Игри за милиарди

13

Срещата беше в единайсет и младият офицер стоеше и чакаше пред внушителния вход на Пентагона, откъм реката.

Първо се появи Белуедър, следван от Алан Хатър. Джак беше последен. Офицерът ги преведе през охраната, после един етаж нагоре, до кабинета на Дъглас Робинсън, сегашния министър на отбраната.

Още от самото начало звездният миг беше на Дан и Алан. Белуедър огледа за момент кабинета.

— Дъг, кой ти обзаведе кабинета? Виждам значителни подобрения от моето време.

— Жена ми.

— Непременно я поздрави.

— На мен не ми харесва.

Белуедър се засмя и го улови за лакътя.

— И на мен. Кошмарен е.

В това време влязоха няколко сервитьори и оставиха на конферентната маса отстрани чинии, чаши и сребърни прибори. Министърът беше много зает и не можеше да пропилее нито минутка. За да подчертае този факт, през вратата надникна униформен сътрудник и обяви, че разполагат с петнайсет минути и нито минутка повече. Изглежда, министърът трябваше да се яви в Белия дом на брифинг от историческо значение. Джак беше почти сигурен, че е измислица — начин на бюрократа да каже, че не го свърта на едно място. След това дойде още един мъж, по-възрастен, с вид на професор, когото представиха като Томас Уиндъл, заместник-министър на отбраната, отговорен за доставките.

Джак първо се ръкува с него, после с министъра. Ръкостискането на Уиндъл беше силно, макар и немного сърдечно, докато ръката на Робинсън беше отпусната, почти безжизнена. Всъщност министърът имаше изтощен вид — Джак реши, че изглежда много състарен в сравнение с кадрите по телевизията отпреди година. Под очите му имаше тъмни подпухнали кръгове, тъмният му костюм изглеждаше отпуснат и увиснал, като че ли собственикът му бе отслабнал изведнъж, а примирената му усмивка говореше, че срещите и похапването са последното, което го интересува. Много повече би предпочел да подремне.

Робинсън се обърна към Хагър, който за много кратко време беше негов заместник.

— Как я караш, Алан? Забогатяваш ли?

— Работя по въпроса. Заради това сме тук — добави Хагър с иронична усмивка, без да прикрива истинската цел на посещението им. Насочиха се към масата.

— Е, какво предлагате днес, момчета? — попита Робинсън отегчено, като че ли бяха група досадни застрахователни агенти.

— Можеш ли да познаеш?

— Полимерът, за който Уолтърс се хвали по всички телевизии преди известно време? Прав ли съм?

— Да, ще стигнем до него след малко — отвърна Белуедър и се стовари на стола, точно до министъра. — Първо кажи как върви войната — подкани го той и отвори салфетката си със замах.

— Коя война? — попита Робинсън някак тъжно.

— Имаме избор, така ли?

— Вие имате. Аз нямам. Ирак? Афганистан? Войната срещу тероризма?

— Да започнем с Ирак.

— Ужасно е. Всяка сутрин на бюрото си намирам купища писма, които чакат да ги подпиша. Съболезнования за родителите, чиито деца са били убити. Вече не мога да спя. Знаеш ли какво е това, Дан?

Белуедър кимна мълчаливо. Сметна, че е по-добре да не припомня на Робинсън, че по негово време 160 войници бяха загинали в безумна операция в Албания. Дори не помнеше подробностите. Албания!? Трябва да е бил мъртво пиян, за да нареди такава операция.

Освен това не беше изпратил никакви съболезнователни писма или дори кратки бележки на семействата. Защо да го прави? Едно от нещата, за които се плащаше на момчетата им, беше смъртта.

— Слава богу, това ми беше спестено — отговори той и си придаде сериозен вид, докато дъвчеше салата. — Ами Афганистан?

— Същото. — Робинсън млъкна за момент. — Слава богу, не е чак толкова лошо, поне засега. Винаги обаче има бъдеще, което не чакаш с нетърпение.

Оставаха само още дванайсет минути и не можеха да си позволят да ги пилеят за съчувствени думи. Хагър, който винаги мислеше преди всичко за числата, доби загрижен вид и се намеси:

— Знаете ли колко от тези жертви са причинени от взривни устройства?

— Преди месец или два ми показаха графика. Не помня точната цифра, но знам, че са много.

— До тази сутрин имаме три хиляди петстотин и шейсет убити — каза Хагър небрежно, като че ли съобщаваше статистика от бейзболните мачове. — Двайсет процента се дължат на инциденти, болести, приятелски огън. Това са обичайните предвидени жертви. Шейсет и осем процента от всички са пряк резултат на взривни устройства.

— Наистина ли?

— Да, повече от половината. Изумително, като се замислиш, а деветдесет процента от тези жертви са причинени от самоделни взривни устройства, заложени на пътя. Останалите десет процента са загинали при засади и от изстреляни ракети.

— Повече, отколкото си мислех.

Белуедър се протегна и взе кетчупа.

— Затова сме тук, Дъг — обясни той. — Искаме да помогнем.

Въпреки че прозвуча смешно, никой даже не се усмихна.

— И смятате, че този полимер ще промени нещата? — попита министърът.

