Игри за милиарди

2

Папката премина около заседателната маса четири пъти, докато тримата мъже я четоха, анализираха, обсъждаха, разглеждаха и преразглеждаха близо час.

Биографията на Джак Уайли задържа вниманието им през първите трийсет минути. Без съмнение бяха впечатлени. Бе завършил Принстън през 1988-а, после бе постъпил в армията, беше се сражавал в първата война в Залива и беше сменил бойните обувки с мокасини само няколко месеца след отекването на последния изстрел. Беше награден със „Сребърна звезда“ и „Бронзова звезда“ — като боец ветеран и истински герой. Няколко напрегнати години беше пил кока-кола в бизнес училището на Харвард, а после направо беше хлътнал в лабиринта на голяма фирма на Уолстрийт. През следващите десет години беше сменил още три големи фирми.

Няколко обаждания на техните хора, представили се за корпоративни ловци на кадри до тези фирми, показаха, че Уайли навсякъде се е представял като човек, който трудно намира покой, но неизменно носи късмет. Бившите му работодатели го описваха като приятен, умен, енергичен, но също така предпазлив и усърден — качества, които мъжете около масата много харесваха. Носел големи печалби където и да отиде. Това му качество им допадаше още повече. Успехът му бе осигурил множество предложения от конкурентни фирми и той без угризения бе избирал по-високото заплащане и по-високите длъжности.

През последните три години бил съдружник и вицепрезидент на „Колдрон Секюритис“ — малка елитна частна инвестиционна компания със солидна, макар и донякъде консервативна репутация.

Елитна, защото инвестирала само в средно големи печеливши компании. И целенасочено малка, защото била много придирчива. Наемала само най-добрите от добрите, само от петте най-реномирани бизнес училища, засипвала сътрудниците си с работа и ги подлагала на непоносим натиск за период от пет-шест години, изхвърляла девет от всеки десет, а после глезела останалите с тлъсти бонуси и придобивки.

И консервативна, защото бягала от риска като от отрова.

Съдружникът Едуард Бланк вдигна пръст във въздуха и предположи доста пренебрежително:

— Сигурно са спечелили около два милиона миналата година.

— По-скоро пет — възрази Брайън Голайтли от стола вдясно. — „Колдрон“ имаха отлична година и Уайли е получил парче от съдружническия пай. Пет даже е малко.

Голайтли беше приел първото обаждане на Уайли и бе препратил предложението на горния етаж едва след няколко проверки. Биографията му беше получена с елегантен финт от фирмата за набиране на персонал, уредила прехвърлянето на Уайли в „Колдрон“. Естествено, информацията бе поверителна, но ловците на таланти искаха и занапред да правят бизнес с Капитол Груп. Услуга за услуга. Нарушаването на доверието си оставаше в края на краищата само дребна техническа подробност.

— Уайли не е женен — продължи Голайтли с подробности, които не бяха в папката. — Армейско хлапе, родено във Форт Бенинг, отличен успех до края на средното образование, на две точки от съвършените резултати в колежа. — След кратка пауза, добави: — В колежа е играл лакрос. В „Ол-Америка“, нападател, с нерви от стомана.

Другите двама мъже вдигнаха вежди. Академичните успехи, героизмът в сраженията и успехите в бизнеса бяха впечатляващи, но спортните занимания определено улучиха десетката.

Голайтли беше получил ценните подробности от състудент на Уайли от Принстън, с когото членуваха по една случайност в един и същ голф клуб. Онзи беше надут всезнайко и отчайващ досадник и на всичко отгоре играеше голф безобразно. Но, както се оказа, си струваше да изтърпи безкрайното му дърдорене и размахване на стика, сякаш сечеше дърва. Уайли играл и през четирите години, докато учел. Нямал страх от нищо, имал светкавични рефлекси и бил много бърз около мрежата. През последната му година в колежа „Ол-Америка“ станал втори в страната. Освен това през тези четири години ходел и с едно и също момиче от специалност „Английска литература“, със страхотни крака и поетични очи, която сега се прехранвала, като вкарвала сълзливи романчета в списъците на бестселърите. Казала му „чао“, когато завършили, и той избрал армията.

— И какво иска? — нетърпеливо попита Бланк и се размърда на стола си.

— Описа го само като възможност. „Невероятна възможност“, това бяха точните му думи. — Голайтли повтори отговора, който бе дал и предишните три пъти, когато Бланк бе попитал същото. Тази тайнственост бе отнела по-голямата част от последните трийсет минути. Той погледна часовника си. — След минута ще можеш да го попиташ лично.

