Игри за милиарди

3

Жената се върна и донесе три кафета. Чашите бяха от фин порцелан с релефно изобразени инициали „КГ“ в златно. Джак поиска кафето си без захар и мляко. Отпи голяма глътка. Беше слабо и воднисто.

Счетоводителят поиска чай, също без подсладители или мляко. Пиеше го, като шумно сърбаше.

След като суетенето свърши, Бланк реши, че е време да поеме инициативата. Започна с въпроса:

— Ако това е невероятната възможност, защо съдружниците ти от „Колдрон“ не се възползват от нея?

— Мога ли да бъда откровен?

— Желателно е.

— Не е подходяща за тях. „Колдрон“ никога не прибягва до неприятелски изкупувания.

— Защо?

— Според съдружниците ми това е непочтено. В това отношение те са старомодни. Такива са и клиентите ни. Не искат да си цапат ръцете.

По подразбиране мъжете от другата страна на масата нямаха нищо против да се търкалят в калта.

— Ако това ви обижда, моля за извинение — кимна с разкаяние Джак.

Извинението беше излишно, тъй като никой не се бе почувствал ни най-малко обиден.

— Ние ли сме първата фирма, към която се обръщаш? — попита Бланк.

— Да. Но не си мислете, че ще бъдете последната.

— И защо ние?

Джак сякаш се замисли над въпроса за момент. Отпи голяма глътка кафе.

— Защото с онази фирма имате някои общи пазари — много важно качество за всеки, с когото се съюзявам.

— Защо това е толкова важно?

— Нямам намерение да коментирам засега този въпрос.

— Това ли е всичко?

— Не, има още. Капитол Груп очевидно слага на масата много — влияние, маркетингов капацитет, дълбоки джобове, репутация на фирма, която знае какво трябва да направи, за да победи. — И побърза да добави: — Което предлагат и няколко други фирми.

Бланк и Голайтли си намигнаха — очевидно с цел Джак да го забележи.

— Защо не се върнем на голямата тайна, която смяташ, че крие шефът?

— Добре. След срещата ни се поразрових. Колкото по-дълбоко навлизах, толкова повече се убеждавах, че шефът крие нещо. Оказах се прав.

— Какво точно изрови?

— По-късно. След като се споразумеем, ще ви дам цялата информация.

Не ако, а след като. Като че ли зависеше от Уайли. С кого си мислеше този тип, че си има работа? Момчетата от Капитол Груп се спогледаха още няколко пъти. Бланк заби лакти на масата и се наклони напред.

— Слушай, Уайли, ние сме много заети хора. Мисля, че е най-добре да ни кажеш за какво става дума.

— Разбира се. — Джак се усмихна, сякаш за да каже: Кофти момент, но щом настояваш… — Шефът е инженер-химик. Той и хората му са работили в продължение на години върху нов продукт. Наричат проекта „Свещеният граал“. Поради причини, които ще станат ясни, през изминалите две години са хвърлили в него всичко, което имат. Работили са денонощно. През почивните дни, без отпуски, до късно през нощта, почти до смърт.

— Но така или иначе са го създали?

Джак кимна.

— За нещастие за тях това е нов пазар. Пазар, на който, струва ми се, фирмата им ще излезе много трудно. От друга страна, вие сте доминиращите играчи на този пазар.

— Слушай, Уайли, на всички нас тази неяснота започва да ни омръзва. Вече е време да ни кажеш какъв е този продукт — намеси се Голайтли и удари по масата. Явно изразяваше и мнението на колегите си.

— Щом искате. — Джак млъкна и остави напрежението да нарасне за момент. — Става дума за полимерно покритие. Нанасяш го върху бойна машина, всъщност върху всяко превозно средство, и то започва да се държи като седемдесетсантиметрова броня.

По лицата отсреща се изписа пълно безразличие. Бланк премести доста широкия си задник по-напред на стола. Голяма работа, говореше позата му.

— В момента пазарът е залят с подобни боклуци. Ако получавах по долар за всяка откачалка, която си въобразява, че е изобретила лека броня, щях да съм собственик на фирмата.

— Не съм казал, че е броня — възрази Джак търпеливо. — Ето кое е важното. Полимерът също така е и реактивен. Разбирате ли какво ви казвам?