Белуедър започна да удря силно дъното на бутилката, за да напои хамбургера и пържените си картофи с кетчуп.

— Джак, разкажи му — нареди той, без да вдигне поглед.

Джак описа набързо полимера, физическия принцип в основата му, годините, преминали в изследвания, колко трудно е било да се постигне крайната цел. Внимаваше да говори с факти и думите му да не прозвучат като празна хвалба. Като дисертация, а не като маркетингов трик.

— Погледни това — предложи Хагър и подаде на министъра копие от снимките, правени при изпитанията в Ирак. Джак забеляза, че Робинсън почти не докосва храната, а само я побутва в чинията си с вилицата. Той си сложи очилата, взе албума и започна да го разлиства. Хагър се впусна да разказва за чудодейните резултати.

След като разгледа набързо снимките, Робинсън свали очилата си и подаде албума на заместник-министъра Уиндъл.

— Виж — каза му Робинсън видимо впечатлен. — Какво искате от мен в такъв случай? — попита той Белуедър, като игнорира Хагър.

— За бога, Дъг! — възкликна Белуедър, сякаш Робинсън се шегуваше. — Това плаче за бързата писта. Не бива да се бави с търг и други такива неща.

— Искаш много, Дан.

— Нима? Статистиката на Хагър показва, че губим по осем човека на седмица заради бомби. Бунтовниците вече ги предпочитат като оръжие. Децата ни са пушечно месо. Това прави близо четирийсет войници на месец, а ние седим и се чудим как да ги опазим. Е, сега вече има как.

Робинсън се обърна към Уиндъл, който продължаваше да разглежда снимките.

— Какво мислиш, Том?

Уиндъл бутна албума настрана, поклати глава, намръщи се.

— По дяволите, знам колко е важно. Генералите ми крещят от близо година. Хвърлихме милиарди за подобни разработки и сега идва време да берем плодовете. В момента текат няколко обещаващи програми — подсилване на бронята, две-три устойчиви на взривове превозни средства, различни роботи, които откриват бомби и ги обезвреждат. Най-добрите умове работят по проблема и резултатите ще дойдат. Конкуренцията е голяма.

— Да, обаче всичките тези идеи не струват. Нужно е ужасно много време, докато стигнат до бойното поле — възрази Хагър бързо и енергично.

— Времето е важно, но…

— Новите превозни средства трябва да бъдат изпитани, подобрени, произведени, после приети на въоръжение — продължи Хагър, като размахваше ръце за по-убедително. — Което отнема години. И тези програми обикновено страдат от безброй проблеми, технически неизправности, неочаквано забавяне. Графиците не струват хартията, на която се пишат. Системите за подсилване на бронята не са по-добри. Като добавим тежестта на дебелата броня при превозни средства, които не са проектирани за такава, трябва да добавим цената на разбитите трансмисии, разбитите окачвания и повредените спирачни системи. Знаеш го.

Белуедър отхапа голяма хапка от хамбургера си и отбеляза:

— Той е прав. — Като че ли имаше някакъв шанс някой да не е съгласен.

— Всичко иска време — отбеляза Уиндъл извинително.

— Не и нашият полимер. Смесваш го, нанасяш го и готово. Можем да го пуснем в промишлено производство до месец. Как са другите програми в сравнение с това?

— И дума не може да става за контракт без търг с един-единствен източник, съжалявам.

— Защо?

— Знаеш защо, Алан. Конкурентите ще вдигнат шум до бога. Инвестирали са милиарди в алтернативите. Голяма част от идеите им са много добри. Просто няма да позволят да ги изпреварите току-така, на финала.

— Майната им. Тук става дума за живота на нашите войници и ни интересува единствено той — каза Белуедър, но опитът му да прозвучи искрено се провали.

— Не е толкова просто. Ако полимерът е толкова добър, колкото казваш, не би трябвало да имате нищо против да го подложите на изпитания.

— Четирийсет жертви на месец, Том. Ако пропилеете още година, това значи минимум четиристотин жертви. Помисли си за писмата, които подписва Дъг.

— Слушай, ако направя каквото искате, ще ме разпнат. Конкурентите ви са не по-малко силни и влиятелни от вас. Имат дълбоки джобове и множество приятели на важни позиции в държавата.

— Значи няма да го направиш?

— Да, боя се, че няма.

Без да изглежда ни най-малко разочарован или дори объркан — Джак си помисли, че дори изглеждаше развеселен, — Белуедър се оттласна назад от масата и стана. Хагър също се изправи. Джак беше отхапал само две хапки от хамбургера, но също стана.

— Благодаря ти, че ни отдели време — каза Белуедър. Прозвуча съвсем искрено.

— Благодаря ви, че дойдохте при мен — отвърна министърът на отбраната със същия тон.

След обичайните ръкостискания ги изпратиха надолу по стълбите до лимузината им.

Хагър се наведе над минибара и наля по едно питие, докато се движеха към града. Подаде на Джак скоч.

— Какво ще кажеш?

— Какво се очаква да кажа?

— Каквото искаш. Истината.

— Добре. Ужасно съм разочарован. Смазан. Срещата беше катастрофа.

— Мислиш ли? — попита Белуедър и грабна с нетърпение чашата бърбън с лед, която му подаде Хагър. Отпи голяма глътка и се отпусна на седалката.