Голайтли беше опитал да измъкне информацията от самия Уайли, но той учтиво и неизменно отказваше да му я даде. Поради някаква причина Уайли предпочиташе да стиска картите до гърдите си, докато не се срещне лично с момчетата от отдела по изкупуванията.

Отделът по изкупуванията с кредити беше острието на голямо и невероятно могъщо копие. В бизнеса, на който в компанията се гледаше като на военна операция, отделът играеше ролята на щурмови отряд. Всички бяха подбирани много старателно според апетита и неутолимата амбиция. Най-важното — членовете му трябваше да са хладнокръвни и безмилостни. Те сключваха сделките. Те откриваха целите и разбиваха вратите. Те откриваха слабостите и увеличаваха натиска, докато другата страна не отстъпеше и не приемеше цената, която Капитол Груп бяха решили да платят.

Заемаха купища пари и купуваха компании, почти винаги в тежко финансово състояние, после ги предаваха на отдел „Мениджмънт“, за да ги окастрят и очистят от замърсители, да ги преоборудват и да ги продадат, обикновено за три пъти повече от направените разходи. Понякога пет пъти повече. Единствено компаниите, които се окажеха безумно печеливши — и имаха всички шансове да останат такива, — биваха задържани и влизаха в нарастващия списък на постоянните владения на Капитол Груп.

Капитол Груп беше фабрика, и то невероятно печеливша. Беше частна — собствениците предпочитаха да е така и упорито отказваха да приберат милиарди, като пуснат акции на борсата. Предметът на дейност на компанията включваше смайващо разнообразие от продукти — от автомобилни гуми и всевъзможни електронни устройства до самолетни двигатели и военно оборудване.

Но и никой не искаше да брои. Защо да си прави труд? Придобиваните фирми се сменяха толкова бързо, че би било безпредметно да се опитва.

Капитол Груп притежаваше производства, пръснати по целия свят — от Пенсилвания до Хонконг и Африка, и набираше капитал отвсякъде, където имаше натрупано богатство — Ню Йорк, Дубай, а напоследък дори от Москва, където бивши марксисти милиардери никнеха като гъби. На върха имаше двайсет директори, четирийсет така наречени съдружници и четиристотин по-нисши мениджъри, които купуваха и наблюдаваха различни компании, които заедно осигуряваха работа на около триста хиляди души.

Ако обаче някой беше преброил, щеше да установи, че арсеналът на Капитол Груп в момента се състоеше от шейсет и две фирми. Числото се променяше всяка седмица и ако беше регистрирана на борсата, фирмата щеше да бъде оценена на 110 милиарда долара. По всякакви критерии цифрата беше главозамайваща и още по-забележителна за компания, основана само преди двайсет години от няколко бедни, но безумно оптимистични бивши държавни служители.

— Мисля, че ще ни поднесе фирма за поглъщане — предположи Бари Колдуел, експерт-счетоводител, повикан на срещата в последния момент, за да се държи хладнокръвно и безкомпромисно. Негова специалност бяха таблиците. Жабешките му очи можеха да сдъвчат без остатък дебити и кредити, да преценят активи и пасиви, приходи и разходи и със светкавична скорост да дадат невероятно прецизна диагноза на корпоративното здраве или болест.

— В противен случай само ни губи времето — добави Бланк и удари с длан по масата. — Разбира се, че идва със сделка. Иначе защо ще настоява да се срещне с екипа ни?

— Време е — обяви Голайтли, стана, закопча сакото си и мушна папката в куфарчето си. Другите двама също станаха и закопчаха саката си.

Вратата се отвори. Джак Уайли влезе, размахал жълтеникавокафяво куфарче в едната си ръка, куп скици и графики — в другата. Беше по-висок, отколкото очакваха — може би около метър и осемдесет и пет. Забелязаха слънчевия загар, който свидетелстваше за дълги часове на игрището за голф, и телосложението му, което пък показваше доста време във фитнеса. Гъста, пясъчноруса коса, прошарена по слепоочията, студени сини очи. Куфарчето и графиките се стовариха тежко върху масата. Обичайните ръкостискания и любезности бяха кратки и неискрени.

Тримата мъже бяха впечатлени. Без да го канят, Уайли седна на един стол, кръстоса небрежно дългите си крака, като че ли той беше собственикът тук, и предложи:

— Защо не седнете, за да започваме?

— Добра идея — отговори Бланк от името на всички. На четирийсет и пет, той беше най-възрастният и единственият съдружник в стаята. Искаше и Уайли да го разбере.