Тримата едновременно свиха рамене.

— В него са включени милиони… за по-просто ще ги наречем топчета. С размер на мъниста. Концепцията е уникална и функционира прекрасно. Те се държат като експлозиви. Когато пробиващо острие се удари в полимера, топчетата експлодират навън. Представяте ли си физиката на това нещо?

— Защо не ни обясниш? — отвърна Бланк и създаде впечатлението, че може да напише учебник по въпроса.

Джак се облегна на лакти върху масата.

— Всеки път когато изобретим нов тип броня или усъвършенстваме някоя стара, лошите започват да търсят начин да се справят с нея. Това е дълга и безкрайна игра. Най-често в наши дни бронята се преодолява на етапи. Първо удря експлозив, който размеква или разкъсва повърхността, после пробиващо острие, което прониква през нея. Понякога целта не е да проникне през бронята, а да се обърне резултатът в твоя полза — и да се използва бронята срещу онези, които тя пази. Идеята е да се начупи на парчета, да се наруши целостта й, а парчетата метал да се разлетят във вътрешността на превозното средство. Това е най-големият кошмар на танкистите.

— И онези топчета го предотвратяват? — попита Голайтли. Беше специалист в областта на отбранителната индустрия. За съжаление обаче разбираше от авиационни системи и това сега беше доста далеч от него.

— Точно така, Брайън. Топчетата експлодират навън, десетки хиляди едновременно. Силите им се обединяват, стават динамични. И спират всякакви проникващи остриета. Най-хубавото е, че няма никакви насочени навътре сили, тоест обшивката не се разкъсва.

— И просто боядисваш машината с това нещо?

— Малко по-сложно е, но, да, по същество е така. Нанасят се два слоя в стерилна среда под високо налягане. Десет часа за втвърдяване и — готово — еквивалент на седемдесетсантиметрова броня.

— И това покритие може да се нанесе върху… да кажем, хъмви?

— Разбира се. Хъмви, танк, бронетранспортьор, колата на баба ти. Покритието е удивително. Ако го нанесеш върху цяло хъмви, общото му тегло ще се увеличи само със седем килограма и половина. Прилепващите свойства са фантастични.

— Патентовано ли е? — Голайтли зададе очаквания въпрос, засягащ всички нововъведения.

Джак явно го очакваше.

— С напредването на изследователската работа фирмата е регистрирала всеки пробив. Формулата е сложна и се получава чрез продължителен химически процес. Години работа и успехи, малки крачки напред, довели до невероятно изобретение. Общо говорим за двайсет и един щатски и шестнайсет одобрени международни патента.

— Питам дали цялостният продукт е патентован — каза Бланк грубо, като че ли Уайли се опитваше да избегне въпроса.

— Не, още не.

— Защо?

Джак се поколеба, после въздъхна тежко, сякаш за да каже: Не биваше да споменавам това, но…

— Патентите са в публичното пространство, мистър Бланк — отговори той. — В момента, в който ги одобрят, ги публикуват в мрежата. Много фирми имат изследователи, които изучават всички нови патенти. Обявяваш завършения продукт и целият свят научава какво всъщност имаш. Шефът е постъпил умно. Открил е много добър начин да запази конфиденциалността. Целият процес е солидно защитен юридически, но никой не знае, че съществува.

— Изпробван ли е продуктът? — попита Бланк с тон, който прозвуча откровено враждебно.

— Да, при много реалистични условия. Само от фирмата обаче.

— Значи разполагаш единствено с техните уверения за ефективността му.

— На този етап предпочитам да не разкривам с какво разполагам и откъде съм го получил.

— Значи ние разполагаме само с твоите уверения.

— Така е — съгласи се Джак и бутна чашата си настрани. С две силни щраквания отвори куфарчето си — бяха сигурни, че ще извади някакви лабораторни резултати или данни, които да докажат безспорно забележителните му твърдения. Вместо това той взе материалите си и започнала ги подрежда в куфарчето.

Бланк го наблюдаваше.

— Какво правиш?

— На какво ви прилича?

— Тръгваш ли си?

Много спокойно Джак отговори:

— Най-накрая да схванете нещо както трябва, мистър Бланк. Поздравления.

— Но… нали не си свършил?

Джак се усмихна и продължи да подрежда куфарчето си.

