Игри за милиарди

4

Наличието на система за подслушване беше известно само на шепа от най-големите шефове на Капитол Груп. Освен тях малкият екип от дискретни слушатели следяха от сутерена какво се случва, пресяваха ценното от безполезното и сигнализираха за всичко тревожно или заслужаващо внимание на големите шефове горе.

Само момчетата от отдела по изкупуванията бяха обект на подслушване и само техните заседателни зали бяха оборудвани за целта. Преди време обмисляха да разширят операцията и да подслушват телефоните, да сложат микрофони по бюрата, дори в тоалетните. Да прокарат жици и бръмбари, както в Белия дом по времето на Никсън. Но нямаше как. Изоставиха опасната идея почти веднага. Разходите за подслушване щяха да нараснат шесткратно. А и вероятността цялата работа да бъде разкрита се увеличаваше сериозно. Защо да рискуват?

И бездруго истинското действие се развиваше в заседателните зали.

Големите шефове на компанията смятаха, че системата за подслушване е необходима предпазна мярка. Поне в началото. През годините някои от служителите в отдела по изкупуванията бяха хващани най-безскрупулно да уреждат „странични“ сделки или да ангажират Капитол Груп с неща, които нямаха нищо общо дори според най-либералните стандарти със законността.

Може би повече от всички други фирми в света Капитол Груп трябваше да защитава репутацията си независимо от цената.

С времето системата за подслушване получи чудесни нови приложения. Шефът и няколко избрани директори често я използваха, за да решат кой от амбициозните главорези в отдела да остане и на кого да покажат вратата. Всъщност доставяше им удоволствие да слушат как момчетата се карат и нахъсват, как увеличават натиска и тръгват да пият кръв. Все едно имаха специални ложи, от които да следят най-печелившата игра в града.

Персоналът работеше в претрупано помещение в сутерена, оборудвано с камери за наблюдение и висококачествена записваща техника. Влизаха и си отиваха през служебния вход на гърба на сградата. Бяха с изпоцапани гащеризони, носеха кофи и парцали и снобите от горните етажи ги игнорираха с ледено презрение.

Изпълнителният директор Мич Уолтърс беше качил крака на бюрото си. Големите му ръце стискаха подлакътниците, докато той извиваше врат напред и напрягаше слух, за да долови всяка дума, всеки нюанс. Веднага щом чу заплашителното сбогуване на Уайли и вратата се затвори зад гърба му, Уолтърс натисна бутона.

Шумът престана.

— Идиоти! Подцениха го. По-умен е от тях. Много по-умен — каза той гласно, за да чуе по-възрастният мъж в стаята.

Даниъл Белуедър кимна уморено.

— Не можеш да не се възхитиш.

— Прав си. Перфектна засада. Държа се до самия край.

— Остави ги да се хвалят, после им връчи собствените им топки на поднос.

Даниъл Белуедър, или Министъра, както всички във фирмата все още го наричаха без следа от сърдечност, беше бивш конгресмен, три мандата, и в продължение на четири години министър на отбраната при непопулярния бивш президент републиканец. Престоят му в Пентагона беше доста трънлив. Имаше бясно харчене по многомилиардни програми за въоръжаване, две недомислени военни начинания, които се провалиха гръмко, с много трупове и скоропостижно изтегляне. Последва тих бунт от страна на група армейски генерали, който трябваше да бъде потушен жестоко.

Бившият президент, при когото беше служил, вече беше покойник. Мъртъв беше много по-популярен, отколкото жив. Средно добър президент, дори и в най-добрия си период, в сравнение с жалките неудачници, които го последваха, той беше възвеличаван като един от големите, а остатъчната му светлина все още огряваше подчинените и съветниците му.

Те бяха мъдрите архитекти и умните старейшини на една администрация, известна с едно незабравимо постижение — не беше причинила голяма катастрофа. Два пълни мандата. Осем години без нито едно прегряване на икономиката, без големи войни и с един вид съвременен рекорд — малко по-малко от половината кабинет беше стигнал до следствие или затвор.

Никоя администрация след това не беше постигала подобно нещо.

На седемдесет и пет, с набръчкано лице, висок, с гъста бяла коса, достолепен, но не прекалено, Даниъл Белуедър идеално би се вписал в представата за вашингтонски мандарин. В продължение на осем години преди Уолтърс той беше шеф на Капитол Груп. Управляваше кораба и се грижеше за подробностите. Нахълтваше шумно в сградата всяка сутрин в шест и не се отпускаше нито за миг до шест вечерта. Мобилизираше редиците на служителите с алчност, страх и несигурност, доколкото можеше, и поддържаше потока на невероятните печалби.