Сякаш по сигнал хубавичка секретарка надникна през вратата и каза:

— Добро утро, господа. Кафе, чай, безалкохолни напитки?

Уайли се усмихна учтиво и преди някой да успее да отговори, каза:

— Още не, благодаря. — Погледът му се насочи към лицата от другата страна на масата. — Първо нека разберем дали има какво да обсъждаме.

Да, да — още една добра идея, съгласиха се тримата от другата страна на масата. Ако срещата се окажеше провал, защо да удължават страданията си с принудени безсмислени разговори и напитки? По-добре бе набързо да го отпратят.

Бланк се подпря на лакти върху масата и пое инициативата.

— Значи сте съдружник в „Колдрон“?

— Да. Вече три години.

— Не познавам „Колдрон“. Малка е, нали? — С други думи имате късмет, че седите тук, с големите момчета, Джак — и не го забравяйте.

— Да. Всъщност много малка. — Джак пое топката в движение и кимна. — Харесва ни да мислим за себе си като за бутикова фирма. Много сме придирчиви. Гордеем се с гъвкавостта си и според нас е добре, че не сме големи. — След секунда се усмихна леко и добави: — Освен това така печалбата за съдружниците би била много по-малка.

Тримата от Капитол Груп се усмихнаха широко. Директното признание за алчност им хареса.

— В какво специализира вашата фирма? — попита Голайтли, сякаш не го бяха обсъждали цял половин час.

— Добър въпрос — отговори Уайли. — Инвеститорите ни са представители на стари наследени пари. Повечето са от Ню Йорк, Северен Ню Джърси и Ню Ингланд. Тези хора ценят състоянието си и искат така да бъде и занапред. Всяка година купуваме една-две фирми, не повече. Търсим добре управлявани компании със стабилни печалби, които имат нужда от неголям капитал, за да се разширят. Нищо вълнуващо. Формулата обаче е добра и работи.

Мъжете от другата страна на масата се усмихнаха леко и не положиха никакво усилие да прикрият насмешката си — тези хора живееха и умираха с мантрата да не поемат големи рискове и да не плащат високи цени. Типовете от „Колдрон“, изглежда, бяха шайка глезльовци. Играчи на дребно, които се борят за трохите.

— Не се ли задушавате така? — не можа да се сдържи Бланк. Очевидно него подобна ситуация би го вкарала в гроба.

Уайли се усмихна и не обърна внимание на обидата.

— Прекарах десет години в мелницата на по-големите фирми — каза той. — Десет години тичане по коридорите, петнайсетчасови работни дни, работа през уикендите, безброй прекъснати отпуски. Десет години сключване на висящи на косъм сделки посред нощ, опити да правим неща, до които дори не трябва да се приближаваш. Вие тук знаете как е.

Тримата кимнаха. Наистина знаеха.

— Работата не ме съсипа — продължи Джак, — но не мога да кажа и че ми доставяше удоволствие. Когато от „Колдрон“ ми предложиха да стана съдружник по бързата писта, приех с радост. Не забравяйте, че това е много спокойна фирма, в която не се действа под напрежение. Има чести и продължителни обеди, на които алкохолът не е забранен. Уикендите са нещо свято. Съдружниците нерядко подремват в кабинетите си. И защо не? Инвеститорите ни се радват при десет процента ръст годишно. Ако достигнем петнайсет, устройват ни лудо парти. — Той се усмихна леко на гладните акули срещу него.

И той, и те знаеха, че десет процента в Капитол Груп биха били оценени като катастрофа. Директорите щяха да настъпят педалите, да уволняват наред, а животът на оцелелите щеше да стане нетърпим. Това се беше случвало само веднъж преди дванайсет години. Беше започнала болезнена рецесия. През онази година ръстът беше спаднал до някакви си осем процента. Бланк беше единственият в стаята, който помнеше онези времена. Погром, 365 дни нескончаем терор. Дванайсет мъчителни месеца, без почивни дни, цяла година непоносим стрес. Кръвното му налягане беше скочило с четирийсет пункта. Все още сънуваше кошмари за онези дни.

— Звучи чудесно — обади се Голайтли, очевидно без да го мисли.

— Да, нали? — отговори Джак със същата неискреност.

— Защо тогава не ни разкажете за неустоимото предложение, с което се хвалите? — попита Бланк. След като разбра колко струва Уайли, беше време да започнат по същество.

