Игри за милиарди

6

Белуедър се оказа прав. Джак се обади малко преди пет следобед на следващия ден. Секретарката на Уолтърс Алис, която не бе чувала името му, започна да се кълне, че шефа й го няма в офиса и че дори и да беше там, не би имал време да разговаря с него. Джак обаче настояваше тя да прекъсне каквото и да правеше той и да спомене името му.

Уолтърс в този момент стискаше стик за голф с потни длани, след като току-що се бе наместил, за да удари топката, когато телефонът му иззвъня. Беше в голф клуба на армията и домакинстваше на двама адмирали и високопоставен заместник-министър от Пентагона. Корабостроителна компания от Паскагула, собственост на Капитол Груп, закъсняваше вече година и беше превишила разходите с двеста милиона за два разрушителя за флота. Уолтърс използваше повода, за да ги откаже от идеята за пълен одит по всички правила, като намекваше за работните места, които биха се отворили в Капитол Груп точно по времето, когато тримата мъже ще трябва да се пенсионират.

Не улучи дупката, макар че беше лесна, на метър и малко, изруга и извади телефона от калъфа на колана си.

— Какво? — изрева той, сякаш искаше да удуши обаждащия се.

Коленете му омекнаха, когато Алис, след като му се извини, че нарушава концентрацията му, спомена кой го търси. Предшественицата й беше уволнена само седмица преди това. Самата тя бе разведена, с голяма ипотека и три деца и стъпваше сякаш по яйчени черупки, за да избегне съдбата й. Хазартните типове в офиса се обзалагаха, че ще издържи две седмици. Най-много три.

— Свържи ме веднага! — изръмжа Уолтърс.

След миг чу вълшебните думи:

— Мистър Уолтърс, предполагам, че сте чули за мен. — Тонът на Джак беше приятелски.

Уолтърс се усмихна.

— Разбира се, Джак. Ужасно съжалявам за глупавата среща с Ед Бланк. Какъв тъпак!

— Надявах се да се срещнем.

— С удоволствие. Кажи кога.

— Довечера.

— Довечера?

— Да. Боя се, че графикът ми е пълен.

— Аха, да, и моят график е доста натоварен — отвърна Уолтърс троснато. Идеята, че този нагъл нахалник може да е по-зает от него, беше смешна. Той обаче бързо се овладя и с тон, който беше една идея по-добронамерен, попита: — Защо не утре? Ще кажа на секретарката да освободи час.

— Кажи й да не си прави труда.

— Какво значи това?

— Знаеш какво означава. Довиждане… мистър…

— Не… чакай! — Уолтърс почти изпищя. Адмиралите и помощник-министъра тактично се отдалечиха.

Уайли не отговори. Нито звук, дори въздишка. Поне не беше затворил.

— Слушай — продължи Уолтърс, като се опитваше да не звучи отчаян и объркан, — може би ще успея и довечера.

— Може би?

— Добре, ще успея. Колко часа?

— Няма да се освободя преди девет.

— Окей, тогава в девет.

— И доведи някои от директорите, Уолтърс. Нещата се развиват бързо. Искам да съм сигурен, че имат право да поемат ангажименти от името на фирмата, в случай че сключим сделка.

Уолтърс силно се изкушаваше да му каже да върви по дяволите. За кого се мислеше този тип, че го командваше, сякаш беше някакъв сополив младши мениджър? Овладя нервите си и после попита:

— Разбира се. Къде?

— В града съм. Нека бъде във вашия офис.

Уолтърс искаше да добави нещо, но линията неочаквано прекъсна. Единият от адмиралите вкара от десет метра.

— Добър удар, моряко — извика Уолтърс през рамо. — Съжалявам, момчета, трябва да тръгвам. Довършете без мен.

Изтича до сградата на клуба и нареди по телефона на Алис, временната му секретарка, да осигури за вечерта шампанско и сандвичи и да се свърже с трима от директорите. Да им каже да дойдат на всяка цена.

И също, че човекът с петнайсетте милиарда се е върнал.

Дан Белуедър чакаше Джак лично във фоайето на партера, когато той пристигна с малко черно куфарче в ръка. Белуедър стисна ръката му ентусиазирано, преведе го през охраната и го качи с асансьора на десетия етаж, където се намираха просторните офиси на висшето ръководство.

— Радваме се, че се върна — осведоми той Джак, докато се качваха.