— Не бяха никак отзивчиви, Дан. Ти изложи всички възможни аргументи. И двамата му обяснихте съвсем ясно защо би трябвало да изостави всичко друго и да дойде при нас. Не беше трудно да се види, че им е все едно.

Белуедър и Хагър се разсмяха от сърце. Наистина ли Джак е толкова наивен? След миг Хагър обяви:

— Дадоха ни зелена светлина.

— Защо смяташ така?

— Те са наясно и ние сме наясно, че няма как да получим всичко, което искаме.

— И защо това да е хубаво?

— Джак — намеси се Белуедър снизходително, — те просто ни обясниха кои са пречките. Молеха ни, буквално крещяха да им помогнем.

— Наистина ли?

— Научи се да слушаш по-добре.

— Вече целият съм слух.

— Сделка без търг и конкуренция означава почти сигурен скандал. Това го знаем по принцип. Репортерите чакат подобни събития с нетърпение. Просто полудяват, като надушат нещо такова.

— И какво от това? Не разбирам.

— Робинсън и Уиндъл току-що ни дадоха инструкция как можем да постигнем своето. Трябва да отстраним няколко препятствия в Конгреса, да притиснем конкурентите, да не им дадем шанс да вдигнат сериозен шум.

— И как ще го направите?

— Затова печелим големите пари, Джак.

Джак се загледа през прозореца. Минаваха покрай паметниците на великите мъже на Вашингтон — на Линкълн вляво, на Джеферсън в далечината. Най-накрая попита:

— Къде отиваме сега?

— Да посетим стар приятел — отвърна Белуедър, отпи малко бърбън и също се загледа навън през прозореца.

Конгресменът Ърл Белцър — Блатната лисица от Джорджия, както го наричаха колегите му — беше прекарал в Капитолия двайсет и пет дълги години. През последното десетилетие беше председател, доста раздразнителен и властен, на Комисията за въоръжените сили на Камарата и чрез този лост управляваше Министерството на отбраната.

Самият той беше избегнал военната служба поради причини, които с неудобство се променяха през годините. През седемдесетте този факт беше приписван на достоен за възхищение акт на младежка съвест, която не приемаше гадната война във Виетнам. През следващото, по-консервативно десетилетие причината неусетно се превърна в опасен шум на сърцето, докато накрая конкурент не откри детския му медицински картон. Последната беше „Разкарай се, не е твоя работа!“

Сега вече не се нуждаеше от извинение. Той представляваше затънтена област в Джорджия, в която се намираха две военни бази. Преди години Министерството на отбраната се бе опитало да ги закрие. Бяха излишни, намираха се на неподходящи места, не допринасяха с нищо за националната отбрана и само гълтаха пари. Армията настояваше да се закрият. Климатът там беше горещ и влажен, а районите за тренировка представляваха обрасли мочурища. Освен няколко заведения за бързо хранене и задъхващ се от работа публичен дом за войниците нямаше кой знае какви други забавления. Никой войник, прекарал известно време в тези бази, не подновяваше договора си с армията.

Наред с това обаче базите осигуряваха работа на двайсет процента от избирателите на Ърл. Федералните средства, разпределяни през тях, издържаха още трийсет процента.

Без базите районът и политическата му кариера щяха неминуемо да западнат. Преди да го изберат, Ърл беше невзрачен адвокат, който пишеше нотариални актове и изготвяше завещания, обикаляше болници и морги, рекламираше се по пейките в парка и в „Жълти страници“ и печелеше едва 30 хиляди годишно. При това в добра година. Всъщност беше признал пред самия себе си, че няма особен талант като юрист. И бе цяло чудо, че все пак се бе справял някак. Ако трябваше отново да се върне към правото, той трябваше да плаща на клиентите, за да му поверяват делата си.

Призивите, които отправяше към колегите си в Конгреса, предизвикаха малко симпатии и никаква подкрепа — списъкът с бази, които подлежаха на закриване, беше национален, огромен и мащабен. В крайна сметка целта беше да се закрият близо двеста бази. Всеки трябваше да се спасява както може. В отчаянието си Ърл се реши на крайна стъпка. Отиде в Пентагона и се срещна лично с министъра на отбраната Даниъл Белуедър.

Министърът като че ли беше склонен да прояви разбиране. Той осведоми Ърл, че и двете бази лесно биха могли да бъдат спасени. С цената на някоя и друга дребна услуга Белуедър би могъл да преразгледа по-внимателно списъка и да открие, че именно тези двете са от огромно значение, защото са в Централна Джорджия, стратегически важен щат, на хвърлей камък от Куба, и че са попаднали в списъка поради чиста небрежност. Америка би се оказала беззащитна пред ордите на Кастро, бе добавил той с намигане.

Какви услуги? — бе попитал Ърл неспокойно. Ами например друг член на Камарата искал в района му да се произвежда нов модел военни камиони. Само един допълнителен глас в полза на проекта и мечтата му щеше да се сбъдне. Можем ли да разчитаме на теб, Ърл? Усмивката на Белуедър беше толкова покоряваща.