Избухванията му бяха легендарни. Според фирмения фолклор след едно от по-умерените вербални бичувания старши вицепрезидентът изтичал на паркинга, извадил пистолет от жабката на мерцедеса си и претапицирал седалките с мозъка си.

Този мит беше измислица. Човекът в действителност се бе хвърлил от висок етаж и беше пребоядисал колата отвън.

След осем години зад руля и след като бе станал по-богат, отколкото бе смятал, че е възможно, Белуедър преживя първия си инсулт. Беше лек. Всъщност той преживя нещо като малко по-лошо главоболие, но това му даде възможност за пръв път да прозре плашещата истина, че всички хубави неща свършват. Стресна се, отказа се от позицията, която го подлагаше на непрекъснат натиск, и се оттегли в периферната роля на директор от борда.

Каза си, че е време да се отпусне и да почива, да се наслади на плодовете от трийсетгодишното финтиране във Вашингтон и от усилията да прибере възможно най-много пари в джобовете си. Бягането по пистата беше страхотно. Сега трябваше да се отдръпне, да се порадва на хубавия живот, да започне да харчи пари, да се спаси, докато е жив.

Последва година на разкош из крайбрежните оазиси на богатството. После шест месеца из Карибско море на огромна яхта — цяла година и половина прекрасно спокойствие, осемнайсет месеца далеч от хаоса и напрежението на столицата. След това той реши, че е направил ужасна грешка. Отегчи се и се почувства зле. Винаги бе играл голф кошмарно, а сега се влоши още повече.

Освен това компанията на шайката богати „бивши“ само му напомняше за собствения му жалък понижен статут. Бизнес битките, усещането за собствената роля и действието го зовяха да се върне. След като започнаха да прекарват толкова много време заедно, доста по-младата му трета съпруга беше установила същото, което и предшественичките й — че го ненавижда. Премести се да спи в друга спалня. Той нямаше нищо против, защото сексът с нея му беше писнал, а и бездруго хъркането й му пречеше.

Освен това научи и за градинаря Хуан, здравеняк латиноамериканец, който се занимаваше и с друго освен с подрязването на живия плет.

Белуедър продаде яхтата, уволни градинаря, заряза жена си и се върна като управляващ директор — неясна длъжност, която изискваше от него сравнително малко работа, но пък му осигуряваше възможността да си пъха носа навсякъде, където смяташе, че е интересно. Позицията на институционална сврака беше изцяло по вкуса му заради прелестната привилегия да наднича над рамото на наследника си и да го критикува на всяка крачка.

— Мислиш ли, че е сериозно? — попита Уолтърс, дълбоко потиснат.

— Може би. Кой знае?

— Ами кой… Уайли. Би трябвало да знае.

— Да. И нямаше вид на човек, който стреля с халосни патрони.

— Проект „Свещеният граал“ — повтори Белуедър, като се вслуша в звука на словосъчетанието. — Ако и половината от онова, което твърди този Уайли, е истина, въпросният полимер е точно това. Имаш ли представа колко ще са готови да платят военните за такова чудодейно покритие?

Уолтърс се наклони напред на стола си и сбърчи чело. Имаше доста добра представа и това го потискаше още повече.

— Коя е компанията, за която говори той?

— Може да е всяка. С нищо не подсказа коя е.

И двамата бяха слушали записа три пъти, като пускаха някои съществени моменти, докато не почувстваха, че почва да им призлява. Уайли не беше допуснал никаква небрежност. Нито веднъж. Не им даваше никакъв знак, нищо. Уолтърс резюмира набързо всичко, което знаеха:

— Шефът на тайнствената компания е инженер-химик. Преди две години фирмата му е имала продажби за около четиристотин милиона. Акциите им се търгуват за центове. — Разтри лъщящото си чело объркано и добави: — Хиляди компании са такива, Дан. Може да е всяка от тях.

— С кого мислиш, че се среща сега? — попита Белуедър след дълго взиране в стената.

— Нямам представа. Вероятно с фирми, подобни на нашата. Спомена Ню Йорк и Пенсилвания. Може да е корпорация, например „Дженеръл Електрик“ или „Юнайтед Текнолоджис“. Надявам се да не е наш конкурент в инвестирането.