— Още не може да се каже, че съм се върнал, господин Министър — отговори Джак учтиво, но с неразгадаемо лице.

Белуедър се усмихна любезно. О, да, момче, определено си се върнал. След малко добави:

— Разбрах, че си син на военен?

— Израснах в различни военни бази. Забавен живот.

Белуедър би могъл да изреди по памет многото места, на които Джак е живял.

— И си бил в армията — добави той. — Баща ти е останал цял живот. Ти защо напусна?

— Войната свърши. Изпълних ролята си, настана време да се порадвам на мира.

— И да спечелиш малко пари, а?

— Разбира се, защо не?

— Уважавам този мотив — отвърна Белуедър, а усмивката му се разшири. Чудесно, че Джак има почтени мотиви.

Стигнаха десетия етаж и Джак настоя Белуедър да слезе от асансьора пръв. След бърз преход по дълъг коридор той въведе Джак в голяма заседателна зала с дървена ламперия, в която трима мъже, облечени в костюми за по хиляда долара, стояха до страничната маса, отрупана с храна, и чакаха.

— Джак — каза Белуедър почти с гордост, — запознай се с Алан Хагър и Фил Джаксън, двама от нашите директори. И, разбира се, с нашия главен директор Мич Уолтърс.

Като почти всички директори на Капитол Груп Алан Хагър също беше бивш висш държавен служител, заместник-министър на отбраната, номер две в огромната йерархия на Пентагона. Бе напуснал сегашната администрация само преди шест месеца. Беше нисък и отпуснат, с изпито лице и тесни, незабележими очи, които изглеждаха размазани зад дебелите бифокални стъкла на очилата — имаше вид на истинска рожба на бюрокрацията. Усмихваше се с присвити устни, престорено и донякъде нервно. На четирийсет и пет, той бе беше най-новият и най-младият директор в Капитол Груп.

Адвокатът Фил Джаксън, вдясно от него, беше близък довереник на много президенти — демократи или републиканци, за него не беше от значение, — особено когато имаха юридически проблеми и се нуждаеха от ловък специалист, който да осуетява, прикрива, избутва с лакти и да намира вратички за измъкване. В град, пълен с могъщи играчи, Фил Джаксън беше написал учебниците, които всички те изучаваха. Беше висок, слаб като скелет, напълно плешив, с каменно лице и болезнено присвити змийски очи.

Четиримата бързо се скупчиха около Джак в стегнат кръг, ръкуваха се с него, после Белуедър го отведе до една стена, на която висяха дванайсет фотографии в елегантни златни рамки.

— Нашите директори, Джак — посочи почтително изложбата с ръка той. — Мисля, че ще е честно, ако кажа, че ни ръководи група от доста изтъкнати, достойни мъже.

Какво пренебрежение! Всеки от тежката артилерия на стената по едно или друго време беше управлявал или злоупотребявал с голяма част от планетата. Гравираните табели, монтирани в долния край на рамките, бяха излишни — почти никой от директорите на Капитол Груп не се нуждаеше от представяне.

Сред августейшата група имаше бивш президент на Франция, министър-председател на Австралия, бивш министър на отбраната на Великобритания, бивш държавен секретар, дори бивш американски президент. Джак отдели минута, за да разгледа портретите като жест на учтивост, после погледна часовника си и предложи:

— Става късно. Защо не започнем?

— Добре, чудесно — отвърна Уолтърс. — Какво ще кажеш за чаша шампанско?

— Може би после — отговори Джак и добави натъртено: — Ако има какво да празнуваме.

Само допреди трийсет минути всички те бяха слушали — в няколко случая за пореден път — записа на разговорите между Джак и техните момчета от отдела по изкупуванията. Четиримата не можеха да сдържат усмивките си. Знаем играта ти, Джак, сякаш искаха да му кажат. Добър опит, обаче няма да се хванем на триковете ти още веднъж.

Седнаха мълчаливо около конферентната маса — четиримата големи шефове от Капитол Груп от едната страна и Джак от другата.

Той остави внимателно куфарчето си на пода, разкопча сакото си, усмихна се притеснено и набързо им благодари, че се срещат с него без отлагане и в такъв късен час. После премина направо към въпроса.

— Срещнах се с още четири фирми. Всички проявяват много силен интерес към офертата и четирите предлагат щедри условия.

