Игри за милиарди

15

Атаката срещу „Дженеръл Тектоникс“ започна тихомълком и постепенно. На 12 октомври в малка статия от 7 страници, посветена на „ДТ 400“ и публикувана в „Новини за отбраната“, неназован източник изрази най-общо безпокойство за привързаността на изпитанията и безопасността на превозното средство. След още два дни списанието „Преглед на бюджета за отбраната“ публикува писмо до редакцията с по-остри опасения от прибързаното пускане в производство на машината и възможността да бъде направен компромис със сигурността. Нямаше нищо конкретно обаче освен предупрежденията да не се прибързва.

Изслушването пред комисията на Ърл беше насрочено за 30 октомври. През седмицата преди това в пресата обезпокоително често започнаха да се появяват злостни коментари и смущаващи слухове.

На 28 октомври, само два дни преди изслушването пред комисията, в точно преценен момент Капитол Груп за пръв път показа на живо чудодейния полимер. Демонстрацията се проведе във Форт Белвоар — голяма военна база близо до столицата и поради това удобна за зрителите, които най-много интересуваха Капитол Груп. Група висши генерали, всички членове на комисиите за въоръжените сили към Сената и Камарата на представителите, както и една малка армия висши служители на Пентагона получиха покани с предложение за безплатен превоз до и от мястото на демонстрациите. Те вече бяха чули слуховете за полимера и любопитството беше изострено. Присъствието на пресата също беше внушително. Беше наета кетъринг фирма от висока класа, за да осигури за гостите разнообразие от екзотични хапки. Репортерите се струпаха около масата и започнаха да се тъпчат.

На широк плац бяха разположени различни бронирани машини, като четири от тях бяха обработени с полимерното покритие. Докато гостите се наслаждаваха на гъшия дроб и маринованата херинга, по мишените беше изстрелян огнен смерч. В продължение на десет минути върху бойните машини се изсипа порой от ракети, снаряди, мини и какво ли не още. Нищо не би могло да оцелее след такъв обстрел. Гъст облак дим надвисна над плаца и в него проблясваха малки мълнии от продължаващия огън. Когато всичко най-накрая престана и димът се разсея, осем от машините горяха. Четирите с полимерното покритие бяха невредими.

След това отведоха гостите на малки групи до друг плац, където на около триста метра от трибуната за зрители беше разположен стар бронетранспортьор M113. Достолепната машина преди време беше основна бойна единица, но сега беше получила статут на реликва. Беше от алуминий и следователно лесно можеше да прогори, а тънката й „кожа“ я правеше особено опасна в днешните значително по-смъртоносни бойни полета. И отново се изсипа дъжд от ракети, снаряди и мини.

След пет минути бесен обстрел огънят утихна и машината се оказа невредима, без нито една вдлъбнатина.

Гостите бяха стъписани. Преди да се съвземат, Белуедър скочи енергично на малка трибуна с микрофон. Предложи няколко обяснения за вече проведените разширени изпитания в лабораторията, наречена Ирак, но не каза почти нищо за изумителните свойства на полимера. Защо да го прави? Бяха ги видели със собствените си очи. Демонстрацията не приличаше на нищо, което някой от присъстващите беше виждал дотогава. Стар ковчег от времето на Студената война беше измъкнат от гробището, беше покрит с полимера и бе оцелял след обстрел с всички възможни оръжия.

Последва добре планиран запомнящ се момент — още преди Белуедър да слезе от трибуната, задните врати на машината се отвориха и отвътре излязоха невредими десет мъже. Без зрителите да знаят, разбира се, като предпазна мярка вътрешността на машината беше осигурена с три пласта кевлар. Тълпата ахна, а Белуедър се разтопи в усмивка.

Много му се искаше да се похвали, че Капитол Груп са дотолкова уверени в продукта си, че не се боят да правят изпитания с живи хора, но се сдържа. В края на краищата най-голямата изненада предстоеше.

Един от десетимата мъже се отдели от групата и тръгна уверено към трибуната. Когато приближи, всички разпознаха ухилената физиономия на Мич Уолтърс, шефа на Капитол Груп — фирмата, която предлагаше невероятното чудо.

След като аплодисментите утихнаха, Мич застана пред микрофона и осведоми зрителите, че Капитол Груп желае да получи договор без търг и конкуренция не за себе си, не за печалба, не поради някакви егоистични мотиви, а заради храбрите момчета на бойното поле. Животът на хиляди от тях бе изложен на опасност във всеки един момент. Новото бойно средство би променило коренно целия баланс на бойното поле. Бунтовниците с техните смъртоносни бомби и ракети щяха да останат безкрайно разочаровани. Това тук бе шансът да се спечели войната в Ирак. Това тук бе възможност и най-смъртоносните оръжия да станат не по-опасни от прашки, които стрелят с камъчета. Поиска подкрепата им и беше сигурен, че щеше да я получи.

