Игри за милиарди

23

Бяха нужни само шест часа, за да може досието, което Мия даде на Ники, да стигне по веригата до самия връх. Три часа бяха нужни, за да го огледа и приеме директорът на СКР. Час и половина с неприкрит ужас го разглежда заместник-министърът за държавните поръчки. После още час и половина беше нужен на директора по изпитанията и оценяването — колкото да съчини няколко съвършено неубедителни оправдания, след което процесията дълбоко объркани висши служители влезе в кабинета на министъра на отбраната, за да съобщи тревожната новина.

Шефът на „Съмит Тестинг“ трябваше да отговаря на телефонни обаждания от всички нива. В един момент дори събра на конферентен разговор екипа, провеждал изпитанията в Ирак в продължение на шест дълги месеца. Всички те защитиха преценката си на учени и цитираха впечатляващите си титли — двама доктори по молекулярна химия от Масачузетския технологичен институт и трима магистри от различни други университети — и отново обясниха как са стигнали до неоспоримото заключение, че полимерът е звезда, която бързо прегаря и се превръща в провал.

Обясниха, че докладът и снимките, които от Капитол Груп бяха показвали наляво и надясно, всъщност са били само предварителни резултати. В продължение на три месеца и двайсет и девет дни полимерът бил чудо. Във възторга си изготвили доклада и го отбелязали като „окончателен“. Полимерът бил нещо, за което можели само да мечтаят, и го доказвали с поредица снимки.

Само няколко дни след „окончателния“ доклад обаче и няколко дни преди екипът да се качи на самолет и да се прибере у дома, думата „окончателен“ се превърнала в „катастрофално прибързан“. Дошли първите лоши новини. Две от обработените машини били унищожени от крайпътни мини.

Останките им били закарани в базата и щателно изследвани. Забележителните качества на материала били тайнствено и изцяло изчезнали. Полимерът вече не бил нещо повече от нелепо скъп слой боя. Изследванията продължили и през следващите седмици, защото все повече от обработените машини били разрушавани. Докарвали им за изследване все повече и повече останки. Състоянието на машините се влошавало с различна бързина и дори по различен начин.

Покритието на някои от обработените машини се влошавало бързо, при други издържало още няколко месеца. При трети състоянието се влошавало частично, като само на определени места свойствата на полимера се запазвали. Четвърти губели защитата си изцяло. Причината оставала мистерия. Имало твърде много променливи и твърде много въпроси — колко дълго машините са били държани на сянка, защитени от слънцето, колко дебело е било покритието им, как интензивността на слънчевите лъчи се е променяла през различните сезони.

Екипът останал в Ирак още два месеца, докато и последната обработена машина загубила защитата си. Твърдяха, че нямало видими признаци за влошаването. Полимерът с нищо не издавал какво е състоянието му. И което било още по-лошо — нямало безопасен начин да се тества дали покритието действа или не.

Нямало друг шанс да се прецени дали една машина е защитена или не, освен да се хвърли бомба по нея и да се установи дали ще има поражения. И същата машина би могла да е неуязвима в момента, а само след минута да се превърне в смъртоносен капан.

Това смущаващо обстоятелство означавало, че полимерът е мъртвороден.

Старият, вече анулиран „окончателен“ доклад бил натикан в чекмедже и не трябвало никога повече да види дневна светлина. От него били направени само няколко копия. Знаело се къде са отишли. Доколкото им било известно, освен в архива на „Съмит Тестинг“ докладът бил прочетен единствено от Пери Арван.

И никой от Капитол Груп не потърсил „Съмит“, за да обсъди или потвърди резултатите.

Всички опити да открият Пери Арван се оказаха безуспешни. Телефонът му беше прекъснат. Същото се отнасяше за електричеството, водата и горивото за отопление. Домът му стоеше празен от доста време. Според регистрите на превозните средства на Ню Джърси колите му бяха продадени преди месеци. Кредитните му карти и влоговете в местната банка не бяха използвани от пет месеца.

Най-накрая успяха да открият най-големия му син в Пенингтън, Ню Джърси, където живееше с жена си и трите си деца. Да, баща му бил заминал отдавна — веднага след като продал фирмата, с майка му поели на юг, наели хубава яхта с малък екипаж и си дали дума да не стъпват на американска земя, докато не видят и последния прелестен плаж на най-затънтения остров в Карибско море. За последен път се обадили от Сейнт Мартин и се канели да отплават на юг, към Тринидад и Тобаго. Баща му бил добре, майка му леко изгоряла от слънцето, но се чувствала фантастично. Баща му намекнал, че това ще е последното обаждане за дълго време напред.