Последва безмълвен момент на леко объркване. Мич Уолтърс и останалите се спогледаха, за да решат кой да поеме разговора. Изглежда, никой не смяташе, че Джак блъфира. Предишната грешка повече нямаше да се повтори. Белуедър се прокашля, намести се на стола си и каза:

— Не бих искал да прозвуча грубо, Джак, но не е ясно какво точно предлагаш.

— Изкупуване. Знам, че всички вие сте чули подробности за компанията, така че няма да ви губя времето още веднъж с тях.

— Да, мисля, че знаем за полимера и неговите забележителни качества. — Всички закимаха енергично — да, да, искаме тази сделка. Джак, хайде да забогатеем заедно. — Моля, продължи — добави Белуедър учтиво.

— Добре. Ето какво предлагам. Познавам фирмата и имам план как можем да я превземем. Тя е уязвима и няма да е трудно. Ако предприемем правилните ходове, ще падне в краката ни за нула време. Проучил съм нещата много добре. Ще стане.

Няма „може би“, „би могло“ или „вероятно“. Ще стане — чисто и просто.

— Имаме доста голям опит в изкупуванията — отбеляза Белуедър, като внимаваше да не прозвучи нахално или пренебрежително.

— Знам, че имате. И съм отворен за по-добри идеи, макар и да се съмнявам, че ще можете да подобрите моя план — отговори Джак самоуверено.

Мич Уолтърс повдигна въпроса, който интересуваше всички:

— Какво ще искаш в замяна, Джак?

— Като начало смятам да се откажа от съдружието си в „Колдрон“. Ако остана там, ще съм в конфликт на интереси.

— Искаш работа при нас, така ли?

— Работа? Не. Ще го наречем съдружие с ограничена отговорност. Искам офис в тази сграда. Малка кутийка, нищо, което да се набива на очи. Не искам секретарка или персонал. Не възнамерявам да се превръщам в бреме. Няма да съм тук често, но ми е нужен достъп.

— Не е проблем.

— Освен това искам лично да организирам изкупуването. Ще ми е нужна помощта на няколко души от вашите, разбира се. Иначе обаче сделката е моя рожба и искам сам да я осъществя.

Разбира се, защо не? Ако оплеска нещо, ще могат да поемат работата изцяло в свои ръце. Може би ще я поемат и без негово участие.

— Съгласни сме — отговори Уолтърс. Доста мъгляво уверение.

— И двайсет милиона комисиона за това, че идвам със сделката при вас. — Джак изчака, огледа лицата им и после допълни: — Дължими при финализиране на изкупуването.

Шефовете на Капитол Груп се спогледаха за миг. Двайсет милиона!? Тоест само толкова ли? Трохи при сделка, която скоро ще донесе милиарди. Можеше да поиска петдесет и нямаше да им мигне окото. За сто биха преговаряли. Наистина ли искаше само толкова?

Вероятно не, мислеха си всички. Очевидно момчето с диамант в джоба криеше и нещо по-голямо в ръкава си. Джак изчака, докато всички погледи отново се насочиха към него и заяви много категорично:

— И искам двайсет и пет процентово участие.

Последва дълго мълчание, преди да осмислят казаното. Белуедър стисна подлакътниците на стола и прехапа устни. Джаксън и Хагър се спогледаха изненадано.

— И дума не може да става! — изсумтя Уолтърс силно и настойчиво от името на всички. — Готови сме да ти дадем по-високо възнаграждение. Естествено, за дялове също можем да говорим. Няколко процента — никакъв проблем. Но четвърт? Не. Забрави — поклати той глава енергично. — Говоря сериозно. Не подлежи на обсъждане.

— Помисли още малко, Мич — настоя Джак, без да отстъпва и сантиметър. — В момента имам в джоба си две оферти с по двайсетпроцентен дял. И значително по-големи комисиони.

— Но ти нямаше да се върнеш при нас, ако не беше сигурен, че ние сме най-добрият вариант за теб — възрази Мич с презрителна усмивка. Скръсти ръце, присви устни още повече и даде да се разбере, че е сериозен.

Вместо да коментира, Джак се наведе и отвори малкото черно куфарче, което беше оставил на пода до себе си. Изправи се и хвърли на масата зелена брезентова торбичка. Тя се плъзна и спря почти точно в средата. Уолтърс и Белуедър я погледнаха само веднъж, за миг и със свити стомаси — и разбраха какво има вътре. Нямаше нужда да им се обяснява. Те знаеха.