После, без да отговаря на никакви въпроси, Уолтърс скочи на задната седалка на голяма лимузина, която веднага го откара до най-близката болница. Уолтърс охкаше и пъшкаше цял ден след това. Въпреки тапите в ушите канонадата сериозно бе увредила лявото му тъпанче. Шумът в дясното ухо не изчезна в продължение на няколко дни.

Ева започна често да пътува до Ню Йорк. Поводите бяха разнообразни — стара приятелка от града се нуждаела от съветите й, семинар по счетоводство, среща в банка и така нататък.

Всеки път се отбиваше да види Джак. След няколко седмици трескава работа във Вашингтон самият Джак започна да прекарва повече време у дома си в Ню Джърси. Обясни на Ева, че Белуедър, Хагър и Уолтърс контролират положението достатъчно добре. Вашингтонското танго не бе неговият танц и той с радост го оставял в ръцете на професионалистите.

Нощният наблюдател от охранителната фирма беше заел обичайното си място в алеята на празна къща и дебнеше, когато Ева сви към къщата на Джак и паркира отпред. Той записа в дневника си номера и модела на колата, после продължи да наблюдава с повишено внимание. По колата позна, че е тя — беше се случвало още три пъти, когато той е на смяна.

— Богатите типове отмъкват всичкия късмет — изсумтя той по радиото.

— Пак ли е тя? — попита колегата му от вана, паркиран на две преки оттам.

— Да, тя е.

— Как с облечена този път?

— На кого му пука?

Смях.

— Да, прав си. Искаш ли да се обзаложим за тази вечер?

— Аз казвам, че ще остане. Джак този път ще я оправи както подобава и тя ще си тръгне чак сутринта.

— Добре — отговори колегата от базата. — На бас на двайсетачка.

Беше се превърнало в игра за екипа. Ева идваше за малко, тръгваше си след два-три часа, бърза целувка на вратата и после продължаваше към Ню Йорк. Не беше оставала за цяла нощ. Доколкото можеха да преценят, нямаше никакъв секс, освен ако Джак и Ева не си падаха по бързите изпълнения.

Наблюдаващият извади бинокъла и го намести пред очите си. За негова радост Ева беше с много къса пола, разкриваща чудесни бедра и дупе, и прилепнало боди, което очертаваше пищния й бюст. Видя я как се наведе, за да вземе нещо. „Още малко! Още малко, момиче!“ — промърмори на глас, докато напрягаше очи да види по-добре. Мигът му се стори безкраен.

После тя отиде до вратата бързо и уверено. Джак явно я очакваше — кратка целувка и тя влезе, понесла две кутии с пица и малък сак. Гъби и сирене за нея, нещо с повече месо за него. Отидоха направо в трапезарията, където ги очакваха няколко вече отворени бутилки вино. Това би трябвало да създаде нужното настроение.

— Познай какво носи — каза наблюдателят на колегата си във вана.

— Какво?

— Сак.

— Така ли?

— Черен сак с багаж. Печеля баса. С Джак ще омачкат чаршафите.

— Почакай още малко. Да видим.

— Чудесно! Да видим! — засмя се другият. След още два часа вратата се отвори и Ева излезе със сака в ръка. Наблюдателят сега се беше прикрил в някакви храсталаци на метри от вратата. Изруга мислено и се заслуша.

— Сигурен ли си? — попита Ева. — Срещата ми е чак към обяд.

— Сигурен съм — отвърна Джак след дълга пауза.

— Защо, Джак? Не съм свикнала да се хвърлям в краката на мъжете. Определено не обичам да ме отблъскват.

— Съжалявам. Просто не съм готов.

Наблюдателят не виждаше лицето на Ева, но си го представяше. Беше сигурен, че гледа Джак в очите с изражение на границата между обида и срам.

— Заслужавам по-добро обяснение — добави тя с отчетлив хлад в гласа.

— Нямам такова.

— Положи усилия, Джак.

— Добре, ще опитам. В миналото прибързвах няколко пъти и после съжалявах.

— Аз не съм миналото, Джак.

— Знам.

— Няма да предложа пак.

— Не те обвинявам. Когато му дойде времето, ще съм готов да се боря за това.

Последва дълго мълчание. Дебнещият в храстите реши, че Ева се колебае между желанието да каже на Джак да върви по дяволите и да се облее в сълзи. Кажи му, че е пълен идиот, искаше му се да й подскаже. Изпищи, изритай го, изкрещи му колко го мразиш. Изведнъж го обзе ненавист към Джак. Горката Ева! Как можеше да й причини такова нещо?! Изобщо как бе възможно мъж да отблъсне такава фантастична жена?