Ърл се бе замислил за момент. Производството на камиони беше още по-безсмислено от запазването на базите в неговия район. Армията имаше повече камиони, отколкото можеше да използва. Разходите щяха да са огромни, може би около трийсет милиарда долара. На всичкото отгоре военните не харесваха този модел, който бе странно, идиотско превозно средство, проектирано сякаш от дрогиран кретен, с дванайсет скорости и куп сложни детайли, изключително сложни за поддръжка. Ърл вече се беше изказал много остро против него. На неотдавнашна пресконференция се беше разпалил доста и го беше нарекъл позор, ограбване, непонятен скандал, техническо недоразумение, обида за данъкоплатците. В кампанията си Ърл се бе представял като реформатор, посветил живота си на изкореняването на злоупотребите и пилеенето на пари. Лозунгът на кампанията му беше: „Изпратете във Вашингтон перална машина“. Камионът беше идеалната мишена и той беше стрелял по нея с истинско настървение.

Ако сега дадеше на заден, с репутацията му щеше да бъде свършено. Повече нямаше да може да се погледне в огледалото. Щеше да стане за посмешище в Камарата и да бъде поредният жалък корумпиран политик за пресата и безгръбначен лицемер за обществеността.

— Разбира се, няма проблем — бе отговорил той след две секунди колебание. Най-важното беше, че щеше да се превърне в герой за избирателите си.

Това беше фаталното „да“, което завинаги промени кариерата на Ърл. От онзи момент нататък нямаше репутация, която да защитава, голяма кауза, за която да се бори, принцип, който да не може да бъде подменен или купен. Хвърли се в безкрайна поредица сделки, пазарлъци и компромиси и бързо се издигна до председател на една от най-силните комисии на Камарата.

И всичко това дължеше на Даниъл Белуедър.

Срещнаха се в малък китайски ресторант на километри от Капитолия, в западнал квартал, по-известен с кокаиновите войни и уличните проститутки, отколкото като място за срещи на богатите и силните. Когато пристигнаха, сенатор Ърл Белцър вече седеше и ги чакаше.

Беше сам. Без придружители и без сътрудници, изнервени, че нарушава графика си. С други думи — без свидетели.

Белцър, някога слаб, сега беше наддал неимоверно и всичките нови килограми като че ли се бяха събрали на корема му, който висеше над колана като гигантски пъпеш. Червендалестото му лице, пригладената назад сива коса и абсурдните слонски уши напомняха донякъде за президента Линдън Джонсън на старини.

В скъпите си костюми четиримата изглеждаха абсолютно не на място. За щастие имаше само още двама посетители. Единият беше вонящ бездомен алкохолик, който търсеше спасение от студа вън, другият момиченце с азиатски черти, вероятно дъщерята на собственика, което запълваше книжка за оцветяване.

Ърл скочи и поздрави Белуедър и Хагър като стари приятели.

— Приятно ми е — каза той на Джак, доста по-хладно.

Белуедър веднага поясни:

— Той е с нас, Ърл. Можеш да му имаш доверие.

— Удоволствието е мое, сър — обади се Джак и се усмихна приветливо.

— Наричай ме Ърл, момче.

— Добре. Ърл.

— Щом ще си бъркаме в джобовете, поне да не се държим официално.

Появи се стар сервитьор. Опитаха да си поръчат кафе, а когато им казаха, че не е в менюто, поръчаха чай. Ърл вече беше проучил менюто и беше поръчал плата с дим сум и пиле „Генерал Цо“. Никой не възрази — не бяха дошли заради храната.

— Ърл, получи ли пакета, който ти изпратих миналата седмица? — започна Белуедър веднага щом седна.

— Да, разбира се.

— Какво ще кажеш за нашия полимер?

— Това нещо наистина ли е толкова добро, колкото пише в документацията?

— Миналата седмица произведохме една партида и я пробвахме. Стреляхме с какво ли не — бомби, ракети…

— И?

— Резултатите са невероятни. Смайващи. Все едно да се завиеш с пелерината на Супермен.

— Сериозно? — Ърл сипваше в чая си лъжичка след лъжичка захар. Или играеше двойна игра, или имаше проблем с концентрацията.

— Слушай, няма да те задържаме много — успокои го Белуедър. — Знаеш ли защо сме тук?

Ърл отпи глътка чай и едва не я изплю. След малко каза:

— Щом като сте избрали тази дупка на края на света, не е трудно да се досетя. — Той изсипа в чая си още три лъжички захар.

— Нека ти го кажа направо, Ърл. Разполагаме с най-горещия продукт с военно предназначение на годината. За много кратко време можем да боядисаме всички превозни средства на пехотата и флота в Ирак и Афганистан и готово. Стават неуязвими за бомбите.

— Това определено е хубаво — промърмори Ърл. Все още бе по-заинтригуван от чая си, отколкото от полимера.

— Не, Ърл, това е страхотно, невероятен пробив. — Белуедър се усмихна, а после се намръщи. — Има обаче някои проблеми. Като начало конкурентите. Искаме да знаем кой има…

— Знам всичко за тях — прекъсна го Ърл и даде да се разбере, че вече си е направил домашното. Може и да не се интересуваше особено от качествата на полимера, но беше дошъл добре въоръжен и държеше Белуедър да го знае. Отпи внимателно от чая си и този път доби умерено удовлетворен вид. После остави чашата и погледна Дан в очите.