Джаксън и Хагър, другите двама директори, се вторачиха в него.

— Какво е това? — попита Хагър. Той наистина не знаеше.

— А… това ли? — отвърна Джак, сякаш въпросът го изненадваше. — Гнусен подарък, който открих в гаража си — добави той с влудяващо спокойствие. — Два килограма и половина марихуана. Висококачествена стока, подхвърлена у дома с цел шантаж. Достатъчно, за да ми лепнат от пет до десет години, както ми обясни моят адвокат. Можете ли да си представите някой да направи нещо толкова гнусно и тъпо?

Явно не можеха. Най-малкото никой не се осмели да отговори. Стъписани физиономии. Две — съвсем искрено. Другите две — преструващи се, доколкото могат.

Джак дръпна назад стола си и се вторачи замислено в лицата им.

— Момчетата, които изпратихте, си ги бива, но са мързеливи. Едно от много важните неща, които са пропуснали, са камерите, монтирани в таваните, които се задействат автоматично в случай на взлом.

Уолтърс реши да се прави на невинен и с шумна демонстрация на възмущение заяви:

— Не знам за какво говориш.

— А аз не обичам да ме правят на глупак.

— Аз не…

— Мич, слушай, преди да отвориш уста. Имам някои скъпи произведения на изкуството. Затова освен камерите алармата ми се следи от две места, а къщата ми е пълна с инфрачервени датчици. Така получавам хубава отстъпка от застрахователната компания. Освен във „Вектор“ алармата ми изпраща сигнал и в друга частна охранителна фирма, чието име няма да ви кажа.

— И какво от това? — попита Уолтърс, като че ли тези подробности изобщо не го засягаха.

— Тази охранителна фирма изпратила няколко души в къщата ми. Крадците ровили вътре повече от два часа. Естествено, моите хора били заинтригувани. Как реагира „Вектор“? И защо крадците са останали вътре толкова дълго?

Джак остави въпросите да увиснат във въздуха за момент. Белуедър и Уолтърс нямаха намерение да капитулират или да отстъпват, така че и двамата свиха рамене, сякаш всичко беше пълна мистерия и двамата просто умираха да чуят отговора.

Джак погледна Уолтърс.

— Като че ли са знаели, че съм във Вашингтон и няма да се върна преди полунощ. И така, моите хора изчакали онези да свършат, после ги проследили.

— Джак, нямам представа накъде биеш — възмути се Уолтърс с висок глас, който просто вибрираше от невинност. Бореше се с неистовото желание да стане и да си тръгне. — Нали не намекваш, че ние имаме нещо общо с това?

Джак не му обърна внимание и продължи:

— Сега става по-интересно. След това крадците, трима от тях, ако вече не знаете, отседнали в мотел на „Бест Уестърн“, на няколко километра от Принстън. Прекарали там нощта, после закусили спокойно в местно заведение, където оставили куп отпечатъци и ДНК следи. Е, те са пуснати през националната база данни. Единият е засекретен. Другите двама са бивши военни. Пръстовите им отпечатъци и ДНК-то са регистрирани и леснодостъпни. След армията хората изчезнали, но мога да си представя, че са продължили на някаква правителствена служба. Вероятно ЦРУ. Вие как мислите?

С дълбок бащински тон и тъжна физиономия на ръба на плача Белуедър опита най-доброто, на което бе способен:

— Джак, всички ние тук съжаляваме, че са ровили в къщата ти.

— Така ли?

— Разбира се. Светът е гаден и е пълен с непочтени хора. Сигурен съм, че къщата ти е голяма и заможна и привлича крадците. Не ставай параноик по отношение на нас обаче. Капитол Груп не прави подобни неща.

— Така наречените крадци работят за охранителна фирма тук, във Вашингтон — продължи Джак. Изражението му подсказваше, че опитите за отричане са били очаквани. — Можете ли да ми помогнете? Проклет да съм, ако мога да разгадая какво значат инициалите й.

Лицето на Белуедър беше червено, челюстта му беше стисната.

— Достатъчно, Джак. Не лаеш под дървото, което трябва. Безсрамно е да идваш тук и да ни обвиняваш в това.

Джак се вторачи в него продължително, после се наведе и пак бръкна в куфарчето. Хвърли на масата голяма черно-бяла снимка.

