и да не допусне да се върне към старите лоши навици. Изкушенията на Запада бяха силни, а Али явно имаше проблеми с волята.

— Какво ти каза Кантор? — попита Белуедър.

— Доста неща за някаква течност, с която се пръскат танкове и джипове.

— Каза ли ти какво прави тази течност?

— Повече или по-малко.

— Проявявате ли интерес?

— Повече или по-малко — повтори Али, вбесяващо мъгляво, типично за хората от Близкия изток. В арабския свят думите „да“ или „не“ явно можеха да предизвикат гнева на небесата.

— Тогава ще ти дам допълнителна информация — каза Белуедър. И той енергично разказа за полимера, за провалените надежди „ДТ 400“ да успее, за играта, целяща придобиването на контракт от Министерството на отбраната. Прозвуча, сякаш ставаше въпрос за златна мина — каквато си беше — и за нещо сигурно — каквото ставаше с всеки изминал ден.

Али и пазачът му само слушаха, без да прекъсват Белуедър. Уолтърс тайно мразеше арабите. Фамилното му име, преди да го смени официално, беше Уолърстийн. Имаше лели и чичовци в Израел. Няколко братовчеди в израелската армия. Не искаше да има нищо общо с тези тъпи бедуини освен парите им. За тях нямаше никакви угризения.

— Значи искате да ни продадете дял? — попита Али накрая.

— Това е общата идея, да.

Не бяха искани повече обяснения, а и не бяха нужни. Капитол Груп никога не рискуваше със собствени средства. Обикновено разработваха проекти или откриваха фирми, подходящи за изкупуване, и веднага канеха други, с които да споделят финансовата тежест и ползите. Финансовият термин беше „левъридж“ — набиране на капитал и разпределяне на риска от провал между много участници. В този случай това означаваше да се купи цялото влияние, което силната група играчи от фирмата можеха да осигурят в преследване на печалбата.

При Капитол Груп то приемаше абсурдни размери. Това беше тайната на успеха, основният принцип, проповядван от основателите на фирмата. Колкото и да е привлекателна дадена игра, играй я с чужди пари. Набираха средства от Ню Йорк, Женева, Франкфурт, Мумбай, Тайпе, Москва — от всеки, който имаше дълбоки джобове и бе готов да приеме условията им. Източникът на парите не беше от значение. Най-често обаче саудитците бяха техният инвеститор.

Имаше причина да е така. Били Кантор, бивш президент, а сега член на борда на Капитол Груп, навремето им беше направил някои дискретни услуги. Беше предотвратил няколко скандални разследвания за корумпиране на американски политици и груби нарушения на борсовите правила. Когато няколко души от кралската фамилия си устроиха дива оргия в Лае Вегас и бяха обвинени, че са отвлекли десет танцьорки и са се отнесли с тях като с частен харем, той беше подписал тайна заповед, която им даде възможност да се качат на самолетите си и да се приберат у дома.

После, когато шейсет американски войници бяха избити при терористични бомбени нападения над американска военновъздушна база край Риад, за които имаше съмнения, че са извършени с участието на правителството, беше наредил на ФБР и ЦРУ да приберат агентите си и да приключат разследването.

Тези услуги не бяха плод на любов към саудитците. В действителност араби, пакистанци, индийци — всичките тези мургави хора — му изглеждаха еднакви. Беше наясно, че дългият му политически живот отива към тъжния си край, без да е постигнал почти нищо съществено.

Беше лош президент и нямаше с какво да се похвали. Нямаше начин да забогатее от лекции и писане на книги както мнозина други преди него. Не беше и добър оратор. Дори Никсън беше направил пари от продажби на книги.

За жалост общият сбор от възгледите и прозренията на Били за изкуството на държавното управление и политиката едва ли би стигнал и за статия от две страници. И след като жалкият му опит да бъде преизбран само помогна на противника му, беше ясно, че страната просто иска да го забрави. Не му оставаше друго освен през последните месеци от мандата си да угажда на богати, макар и непопулярни, владетели и алчни военни доставчици при всеки удобен случай.

Сега тези услуги му се отплащаха хилядократно. Саудитското кралско семейство се бе отзовало, когато Бил Кантор се бе обадил. В Америка то не беше особено популярно, така че един президент, дори и бивш, дори и толкова лош, не можеше да бъде игнориран независимо от цената.

— Звучи интересно — промърмори Али и дръпна силно от наргилето. Задържа дима дълго и изпусна голямо кълбо към Уолтърс, който едва не падна по гръб. Миризмата беше странно остра и му се струваше позната. След малко се сети — канабис. Али и пазачът му пушеха трева.

Е, какво пък, Аллах може би имаше нещо против алкохола — не и против тревата. Али избра хубава, заоблена фурма от купичката и я заоглежда.

— Колко сте платили досега? — попита той.

— Около сто двайсет и осем милиона — за изкупуване на фирмата и хонорар на посредника. После още около двайсет милиона за… да кажем, разноски за маркетинг.

Али повдигна вежди.

— Двайсет милиона?

— Да, знам, много са.

— Цената се е покачила, Даниъл.

— Всичко поскъпва. Цената за купуване на избори. Цената за запазване на място. Копелетата прехвърлят тези разходи върху нас, техните клиенти. — Белуедър се отпусна назад и протегна крака. Усилието да усуче старото си тяло, за да имитира позата на Али, го убиваше. — Алчността им е изумителна.