— О… ето, пак започваме с тъпите въпроси.

Счетоводителят погледна Бланк и обясни очевидното.

— Мисля, че „тръгвам си“ обикновено означава „свърших“.

— Не те разбирам, Уайли. Ти поиска тази среща, нали?

— Така е, мистър Бланк. Грешката е моя.

— Какви ги говориш? — попита Голайтли, ядосан от бързината, с която се развиваха нещата.

Джак затвори куфарчето и вдигна поглед.

— Надявам се, че обидите ви харесаха, защото ви излизат много скъпо. Позволете ми, преди да си тръгна, да ви оставя малко материал за размишление. Фирмата може да се придобие срещу някакви си сто милиона. Най-много сто и петдесет. Първата година продажбите ще ударят около четири милиарда. Втората ще нараснат на шест. След това всичко зависи от няколко променливи.

— Променливи?

Джак ги изгледа, сякаш му бе писнало да обяснява толкова прости неща.

— Очевидните първи клиенти са американската армия и морската пехота. Те ще изкупуват всичкия полимер, който можете да произведете. Споменах ли, че полимерът може да се оцветява? Да вземем сивото например. Чудесен цвят. Представете си как ще убедите флота да покрие корабите си със сив полимер. Дванайсет самолетоносача, от носа до кърмата, после сто разрушителя, още триста други бойни кораби…

Мъжете от другата страна на масата зяпнаха. Числата удряха като куршуми.

Джак продължаваше с делови тон:

— И това е само началото. Има и огромен цивилен пазар — корпоративни лимузини, полицейски коли, бронежилетки. И, разбира се, Съединените щати не са единствената страна с военни машини, които се нуждаят от защита. При добър маркетинг предвиждам продажбите в световен мащаб да достигнат петнайсет милиарда за година. — Джак се усмихна. — Разбира се, аз съм от малка, изостанала фирма. Мекушавостта ми е вродена. За жалост имам навика да подценявам тези неща.

Тримата от другата страна на масата изведнъж установиха, че им е трудно да дишат. Коленете им омекнаха. Правилно ли бяха чули? Вълшебните числа витаеха във въздуха. Счетоводителят шумно драскаше нещо в любимия си бележник.

Четири милиарда само през първите дванайсет месеца. Четири милиарда! Защо този човек не бе споменал това в самото начало?

— Джак, седни и остани още малко, моля те — каза Бланк, обзет от внезапна обич към Джак Уайли. — Имаме да обсъждаме още много неща. — Той се опита да се усмихне, макар и пресилено. — Моля те, Джак.

Джак погледна часовника си.

— Полетът ми е след трийсет минути. В три имам среща във фирма в Ню Йорк. В пет трябва да съм в Пенсилвания на друга среща. Съжалявам, момчета. Денят ми е много натоварен.

— Тези срещи не са за този полимер, нали? — попита Голайтли и изведнъж му призля. Ако сделката пропаднеше, ако се окажеше, че става дума за половината от онова, което спомена Джак Уайли, и ако някоя друга фирма сключеше сделката, той можеше направо да скочи през прозореца.

Ако, ако, ако — три големи „ако“. И едно гадно чувство му подсказваше, че „ако“ ще се превърне в „когато“. Поне нямаше да е самотен полет — Бланк щеше да се приземи на паркинга точно до него.

— Опитах се да те предупредя, Брайън — каза Джак. — Три пъти. Издъни се. Това не е празен блъф, трябваше да ме слушаш.

— Не прави това, Джак. Не е лично. Тук правим бизнес.

— Именно. Бизнес. — Джак вече беше взел куфарчето си и стоеше до вратата. Обърна се с гръб към тях и добави: — Ще чуя какво предлагат другите фирми. Тогава може би ще се върна при вас.

С този думи той излезе през вратата и изчезна.

И така човекът с петнайсетте милиарда долара се изпари.

Тримата се свиха на местата си в продължение на един ужасяващ миг. Съгласието дойде бързо и единодушно. Няколко трескави, потни ръкостискания и сделката беше сключена.

„Издъни се“ — каза Джак. И беше прав.

Единствената им надежда беше да скрият катастрофата от големите момчета на горния етаж.

Заклеха се тържествено да отнесат тайната в гроба си.