Игри за милиарди

5

В продължение на седем дълги дни и дори още по-дълги нощи не чуха нито дума от Джак Уайли. Пренебрегваше ги напълно.

Самият той обаче далеч не беше пренебрегван от тях.

На четвъртия ден екипът на фирмата за охрана на Капитол Груп регистрира обаждане към домашния телефон на Джак. В осем вечерта. Обаждащият се представи като Том. Без фамилия — само Том.

Преди да стигне до същността, Том мина през поредица кухи любезности.

— Просто искам да изясним офертата си — каза той накрая, без да споменава от коя фирма е. — Много държим да сключим сделката.

— Предложете по-добри условия от онова, което чух тази сутрин. Тогава може и да имате сделка — отговори Джак доста хладно. — Трима от конкурентите ви ми предлагат повече — натърти той, като че ли беше получил безброй оферти. — Вие сте на дъното, Том. Вдигнете малко или този разговор е последен.

Последва дълга, неловка пауза.

— Хареса ли ти на Бермудите?

— Хубаво беше, благодаря.

— Хубаво? Джак, та това е петзвездно преживяване! Частен самолет, фантастично имение на брега, яхтата, голямото парти…

— Казах ти, че ми хареса.

— Не пожалихме никакви разходи, Джак. Шефът и половината борд отлетяха да се срещнете. Стори ми се, че ти се забавлява отлично.

— Наистина, Том. Беше много хубаво.

Кратка пауза, после по-бодра тоналност.

— Тази сутрин говорих с шефа и с борда. Искат сделката.

— Радвам се да го чуя.

— Искат я много, Джак — добави Том. — Харесаха те, харесаха и продукта. Никога не съм ги виждал по-развълнувани.

— Отлично. А сега ми кажи какво означава „развълнувани“. Двайсет процента дял за мен. Нито процент по-малко.

— Джак, Джак, не бъди алчен и тесногръд. Помисли колко бързо бихме могли да изнесем продукта на пазара. Колко ще можем да продадем. Колко врати ще успеем да отворим. Ние сме големи и силни и сме готови да те направим много богат.

— Предпочитам да съм алчен, Том. Всъщност забавно е.

— Тогава помисли за ресурсите и влиянието ни. Не сме станали толкова големи с мислене на дребно.

— Стига вече. И фирма от идиоти ще извади полимера на пазара до месец. Знаеш го, знам го и аз. Продуктът ще се продава сам. Пак казвам — двайсет процента. Чуваш ли ме, Том?

— Слушай, Джак, поставяш ме в безизходица. Ако зависеше от мен… по дяволите, щеше получиш каквото искаш. Цели двайсет процента.

— Но…?

— За съжаление бордът не смята, че приносът ти струва толкова много.

— Значи започваме да играем на доброто ченге и лошото ченге. Няма да мине, Том.

— Слушай, това е…

— Не. Ти слушай. Приносът ми струва толкова, колкото аз кажа, че струва. Ще спечеля за някоя друга фирма планина пари, а вие ще стоите отстрани и ще гледате.

— Добре, добре.

— Кое е добре?

— Дай ми време да поговоря с тях.

— Хубаво. Обади ми се утре в десет в офиса. Ако бордът ти не е съгласен с предложението ми, не си прави труда.

— За бога, Джак. Минава осем. Имаме дванайсет членове на борда, предимно възрастни мъже. Имат нужда от сън.

— Защо мислиш, че те ме интересуват? За това им плащате. След десет няма да разговарям с теб.

Белуедър и Уолтърс изслушаха записа с нарастващ ужас. По всичко личеше, че Уайли има много оферти — беше изправил една срещу друга поне четири фирми и се забавляваше. Война на наддаване, и то доста брутална. А Джак, който държеше всички козове, очевидно риташе участниците по капачките на коленете.

— Защо не ни се обади? — изпъшка Уолтърс.

Миналата седмица беше кошмарна. Настроението му се менеше от отчаяние до гняв, с превес на второто. Фучеше из офиса и се заяждаше с всеки, който му се изпречеше пред очите. Уволни една секретарка, разкрещя се на шефа на отдела по изкупуванията и счупи два телефона, след като ги запрати в стената.