— Начело на глутницата са „Дженеръл Тектоникс“. Предлагат някакво странно бронирано превозно средство с триъгълен под. Може да вози дванайсет души. Хитроумно изобретение. Отклонява взривната вълна настрани от отделението за войниците.

— Номер две?

— „Орион Солюшънс“ — отговори Ърл и се усмихна. Дошъл си където трябва, говореше усмивката. Старият Ърл е готов за работа и знае всички отговори. Отпи от чая и обясни: — Направили са някакъв смахнат робот. Сензори в предната му част откриват бомбата, той се приближава и я взривява. Нещо като взаимно самоубийство.

Не беше особено смешно, но всички се разсмяха шумно.

— Само тези двете ли са? — попита Белуедър.

Уверено намигване.

— Само тези две са от значение — отговори.

— Сигурен ли си? Трябват ми твърди данни. Важно е, Ърл.

— Въртят се още много идеи, но никоя не е достатъчно значима. Тези двете вече са готови за финансиране. Проведени са изпитания и проби. Генералите ги одобряват.

Белуедър се замисли, после попита:

— Някакви секретни програми, за които трябва да се погрижим?

— Не. Поне засега.

— Добре. Хубаво. Докъде са стигнали тези двете по отношение на финансирането?

— „Дженеръл Тектоникс“ е по-напред. Следващия месец ще се гласува.

— Кой я придвижва? — попита Белуедър като професионален играч на голф, който разпитва асистента си за разположението на терена, за да подбере най-подходящия стик.

Джак седеше и ги наблюдаваше. Очевидно не беше в свои води, извън средата си, извън зоната си на комфорт и не правеше нищо, за да прикрие изумлението си от начина, по който се играеше играта. Това беше председателят на Комисията за въоръжените сили в края на краищата. Седяха в този мръсен и долнопробен ресторант около малка очукана маса и Ърл им разказваше всичко, което искаха да знаят.

— Трябва да е Дрю Телър от Мичиган — обясни Ърл и почеса китката си под маншета на ръкава. — Държи се така, сякаш има торба акции на „Дженеръл Тектоникс“, което не е изключено.

— Това ли е мотивът му?

— А… Телър има много мотиви. Осемдесет процента от превозното средство ще се произвеждат в неговия район. Мисля, че става дума за около четири хиляди работни места. Ако прокара проекта, ще го преизбират, докато е жив.

— Не го познавам. Стабилен ли е?

— Честно ли? Не, не особено. Голям самохвалко е.

— Но…?

— Но миналата година се скъса да прави услуги на кого ли не. Който му показа законопроект, получи гласа му. Дори подкрепи законопроекта на Ротман, забраняваш великденските зайчета и Дядо Коледа в супермаркетите. Християнските групи побесняха. Сега обикаля и си събира дълговете.

— Ще успее ли?

— Така изглежда.

— А „Орион“?

Старият сервитьор се появи с куцукане и донесе голям поднос, натоварен с чинии. Мъжете млъкнаха. Имаше смисъл да са предпазливи.

Ърл грабна телешко рулце още преди старецът да остави платото на масата. Натъпка го с дебели пръсти в устата си и задъвка шумно и ентусиазирано. След като сервитьорът се отдалечи, Ърл облиза мазнината от пръстите си и продължи разговора.

— Знаете ги какви са.

— Да кажем, че не знам.

— Напоследък пълнят доста джобове. Финансираха няколко ключови избора и отстъпват корпоративните си самолети, като че ли са авиокомпания на Конгреса.

— Имат ли тежка артилерия зад гърба си?

— А… може би петима или шестима бивши сенатори и конгресмени са на заплата при тях. Офисът им е като старчески дом за бивши служители от Капитолия, така че всички трикове са им известни. Тази година организираха три пътувания. До Лондон, до Ривиерата и до Бермудите. — Ърл млъкна и им намигна. — Аз ходих на Бермудите. Пълно с красиви жени и достатъчно черен хайвер и шампанско, за да потопиш баржа.

Поклати глава, явно потънал в спомени за преживяването.

— Докъде са стигнали те?

— Вероятно им остават около шест месеца.

— Шест месеца — повтори Белуедър с недоверие. Шест месеца! Момчетата от „Орион“ изобщо нямаше да разберат какво ги е сполетяло. След две години усъвършенстване на странния робот той щеше да се превърне в анахронизъм.

— Да — Ърл продължи да изрежда вече излишни подробности. — Роботът им, изглежда, има някои чудати навици. Преди няколко месеца проведоха изпитания и поканиха всички. Откачената машинка, изглежда, надуши барут и започна да гони един от охраната. Искаше да го взриви.

Белуедър се засмя.

— И как завършиха изпитанията?

— Младежът тичаше и викаше в продължение на пет минути и беше много забавно. После се сети, пусна пистолета и роботът — бум — взриви го на малки парченца.

След задължителния смях масата притихна. Джак се загледа в чая си. Хагър се усмихваше. Белуедър се замисли — пресмяташе шансовете на конкуренцията.

Ърл чакаше. С едната ръка вземаше и тъпчеше в устата си парченца от платото с дим сум, а с другата барабанеше нетърпеливо по масата. Искаше да чуе предложението.