О, да, определено разбирал защо дългото изчезване на баща му изглеждало малко странно, споделил синът на Пери. От друга страна обаче, някаква голяма, алчна корпорация от Вашингтон измъкнала от ръцете му фирмата, която изграждал петдесет години. Ако е искал да изчезне за известно време и да остави всичко зад гърба си, кой би могъл да го обвини? И след като е работил почти непрекъснато през тези петдесет години, защо да не прекара една продължителна ваканция, през която най-неотложното решение ще е коя марка ром да опита?

С гробовен глас шефът на СКР го попита дали знае името на яхтата. Не, никога не било споменавано. Откъде са наели лодката? Не бил споменал и това.

Докато говореха, синът мълчаливо поздрави баща си, задето се е измъкнал. От телефона го заливаха с въпроси три важни клечки от Пентагона. Синът на Пери не беше наивен. Гласовете им обвиняваха и трепереха от объркване.

Вероятно имаше някаква измама и каквато и да беше тя, сигурно беше огромна.

Бягай, татко, бягай, каза си той.

Телефонът иззвъня във възможно най-лошия момент. След два дълги дни почти непрекъснато пиене и много малко голф под пърлещото слънце на Бермудите Мич Уолтърс изпитваше силна болка в гърба. Сутринта мъжествено се бе борил със стика и топката, но след четвъртата дупка се отказа и закуцука, като разтриваше хълбока си, право към хотела и масажистката. Беше едра и чернокожа и тъкмо масажираше гръбнака му с пръсти като клещи. На съседните маси обработваха по подобен начин други две важни клечки. Вдясно беше трийсет и две годишният Пол Мерил, основател на софтуерна фирма, който сега влизаше в първата десетка на най-богатите американци в класацията на „Форбс“. Вляво беше Карл Йоргенсен, гуру на хедж фондовете, също притежател на милиарди, само че малко по-малко от Мерил.

Зачуди се кой ли може да му звъни. Долепи телефона до ухото си и изсумтя:

— Мич Уолтърс.

— Аз съм Томас Уиндъл.

Тонът бе рязък без никакви предразполагащи увертюри.

Мина време, докато Уолтърс си спомни, че това е заместник-министърът за държавните поръчки в Пентагона.

— О… здрасти, Том. Как са нещата там при вас?

— Зле. Много зле, мистър Уолтърс. Това обаждане представлява официално уведомление.

Мистър Уолтърс, не Мич.

Уолтърс бутна настрана ръката на масажистката и седна.

— За какво?

— От този момент нататък договорът за полимера е суспендиран. Започва трийсетдневен период, през който имате възможност да докажете, че полимерът е ефективен. В противен случай суспендирането става перманентно.

Тонът на Уиндъл беше равен, далечен, студен и официален. По всичко личеше, че това отчасти се дължеше на приближаващата катастрофа и на факта, че той говореше с човека, който я бе предизвикал. До по-голяма степен обаче Уиндъл се държеше така заради шефа на СКР и двама високопоставени агенти с каменни лица, застанали на метър пред бюрото му, за да гарантират, че юридическите правила ще бъдат строго спазени.

Уолтърс се почувства така, сякаш някой току-що го бе прострелял в слабините с деветмилиметров куршум.

— За бога, Том, какво означава всичко това? — изрева той по телефона.

— Куриер ще ви донесе официалното уведомление преди края на работния ден, мистър Уолтърс. Там са изброени подробностите. От сега нататък ще разговаряме чрез адвокатите си — обяви ледено Уиндъл и прекъсна връзката.

Дебелите крака на Уолтърс се люлееха от масата за масаж. Челюстта му увисна. Като че ли не можеше да затвори устата си. Не можеше да остави и мобилния телефон. От мисълта за изпаряващите се двайсет милиарда долара му се виеше свят и не беше в състояние да направи каквото и да било, освен да стои като парализиран. Половин минута по-късно апаратът все още беше долепен до ухото му, като че ли Уиндъл продължаваше да говори от другата страна.

Поради някаква причина не можеше да мисли за друго освен за крем супата от омари, която беше ял на обяд. Беше превъзходна, докато я преглъщаше, но сега заплашваше да се върне обратно.