В умовете им закънтяха имената на двайсетина свирепи конкуренти. В продължение на доста време една и съща потискаща мисъл тормозеше и двамата. В малкия, силно конкуриращ се свят на големите инвестиционни фирми веднага щеше да се разбере, че Капитол Груп е изпуснала най-едрата хапка. По-лошото беше, че Капитол Груп поради различни причини специализираше в областта на отбраната. Разбира се, работеше и в други области, за да диверсифицира портфейла си и да се защити от евентуалното установяване на световен мир, колкото и малко вероятно и нежелано да беше това. Войната обаче беше най-важната и сфера. Откъсването на сериозна част от бюджета за отбрана си оставаше основно занимание.

Да, наистина. Слухът колко глупаво Капитол Груп са изпуснали Уайли и най-значимия отбранителен продукт на десетилетието несъмнено щеше да излезе от сградата и да обиколи града.

Уолтърс не би го понесъл. Почти усещаше насмешката на приятелчетата си от Клуба на конгресмените. Представяше си презрителните им усмивчици. „Уау! Мич! Как звучи затръшване на вратата, което струва петнайсет милиарда?“ Представяше си какви могат да са обидните подмятания. Може би щеше да се откаже от голфа за месец-два.

А може би за десетилетие или две — призна той тъжно пред себе си.

— Трябва да открием нашето момче Джак — заяви Белуедър много категорично и идеята беше посрещната с бързо кимване от страна на Уолтърс. — Довечера. Преди да има време да се спре на някой друг.

— Ще ни накара да му се молим — предсказа мрачно Уолтърс.

— Заслужаваме си го. Да го оставим да ни го натяква, докато се умори. Кой искаш да се заеме?

— Нека засега е на ниско ниво. Той ни държи в ръцете си и го знае. Ние обаче не можем да си позволим да го изпуснем. — Уолтърс скръсти ръце, възвърна самообладанието си и добави спокойно: — Бил Фийст. Той има истински талант за такива работи.

— Да, той е роден гъзолизец. Изпрати го със самолета. Не с малкия. С големия. Кажи му да забрави за обикновените обеди и забавления. Да мисли като за петнайсет милиарда долара.

— Бил го бива за тези неща.

— Този път си струва всеки цент. — Белуедър се оттласна от стената и добави през рамо: — И вижте какво можете да научите за този Джак Уайли.

Откриването на Джак се оказа по-сложно, отколкото си мислеха. Със задачата се зае частна охранителна фирма — средно голяма, дискретна, пълна с бивши федерални агенти и шпиони, които от време на време предоставяха услуги на Капитол Груп.

Инициалите й не означаваха абсолютно нищо, но като че ли звучаха добре. Беше една от многобройните частни фирми във Вашингтон, процъфтяващи след рязкото нарастване в търсенето на тайни услуги и операции след 11 септември, които лесно потъваха в сенките между работата за правителството и работата за частния сектор. Капитол Груп беше вторият по големина клиент на тази фирма след правителството. Сега правителството можеше да почака. Копоите зарязаха всичко и обещаха бързи резултати.

Да открият Джак щеше да е детска игра — поне така си мислеха в началото. Най-напред се насочиха към Ню Йорк, по-специално Манхатън, където обикновено отсядаха младите несемейни милионери. За всеки случай обаче претърсиха и останалите райони. Откриха единайсет души с името Джак Уайли. След два часа проучване на кандидатите десет отпаднаха — шестима бяха женени, за двама се грижеха в старчески домове, един лежеше в затвора, един бе в болница и умираше от СПИН.

Джак Уайли номер единайсет живееше в Куинс.

Куинс! Нямаше как това да е онзи Джак Уайли. Никой уважаващ себе си неженен милионер не би допуснал да го видят, че живее там. Затова бързо се отказаха от по-нататъшно проучване, за да не губят повече време.

Още сили бяха хвърлени в издирването и сега то включи Северен Джърси, Лонг Айланд и окръг Уестчестър — обикновените обиталища на заможните нюйоркчани.

В началото поемаха само по улици без изход. После се появи телефонен номер заедно с адрес.

Изглеждаше както трябва и миришеше както трябва. Локалният телефонен код говореше за големи пари. Все пак трябваше да са сигурни.