Което не му помогнала се почувства дори малко по-добре.

— Успокой се, Мич. Ще се обади — увери го мъдрецът Белуедър. В края на краищата той не беше на топа на устата и можеше да си позволи да бъде спокоен и невъзмутим.

— Какво чака?

— Ти как би постъпил на негово място?

— Не знам. Предполагам, че ще искам да сложа в джоба си най-добрата оферта.

— Ето това е отговорът, който търсиш.

Уолтърс разхлаби вратовръзката си и се отпусна на стола.

— Умно момче е.

— Това вече го знаем.

— Да, но не е приятно да го видиш в действие.

Белуедър прекоси кабинета и се облегна небрежно на старото си бюро с формата на самолетоносач, сега заето от доста големия задник на Уолтърс.

— Дай му още два дни — каза уверено той.

— И после?

— После ние ще го накараме да се обади. Ще наредим на приятелите си от охранителната фирма да се задействат и да запалят огъня. Какво е този път?

— Два килограма и половина марихуана в гаража му.

— Чудесно.

— Питахме се дали да приложим схемата с наркотика или с детското порно. Решихме да е наркотикът. Повече подхожда на профила му, струва ми се.

Белуедър се ухили одобрително.

— Значи след два дни ще го посетят нашите приятели от охранителната фирма. Нататък както обикновено.

Уолтърс потисна усмивката си и кимна — „обикновеното“ действаше като магия. Четири от всеки пет пъти мишените падаха като кегли. Колкото повече можеха да загубят, толкова по-бързо клякаха — а Джак можеше да загуби много. Да, бяха му заложили чудесен капан.

Известно време помечтаха как всичко ще се нареди.

С Джак нямаше да е по-трудно, отколкото с другите — и двамата бяха сигурни. Няколко момчета от охранителната фирма щяха да почукат на вратата му късно през нощта без предизвестие. Щяха да покажат автентични на вид служебни карти и заповед за обиск от Агенцията за борба с наркотиците. Щяха да са облечени като каубои под прикритие — коли без отличителни знаци, опърпани дрехи, конски опашки, обеци и татуировки. Преди Джак да може да ги спре или да се обади на адвоката си, щяха да нахълтат вътре, да го подпрат на стената, да го претърсят и да го закопчаят с белезници. После щяха да претърсят набързо и неизбежно да стигнат до гаража на Джак.

— Хей, вижте какво намерих тук! — щеше да извика някой от псевдоагентите и да покаже със светнали очи торбата високооктанова марихуана. — Май Джак е бил непослушно момче.

Джак, разбираемо, щеше да изпадне в шок, да вика и крещи, да протестира, че е невинен и така нататък. Фактът, че наистина е невинен, само щеше да увеличи забавлението. Постепенно щеше да се умори, щяха да престанат да му обръщат внимание, щеше да млъкне и да поиска адвокат.

След като споменеше думата „адвокат“, момчетата от охранителната фирма щяха да се оттеглят на кратко съвещание. Най-накрая някой щеше да отиде при него и със съчувствена усмивка да започне нещо като разговор. Щеше да му каже, че са получили „сигнал“, че Джак е дилър на едро в скъп костюм. При толкова много пари поради някаква перверзна причина, може би заради риска, може би за да изглежда млад и модерен, бе решил да се занимава с нещо толкова нездравословно.

А два килограма и половина марихуана бяха много повече от юридически приемливата малка доза за лична употреба и наистина го изпращаха в опасната територия на дилър на едро.

Максималното наказание бе десет години. Обикновено даваха по пет, особено ако нямаш други прегрешения, но кой знае какво щеше да бъде настроението на съдията, когато дойдеше денят? Богатите момчета не предизвикваха особени симпатии или състрадание.

Доказателствата бяха железни — двама информатори го бяха посочили. И двамата се кълняха, че са купували от него многократно. Свидетелстваха за качеството на стоката му като за върховно. Знаеха името и адреса му, описваха него и къщата му до най-малката подробност.

Освен това АБН бе заловила стоката. Неоспоримо доказателство. Два килограма и половина, висококачествена, опакована в голяма торба, намерена в гаража му. При това положение той щеше да падне тежко.