— След малко, мистър Бланк. Искам предварително да ви кажа, че не сте единствените, с които разговарям. Разработил съм модел. Четири фирми отговарят на профила. Вашата е една от четирите и всяка или всичките могат да се окажат подходящи. Което не значи, че ще останат само четири фирми, но четири е идеалната бройка.

Небрежни кимвания от другата страна на масата. Стандартни приказки, общо взето, празни. Никой с капка ум в главата не би признал от самото начало, че Капитол Груп са единствени. Всички оферти идваха подправени с лека конкуренция и от Капитол Груп слушаха подобни неща непрекъснато. Добър опит, Джак…

Те се сбутаха под масата и си влязоха в ролята.

— Но отговаряме на изискванията? — предположи Бланк с изопнато лице, като че ли имаше какъвто и да било шанс да не отговарят.

— Възможно е да сте най-подходящите — съгласи се Джак добродушно.

— Какво облекчение.

— Да продължавам ли?

— Да, моля.

Джак спусна краката си на пода и се наклони напред.

— Преди няколко месеца вниманието ми привлече една фирма. На пръв поглед изглеждаше идеална за „Колдрон“ — средно голяма, печеливша, добре управлявана и успешно привличаше капитали. Шефът и главният им финансист обикаляха фирми като нашата.

— И ти се срещна с тях? — попита Голайтли.

Последва бързо кимване.

— Срещата не беше моя, но присъствах и аз. Шефът основал фирмата преди четирийсет и пет години. Започнал от нула, с труд, пот и голи ръце. Работата на живота му. Сега наближава осемдесет, има двама синове и дъщеря. Здравословното му състояние е сравнително добро, но все пак човекът е реалист. Преди да навърши шейсет, изкарал два инфаркта. Престанал да пуши и си следи холестерола, но в рода му няма дълголетници. Ще го наследи някое от децата му. Той иска да подготви почвата за бъдещи успехи.

— Значи фирмата е негова собственост?

— Не — отговори Джак. — Не точно.

— Тоест?

— На борсата е. Акциите му обаче са евтини. Чрез неговите и акциите на няколко приятели акционери той държи малко повече от половината капитал с право на глас.

Колдуел изведнъж се намръщи.

— Уайли, ако сте си свършили домашната си работа, би трябвало да знаете, че предпочитаме фирми, които не са на борсата.

— Всички ги предпочитат. По-малко усложнения, по-малко хаос.

— Плюс това — отбеляза вдървено Голайтли и също кимна — нямам усещането, че собствениците биха искали да се откажат от собствеността си. Споменахте, че старецът смята да остави фирмата на децата си. Капитол Груп по принцип не дели с никого. Ние купуваме и оттам нататък правим каквото намерим за добре.

Джак се облегна и отново кръстоса крака. Усмихна се на тримата мъже и си позволи малко повече дързост.

— Искате ли да чуете за какво става дума, или да тръгвам?

— Задаваме логични въпроси — отговори Голайтли. Тонът му не беше ни най-малко извинителен.

— Не. Заяждате се за дреболии, преди да сте чули главното.

— Не, ние…

— Брайън, ако си губя времето, по-добре да приключваме.

Бланк беше променил програмата си заради тази среща. Без нея щеше да му остане поне един час за убиване. Прокашля се и реши да го изслуша.

— Добре, продължавай.

— Добро решение. Както казах, това е средно голяма фирма. Приходите възлизат на около четиристотин милиона приходи и петдесет милиона печалба преди две години. Фирмата е жизнена и печеливша, но се конкурира в бизнес с нисък марж на печалбата. Търсеха сто милиона. Усещате ли накъде бия?

Тримата от Капитол Груп се спогледаха и свиха рамене. Нямаха представа.

Джак се усмихна малко по-дръзко.

— Попитах шефа какво смята да прави с тези пари. Половината били за разширяване на производствените мощности, една четвърт, за да наеме повече търговци, а остатъкът — за осъвременяване на някои системи.

— И какво тук те тревожи? — попита Голайтли.

— Според него фирмата му печели петдесет милиона годишно. Сметни, Брайън. Говорим за евентуални инвестиции от минимум сто и петдесет милиона.

— Е?

— Значи за петдесет милиона постигат същите цели, без да продават никаква собственост. За сто и петдесет биха могли да изградят съвсем нова компания.

Аргументът, изглежда, събуди някакъв интерес.

— Смяташ, че крият нещо? — попита Голайтли.

Джак кимна.

— Сигурен съм.

Съсредоточиха се върху устните му в очакване да чуят какво е било скрито.

Вместо това Джак каза:

— Мисля, че с удоволствие ще изпия едно кафе.