Сътрудничка от фирмата се обади на секретарката на Джак в „Колдрон“, на две преки от Уолстрийт, и се представи като куриер за бързи доставки.

— Имаме пратка, на която пише „спешно“. Опитахме да я доставим, но лицето не живее там — обясни тя с тревожен глас. Опаковката от бял стиропор вероятно съдържала някое от прескъпите ястия, които се поръчват по пощата, и което ще се развали, докато мигнеш. — Адресът сигурно е променен — оплака се жената и изрази гласно разочарованието си. — Добре поне че мистър Уайли е дал служебния си телефон с поръчката.

Жената каза адреса, като нарочно размени местата на две цифри. Секретарката веднага я поправи.

Беше той.

Вкараха адреса в компютъра, после посредством чудесата на Гугъл и сателитните му услуги видяха от много високо целия квартал. След още малко пред очите им се появи зърнистото, силно увеличено изображение на покрива на Джак Уайли.

Оказа се, че Джак живее в просторна тухлена къща на два етажа в Румсън — зелено, заможно предградие в Ню Джърси, на една пресечка от река Нейвсинк и на кратко пътуване с ферибот от Голямата ябълка.

Един от бившите федерални познаваше шефа на полицейското управление там. След приятелско телефонно обаждане местно ченге веднага замина да огледа набързо. Направи снимки отпред, после остави полицейската кола и направи панорамни снимки от двете страни и отзад.

Къщата беше изцяло тухлена, на около седемдесет години, с три комина, може би около седемстотин и петдесет квадратни метра, с голям сутерен с отделен вход. Имаше преден и заден вход. На приземния етаж преброиха дванайсет прозорци.

Стикер, залепен в долния ъгъл на един от предните прозорци, показваше, че Джак Уайли ползва система за сигурност на фирма „Вектор“, която — щастливо съвпадение — беше собственост на Капитол Груп.

Друга група, в стая два етажа по-долу, полагаше усилия да изрови всичко възможно за Джак Уайли.

Поръчката беше неясна и без конкретни параметри. Информация от всеки вид и във всяка форма, отнасяща се за Джак Уайли, щеше да бъде оценена. Те обаче познаваха клиента си и бяха наясно, че компрометиращи факти и всякакви мръсотии, доколкото можеха да бъдат открити, щяха да бъдат оценени още повече.

Този екип беше под ръководството на Марти О'Нийл — бивш шеф на отдела за събиране на обща информация, свързана с разследванията, във ФБР. Марти беше легендарен агент с множество полезни контакти в правителството и в частния сектор. Откриването на компромати беше негова специалност и негова страст. Ако разполагаше с две седмици, щеше да открие името на детската любов на Джак, дали е яздил коне, или се е боксирал, предпочитанията му към забранените субстанции, с кого е прекарвал свободното си време, медицинските му проблеми, собствения му капитал, как е гласувал.

Дадоха му само пет часа. Пет кратки, трескави часа, за да изрови колкото може повече подробности и кал. Той обичаше предизвикателствата и се зае да рови с две ръце. Взводът му от помощници се събра и Марти им даде нарежданията си. Телефоните и факсовете заработиха на пълни обороти и информацията потече.

Към един часа Марти разполагаше с резултатите от тестовете на Джак от началното училище до колежа. Информацията, че е бил умно момче, се потвърди категорично. След още половин час ипотеката върху къщата му също се появи на бюрото му — петнайсетгодишен огромен кредит при лихва от пет и половина процента. Къщата му струваше четири милиона. Джак беше платил веднага три от тях и сега дължеше седемстотин хиляди. Никога не беше пропускал, дори не беше закъснявал с плащането на вноските.

Джак не е само умен, но и богат, реши Марти О'Нийл, а освен това е подреден и усърден, умел инвеститор, с нюх за добрите сделки. Последните текущи оценки оценяваха къщата му на девет милиона.

Към два часа, след като поиска да му върнат някогашна много голяма услуга, Марти надвеси доста големия си крив нос над армейското досие на Джак и над това на баща му. Оценките на Джак от началниците му бяха неизменно изключително добри. Всички отбелязваха хладнокръвието му под напрежение, изключителните му лидерски качества, подкрепата и грижите, които полагал за хората си.