Щяха да го предупредят тържествено, че с удоволствие биха го разпнали на златен кръст. Обаче… важна клечка от Уолстрийт, с хубава къща в скъпо предградие, в което живеят знаменитости и супер богаташи… Щеше да бъде сериозна загуба. Да се обади на адвоката си, щом иска. Те щяха да се обадят на местната полиция. Няма ли съседите да се радват, когато видят, че алеята пред дома му се пълни с проблясващи сини светлини? Колко от тях щяха да занадничат през прозорците си, за да видят как го извеждат с белезници и го качват в полицейска кола?

А как биха реагирали приятелчетата му от Уолстрийт и шефовете му на следващата сутрин, когато от АБН щяха да нахълтат в кабинета му, за да търсят още доказателства? Как ли щяха да изглеждат тлъстите им физиономии? Какво има, симпатяги, не знаехте ли с какво се занимава колегата ви? Няма ли това да съсипе бизнеса ви? Клиентите ужасно обичат такива работи.

АБН си пада по подобни типове. Важна клечка от Уолстрийт, играч, милионер, тръгнал да се разхожда из помийните ями. Е, може да не е новина като за първа страница. Но най-малкото би могло да се очаква споменаване в „Уолстрийт Джърнъл“, каквото Джак не можеше да си позволи. Щяха да положат всички усилия да го очернят по цялото Източно крайбрежие и да го пекат на шиш в Ню Йорк.

Щяха да го уверят още веднъж със самодоволна усмивка, че АБН го държи за топките. Ако искаше да повика адвоката си — добре, хубаво, това бе негово конституционно право. Трябваше да му каже обаче да отиде в местната полиция, където Джак щеше вече да бъде регистриран и обвинен в притежание и опит за разпространение на наркотични вещества, а журналистите щяха да се блъскат пред входа с надежда да направят хубави снимки за изданията си.

Е, какво би избрал тогава? Адвоката или АБН? Бърборкото, който не можеше да направи нищо, когато започнеха публично да го сочат с пръст, когато го изхвърлеха от фирмата, когато щеше да се прибира и излиза от дома си тайно — или щеше да предпочете да е почтен гражданин и да помогне на АБН да залови едрия дистрибутор на върха на веригата? Имената на клиентите също щяха да са от голяма полза.

Няма нужда да бързаш, Джак, помисли си ден-два. После ще се върнем.

Щяха да го оставят да страда и да се пържи в собствен сос ден-два, да се затвори у дома си, да не ходи на работа, да си представя кошмарните последици, да крещи на стените колко е несправедливо всичко това.

Щеше да последва неочаквана визита от Бил Фийст, първокласния уреждач, весел и приветлив както винаги. Просто щеше да се отбие, за да види как я кара Джак. После с невинно разтревожен тон щеше да подхвърли, че стар приятел от АБН споменал пред него как са го хванали натясно. Че положението е сериозно. Два килограма и половина? Онези типове не се шегуват, но може би ще може да му помогне. Ще се обади тук-там, ще поговори с приятелите от Белия дом, може би цялата тази гадост ще изчезне.

В Капитол Груп ценят хората си. Разбира се, улицата е двупосочна.

Грубо и безапелационно, но щеше да свърши работа — Джак можеше да загуби твърде много, за да откаже. Къщата, работата, репутацията и най-вече сладката предстояща сделка — всичко щеше да изхвърчи през прозореца. Като осъден престъпник щеше да загуби лиценза си на брокер и определено нямаше да може да е директор на публична компания.

Щеше да си даде сметка, че го шантажират и че всичко е инсценировка. И разбираемо щеше да е бесен. И какво от това? Какъв избор щеше да има?

Тази тактика вече беше изпробвана четири-пет пъти. Действаше безотказно. И не че петият път беше провал, просто нещата се развиха така, както никой не бе очаквал. Във въпросния случай президентът на фирма за производство на каучук, от която се интересуваше Капитол Груп, горд, упорит и борбен човек, който току-що беше научил от псевдоагентите на охранителната фирма за тежкото наказание, което го очаква заради откритите в компютъра му видеоматериали с детска порнография, се промъкна в тъмната барака зад къщата си и се обеси на една греда.