Мерил и Йоргенсен го гледаха и се усмихваха с разбиране. Нищо не е по-забавно за богатите и успелите от това да гледат как колега се гърчи. Уолтърс се замисли дали да не ги изругае, или може би да заличи по друг начин гадните усмивчици от самодоволните им физиономии. Вместо това се опита да демонстрира дълбоко презрение и каза в микрофона:

— Да, да, разбира се, благодаря. При контракт от десет милиарда ще направим всичко възможно да изпълним желанието ви.

Другите двама не се хванаха. Ухилиха се и се спогледаха подигравателно. Поради позицията му Уолтърс винаги беше поканен на тези сбирки. Което не означаваше, че трябва да го харесват.

Скочи от масата и отиде в банята. По обратния път супата от омари имаше отвратителен вкус.

Отказа се от душа и без да смени подгизналия от пот екип за голф, се качи на големия корпоративен самолет и отлетя за Вашингтон.

Марти О'Нийл определи случилото се като тотална криза. До четвъртък сутринта успя да нарисува доста пълна скица на източника на всички неприятности — Мия Дженсън.

Неомъжена, родена и отраснала в Чикаго, най-малкото дете в семейството, с по-голяма сестра и трима по-големи братя, баща застрахователен брокер, майка домакиня. Всички деца бяха завършили колеж, но Мия беше безспорната звезда. В гимназията била отличничка, но като студентка по право в Харвард била направо блестяща. Нищо в детството и миналото й не подсказваше каквото и да било.

Но и нищо не обясняваше дори и бегло защо е изоставила обещаващата си доходна кариера заради мизерната заплата на държавен чиновник. О'Нийл инстинктивно съзнаваше, че тази мистерия е много съществен факт и трябва да бъде разнищена. Може би това беше най-важният въпрос.

Тя живееше в малка елегантна къща във Вашингтон, в приличен квартал със стари, скромни сгради срещу Американския университет. Беше платила за нея в брой. Никакви ипотеки, никакви дългове, само дебитна карта, чийто остатък педантично прехвърляше в спестовен влог всеки месец. Спестяванията й бяха достигнали около 700 хиляди и несъмнено бяха резултат на добрите й години в частната фирма. Живееше разумно и се обличаше скромно. При този външен вид можеше да се облича в дрипи и пак да кара мъжете да се обръщат. Нямаше скъпи навици — добри или лоши.

При нейния начин на живот и предвид факта, че се беше отказала доброволно от заплата от 400 хиляди годишно и гаранция, че сумата ще се удвои след няколко години, заради някакви си нещастни 36 хиляди годишно, Марти се съмняваше, че някой би могъл да я подкупи.

Реши да се обади на стар приятел от бившата си служба във ФБР, който сега работеше в отдела за проучване на хора, и той го свърза с колегата, който бе проверявал Мия, за да й дадат достъп до класифицирана информация. Откритото от агента обаче се оказа ужасно разочароващо.

Не се беше добрал до нищо интересно. Понякога тя излизаше с мъже, но нищо сериозно — нито сега, нито в миналото. Явно красотата, умът и самоувереността й плашеха повечето мераклии. Пиеше алкохол много умерено и нямаше никакви данни да е употребявала наркотици или да има други гадни пороци. Обичаше да тича. Беше католичка, макар и неособено набожна. Имаше много приятели, повечето от които говореха за нея само хубави неща — с едно поразително изключение — състудент от Харвард, който твърдеше, че била вманиачена лесбийка и феминистка, сексуално разочарована мъжкарана. Реалността сочеше друго и това твърдение беше игнорирано. Най-вероятно ставаше дума за отхвърлен и разочарован ухажор.

О'Нийл прелистваше бележките си, докато съобщаваше тези обезкуражителни факти на Белуедър и Уолтърс. Беше събрал доста повече информация, но отсяваше ненужното. Имаше ли някакво значение каква марка обувки предпочита или името на кученцето й, като е била малка? Двамата мъже срещу него бяха намръщени, мрачни, изнервени и нетърпеливи. Беше едва шест сутринта и вън все още беше тъмно. Освен охраната, която обикаляше коридорите, те бяха единствените хора в сградата. Уолтърс му се беше обадил в полунощ и беше настоял да дойде веднага с всичко, което е събрал.

— Значи нямаш нищо, което да използваме срещу нея? — попита Уолтърс в мига, в който О'Нийл свърши. Видът му беше като на току-що блъснат от автобус.

— Не, нямам. Засега. След още малко време все ще се добера до нещо. Винаги става така.

Не смяташе за нужно да им напомня, че в края на краищата именно той беше пипнал тяхното момче Джак. Не че го бяха поздравили за това. Дори не му и благодариха. Все пак в случая с Уайли „още малко време“ бе означавало четири месеца и сметки за милиони.