— Значи всичко към сто и петдесет милиона, така ли?

— Горе-долу. Предвиждаме още двеста и петдесет милиона за производствени разходи. Суровини, ремонти на производствена база, ново оборудване, такива неща.

— Колко ще получите от правителството? — попита Али.

— Невъзможно е да се каже на този етап. Зависи колко машини ще искат да защитят. И колко бързо.

— Да, да — съгласи се Али. — Престани с глупостите, Даниъл. Говориш с мен. Колко?

Белуедър се замисли дали да блъфира, или да излъже, но пред него беше Али бин Тарик. Той имаше повече информатори в този град от ЦРУ и ФБР, взети заедно. Даде си сметка, че повече не може да скрие гордата си усмивка, и отговори:

— Минимум осем милиарда през първата година.

Без да му мигне окото, Али отбеляза:

— Това са почти две хиляди процента печалба, нали?

Белуедър опита да свие скромно рамене, но се ухили самодоволно.

— Да, красива работа, нали?

— Аллах! — възкликна Али и очите му светнаха. Наложи се да дръпне силно от наргилето. Уолтърс се замая само от дима в стаята.

— Сега сме на етап да превърнем това в съвместно предприятие — осведоми го Белуедър и изведнъж стана много делови. — Засега рисковете са пренебрежими. Незначителни. Но обичаме да се грижим за приятелите си.

— Какъв дял можем да получим? — попита Али без колебание. Очите му бяха помътнели от пушенето, но бизнес инстинктът му беше непокътнат. Белуедър изобщо не се изненада. В старото време Али можеше да прави секс цяла нощ, да изпие бутилка скоч за закуска и пак да пилотира самолета си от Флорида до Вейл. Издръжливостта му беше феноменална.

— Зависи — отговори Белуедър.

— От какво, Даниъл?

— Участието е петстотин милиона.

— Какво съвпадение. Това са предварителните и производствените ви разходи.

— Да, и то е напълно заслужено. Всички рискове бяха в началото. Сега всичко е изчистено.

— Ами, ако проявим интерес — не казвам, че проявяваме, — какъв ще е нашият процент?

Белуедър се замисли за миг.

— Този път ще структурираме нещата по друг начин, Али. Сега всичко е много различно. Не предлагаме участие във вид на акции.

— Не разбирам.

— Този проект е много отговорен и вероятно ще привлече голямо внимание на високо ниво. Участието на чужденци може да създаде проблеми. Парите ще се разнасят по кухи сметки. Собствениците трябва да са невидими.

Не го каза изрично, но определено даде да се разбере, че не е възможно саудитците да наливат пари на бунтовниците сунити в Ирак с едната ръка, а с другата да прибират печалби от войната, която водят с тях американците. Щяха да се окажат в положение да финансират бомбаджии и техните бомби, а същевременно да прибират печалбите от защитата срещу тези бомби. Нямаше как да стане — поне не публично.

— Какво тогава ще получим? — попита Али, докато обмисляше явния конфликт на интереси.

— Гарантирана печалба, което е повече от достатъчно — отвърна Белуедър. — Ще удвоите парите си за година без никакъв риск. Представи си го като заем с огромна лихва. Баща ти ще се зарадва много, Али. Петстотин милиона ще станат милиард за отрицателно време.

— Не ми харесва. — Али остави мундщука на наргилето и се отпусна намръщено. — За нас собствеността е важна, Даниъл. Знаеш го. Парче от тортата, нещо дълготрайно.

— Жалко тогава — тросна се Белуедър. Разпери ръце и понечи да стане. — Нашите приятели от Тайван ще се зарадват много на отказа ви. Искат да участват и не поставят никакви глупави условия и претенции.

— Почакай.

Белуедър отново се отпусна на задника си. Този път не положи никакво усилие да кръстосва крака — лявото коляно ужасно го болеше.

Али поседя известно време замислено. Най-накрая каза:

— Ще бъде възможно само ако вземете саудитец като съветник. Петстотин милиона са много пари, Даниъл.

Погледът, който хвърли на Белуедър, бе предназначен само за него.

Мина доста време, преди американецът да схване същността на странното желание.

— Знаеш ли какво… — каза той накрая. — Би било полезно. Само че трябва да е някой с опит, някой, който е врял и кипял във Вашингтон.

На лицето на Али се изписа разочарование. Въздъхна, като че ли на раменете му бе спуснат огромен товар.

— И предполагам, че този съветник ще трябва да прекарва много време във Вашингтон?

— Боя се, че това ще е абсолютно наложително.

— И ще трябва непрекъснато да пътува.

— Почти непрекъснато — потвърди Белуедър и се намръщи. — И да остава тук за дълго.

— Ще му е нужен апартамент — обяви Али.

Освен че беше изпратил пазач, бащата на Али също така следеше изкъсо и портфейла му. Греховете, особено в Америка, са скъпо нещо.

— Може би ще се споразумеем да използва апартамент в луксозния ни блок. Голям, с три спални, сауна, разкошна гледка към Потомак…

— Гостоприемството ви е трогателно.

— Ще положим всички усилия престоят му тук да е максимално приятен.

Али се постара да прикрие доволната си усмивка, когато се ръкуваха. Сделката беше сключена.