Може да е имал гузна съвест? Жалко. За щастие сговорчивият човек, който го смени на шефския стол, бързо прие предложението на Капитол Груп.

— Два дни? — попита Уолтърс, бутна назад стола си и сложи ръце зад тила си. — Защо не още тази вечер?

— Не бързай.

— През това време може да приеме друга оферта.

— Няма.

— Откъде си толкова…

— Знам как мисли — прекъсна го Белуедър с уверена усмивка. — Джак ще събере всички оферти, а после ще се върне при нас. Имаме време.

Рано сутринта на осмия ден Джак се измъкна от наблюдаващите го. Не изглеждаше преднамерено или планирано, обаче в пет и пет една кола спря пред къщата му, Джак се втурна, скочи вътре и тя потегли с мръсна газ.

Опитаха да видят номера й, обаче не успяха заради изненадата и сънливостта след поредната безсънна нощ. А и номерът беше изцапан с кал. Колата беше нов модел „Меркюри Сейбъл“, тъмносива на цвят, категорично не лимузина под наем. Предположиха, че я кара приятел или познат на Джак.

Докато наблюдаващите, скрити в автомобил зад ъгъла, получиха нареждане да ги проследят, вече нямаше никаква надежда да ги настигнат.

Мъжът зад волана Флойд Томсън се обърна към Джак и каза:

— Много време мина, капитане.

Джак се усмихна.

— Четири години, Флойд. Какво прави през това време?

— Все същото, все същото.

— Как беше в Афганистан?

— Това въпрос ли е?

Джак се засмя. Преди петнайсет години служеха заедно — Флойд тъкмо беше произведен в младши сержант, а Джак му беше командир. Сега Флойд беше в списъка за повишение за най-високия сержантски чин в армията. По слепоочията му вече имаше сиви нишки, но иначе все още изглеждаше във форма като на двайсет и три.

— Айк и Дани няма да успеят този път — каза Флойд. — Айк е в Афганистан, Дани е в Ирак.

— Някои хора правят всичко възможно да се измъкнат от това.

Флойд се засмя.

— Липсва ли ти? — попита той и погледна странично към Джак. — Онзи живот имам предвид.

— Коя част от него? Ранното ставане и седемте километра бягане за раздвижване ли? Спането на земята и смешно ниската заплата? Пътуванията по места, където не бих изпратил и враговете си? Или стрелбата по мен? — Джак направи пауза, после се засмя. — Разбира се. На всеки му липсва.

Продължиха в западна посока около два часа и разговаряха за миналото. Накрая стигнаха в Алънтаун, Пенсилвания, до малко, невзрачно общинско гробище в покрайнините на града. Утрото беше хладно и ветровито. Валеше ситен дъжд. Вече се беше събрала малка група мъже, които чакаха на дъжда край паркинга.

Както и Флойд, четирима бяха с униформи, натежали от ленти и знаци за заслуги, с много нашивки за прослужено време по ръкавите. Други двама бяха в цивилни костюми, подходящи за бивши военни, като Джак.

Ръкуваха се с всички, но не говореха много. После заедно влязоха в гробището и отидоха до един гроб, където се беше усамотила Селма Гейтър, за да остане насаме с мислите си за покойния си съпруг Томас Гейтър, бивш сержант и другар на мъжете от групата.

Ритуалът се повтаряше веднъж на четири години. Идваха на гроба на Томас, за да отдадат почит на загиналия си приятел. Флойд застана зад надгробния камък и успя да промърмори няколко думи, после се разплака. Едва успя да добави почти неразбираемо „амин“. С Том бяха постъпили в армията заедно — двама здравеняци, странични нападатели от училищния отбор по футбол, които търсеха нов живот. Бяха расли в един квартал, заедно бяха вършили глупости като тийнейджъри, едва бяха дочакали да завършат училище и да постъпят в армията.

Всички стояха смълчани, потънали в спомени, които избледняваха с всяка изминала година, но никой не искаше да го признае. Двама от присъстващите дължаха живота си на Том и сега плачеха тихо, без да се срамуват.