Баща му бе служил трийсет и три години, като се бе издигнал от редник до полковник. Бе се пенсионирал, след като два пъти не го бяха повишили в бригаден генерал. Нищо, от което да се срамува — досието на стареца също беше впечатляващо. Починал след продължителна упорита битка с рака, погребан в гробището „Арлингтън“ до майката на Джак, починала пет години преди това от инсулт, който я инвалидизирал и довел почти до коматозно състояние, в което била в продължение на три кошмарни години, през които съпругът и синът й се грижели за нея. Армейската медицинска застраховка покривала сметките й за лечението, докато Джак и баща му не решили да излязат от системата. След това Джак поел големите разходи. О'Нийл дори беше научил номерата на гробовете, в случай че някой реши да провери, колкото и невероятно да звучеше.

До три часа любовният живот на Джак беше разкрит. Стана по обикновения начин. Благодарение на резултатите от тестовете агентите на Марти се свързаха с някогашните му учители, после с приятелите от детинство, а оттам стигнаха и до днешните му познанства. Представяха се като агенти на ФБР. Рутинна проверка с цел осигуряване на достъп до поверителна информация, за какъвто Джак кандидатствал неотдавна, обясняваха с необходимата доза отегчение, сякаш пет пари не даваха за Джак и всъщност никак не им се иска да си пъхат носа в личния му живот. От опит знаеха, че четири от всеки пет души приемаха това за чиста монета. И сега не беше различно, но агентите затваряха телефона на всеки, който искаше да се увери в легитимността им.

Наивността и позоваването на патриотичния дълг почти винаги развързваха езиците. Колко приятно е чувството да петниш някого и да разпространяваш слухове, да очерняш и съсипваш репутации — анонимно, разбира се, и в името на американското знаме.

Появиха се имената на съучениците на Джак, последваха нови обаждания, които дадоха още имена. Старите приятелства пораждаха по-нови и хаосът се задълбочаваше.

Превърнаха стената в голямо табло. Някой го кръсти „Да върнем духа в бутилката“, което предизвика усмивките на преуморените сътрудници. Стените на стаята бързо се покриха с жълти лепящи се листчета и голяма паяжина, която свързваше мрежата на приятелите и бизнес партньорите на Джак. Към пет часа екипът бе събрал толкова много информация, че не можеше да се справи с нея — разполагаха със стотици нишки, които трябваше да бъдат проследени.

Така или иначе, оформи се най-общ профил. Красавец, католик, без засечки в кариерата. Никакви наркотици, никакви медицински проблеми, никакви арести. Джак никога не беше съден, нито пък беше съдил някого. Пиеше — изглежда, предпочиташе хубав скоч, — но никога прекалено. Разказваха се легенди за пиянски вечери в колежа, но само толкова — безобидни забавления и нищо след това. Обичал жените и те него.

Гласувал за републиканците, с едно изключение — негов състудент се кандидатирал за Сената от Ню Джърси. Джак го подкрепил в рамките на законния лимит и дори работил като доброволец за кампанията му. Състудентът се оказал прекалено радикален дори и за псевдолибералите от Ню Джърси и бил отстранен и бездруго.

Данъчната му декларация от предната година, получена без особени трудности и анализирана набързо от финансовите експерти, доведе до следните оценки: без недвижимите му имоти чистите активи на Джак възлизаха между петнайсет и двайсет и пет милиона, вероятно около двайсет. Облагаемият му доход за предишната година беше малко над шест милиона. Инвестираше внимателно и консервативно, като влагаше парите си в освободени от данъци общински облигации. Освен ипотеката за къщата нямаше дългове, не издържаше деца или бивши съпруги.

С една дума след повърхностен поглед, отнел пет часа, се оказа, че Джак е умерено богат, солиден, добре поставен, пълнокръвен здрав американец, който караше тригодишен линкълн (това беше единствената изненада — при този профил би трябвало да кара поне беемве или мерцедес). През целия си живот беше излизал с различни жени, като сериозно бе разредил връзките през последните няколко години. Защо, си оставаше открит въпрос. Красив, богат ерген, който никога не се бе женил. Фактът предизвикваше очевидния въпрос за сексуалната му ориентация. Но той не беше мъж, който не обича компанията на жени. Може би обяснението беше отегчение, емоционални смущения или най-обикновено нежелание. Може би просто ценеше свободата си. Четиригодишната му връзка в Принстън беше единствената в живота му, оцеляла толкова дълго.

Ако в момента в живота му имаше някаква жена, никой не знаеше нищо за нея.

