Игри за милиарди

9

Факсът пристигна в 4 часа следобед. Както е с всички уведомления за смърт, в него нямаше никаква сърдечност, подробности или съчувствие. Беше кратък и ясен: „Уведомление, което влиза в сила при получаване: поради неизпълнение на условията по договора с настоящото „Глоубълбенг“ прекратява договор № UA 124-990, уреждащ всички делови взаимоотношения между „Глоубълбенг“ и „Арван Кемикълс“. Всички доставки, направени след настоящото, ще бъдат връщани на изпращача за негова сметка.“

Секретарката на Пери Агнес Каръдърс се вгледа ужасено в листа и го откъсна от факса, после се втурна в заседателната зала, в която Пери провеждаше редовното си седмично заседание с началник-цеховете.

Отвори вратата с трясък и застана на прага, задъхана и ужасена.

Пери млъкна по средата на изречението.

— Какво има, Агнес?

— Аз… — Изведнъж й мина през ум, че може би не бива да съобщава жестоката новина пред всички. Лицето й беше станало пепеляво, челюстта й увисна. Ужасът й беше неописуем. Може би беше грешка? Нямаше как да е друго, просто нямаше как! Или някой си правеше гадни шеги. Тя притисна листа към гърдите си и се вторачи в шефа си, несигурна и неспособна да обели дума.

Пери стана и тръгна към нея.

— Добре ли си, Агнес?

— Да… не… — запелтечи тя. — По-добре елате с мистър Белтън в коридора.

Агнес беше възрастна и понякога се вълнуваше прекалено — през годините я бяха виждали да изпада в пристъпи. Бяха редки, но се помнеха. Сега обаче определено изглеждаше разстроена. Мат Белтън стана, Пери го последва и двамата излязоха в коридора.

— По-добре затворете вратата — прошепна Агнес.

Мат затвори и тримата застанаха един срещу друг. Секретарката си пое дъх.

— Това дойде току-що — прошепна тя. Не можеше да овладее треперенето на гласа си. Вдигна факса, за да се види кошмарният текст.

Пери бързо го прочете. Дръпна го от ръцете й и го прочете пак, дума по дума, за да открие грешка или знак, че е шега, фалшификат, фарс.

Нищо подобно. Изглеждаше кошмарно истински. И окончателен.

— Боже! — успя само да промърмори Мат. После го повтори многократно и всеки път по-тихо, до недоловим шепот. Ако това е истина, и божествената намеса нямаше да ги спаси. Мат знаеше какво виждат очите му — присъда. Фалит.

— Неизпълнение на условията по договора? — Пери удари с длан факса, неспособен да повярва. — Нелепо! Не, абсолютно възмутително!

— Доставките ни винаги са били по график! — продължаваше Мат. — Винаги! Бракът ни е под една десета от процента. През последните три години ни дадоха приз за най-добър доставчик! Не може да е истина!

Пери и Мат замълчаха и се замислиха над злокобната ситуация. Всъщност нямаше много за мислене. Или трябваше да убедят „Глоубълбенг“ да отменят решението си, или до седмица лешоядите от банките щяха да разкъсват трупа на „Арван Кемикълс“.

Пери се втурна към кабинета си. Агнес и Мат се спуснаха след него. Когато влязоха, Пери вече стискаше телефонната слушалка и крещеше на някого да го свърже с Тимъти Дайсън.

След като изчака един безкраен момент, чу как някаква секретарка хладно го осведомява, че мистър Дайсън не е на разположение в момента и няма да бъде може би със седмици, а може би и никога.

Пери тресна слушалката, хвана се за гърдите и се сви на стола.

— Добре ли си? — разтревожи се Мат и се спусна към шефа си, който, изглежда, получаваше сърдечен пристъп.

— Гади ми се, Мат. — Пери изпъшка, дръпна кошчето и се наведе над него. — Разорени сме. Прецакани — шепнеше той.

На Мат страшно му се искаше да възрази на шефа си, да предложи някакво решение, да го отърве от болката.

Това обаче беше невъзможно.

Наистина, без съмнение бяха прецакани.

Джак Уайли се обади съвсем неочаквано в девет на следващата сутрин. Агнес положи всички усилия да се отърве от него, като пусна в ход всякакви измислени претексти. Пери не се чувствал добре, бил неразположен, очаквал конферентен разговор, който щял да продължи поне час, и бил плътно зает всяка минута до края на деня и след това.