Най-накрая Джак поведе групата към колите. Изминаха десет километра в колона до „Търбуха“ — отдалечено крайпътно заведение, което някак си се бе превърнало в част от ритуала. „Търбуха“ не беше нещо повече от барака — няколко опърпани сепарета и очукани маси, покрити с линолеум. Бяха се обадили предварително, така че ги чакаха четири съединени маси. Освен Джак, който беше син на военен, останалите мъже произхождаха от бедни семейства и тук се чувстваха в свои води.

Джак седна на едната крайна маса, а Селма — на другата. Тя също беше отраснала с Том. Беше дърпал и нейните плитки в детската градина. Беше флиртувала с него безсрамно и неуморно още от началното училище, двамата излизаха заедно в средното училище и се разделиха, когато Том постъпи в армията.

Селма имаше солидни корени в Алънтаун — семейството й се беше заселило там преди сто години. Родът й беше много плодовит, защото едва ли имаше квартал в града, в който да не живееше неин роднина. Тя не искаше да напуска близките и приятелите си, за да заживее чергарския живот на военна съпруга. Вечерта, преди Том да замине за лагера за начално обучение, се скараха лошо. Тази първа битка в живота им трябваше да е и последна, тържествено се заклеха двамата, след като кавгата приключи. Раздялата обаче продължи само три дни, след което Селма се качи на влака за Джорджия и двамата се ожениха с тържествени клетви в първия ден, след като Том завърши началното обучение.

Селма беше едра чернокожа жена, с голямо сърце и много независима. Беше ясно, че Том ще е единственият мъж в живота й. Имаха две чудесни деца, Джереми и Лиса, а отглеждането им запълваше самотата на майка им.

Сервираха огромна закуска — десет плата с какво ли не, включително мазен бекон и още по-мазна царевична каша, както и различни местни специалитети. „Търбуха“ не беше място за здравословно хранене.

Разговорите бяха непринудени и приятелски — кой се е оженил, кой се е развел, на кого са се родили деца и така нататък. Пътищата на онези, които бяха напуснали армията, се бяха разделили, а другите продължаваха да се борят с лишенията на военния живот и да пътуват от мисия на мисия. Обаче всички бяха воювали заедно. Бяха се сражавали заедно, бяха проливали кръв заедно, можеха и да умрат заедно. Тази връзка бе доста по-силна от студентските братства и продължаваше цял живот.

— Спомняш ли си деня, в който се случи? — попита накрая Флойд, отпи от кафето си и се вторачи в Джак. Беше време да започват. Масата беше скрита под празните чинии. Намръщена сервитьорка ги наблюдаваше от ъгъла, но не се зае да ги отсервира.

— Мога ли да забравя? — отвърна Джак и погледна към Селма, която мълчаливо кимна. Облегна се на стола си, взе кафето си в ръка и се приготви за разговора.

Клит Робинс, през два стола, промърмори:

— Ще ви кажа какво си спомням най-добре. Имаше пясъчна буря, невиждана дотогава или след това. Пълнеше очите, ушите, носа, не се виждаше и на метър.

— Да — включи се Уили Мортън, — на третия ден от войната. Предния ден беше голямото сражение, на пясъчната дюна, помните ли? Още не ми се вярва, че всички оцеляхме след него.

Останалите кимнаха. Да, помнеха.

Флойд остави кафето и се облегна.

— После капитан Уайли получи заповед да отидем в съседното село. По радиото ни казаха, че там трябвало да е разположен голям щаб. От нас се очакваше да го ударим.

В другия край на масата Селма отпи от кафето и търпеливо остави мъжете да говорят. Всеки път беше едно и също — спомняха си как е умрял Том, до най-мъчителните детайли, сякаш се бе случило вчера. Тя ги разбираше. Изпитваха чувството за вина на оцелелите. Имаха нужда да се връщат към онзи ден и да обясняват случилото се, защото вече беше твърде късно да променят нещо. Е, наистина нищо не можеше да се промени, затова разговорът би трябвало да помогне.