Освен това Джак притежаваше и малка странна къща на брега на езерото Джордж. Понякога прекарваше там уикендите и всичките си отпуски, доколкото можеха да преценят. Никакви скъпи курорти. Нямаше и ранчо сред пущинаците в Монтана, където да отглежда коне и да се разхожда наоколо с каубойски дрехи и да се прави на Рой Роджърс в прерията. Не посещаваше обичайните места, където се събираха богатите и свръхамбициозните, за да се перчат с най-баровската къща, най-голямата яхта, най-екстравагантната играчка.

О'Нийл беше удовлетворен от обема на събраната информация и много обезпокоен от огромната неяснота около нея. Толкова много характеристики и цветове, а в резултат имаше само скица — далеч не цялостна картина. Липсата на компромати и лоши навици бе особено дразнеща.

О'Нийл не губеше надежда обаче. Какво можеш да изровиш само за няколко часа? Беше сигурен, че ще успее да открие нещо компрометиращо, стига да има достатъчно време. Беше проверявал кандидати за Върховния съд, членове на кабинета, дори няколко висши генерали и адмирали, за които беше нужна проверка за чисто минало. Винаги имаше по нещо. Някаква тъмна тайна. Някакъв скрит живот или жалко сексуално изстъпление, скрита пристрастеност или престъпление, или побъркана леля, скрита на тавана. Ако имаше нещо, а Марти О'Нийл бе сигурен, че има, той щеше да го открие.

Мич Уолтърс получи по куриер сбитото резюме.

След час се получи написана на ръка инструкция лично от големия бос — похарчете каквото е нужно, направете каквото е необходимо, продължавайте да търсите.

С други думи открийте мръсотията или я изфабрикувайте.

Таксито спря, Джак слезе на тротоара и видя дълга, лъскава лимузина, спряла със запален двигател в средата на алеята му. Задната врата се отвори и навън изскочи възрастен мъж със сребърна грива, облечен с елегантен черен смокинг, който уверено и нетърпеливо скъси разстоянието помежду им.

— Бил Фийст — изкряка той, след което пусна огромна усмивка и смачка дланта му с мощна лапа. Джак много бързо престана да брои колко пъти мъжът го потупа по гърба. — Слушай — продължи Бил Фийст и леко се намръщи, — за онова, което се случи тази сутрин… ужасно съжаляваме. Ужасно недоразумение! Какъв тъпак е този Едуард Бланк! Днес следобед го освободихме.

Преди Джак да реагира на новината, мръщенето се превърна в широка усмивка.

— Добре, Джак, какви са плановете ти за тази вечер?

— Ами… нищо особено. Ще си направя нещо за вечеря на микровълновата. Ще гледам новините. След това мислех да седна в кабинета си, за да прегледам офертите, които получих днес.

— Има време за това. Слушай, имаш ли смокинг?

— Да, защо?

— Не ме питай, повярвай ми, ще ходиш на бал. Искам да кажа, буквално. — Пауза, след което усмивката като че ли стана още по-широка. — Между другото смокингът трябва да е черен.

— Не става, мистър Фийст. Утре сутринта имам друга среща.

— Говорим си на „ти“. Естествено, че имаш. Къде?

— В града, но е рано — отговори Джак и поклати глава.

— В полунощ ще си в леглото, обещавам.

— Слушай, оценявам…

— Не ме карай да те моля, Джак. Имам деца и се опитвам да ги издържам в колежа. Разглезени хлапета са. Ако ме изхвърлят, ще се приберат у дома и животът ми ще стане ад. — Замълча и после добави шепнешком, като че ли му хрумна случайно: — Познаваш ли президента?

— Кой президент?

— Хубава работа, Джак, Отиваме в Белия дом. Хайде, обличай смокинга.

Колебанията на Джак моментално се изпариха.

— Дай ми една минута.

След още пет минути той се настани удобно на задната седалка на дългата лимузина, след като сгъна старателно смокинга в багажника. Новият му приятел Бил мушна чаша с уиски и две бучки лед в ръката му.

— „Гленфидих“ с лед — обяви Бил и намигна съзаклятнически. — Любимото ти уиски, нали, Джак?

— Написали сте си домашното — отбеляза Джак и взе чашата.

— Започнахме зле, но ще се реваншираме. Знам, че не пушиш, но би ли взел пура?

— Не пресолявай супата, Бил.