Всъщност Пери се криеше в кабинета си, седеше зад бюрото, преглеждаше някакви документи, отбягваше работниците си и опитваше да осъзнае катастрофата. Беше дошъл на работа както винаги в шест, беше дал най-строго нареждане никой да не го безпокои и оттогава беше потънал в гробовно мълчание.

Агнес отвори тихо вратата и надникна вътре.

— Някой си мистър Джак Уайли. Настоява да говори с теб.

— Зает съм — отговори Пери. Премести няколко листа от едно място на бюрото си на друго. Изобщо не беше зает.

— Каза, че ти определено ще искаш да говориш с него веднага. Било много важно. Много спешно.

— Не го познавам. Да се обади по-късно.

Агнес скръсти ръце и погледна шефа си. Беше много разстроен, намръщен и раздразнителен и се опитваше да не й обръща внимание. Тя не помръдваше обаче. Никога не го беше виждала такъв и беше решена да го извади от това състояние. От време на време той я поглеждаше неволно. Тя скръсти ръце и се прокашля няколко пъти.

— Ооо! Добре — изохка Пери и вдигна слушалката.

Джак се представи веднага.

— Може и да не ме помните, мистър Арван. Седях в дъното на заседателната зала, когато разговаряхте с колегите ми в „Колдрон“ преди няколко месеца.

— Спомням си срещата. — Пери млъкна за момент. — Но сте прав. Вас не ви помня.

— Мисля, че трябва да се срещнем. Имам бизнес предложение, което непременно ще искате да чуете.

— В момента съм зает, мистър Уайли.

— Да си говорим на „ти“. Наблизо съм. Искам да ми отделиш само един час. Шейсет минути. Ако решиш, че не съм ти интересен, можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Добре. Кога?

— По обед. Обяд в „Принстън Ин“. За моя сметка.

— Виж какво, аз…

— Доведи и финансиста си. Мат Белтън беше, нали? Той също ще иска да чуе предложението ми.

Пери и Мат се качиха в ресторанта на горния етаж на хотел „Принстън Ин“, който по това време беше пълен с шумна тълпа местни хора, родители и привърженици на университетския отбор по футбол, пристигнали рано, за да гледат седмичната среща с кошмарния отбор на Йейл. Настроението на всички беше приповдигнато.

С вкиснатите си физиономии Пери и Мат бяха съвсем не на място тук.

На входа ги очакваше приветлива млада сервитьорка. Поздрави ги и веднага ги отведе в малка отделна зала отзад. Пери и Мат бяха метнали по един блейзър върху обичайното си работно облекло — тениски и джинси. Джак, в скъп сив костюм и колосана риза, стоеше край прозореца и видът му беше всичко друго, но не и небрежен. Гледаше тълпата долу на Палмър Скуеър. Щом влязоха, той се обърна и пристъпи към тях.

Стиснаха си сърдечно ръцете, после изневиделица се появи сервитьор, който донесе поднос със скоч с лед за Джак, студена бира за Мат и диетично пепси за Пери.

— Откъде знаеш, че обичам диетично пепси? — попита Пери и присви очи, изведнъж изпълнен с подозрения.

— Улучил съм — отговори Джак. Очевидна лъжа. — Между другото поръчах предварително. Тъй като сте заети, реших, че така ще спестим време. Нещо против пържолите?

— Нищо — отвърна Пери и Мат кимна.

Седнаха около малка маса и разгънаха салфетките си. Джак едва изчака да се настанят, погледна Пери и веднага заговори по същество:

— Надявам се да не ви прозвучи нахално, но искам да купя фирмата ви.

Пери, който отпиваше пепси, се задави и се разкашля толкова силно, че лицето му се зачерви. Удари се по гърдите и успя да поеме дъх.

— Какво?

Джак се облегна назад и кръстоса крака.

— Вероятно прозвуча малко неочаквано.

— Неочаквано? Не, не… каза го точно и нахално. За кого се смяташ?

— Добре, нека обясня. Допреди няколко дни бях съдружник в „Колдрон“. Като доста финансисти и на мен ми писна да инвестирам в други, уморих се да гледам от тъчлинията. Правя много пари, но не произвеждам нищо. Вече съм готов да се заема със собствен бизнес.

— Продължавай.

— От около година търся подходяща възможност.

— Наистина ли? — попита Пери, леко учуден.

— Да. И след като се консултирах със съдружниците си. „Арван Кемикълс“ ме заинтригува.

— Радвам се, че ни намираш за интересни.

— Направих някои проучвания. Вие сте публична компания, така че не беше трудно. Имате чудесно предприятие, Арван, впечатляващо наистина.

— Гордеем се с него.

— И имате сериозни проблеми.