Уили Мортън, който тогава беше фелдшер на частта, а сега беше лекар с остър като бръснач ум, разказа как Джак, докато планирал нападението, накарал изтощените си хора да се упражняват многократно, как се отнасял с тях като с товарни коне, като ги накарал всеки да носи тройно повече муниции и шест манерки вода. Когато капитанът приключил с допълнителните гранати, допълнителните гранатомети и така нататък, всеки от тях трябвало да мъкне над петдесет килограма през пустинята. Джак, добави Уили, като че ли имал предчувствие, но никой не възразил и не се оплакал.

Да, съгласи се Уолтър Гидън. Той беше свадлив и с мръсна уста. Беше служил с Джак и при инвазията в Панама. Спомни си подобна случка, когато Джак пак имал предчувствие — нарече го „гадателско око“ — и променил плана в последната минута. За добро, както се оказало. Ако действали по стария план, щели да бъдат избити до един.

Уили отново взе думата. Тогава се надигнала свирепа пясъчна буря и ги заслепила точно преди атаката. Селма чу още веднъж как Джак ги накарал да се вържат един за друг с въже и как ги повел напред като керван препъващи се мулета през бръснещия пясък към целта и как пясъкът пречел да видят към каква грешка на разузнаването са се насочили.

Онова наистина беше щаб, но не ги бяха осведомили, че го охраняват и отбраняват близо триста иракски войници — точно трийсет към едно спрямо екипа на Джак от десет души.

От тук пое Еван Джонсън — той бе тежката артилерия. Беше обикновено момче от Юга, със слабост към сравненията. След като обясни колко зловеща е била изненадата, каза, че било все едно да бръкнеш „в гнездо на стършели“. Преди четири години го беше сравнил с бръкване в река, пълна с „прегладнели пирани“, а преди още четири години — с попадане в „яма с хапещи костенурки“.

Селма се зачуди какво ли ще е следващия път.

Така или иначе, нападателите трябвало да се отбраняват. Били обкръжени и заради пясъчната буря нямало как да получат помощ от въздуха, хеликоптери, артилерия или дори подкрепления. Сражението продължило шест дълги часа. И двете страни удържали самоотвержено позициите си. Ако Джак не им бил наредил да вземат три пъти повече муниции, щели да бъдат избити след час-два.

Джак седеше мълчаливо като Селма и не пречеше на мъжете да си спомнят ужасите от деня, в който всички те трябваше да умрат.

Имаше обаче причина за дългата история и в определения момент другите млъкнаха и оставиха Флойд да продължи. Двамата с Том бяха приятели от деца в края на краищата. Вече беше станало традиция той да разказва тъжния край.

Флойд продължи драматичния разказ от петия час на битката. Подразделението се прикрило в две малки постройки в единия край на селото. Те едва ли били нещо повече от колиби, но стените били доста дебели и поемали изстрелите на иракчаните. По това време вече трясъците от изстрелите и експлозиите се слели в монотонен тътен. Еван и Уили били ранени, почти в безсъзнание. Останали живи само благодарение на турникетите, поставени им от Джак. Неколцина други били леко ранени. Мунициите привършвали — имали само по няколко куршума, след което трябвало да хвърлят камъни и да плюят срещу иракчаните. Джак отдавна бил наредил да се стреля само по сигурни цели. Навсякъде около двете постройки се търкаляли трупове, но най-много имало по фланговете, защото опитали да ги обкръжат, но се натъкнали на мините, които били взели благодарение на Джак.

Единствената им надежда сега била да съберат оръжията на убитите. Джак казал на хората си да го прикриват и изскочил през вратата под градушка от куршуми. Прикрил се зад труповете и събрал каквито оръжия и муниции успял.

Том решил да направи същото. Изскочил през страничен прозорец, претърколил се няколко пъти, после се надигнал и спринтирал към Джак. По лицето на Джак разбрали, че Том е ранен, и то лошо. Джак подпрял Том през рамо и се спуснал назад, закачил оръжията на другото си рамо.

Оставил Том на пода и разпределил иракските оръжия и патрони. Върнал се при ранения. Том му изкрещял да не се занимава с раните му и да продължи да се бие. Джак изкрещял на Флойд да отиде при Том, без да му обяснява защо. Нямало какво да се направи. Оставали му минути живот.