Фийст се засмя. После извади романче с меки корици — вече не можеше да се спре. На първата корица беше нарисуван нечовешки красив мъж с изваяни мускули, увити плътно около жена със замъглен от страст поглед. Момичето беше облечено — или полуоблечено — с невъзможно оскъдни бикини с връзчици. Мъжът беше с още по-оскъдна препаска. Стояха до колене в разпенената вода на бял плаж, огромно оранжево слънце се спускаше леко над райското място. Заглавието, изписано с големи сребърни букви, крещеше повече от красноречиво: „Екстаз в пустошта“.

— Прочетох първите десет глави по пътя до тук — съобщи Бил и тупна книгата. — Тами Албърт, хубавото момиче от снимката на корицата. Ходил си с нея в Принстън, нали?

Джак запази самообладание.

— Как е книгата? Харесали ти?

— Честно ли? — Бил не забави отговора. — Ужасна. Искам да кажа, жалка е, наистина. Жените сериозно ли четат такива сълзливи боклуци?

— Тами може да купи и продаде и двама ни. Продала е повече от четирийсет милиона екземпляра.

— Сериозно?

Джак се усмихна.

— В колежа мечтаеше да напише големия американски роман. Явно е променила решението си. — Джак замълча за момент. — За какво е всичко това, мистър Фийст?

— Наричай ме Бил. Тази вечер няма да говорим за бизнес. Тук съм, за да изкупя грешката от тази сутрин.

— Няма да е лесно.

— Не съм си и помислял подобно нещо.

— Е, тогава покажи най-доброто, на което си способен.

Голямата лимузина се промуши през оределия трафик от пиковия час и полетя към летището. Фийст обработваше Джак като професионалист — брътвежите, шегите и скочът не секваха нито за миг. След десет минути Джак стана „Джак, момчето ми“. След двайсет ръката го заболя от стискане и масажиране.

Най-доброто, на което Бил беше способен, се оказа един Боинг 747 на летище „Титърбъро“, зареден с гориво и готов за полет. Наоколо имаше цяла армада корпоративни и частни самолети, сборище от лиъри, гълфстрийми и ембриъри. До 747 всички изглеждаха евтини като военновъздушните сили на страна от Третия свят. Отстрани на машината с големи златни букви беше написано „Капитол Груп“, за да знаят всички на кого точно да завиждат.

Бил изтича нагоре по стълбата и затанцува из просторния салон, като че ли самолетът беше негов. Вътре имаше само осем места, голяма конферентна маса, гигантски плосък телевизионен екран, два компютъра и лъскав бар от дъбово дърво. Самолетът беше проектиран да побира стотици пътници, но този тук беше изкормен и натъпкан с достатъчно лукс, за да удовлетвори прищевките на осем души.

— Често се използва за презокеански полети — обясни Бил, като че ли някой искаше това от него. — Ние, в Капитол Груп, се грижим за хората.

Като спомена грижите за хората, той посочи две изумителни млади жени — брюнетка и блондинка, седнали на две от местата.

— Джак, това са Ева и Елинор — представи ги Бил и махна с ръка.

Невъзможно беше да се каже коя беше по-привлекателна. Стройни, с голи рамене, и двете бяха убийствени. С невероятно дълги крака, високи скули, сини очи. Щеше да е чудо, ако тежаха повече от сто килограма заедно. Роклята на Елинор беше без гръб, а на Ева — почти без предна част.

Брюнетката Ева стана грациозно от стола си и се приближи до Джак с протегната ръка и ослепителна усмивка — свидетелство за изключително талантлив стоматолог.

— Мисля, че ти и аз тази вечер ще сме заедно. Нали не възразяваш?

Преди Джак да успее да си направи погрешен извод, Бил обясни:

— Партито, на което отиваме, е за двойки. Ева е счетоводител в Капитол Груп, ако можеш да повярваш.

Джак не повярва — самата мисъл такива крака да се похабяват в пресмятане на числа звучеше глупаво. Все пак той кимна и каза:

— Не възразявам, ни най-малко.

И как би могъл?

Ева се престори на успокоена, като че ли имаше и минимален шанс Джак да остане разочарован.

В момента, в който седнаха на местата си, самолетът се плъзна гладко по пистата, издигна се и набра височина. Изневиделица се появи усмихната млада жена в синя униформа. Носеше поднос с четири чаши шампанско и голяма сребърна купа с черен хайвер. Бил намигна на Джак.

— Наистина държим да се извиним за тази сутрин.