— Централата на фирмата — обясни Джак. И услужливо посочи сградата на заден план. — На кого ви прилича мъжът, който е сниман на излизане от там преди два дни?

Всички погледнаха снимката. Беше леко зърниста и с лош фокус, но нямаше никакво съмнение, че човекът е Мич Уолтърс, който дори се хилеше глупаво на фотографа.

И последните опити за отричане и престорена невинност излетяха през прозореца. Защо да се правят на по-глупави, отколкото вече изглеждаха? Защо да отричат, след като лъжата беше очевидна? Уолтърс гледаше снимката занемял и стъписан. Как го бяха хванали? Искаше му се да потъне вдън земя и да изчезне.

Изпълнен с гняв, Белуедър се взираше в Уолтърс — що за идиот беше да допусне да го снимат? Искаше му се да протегне ръце и да удуши шефа на фирмата.

Адвокатът Фил Джаксън, обръгнал през десетилетията, прекарани в политически скандали и конфликти в столицата, реагира с инстинктивна агресия.

— Това не доказва нищо! — извика той, скочи и размаха пръст. — Има милион възможни обяснения. Нищо от онова, което ни показа, няма да мине в съда. Само косвени предположения.

Джак се облегна на стола си и се усмихна приветливо на Джаксън.

— Може да си прав, а може и да грешиш, Фил. Няма значение. Все едно е.

— Защо? — попита Хагър.

— Каква полза ще имам, ако ви съдя? А и ако имах такова намерение, сега нямаше да съм тук. Щеше да дойде адвокатът ми с призовки и каквото трябва.

— Добре — кимна Джаксън поуспокоен и свали пръста си. Оправи вратовръзката си, докато се мъчеше да скрие раздразнението си, но и облекчението, което изпитваше. — Защо тогава си тук?

— Това е последният ви шанс да влезете в сделката. Както ви казах, другите ми предлагат двайсет процента. След три години бездруго ще съм милиардер, но няма да навреди, ако нещата се поускорят. Предвид обстоятелствата реших, че ще искате да качите мизата с пет процента. — Джак посочи снимката и им се усмихна уверено. — Наречете го цената за разкриването. Мисля, че е справедлива, а вие?

— Заплашваш ли ни? — попита Джаксън и присви очи.

— „Заплашвам“ е грозна дума. Нека просто кажем, че добавям малко повече към предложението, което съм направил на другите.

— Ако не възразяваш, трябва да поговорим — намеси се Уолтърс бързо, като избягваше погледите на останалите директори.

— Добра идея — съгласи се Джак, стана и оправи дрехата си. — Пет минути, после си тръгвам. — Взе куфарчето, съдържащо онези кошмарни неща, с вид на човек, готов да си тръгне. — След това няма да се връщам повече, господа. Помнете. Пет минути.

В мига, в който вратата се затвори, Джаксън се нахвърли на Белуедър и Уолтърс:

— Не мога да повярвам, че сте толкова глупави да се хванете в такъв елементарен капан!

— По-рано се е получавало — настоя Уолтърс с половин уста, като идеално си даваше сметка колко глупаво изглежда всичко.

— Аха. И сега се получи, само че за него, глупако!

— Мислиш ли, че е очаквал това? — попита Хагър и посочи снимката. Добър въпрос — всички се замислиха. Възможно ли беше? Наистина ли Джак Уайли беше толкова умен? Или те бяха прекалено глупави и непохватни?

— Не, няма начин — отговори Белуедър накрая с типичната си убеденост. — Той е вманиачен на тема сигурност. Много хора са такива. В къщата си държи скъпи вещи и е инсталирал допълнителни нива на защита. Извадил е късмет, а нашите момчета са допуснали детински грешки. Защо, какво мислите?

— Може и да си прав. При всички случаи обаче го подценихме.

Уолтърс реши да не се занимава с безспорното твърдение и вместо това се насочи към въпроса, който вълнуваше всички. Обърна се към Джаксън и попита:

— Може ли да представи в съда убедителен иск срещу нас?

— Не, никакъв шанс. Не и въз основа на доказателствата, които показа. Може да ни злепостави, но не и да ни осъди.

— Сигурен ли си?

Както може само адвокат, Джаксън заговори за най-лошия вариант.