— Да поговорим най-напред за „Дженеръл Тектоникс“ — предложи Белуедър.

— Да, добра идея — подхвърли Ърл, сякаш идеята беше негова.

— Ще ти подскажем за какво става дума.

— Това е важно — отбеляза Ърл. — Казвай.

— Превозното им средство… как се нарича?

— „Ди Ти четиристотин“.

— Добре. То е… отлично като идея, но с фатални недостатъци — отбеляза Белуедър и продължи да импровизира. — Проектирано и разработено набързо, изпитано набързо. Старата тъжна история. Който бърза, далеч не стига.

— Точно така. Какви недостатъци? — попита Ърл.

— Ами… Тежестта му е много високо, отпред.

— Така ли?

— Разбира се. Огромен гаф на проектантите, много често срещан проблем на бойните машини. Натрупали са толкова много броня, че машината лесно се преобръща. Не може да пази равновесие на завоите. Не е безопасно при никаква скорост.

Ърл схвана идеята и подхвърли:

— Подвижен смъртоносен капан.

— Да, това ми харесва. Запомняща се фраза — отбеляза Белуедър и се ухили на ученика си. — За да отдалечат машината максимално от заложените взривни устройства, издигат шасито максимално нагоре. Така обаче центърът на тежестта отива много високо.

Ърл бръкна дълбоко в купичка пържени скариди и започна да рови.

— Като онзи джип на Форд… Непрекъснато се преобръщаше — промърмори той, забил поглед в една голяма скарида.

— Ще наема двама експерти, които да ти дадат аргументите. Може да пуснат коментар и в пресата.

Ърл мушна скаридата в устата си и изломоти:

— Естествено, ще има изслушвания.

Белуедър го потупа по ръката и кимна тържествено.

— Това е то отговорното отношение.

Ърл се почеса по главата и добави:

— Разбира се, ще ми трябват сериозни аргументи. Знаеш… искра, която да запали огъня.

— Не се безпокой. Ще има такава.

— Как смяташ да го направиш?

Белуедър се замисли за момент.

— Имам силно предчувствие, че някой от отдела за държавни поръчки на Пентагона ще ти изпрати анонимно писмо. Вътрешен човек, силно разтревожен заради небрежно извършените проби. Машината е ужасно нестабилна, но никой не ще и да чуе за това.

Ърл поклати глава, стъписан от мисълта за този ужас.

— Да, ще трябва да се провери защо е станало така.

— Харесва ми логиката ти. И ако трябва да насрочиш изслушванията за… да кажем, след три седмици, много критици ще са готови да вдигнат страшен шум по този въпрос.

Хагър, който се чувстваше пренебрегнат, реши да даде и своя принос:

— Нека да е в последната секунда, Ърл. Без предупреждение. Най-добре е да обявиш съвършено различен повод за изслушванията.

— Искаш да кажеш да поискам преглед на програмата може би заради разходите. Нещо такова?

— Идеално. Трябва да е нещо съвършено невинно. В „Дженеръл Тектоникс“ не бива да очакват засада. Ще изпратят няколко счетоводители и те ще са неподготвени.

— Чудесна идея — промърмори Ърл, докато си представяше какво ще стане. Шайка буквояди, въоръжени с таблици и графики и предложения за намаляване на разходите, ще зяпнат от учудване, когато установят, че ги нападат заради техническите качества на превозното средство. Някой от персонала трябва да състави въпроси, които да затруднят и Айнщайн. Онези ще се вцепенят на местата си, ще се подмокрят, абсолютно парализирани от ужас. — Чудесно. И после какво? — попита Ърл, мушна нова скарида в устата си и задъвка усилено.

Белуедър пое топката.

— Трябва да си внимателен. Внезапното прекратяване на програмата ще предизвика силна съпротива. Ще се вдигне шум, ще стане напечено. „Дженеръл Тектоникс“ и генералите ще поискат линч.

— И не само те — отбеляза Ърл. — Телър ще засъска неистово. Да не заставаш между това момче и телевизионна камера!

— Значи няма да я ликвидираш напълно — посъветва Белуедър. — Протакай. Върни ги да проведат по-сериозни изпитания за още една година, докато съмненията за безопасността се изгладят и изчезнат. Необходима е сигурност, преди да бъдат похарчени милиарди и животът на нашите момчета да бъде изложен на риск.

Белуедър млъкна. Ърл престана да яде. Хагър започна да драска нещо на една салфетка. Срещата като че ли премина в нова фаза. Джак продължаваше да мълчи с безизразно лице.

По някакво негласно споразумение топката сега беше в половината на Ърл. Той избърса плътните си устни с книжна салфетка и се облегна назад.

— Мисля, че ще стане — заключи той с лека загадъчна усмивка.

За Белуедър обаче тук нямаше нищо загадъчно. Бившият министър на отбраната, който навремето беше вкарал Ърл в играта, сега доби леко раздразнен вид.

— Разбира се, ние ще сме много благодарни — заяви той с тон, който изразяваше всичко друго, но не и благодарност. Последва дълго, неловко мълчание. — Какво имаш предвид, Ърл?

— Радвам се, че попита, Дан.