— Нямаме никакво време — тросна се Белуедър. Разтри очи и се отпусна на стола си.

С Уолтърс имаха изтощен вид. И двамата бяха небръснати, не бяха взели душ, носеха изпомачканите дрехи от предния ден — в случая с Уолтърс това беше риза за голф, която не скриваше увисналото му шкембе и къси панталони, под които се виждаха косматите му, загорели от слънцето крака. И двамата не бяха спали предишната нощ, заключи О'Нийл. Уолтърс беше получил нервен тик, който караше левия му клепач да потрепва. Белуедър изглеждаше по-спокоен и с повече самообладание.

— Вижте, предупредихте ме да внимавам — обади се О'Нийл. — Това ограничава възможностите ми.

— Добре, какво следва? — попита Белуедър.

— Все още не съм проникнал в дома й. Кой знае какво може да излезе от там или каква лоша изненада можем да й оставим. Можем да се опитаме да поразпитаме семейството й. Близките винаги знаят повече от останалите.

— Можеш ли да проникнеш в кабинета й? — попита Уолтърс, озарен от надежда за пръв път.

— Това е охранявана сграда — отвърна О'Нийл и се намръщи, за да покаже колко трудно може да се окаже. — Но, да, вероятно. Ще е нужна обаче малко изобретателност. Искате да знаете какво е събрала против вас, нали?

— Би било чудесно — отбеляза Белуедър. На лицето му заигра зла усмивка — първата за деня.

— Ако обаче не се получи — отсече Уолтърс, който реши да се направи на мъжкар и удари с юмрук по масата, — крайно време е да обсъдим и други мерки. Нещо по-екстремно.

„Екстремно“ беше неясна и интересна дума. Можеше да означава шантаж, изнудване или нещо още по-драстично.

О'Нийл не приемаше такава идея и не поиска разяснение. Беше повече от готов да наруши някой и друг закон заради тези хора — по-скоро заради парите им. По никакъв начин обаче нямаше намерение да чупи крака или да убива когото и да било. Предложението и бездруго беше глупаво и отчаяно.

След известно време, което трябваше да им покаже, че мисли по въпроса, О'Нийл каза:

— Забрави, Мич. За бога, тя е федерален агент.

— И какво от това? — Мич изведнъж започна да се забавлява от мисълта, че тази жена може да умре.

— Помисли малко. Преди седмица може би имаше възможност да опиташ нещо подобно. Вече не. Не и след като пусна бомбата върху вас. Ако сега нещо се случи с нея, ако се подхлъзне на лед и падне дори, федералните ще скочат срещу теб.

— Но…

— Млъквай, Мич — сряза го Белуедър и се намръщи. Обърна се отново към О'Нийл. — Ами Уайли?

— Какво Уайли? Не съм сигурен какво искате да направите с него на този етап. Засега държим онзи тип Уолърман.

— Къде?

— В луксозен апартамент в хотел „Уолдорф-Астория“ в Ню Йорк. Струва по четири хилядарки на ден. Поръчва си храна от близките супер луксозни ресторанти и държи всяка вечер да посещава представление на Бродуей. Държи ни за топките и го знае. Струва ви сериозна сума, момчета. Вече е прибрал два милиона, а сега иска много повече.

Белуедър и Уолтърс се спогледаха.

— Какво значи това? — попита Белуедър.

— Каза, че вече е направил всичко, което сме поискали. Получили сме помощта, която може да се купи с два милиона.

— Колко иска? — попита Уолтърс.

— Още пет допълнително.

— Пет какво?

— Какво си мислиш? Пет милиона или се кълне, че приключва.

— Алчно копеле.

— Въпросът е там, че при тези цени трябва бързо да решите какво ще правите с Уайли. Знам, че можете да си позволите разходите, но все пак този тип ви става прекалено скъп.

— На този етап е деликатно — изпъшка Белуедър с нетипично несигурен тон. — Помисли за възможността Уайли да ни е измамил. Някой го е направил, а има само двама кандидати. Уайли или Арван.

— Или и двамата — отбеляза Уолтърс.

— Така е, но Уайли вече е правил нещо подобно — възрази О'Нийл и намекът беше ясен.

За момент настъпи неловко мълчание. Най-накрая стигнаха до истинската цел на срещата им. Всичко се разпадаше толкова бързо — първо, кошмарният намек на Мия пред Джак за компрометиращата снимка с Ърл Белцър, после ужасната кучка блокира безценния им полимер, а след това дойде и новината, че докладът, който ги бе привлякъл към това изобретение в началото, всъщност се бе оказал примка на палач.