Пери и Мат се спогледаха. Какво още знаеше? Може би нищо. Може би стреляше напосоки в тъмното.

Мат заговори пръв, като полагаше усилия да звучи спокоен и безразличен.

— Имаше няколко дребни проблеми, но те не са нещо, с което да не можем да се справим и сами.

Джак остави това невероятно изречение, без да го оспори, и моментът продължи като че ли цял час. Тишината беше многозначителна и ако беше казал „глупости“, щеше да е жестоко, но не и толкова красноречиво.

Знаеше много.

В края на краищата Джак потвърди с равнодушен тон най-лошите им страхове:

— Преди две години продажбите ви са възлизали на четиристотин милиона. Миналата година се сриват до двеста, а освен ако проучванията ми са неточни, пазарът на боеприпаси тази година е още по-свит. — Джак обърна поглед към Мат. — Предполагам, че под дребни проблеми разбираш точно това.

Прикривайки изненадата си, Мат каза:

— Времената са трудни. Което не е новина. Оцеляване на най-приспособените. Ние съществуваме вече четирийсет и пет години. Повярвай, когато се слегне прахолякът, ние пак ще сме тук.

— Не гледай на мен като на враг, Мат. Не съм враг.

— А… Значи си приятел?

— Не, но ще стигнем и до това.

— Не разчитай.

— Слушай, имаш чудесни хора, великолепни продукти, възхитителна репутация. Аз искам да запазя нещата такива, каквито са.

— Не сме за продан — възрази Мат, намръщи се и опита да смути Джак с поглед.

Пери явно бе оставил по-младия от него счетоводител да води битката. Всъщност въобще не изглеждаше способен да води повече битки. Седеше на стола с отпуснати рамене и сбръчкана шия. Изглеждаше стар, изразходван и за човек на реда донякъде запуснат — небръснат, със сплъстена коса, с измъкнала се от панталоните риза.

Мат смяташе, че за последните дванайсет часа шефът му се беше състарил с десетина години.

Пери се намеси:

— Трябва да знаеш, че да управляваш предприятие не е същото, като да инвестираш в такова.

— Повярвай ми — отвърна Джак, — знам това.

— Трябва да умееш да работиш с хора. Необходими са ти умения, за да можеш да се оправяш с клиентите, както и технически познания. Какво знаеш за химикалите, синко?

— Преминах курс по химия в колежа — отговори Джак с лека усмивка.

— И как взе изпитите?

— Уча бързо. — Джак избегна отговора. При всички случаи беше глупаво да говори за такива неща пред човек с докторат по термохимия. — Участвал съм поне в десет преструктурирания на предприятия. Разбирам от бизнес.

— Браво на теб, Джак. И ние се ласкаем от мисълта, че разбираме малко от това. Не продаваме застраховки или кифлички за закуска обаче. Работим със силно взривоопасни химикали. Една малка грешка и насред Трентън ще се образува огромен кратер.

— Можем да отделим цял ден на слабата ми квалификация. Защо обаче първо не видим какво слагам на масата?

Като по сигнал в стаята влязоха двама сервитьори, за да сервират пържолите.

— Алангле, нали? — единият попита Пери, който кимна Явно Джак Уайли беше провел щателно проучване.

Пери грабна вилицата и ножа, вгледа се в чинията си за момент и се зае с пържолата.

— Продължавай. Слушам. — Не беше хапнал нищо от предната вечер и умираше от глад.

— След петнайсет години инвестиционно банкиране имам достъп до някои доста дълбоки джобове. Вашият бизнес е цикличен — много добре една година, много зле следващата. Нужно е да имаш достъп до капитал, за да преживееш тежките времена.

Пери мушна голямо парче месо в устата си. Нямаше смисъл да отрича.

— Така е — съгласи се той между хапките. Какво толкова — освен лекция получаваше и безплатен обяд.

— Освен това имам много контакти — продължи Джак и изреди с лекота имена на фирми, към които би могъл да се обърне като контрагенти. Помнеше ги наизуст. Ако не друго, демонстрираше впечатляващи знания за играчите от автомобилния и оръжейния бизнес.

Пери ядеше и слушаше.

Мат се бореше с импулса си да стане и да си тръгне. Изкушаваше се да попита дали човекът насреща наистина си вярва, че вече не са чукали на същите тези врати. Да му каже, че не е толкова лесно, колкото си мислеше този надут тип от Уолстрийт, свикнал да пие кръв, който сега си търсеше ново хоби. Самоуверен многознайко! Всъщност би му дал фирмата без пари само за да види как ще се провали с гръм и трясък, как ще обяви фалит в рамките на година. И щеше да го направи, ако Пери не беше сложил длан на рамото му.