Заговорил за Селма и децата. Казал, че Селма е осмислила живота му и му е донесла щастие. И че не би променил и минута от живота си. Мъчно му било, че умира, но изпитвал удовлетворение, че със Селма са дали живот на две същества — Джереми и Лиса.

Когато Флойд свърши разказа, всички подсмърчаха и обясняваха как саможертвата на Том ги бе спасила. Всички бяха съгласни, че той е истински герой.

Всичко това беше една голяма лъжа. Истината беше, че след пет часа нестихващ огън Том бе превъртял. Каквато и да беше причината — тежката ситуация, недостигът на муниции, безнадеждността на отчаяния опит на Джак да донесе оръжия и патрони, — явно нервите му не бяха издържали. Когато Джак се бе втурнал напред и бе привлякъл целия огън на иракчаните, Том бе хукнал назад с надеждата да използва момента и пясъчната буря, за да избяга.

Беше покосен от бясна стрелба, преди да измине и пет метра. Нямаше прощални думи, нито драматични сбогувания или мисли за Селма и децата. След края на сражението прибраха трупа на Том, надупчен като решето.

По онова време всички бяха бесни на Том заради опита му да се спаси. Джак обаче ги събра и ги накара да се закълнат тържествено. В края на краищата Том имаше жена и деца. Разбира се, в момент на слабост бе опитал да побегне, но те не би трябвало да го изоставят. Бяха минали през доста битки заедно. Не биха допуснали един миг паника да помрачи спомена за него.

След всичките тези години доста от мъжете бяха повярвали, че героизмът на Том е факт, че точно това всъщност се е случило.

Селма им благодари, че са дошли да почетат паметта на съпруга й, след което групата бавно започна да се разотива.

Най-накрая тя отиде при Джак и го помоли да я изпрати до паркинга. Вън улови ръката му и каза:

— Странно е как историята се променя всеки четири години.

— Паметта е странно нещо.

— Аха. Миналия път всички твърдяха, че Том е изскочил през вратата, за да вземе оръжията пръв. Казаха, че ти си го последвал.

Гледаше Джак с присвити очи.

— Остаряват, Селма. След още четири години Том ще носи синя пелерина, ще се спусне над главата позиция на иракчаните и ще измъкне оръжията от ръцете им, докато те стрелят. Как са децата? — попита Джак бързо, за да промени темата.

— Добре. Джереми влезе в баскетболния отбор на колежа „Лафайет“.

— Чух. Обади ми се да се похвали. А Лиса?

— Кандидатства. Има само отлични оценки.

— Метнала се е на майка си.

— На кого ги разправяш!?

Двамата се засмяха и продължиха мълчаливо до колата. Селма едва бе успяла да завърши средно образование. Нейните деца щяха да са първите в рода й, завършили колеж, и то добър. Лиса искаше да учи в Принстън като Джак. Беше умна, талантлива спортистка и, най-важното, от малцинствата. Хората от приемната комисия даваха добри надежди. Джак отвори вратата, за да се качи Селма, но преди това тя го прегърна силно.

— С децата сме ти благодарни. Без този фонд нямаше да имат шанс да учат в колеж. Това означава ужасно много за нас, Джак.

— Всички дадоха по нещо, за да се създаде фондът.

— Аха.

Може би наистина всички бяха дали по нещо, за да учат децата на Гейтър, но Селма не беше наивна. Едва ли тези хора биха могли да съберат повече от няколко хиляди долара. Тогава всички бяха военни и живееха от заплата до заплата, като едва успяваха да плащат вноските за колите си. И може би Джак наистина беше инвестирал тези няколко хиляди и бе извадил късмет да се умножат няколко пъти, но нямаше начин да станат половин милион — напълно достатъчно и двете деца да завършат колеж, без да се замислят за цената.

— Ти си свестен човек, Джак Уайли. Кога ще си намериш жена? Децата непрекъснато питат кога чичо Джак ще се устрои.

Джак се засмя.

— Нали имаш сестра?

— Да, проклета кучка е. А и е твърде стара за теб. Омъжи се и се разведе три пъти. Не може да задържи мъж.

Джак се усмихна.

— Ще ми дадеш ли номера й?