Ударите идваха един след друг. Какво ли щеше да последва?

Всичко се случваше толкова бързо. Трябваше да изпреварят събитията и да овладеят ситуацията. Нямаха време да удрят напосоки. Не можеха да си позволят и да седят и да чакат, без да правят нищо.

— Снощи се обадих на Фил — обади се Белуедър тихо. — Обмисляхме възможностите до четири сутринта. Някой ни е изпързалял.

— Къде е Арван? — попита Уолтърс. Той също беше мислил за всичко това и имаше свои собствени подозрения относно източника на тази катастрофа.

— Никой не знае. Пентагонът опитва да го открие часове наред. Изчезнал е, няма го от месеци. Взел е парите ни и е потънал в Централна Америка. — След като никой не реагира при това разкритие, той предположи: — Може да го е направил сам или е бил съучастник на Уайли.

— Уайли не е нашето момче — възрази Уолтърс и стисна в ръката си преспапието със съвършено уверен вид.

— Предполагам, имаш причина за такова категорично мнение?

— Разбира се. Имам много причини. Най-напред Уайли притежава четвърт от полимера. Смята, че ще спечели милиарди от сделката. Защо тогава да ни дава чашата с отрова? Защо да изхвърля богатството си в тоалетната? Безсмислено е. Освен това е при нас — винаги можем да протегнем ръка и да го хванем.

— А може би не е толкова умен, колкото си мислим? — предположи О'Нийл.

— Или е по-умен, отколкото си мислим! — озъби се Белуедър, който все още не можеше да се отърси от дългия си разговор с Джаксън предишната нощ. Адвокатът никога не бе харесвал Уайли. Определено никога не му се бе доверявал. Може би се дължеше на емоционален предразсъдък, но самият той беше много склонен да мисли, че именно Уайли е движещата сила зад фиаското. На Белуедър много му се искаше Джаксън да е тук при тях и да прилага обективната си логика към ситуацията.

За нещастие на слабо посетена пресконференция предната вечер корумпираният сенатор, когото Джаксън представляваше, направил жалък опит да обвини за всичко покойната си съпруга. Опитът се провалил грозно. Децата на сенатора, тийнейджъри, били бесни заради гадостите, които баща им наговорил за майка им, и се втурнали навън на паркинга, където дали своя вълнуваща пресконференция.

Децата признали, че се криели в тъмен ъгъл на сутерена, когато баща им слязъл долу с голям чувал в ръце. Надничали иззад купчина стари сандъци и видели как той тъпче пари във фризера. Отнело му цели двайсет минути, за да побере всичко.

Джаксън все още беше със сенатора, вече във федералния съд, където щяха да го обвинят официално. Адвокатът бе променил стратегията. Сега сенаторът беше сочен с пръст от собствените си деца — разглезени, егоистични и неблагодарни гаменчета, които бяха спечелили парите, като продаваха наркотици на богатите си съученици в елитното частно училище. Сенаторът вероятно беше бита карта, но Фил Джаксън никога не изоставяше клиент в беда, особено когато се превръщаше в такъв публичен спектакъл, а самият Джаксън можеше да се фука и перчи пред камерите и прожекторите. Това винаги бе добре за бизнеса.

— Да извикаме Уайли на разговор — предложи Белуедър. — Изпратете самолета. Ще изясним нещата още днес следобед.

— Добра идея — съгласи се О'Нийл, който не можеше да предложи нищо по-добро. — Джак не знае, че ние стоим зад Уолърман. Ще бъде голяма и гадна изненада — добави той. Щеше му се да присъства на шоуто.

— Някакъв шанс да откриеш Пери Арван? — попита Уолтърс и погледна О'Нийл. Все още изпитваше съмнения за Уайли. Може би се дължеше на глупава гордост, но още не можеше да повярва, че Джак го е надхитрил.

— Съмнявам се. Нямам хора из Карибите. Бих могъл да наема местни, но там няма човек, на когото имам доверие. Освен това той може да се крие в някоя горичка на затънтен остров, на който никой никога не стъпва. Или да е на другия край на света. Знаем само онова, което ни каза синът му. Младежът може да греши, а може и да прикрива баща си. Нека Пентагонът го търси. Те имат много повече възможности.

Уолтърс кимна. Правилно.

Засега щяха да насочат вниманието си към птичката в ръцете им — Джак Уайли.