Джак завърши с думите:

— Ако ми позволите дързостта, ще ви кажа, че допуснахте кардинална стратегическа грешка.

Мат вече беше истински ядосан. Господин Голяма клечка, който през живота си не бе продал дори един болт и една гайка, щеше да обяснява къде са сгрешили така ужасно. Изпита неудържимо желание да грабне вилицата си и да я забие в главата на Уайли.

— И каква е тя? — попита той, като прехапа устната си.

— Останахте независими твърде дълго, Мат. Трябва ви партньор, някой голям, който умее да отваря врати.

Мат понечи да възрази, но Пери го изпревари:

— Тук може и да си прав, синко.

— Прав съм. Виждал съм десетки фирми като вашата — малки, независими, задушавани от пазарни сили, които са извън техния контрол. За да не те разиграват, ти е нужен силен партньор.

Мат и Пери пак се спогледаха. Думата „разиграват“ зазвъня в главите им. Защо я използва? Знаеше ли, че „Глоубълбенг“ току-що е дръпнал шалтера? Какво знаеше Уайли? И големият въпрос — откъде получаваше информацията?

Мат се наведе напред и изръмжа:

— И какво значи това?

— Нищо особено, Мат. Свързваш се със силна група и от теб ще се страхуват. В днешно време силата е важен фактор.

— Интересно предложение, но не, благодаря — каза Пери решително. Мушна още едно парче месо в устата си, после остави приборите и добави: — Това е моята фирма, Уайли. Аз я създадох и разширих, аз направих от нея онова, което е днес. Не възнамерявам да я давам на когото и да било.

Джак не реагира.

— Съжалявам да го чуя — отговори той. Досега не беше докоснал чинията си.

— Така ли? — намеси се Мат. — Защо тогава долавям нещо друго в гласа ти?

— Наистина съжалявам, Мат. Много, много съжалявам. Надявах се да го направим добронамерено. Разбира се, готов съм да действам и по другия начин.

— И кой е той? — попита Мат.

— Искам вашата фирма. Ще направя каквото е необходимо, за да я получа.

— Ти, гаден кучи…!

— Спокойно, Мат. Седни — спря го Пери. Взе вилицата и продължи да се храни. — Какво означава това, Джак?

Джак скръсти ръце и се облегна.

— Като начало се свързах с някои от най-големите ви инвеститори.

— Кои? Паркър? Лонгли? Малкъм?

— С тях — кимна Джак. — И други.

— Те не ме безпокоят ни най-малко. Заедно сме от дълго време. Приятели са ми. Вярвам им.

— Преди две години акциите ти струваха два долара и трийсет цента. Вчера бяха шейсет и пет цента. Доста пари са загубили тези момчета.

— Знам цената на акциите си, синко.

— Те също я знаят.

— В миналото съм им спечелил доста пари.

— Това е в древността. Паркър е назад с четири милиона, а той е от щастливците в групата.

— Казах вече, тези хора са мои приятели, Уайли. На твое място не бих разчитал на тях.

Джак завъртя ножа по-дълбоко.

— А банките?

— Какво банките?

— И те ли са ти приятели? Вярваш ли и на тях?

— Винаги съм си плащал.

Джак поклати глава.

— В момента си им задлъжнял много. Когато проверих, бяха сто и петдесет милиона.

— Няма от какво да се страхуват — просъска Мат, като че ли с Пери бяха в състояние веднага да напишат чек за сто и петдесет милиона. Проста работа — няколко драскулки и проблемът изчезва.

— Но се страхуват, Мат. Много се страхуват. И те не са ваши приятели. Истината е, че имат каменни сърца — отвърна Джак и се намръщи. — Последното нещо, което искат, е да станат собственици на фалирала химическа компания.

— Няма — продължи да настоява Мат, но ставаше все по-трудно да прикрива тревогата си, че Джак знае толкова много. Откъде беше получил информацията?

— Тази година ще хвърлиш на вятъра пет милиона за лихви — отбеляза Джак с абсолютна увереност.

Мат зяпна.

— Откъде знаеш това? — попита той накрая. Точната сума беше 5,3 милиона — като че ли това имаше някакво значение.

— Няма значение откъде. А сега ме слушайте внимателно, защото ще ви кажа какво има значение. Ако просрочите или забавите плащане, ще ви затворят.