— Сигурен съм, че се радваш.

— Пет милиона за следващата ми кампания определено ще ми се отразят добре — Ърл престана да се държи като провинциален глупак и изведнъж се превърна в хитър и ловък комарджия. Наклони се напред с присвити очи.

Белуедър хвърли хартиената салфетка и едва не изрева:

— За бога, Ърл! Много е!

— А колко не е много?

— Три милиона. Това сме предвидили в бюджета, само това можем да си позволим.

— Виж сега, Дан, тук ти калкулирам и цената за прокарването на полимера през политическата джунгла. Предполагам, ще искаш бърза писта, без конкуренция. — Никой не оспори и той продължи: — Удовлетворявам всякакви желания, Дан. Ще те черпя и пакет чипс.

— Пет пак са много.

— Не. Това е чудесна сделка и ти го знаеш много добре. Отстранявам конкурента ти и се грижа гласуването за твоя полимер да мине гладко. Никой друг не може да го уреди.

След дълга напрегната пауза Белуедър каза:

— Дори и ти не можеш да го направиш сам, Ърл.

— Прав си, по дяволите. Ще ми трябват още малко пари за подаръци тук и там. Отпусни още два милиона.

Белуедър го изгледа, готов да възрази, но не му достигнаха сили.

— Научил си тази игра много добре — прошепна той.

— Ами да. Имах добър учител — отговори Ърл.

Марти О'Нийл успя да се добере до третата кабинка вляво и сега седеше на тоалетната чиния. Телефонът му зазвъня. Той захвърли женското списание, което четеше, и започна да рови в джобовете на свлечените около глезените си панталони, за да намери апарата.

— Марти, аз съм, Морган — чу той познат глас.

— Какво откри?

— Може да е злато, може да е боклук.

Морган бързо му разказа за случилото се, като изпусна само няколко дребни подробности за това как Чарлс го бе открил, как се бе измъкнал и как му бе оставил дразнеща бележка вместо чашата. За някои неща е по-добре да не се говори.

Марти зададе очевидния въпрос:

— Този тип струва ли петдесет хиляди?

— Кой да знае?

— Ти, Морган. Ти би трябвало да знаеш.

— Не мога да се закълна в надеждността му — отвърна Морган с надеждата, че няма да получи упрек за неясния отговор.

— Нищо ли не взе? Отпечатъци? Телефонен номер? Каквото и да е?

— Ъъъ… беше много умен.

— Искаш да кажеш, че е бил по-умен от теб.

— Не го очаквах — отвърна Морган, сякаш не бе станало кой знае какво.

— Това не ми харесва.

— И на мен. Беше много ловък. Може да е мошеник.

— Така ли смяташ?

— Седя там от три седмици и раздавам визитки на килограм. То е като следа от хлебни трохи, покана да ме изпробват. Какво мислиш?

О'Нийл работеше денонощно, без почивен ден, откакто получи задачата. Заплащането беше страхотно, но продължителната работа го убиваше. Уолтърс се обаждаше почти всеки ден, за да пита докъде е стигнал и да недоволства заради липсата на резултати. Жена му започваше да му натяква и да недоволства. Твърде много домашна работа оставаше несвършена, не можеха да поканят гости или да отидат другаде на вечеря, той се прибираше у дома прекалено уморен за разговори или секс. Джак Уайли бе блокирал живота му.

Сега жена му заплашваше, че ще покани свадливата му тъща да им гостува за злокобно продължителен период. Нещата от ужасни ставаха кошмарни. При толкова усилия, работа и разходи не бяха открили нищо, дори и само намек за възможни нередности около Джак Уайли. Чувстваше се безсилен. Нощем лежеше буден и мислеше за този тип. Мразеше го. Мразеше всичко, свързано с него, непробиваемата му фасада. Беше толкова уверен, че ще открие нещо, че обеща на Уолтърс незабавни резултати.

— Кога ще се срещнеш с него? — попита той Морган.

Чарлс можеше да се окаже безполезен, но на О'Нийл вече му беше все едно. Това беше първият знак, че все пак може и да има някаква тъмна тайна в миналото на Джак, някаква пукнатина в бронята на светеца. Не, нямаше да остави такава възможност, без да я провери. А и парите не бяха негови.

— Каза да се обадя днес или да забравя цялата работа — добави Морган.

— Ще иска да се срещнете довечера. Да държи инициативата, да не ни остави достатъчно време, за да се подготвим. Познаваш играта.

— Да, и аз мисля така.

— Ще изпратя още двама със следващия полет. Ще ти донесат петдесет хиляди в брой. Ще се справиш ли?

— Естествено. Не се притеснявай — успокои го Морган. Когато работеше в Управлението, беше предавал подобни пратки безброй пъти. И винаги си бе имал работа с истински шпиони, терористи главорези или кръвожадни наркобарони.

Сега беше допуснал да се провали, успокояваше се той, защото Чарлс се беше появил като гръм от ясно небе.

Пристигнаха петнайсет минути преди началото на филма. Ева му бе казала той да избере какво да гледат. После бе вдигнала учудено вежди, защото той предложи някакъв екшън с много кървави битки, и бе направила контрапредложение — старомоден уестърн, получил похвалите на критиката.