Видя как Ева се обърна и тръгна към колата си. Токчетата й затракаха гневно по асфалта. Качи се, затръшна вратата и потегли с мръсна газ.

Джак изчака да се отдалечи, после се прибра и затвори пътната врата.

Срещата беше кратка и по същество. Уолтърс седеше зад бюрото си и лениво си играеше с едно преспапие. Белуедър се беше облегнал на стената с ръце, кръстосани на гърдите.

О'Нийл и Морган стояха пред бюрото и докладваха подробностите от срещата с Чарлс в Ню Йорк и изумителните разкрития, които той беше направил. Разговаряха вече петнайсет минути, а големият бос Уолтърс изобщо не им бе предложил да седнат.

— Убил я е, така ли? — попита Уолтърс и се наведе напред.

— Твърди го Чарлс — отвърна Морган.

— И ти му вярваш?

— Не виждам причина да не му вярвам. Разказът му беше пълен с подробности, които трудно биха могли да бъдат изфабрикувани.

— Доста надминава очакванията ни — намеси се О'Нийл. Умерено изказване, без да се изразява съгласие.

Всички млъкнаха, докато осъзнаят напълно цялото значение на казаното. Джак бе мошеник, крадец и убиец. За две от трите се бяха надявали, а може би дори и очаквали. Но за убийство дори не бяха помисляли.

— Бил е в Делта Форс — отбеляза Белуедър, като че ли това обясняваше всичко. — Там са чистокръвни убийци. Джак несъмнено е достатъчно опитен и подготвен за подобно нещо. — Все още обаче не беше сигурен, че самият той го вярва. Възможно ли беше Джак Уайли да е убиец? Наистина ли бе ликвидирал възрастната жена? Възможно ли бе елегантният, уравновесен Джак да е жесток и хладнокръвен убиец?

Уолтърс се загледа в стената, докато открие добрата новина.

— Ако е истина — обяви накрая, — значи разполагаме с предимството, което търсехме. Ако прекрачи границата, разполагаме с всички средства, за да го върнем в пътя.

— Освен с доказателства — допълни О'Нийл, за да ги върне към реалността.

Уолтърс го фиксира с леден поглед.

— Ти вярваш ли, че е истина?

— Може и да е. Не знаем обаче кой е източникът. Този тип Чарлс е неясна величина. Не разполагаме с нищо, което да доказва или опровергава думите му.

Морган почувства нужда да даде и своя принос и каза:

— Убеден съм, че Чарлс не лъже.

— Така ли?

— Всъщност предполагам, че Чарлс е Тед.

— Кой? — попита Уолтърс. Не му харесваше да разговаря с този обикновен детектив и не полагаше усилия да скрие чувствата си. Морган беше много под нивото му, тъй като той беше шефът в края на краищата.

— Тед — повтори Морган. — Приятелят от Принстън, който е завел Джак във фирмата. Тед е гарантирал за него. Именно благодарение на Тед Уайли е бил назначен на работа. След като Джак си тръгнал с парите на старицата и един милион, за да мълчи, Тед останал с пръст в устата.

— Защо мислиш така?

— Не знам. Интуиция.

— Не ти плащаме за интуиция — тросна се Уолтърс.

— Имаше нещо в начина, по който разказа тази част от историята. Интонацията, колебанията, паузите. Не знам. Той е Тед, сигурен съм.

Уолтърс се облегна на стола си и се намръщи скептично.

— Нещо друго? — попита. — Имам предвид факти?

— Да. Чарлс даде дати, имена, доста подробности. Което може да се обясни само по един начин — бил е в „Примо“ по същото време, по което и Джак.

— Това ли е всичко? — попита Уолтърс. Сключи ръце зад тила на голямата си глава и качи крака на бюрото. Направи се на отегчен. Това беше любимият му номер — карай ги да се потят, тъпчи ги, отнасяй се с тях с безразличие, принуждавай ги да казват повече, отколкото са искали.

— Има и още нещо — отговори Морган и погледна Уолтърс право в очите. Дотогава не го беше виждал лично, но определено беше чул слуховете, че е тип с мокасини на „Гучи“, на когото много му се искаше да изглежда твърд. Изглежда, бяха истина. — Попита ме дали искате Джак да пострада сериозно, или само да го унизите. За него това беше важно.

— И ти какво му каза?

— Че добре ще го подредите. Хареса му да го чуе, мистър Уолтърс. Много му хареса. Чарлс, или Тед, или който и да е, наистина има зъб на Джак — добави Морган.

Уолтърс се замисли и погледна към Белуедър.