Лицето на Пери побеля. Цялото му самообладание и напереност се изпариха. Целият му трудов живот беше минал в „Арван Кемикълс“, толкова много години, през които нито веднъж не му се беше налагало да се сблъсква с типове като Джак Уайли. Средно голямо предприятие в западналия Трентън — беше толкова далече от полезрението на лешоядите от Ню Йорк, че не му бяха обръщали никакво внимание. Наистина, през годините беше получавал няколко оферти, до една приятелски. Най-често това бяха конкуренти, които искаха да се разраснат и най-често предлагаха сливане под една или друга форма. Всички бяха срещнали учтив, но твърд отказ.

И сега неочаквано се бе появил този тип. Без никакво предупреждение, без никаква покана, без никакви сладки приказки. Здравейте, аз съм Джак, дойдох да ви изкормя и да ви удуша.

Мат беше в борбено настроение и му се искаше да каже на този хубавец от Уолстрийт къде да си завре офертата, но фирмата беше на Пери и от уважение към него той преглътна думите и си замълча. Привилегията да каже на нахалника какво да прави с офертата принадлежеше по право на шефа му.

Пери въздъхна няколко пъти и се опита да възвърне самообладанието си.

— Добре, изяснихме нещата. Какво предлагаш?

— Нещо много просто. Моите хора идват, правят бърз одит и определят стойността ви, после се споразумяваме за справедлива цена. Аз ще поема дълговете ви. Всичките. Изплащането им става мой проблем.

— Звучи много лесно.

— На практика ще бъде още по-лесно, а сделката е много добра за теб. Ще си тръгнеш с планина пари. Купи си голяма яхта, обикаляй Карибите две-три години, а аз ще наследя проблемите ти.

— Ами хората ми?

— Ще задържа възможно най-много от тях. Обещавам.

— Какво означава това? — попита през зъби Мат.

— Някои могат да пожелаят да си отидат. Ще предложа обезщетения в размер на три месечни заплати на всеки, който иска да напусне.

— Значи ще има само доброволно напускане? — попита саркастично Мат.

— Може да има и други. Ще задържа възможно най-много — отговори мъгляво Джак.

Пери отново се бе заел с обяда си. Режеше с настървение голям печен картоф, напоен с масло.

— А ако откажа? — попита той, без да вдига поглед от картофа.

— Тогава — отговори много тържествено Джак — има два възможни сценария.

— И какви са те? — попита Пери и лапна голямо парче картоф.

— Първо. Става чудо, от небето потича водопад от продажби, ти плащаш дълговете си на банките и аз си отивам. — Каза го с подходящия скептичен тон. Някак си избегна злорадата усмивка, но не му беше лесно.

— Второ?

— Банките се намесват. Готвят се за този вариант от седмици. Адвокатите им са готови да предприемат нужните действия. За час ще наложат запор над цялата ти собственост. Подписал си някои от корпоративните заеми и като частно лице, така че тук не става дума само за предприятието ти, но също така за къщата и колите ти.

Мат едва се удържаше на стола си. Запор? Никога, при всичките му контакти с банките, не бяха споменавали такова нещо. Никакви намеци, никакви заплахи — нищо. Стисна седалката на стола и изръмжа:

— Това са глупости, Уайли! Сам каза, че не искат да притежават нашето предприятие. Нямат понятие как да го управляват.

— Радвам се, че следиш разговора, Мат. Наистина нямат.

— Тогава?

— Сега вече имат купувач с дълбоки джобове. Това съм аз, Мат. Ще се отърват от фабриката ви на никаква цена. Аз поемам дълга. — Джак вдигна нагоре ръце и добави с безразличие: — Разбира се, ще отнеме повече време. От друга страна, ще ми струва по-малко.

Пери остави приборите. Чинията му беше празна, ако не се брояха няколко тлъсти ивици месо.

— Значи смяташ, че си измислил всичко, а, момче?

— Определено да — каза Джак и бутна чинията си настрани. Изражението му изведнъж стана ледено, почти презрително. — Помисли си, Пери. Предлагам ти шанс да спечелиш малко пари, малко златно яйце, което да оставиш на децата си. Другата възможност е да измъкнат плодовете на труда ти изпод краката ти и да си тръгнеш без пукнат цент.

— Безскрупулен кучи син! — просъска Мат.

Джак извади спокойно две визитки от портфейла си и ги хвърли на масата. Стана и без да обръща внимание на Мат Белтън, погледна Пери в очите.

— Обади ми се, преди да са ти се обадили банките — каза той заплашително.

После без повече приказки се обърна и излезе. Не беше докоснал обяда.

Пери придърпа чинията и я опразни.