Накрая се спряха на компромис — романтична комедия, която нямаше с какво да се запомни, още по-малко с неизвестните актьори.

— Е, как мина денят ти? — попита Ева, когато седнаха на местата си.

Беше делничен ден. Салонът не беше пълен, така че двамата седяха сами в средата на първия ред. Идваха от работа и се срещнаха пред киното.

— Дълъг, интересен, много доходен — отговори Джак и шумно започна да рови в кутията пуканки на коленете си. Не беше вечерял и те трябваше да заместят сериозната храна.

— Какво прави?

— Предимно обикалях града. Белуедър има много приятели.

Би могъл да добави, че с много малко от тях се бяха срещнали на работните им места, но не го направи.

Белуедър и Хагър го бяха завели на опознавателна обиколка из дискретните ресторантчета на града, където чудесно можеше да се върти незаконен бизнес пред очите на хората. Към края на деня Белуедър получи киселини. Хагър на два пъти трябваше да скочи от масата, за да се справи с пристъпите на диария. Незаконните пазарлъци явно не бяха за хора със слаби стомаси.

— Вашингтон е малък град, поне що се отнася до хората с влияние.

Джак се засмя.

— Виждам.

— Звучиш разочарован.

— Значи съм създал погрешно впечатление.

— Наистина ли?

— Да. Забавлявам се отлично. Ето една страна на демокрацията, за която не съм и подозирал.

Беше втората им среща, откакто Ева се отби в къщата му онази вечер. Фазата на началното опознаване беше минала и сега се чувстваха съвсем комфортно един с друг. След малко Ева каза:

— Из офиса се носят слухове, че ще спасиш годишните приходи на фирмата ни.

— Не знам такова нещо.

— Сделката е много голяма, Джак. Говорят, че Белуедър раздавал много пари, за да уреди нещата.

Джак погледна встрани.

— Подобни слухове са опасни.

— Знаеш какви сме ние, счетоводителите. Трябва да има за какво да си приказваме край машината за вода. Е, истина ли е?

— Не знам — излъга Джак. Беше нещо повече от лъжа — планина от неистини. Доколкото можеше да смята, през деня бяха дали обещания за близо двайсет милиона — седем на Ърл Белцър, пет на един противен, надут, прегърбен сенатор от Комисията за въоръжените сили, после още осем бяха разпределени внимателно между различни граждански организации и експертни групи в замяна срещу категоричните им обещания да очернят максимално „ДТ 400“. Джак изгуби от поглед дребните суми, които трябваше да преминат през странични лица и различни групи за политически натиск и набиране на средства за кампании, чрез които се перяха парите в столицата. Хатър записваше подробностите след всяка среща.

В един момент Белуедър се бе похвалил пред Джак, че Капитол Груп имали високоуважаван специалист, магьосник, който можел да прави така, че от счетоводните отчети на корпорацията да изчезват суми, след което да се появят в джобовете на политиците без никаква следа от първоизточника.

Джак беше твърде изненадан, за да се отврати. Според тях всичко изглеждаше ужасно просто и наистина беше просто. След няколко часа Белуедър и Хагър бяха сложили в джоба си двама от най-влиятелните законодатели от Конгреса и бяха уредили почти сигурното отстраняване на конкуренцията си. Срещу някакви си двайсет милиона щяха да приберат милиарди. Невероятно ниска цена за очакваните приходи.

След малко Ева сложи ръка върху дланта му.

— Джак, извини ме, ако прекалявам.

— Не се безпокой.

— Безпокоя се за теб.

— Защо?

— Защото те харесвам.

— Имах предвид, от какво се безпокоиш?

— Този град е жесток. Може би по-жесток, отколкото си мислиш. Не се оставяй усмивките и потупванията по гърба да те заблудят. Може да пострадаш.

Джак се усмихна.

— В Ню Йорк хората минават на отсрещния тротоар, когато ме видят.

— Така ли?

— Навсякъде са поставени предупредителни табели: „Пази се от големия лош Джак.“ Майките плашат децата си, че ако не слушат, Джак ще дойде да ги вземе.

— О… значи ти си този Джак.

Ева се дръпна и се престори на изплашена. След малко каза:

— Виж, сигурна съм, че там си на мястото си. Това тук обаче е различен свят, с различни играчи.

— Мислиш ли, че опитват да ме преметнат или да ме накиснат за нещо?

— Не казвам това. Не. Докато твоите и техните интереси съвпадат, няма да имаш проблеми. Просто не си ми безразличен. Не искам да пострадаш.

— Ева, в тази страна милиардерите никнат като гъби. Защо и аз да не стана такъв? Освен това полимерът ще спаси живота на хиляди войници. Ако се наложи да минем напряко, за да скъсим някои разстояния, защо да не го направим?

— Внимавай, само това казвам.

— От утре ще нося бронежилетка, благодаря ти.

— И ти предлагам услугите си — добави Ева и стисна дланта му малко по-силно. — Познавам тези хора, Джак. Те са акули. Довери ми се и ще мога да ти помогна.

— Ако ми потрябва куче пазач, ще потърся първо теб — обеща Джак разсеяно, но без капка ирония.

Филмът се оказа дори по-лош от отзивите за него.