— Ти какво мислиш? — попита, без да е сигурен, че иска да чуе отговора. Обвинението в убийство беше съвсем нов елемент с непредсказуеми, вещаещи проблеми последствия, но вече бяха твърде обвързани с Джак, за да се откажат. Бяха подписали договор. И досега той беше присъствал на всяка тяхна стъпка, докато раздаваха подкупи във Вашингтон.

След малко Белуедър предположи:

— Джак може да се окаже нещо различно от представите ни. В зависимост от гледната точка или сме го надценявали, или сме го подценявали.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Въпросът е има ли за какво да се безпокоим — Белуедър се оттласна от стената и закрачи из кабинета. — Ако е вярно, значи Джак е коварен и много опасен измамник.

— Да, а ако успеем да докажем всичко, ще стане значително по-безопасен.

О'Нийл и Морган гледаха върховете на обувките си, докато Уолтърс и Белуедър спореха какво да правят с информацията за Джак. И двамата полагаха усилия да изглеждат отегчени и спокойни, като едва скриваха злорадството си. Губеха си времето, но Капитол Груп щеше да плати тази среща до последната секунда, така че защо да се тревожат? И какво толкова имаше да се обсъжда?

Разбира се, Уолтърс и Белуедър щяха да продължат и да хвърлят цяло състояние, за да изровят доказателства, ако се наложеше. Историята беше твърде добра, за да я оставят без последствия.

Уолтърс, специалистът по човешкото поведение, пръв щеше да открие голямата възможност и О'Нийл не се съмняваше в това. Белуедър може би беше по-безскрупулен, но възрастта и успехът бяха притъпили сетивата му. Уолтърс нямаше подобен проблем, а беше и алчен и амбициозен. По пътя си към шефското място беше прегазил и смачкал стотици хора. Беше готов да изтръгне и ноктите на майка си, ако това би му донесло някакво предимство. О'Нийл всъщност беше изненадан — защо беше нужно толкова време, докато Уолтърс прозре каква невероятна възможност бе кацнала на рамото му?

Бяха открили мръсната тайна на Джак и сега, ако можеха да я докажат, Уолтърс щеше да разполага с оръжието, с което би могъл да отстрани Уайли от сделката. Ето ти полъх от миналото, Джак — доказателства, че си ликвидирал възрастна жена, доказателства, че си откраднал парите й, доказателства, че си изнудил фирмата си да прикрие всичко. Щяха да поставят Джак на колене, дори и ако докажеха само едно от тези обвинения. Прехвърли ни акциите си, откажи се от милиард печалба и всичко ще си остане между нас.

Най-накрая Белуедър и Уолтърс млъкнаха. Уолтърс стана и заобиколи бюрото.

— Смяташ ли, че ще успееш да откриеш доказателства? — попита той и посочи към О'Нийл. — Които да издържат в съда?

— Вероятно — отвърна О'Нийл. — Не е кой знае колко сложно.

Всъщност не само беше сложно. Беше страшно сложно. Капитол Груп щеше да плати милиони. Той щеше да пусне десетина души, които да работят денонощно, да утроява парите за допълнителен труд и да накара клиента да плати всичко до последното кламерче и неизползвана снимка.

— Чарлс е оставил доста следи — продължи да изрежда причините за оптимизма си той. — Познаваме жертвата. Кръгът се стеснява до една фирма. Ще научим имената на всички, които са работили в „Примо“ в онзи период. Все някой ще знае нещо. Все някой ще проговори.

— Искам да стане бързо.

— Ще изпратя най-добрите си хора.

Много на брой, при раздуто заплащане.

— Гледай да не те хванат.

— Няма шанс. Ще се прикрием добре и той няма да разбере нищо. Във всеки случай още наблюдаваме къщата му. Ще добавим още няколко души и ще знаем къде е и какво прави във всеки един момент.

— Какво чакаш?

О'Нийл и Морган отстъпиха назад и излязоха бързо от кабинета. В момента, в който вратата се затвори, Белуедър намести задника си върху бюрото на Уолтърс.

— Отлично — отбеляза той.

— Да — съгласи се Уолтърс, заобиколи бюрото и се отпусна на стола. Взе снимката, която О'Нийл беше оставил.

Беше я направил един от агентите, които следяха Морган и Чарлс онази вечер. Тайнственият мъж беше може би десет сантиметра по-висок от Морган, слаб, добре облечен, със скъпо кашмирено палто. Изображението беше леко размазано и не на фокус, но ясно се виждаше, че Чарлс е мургав, с пригладена назад черна коса, голям нос и проницателен поглед.

— Знаеш ли кой е този тип? — попита той, без да вдига поглед.

— Не. Кой?

— Това е човекът, който струва един милиард.