— Първо, нямаме представа какви други доказателства има, без да ни ги е показал. Вече се съгласихме, че е много умен. — Огледа присъстващите. Да, много умен. Може би прекалено умен. — Второ, може да изиска нашия архив и архива на охранителната фирма. Да търси финансови преводи или други взаимоотношения. Ако ги има и ги открие, ще имаме сериозни проблеми. — Погледна Уолтърс и получи отговора — да, определено щяха да имат проблеми. — Трето, има запис на онези в къщата. В съда, в очите на съдебните заседатели, това ще изглежда много лошо. Представете си близо три часа видеозаписи, хора, които претърсват всяко ъгълче в дома му. Не крадат. Само тършуват. После подхвърлят наркотика. Няма да е никак лесно да се обясни.

Джаксън замълча и ги остави да осъзнаят колко зле можеше да тръгне всичко. Истинска каша. Всички те бяха създания на Вашингтон — избягването на скандали там беше цяла индустрия, а самите те в по-голяма или по-малка степен имаха опит в това. Не беше изключено да се проведе и федерално разследване, а при фирма, която притежава толкова много предприятия, свързани с отбраната, то ставаше много вероятно. Пресата щеше да злорадства и с удоволствие да раздухва огъня.

О, да, федералните щяха да си устроят пир — да тършуват из кабинетите, да въртят на шиш възможни свидетели, да правят очни ставки между Капитол Груп и охранителната фирма, да се заемат с тримата, влезли в къщата, и да обещаят сладка сделка на първия, който проговори.

Какви бяха шансовете да поемат удара, за да спасят група богати старци?

Освен това бяха трима, а беше достатъчен само един, за да съсипе компанията. Един да си отвори устата, и всички заминаваха. Положението можеше да стане много напечено.

Мич Уолтърс усети как по гърба му се стича струйка пот. Уайли беше оставил кошмарната снимка на масата, за да я гледат. Уолтърс правеше всичко възможно да не й обръща внимание, но не можеше да откъсне поглед от нея. Именно той беше там, ухилен и самодоволен.

Всеки съдебен заседател би погледнал тази снимка и моментално би взел решението си — виновен. С периферното си зрение зърна малките зли очички на Джаксън, вторачени в него. Беше повече от ясно какво мисли коравосърдечният юридически главорез. Ако се случеше най-лошото, за да защитят Капитол Груп и себе си, биха хвърлили Уолтърс на акулите. Шефът им се бе побъркал, бе извършил нещо изумително глупаво и скандално.

— Мисля да му дадем двайсет и пет процента — отсече Уолтърс, преди някой друг да каже каквото и да било. Вече беше готов на всичко. Дори и да даде на Уайли петдесет процента, ако така щеше да затвори устата му. Никой не реагира и той продължи: — Лъвският пай от всичко пак ще е за нас, а сделката обещава да е невероятно печеливша. Ако той си тръгне сега, няма да получим нищо. — Отново никой не реагира и Уолтърс добави: — Вече има две предложения за по двайсет процента.

— Не. Той казва, че има — отбеляза Джаксън скептично, доволен от терзанията на Уолтърс.

Белуедър стана и заяви:

— Не. Мич е прав. — Спомни си подслушания разговор на Уайли с Том от неизвестната фирма. — Уайли има две предложения за по двайсет процента. Знаем го със сигурност.

— Откъде сте толкова сигурни? — тросна се Джаксън.

— По дяволите, Фил, не питай. Просто сме сигурни.

— Трябва да престанете — изсъска Джаксън и ги изгледа злобно. — Започвате да правите грешки.

Уолтърс се обади веднага:

— Не сме ние, ясно ли ти е? Онези от охранителната фирма поеха инициативата в свои ръце. Аз поисках от тях само да ми намерят най-обща информация за Уайли, нищо повече. Нищо незаконно. Останалото беше тяхна идея.

Беше повече от ясно, че лъже.

— Опитай да кажеш това в съда и виж докъде ще те докара — предупреди го Джаксън и посочи снимката.

— Спокойно. Няма да се стигне до съд — заяви убедено Белуедър и се подпря на масата. — Остава една минута. Сделка или не?

Хагър, който доскоро работеше в държавната администрация и беше най-млад и най-беден от съдружниците, кимна.

— Аз казвам да.

Без да се колебае, Уолтърс шумно го подкрепи.

Джаксън оправи вратовръзката си, прокашля се и каза:

— Извикайте го.