Джак пръв отпи глътка от чашата си. Нямаше етикет, но по изобилието енергични мехурчета можеше да се съди, че става въпрос за над сто долара за чаша. После гребна с крекер от хайвера и вдъхна аромата. Хайверът беше толкова пресен, че се пукаше шумно, докато го дъвчеше.

Ева протегна ръка към купата през Джак.

— Казаха ми, че си играл лакрос в колежа — каза тя, за да завърже разговор.

Джак кимна.

— И аз. Харвард, хиляда деветстотин деветдесет и девета година.

Не само беше учила в Харвард, както се оказа, но и в бизнес училището. Ева спомена няколко имена на професори, които Джак би трябвало да познава. После се оказа, че и тя е дете на военни и е играла в „Ол-Америка“, първи състав.

Флиртуваше безсрамно и се усмихваше и на най-малкото подобие на хумор. Биографиите им бяха почти еднакви — деца на военни, магистратури по бизнес администрация от Харвард, звезди в лакроса и милиони общи интереси, които трябваше тепърва да бъдат откривани и изучавани.

Поредната прекрасна двойка, събрала се благодарение на чудесните грижовни хора от Капитол Груп. Над Делауер вече разменяха имената на военни бази, в които бяха живели с родителите си, а Ева му разказваше смешни истории за легендарен професор от бизнес училището, който няколко пъти я бе гонил от аудиторията.

Оказа се един от любимите преподаватели на Джак. Човек никога не знае.

Трийсет минути след като лимузината потегли, трима мъже, облечени в черно, с ръкавици и маратонки, се промъкнаха тихо до задната врата на къщата на Джак. Вратата водеше към сутерена и, както ги бяха предупредили, беше заключена. Един от мъжете огледа бравата за момент, после извади комплект шперцове и намери най-подходящия. Вратата беше отворена след по-малко от минута.

Алармата бе свързана директно с местния офис на „Вектор Секюрити“ в Ред Банк, на около двайсет минути оттам.

Единият от тримата, специалистът по електроника и алармени системи, дори не погледна системата. Да пищи колкото си иска. Нощните дежурни в офиса бяха получили нареждане директно от централата да не обръщат внимание. Проби, поискани от собственика — така поне им бяха обяснили. Изключиха я малко след като се задейства.

Тримата мъже се качиха по стълбата, спряха и огледаха обстановката. Огромна къща за ерген. И много добре обзаведена, с мъжки вкус, който им допадаше — черна кожа, дървена ламперия, тежки мебели, интериор, на който една жена гласно би се възхитила, но мислено би кроила планове как да смени всичко с бяло и розово веднага щом се нанесе.

Спряха за момент, изпълнени със завист от огромната дневна на Джак — солидна висока камина, тежка маса за билярд с богата резба, огромен плосък телевизор на едната стена.

— Затова хората стават богати — отбеляза един от тримата и всички се засмяха.

После той се качи на горния етаж и се зае да оглежда спалнята и банята. Другите двама се захванаха с огромния кабинет, където трябваше да се свърши истинската работа.

Намериха кафявото куфарче на Джак на пода, мушнато набързо между кошчето за боклук и бюрото. Започнаха от него. Извадиха материалите за фирмата с продукта чудо, после един по един снимаха листата на портативната фотокопирна машина, която бяха донесли. Естествено, книжата по никакъв начин не разкриваха името на фирмата, но какво от това? Те несъмнено съдържаха достатъчно данни, от чийто анализ по-късно щяха да стигнат до него.

Намериха черния бележник на Джак и фотокопираха и него. Агентите от Вашингтон щяха да извлекат още информация и следи. Един от мъжете претърси чекмеджетата на бюрото, другият прерови голямата кантонерка край стената. За щастие Джак беше подреден и организиран тип. Оцениха го. Папките бяха подредени по азбучен ред и по съдържание — зъболекарски прегледи, финансови дела, медицински прегледи, осигуровки и така нататък. Покупките с кредитни карти от последните три години, както и данъчните му декларации за този период също бяха фотокопирани.

О'Нийл им беше дал подробен списък какво да търсят. Удивляваха се, че Джак Уайли ги беше улеснил толкова много.

Мъжът на горния етаж приключи със спалнята. Не откри нищо интересно, нищо инкриминиращо. Място за спане — нищо повече. Канеше се да премине към банята. На нощното шкафче видя черно-бяла снимка в сребърна рамка на офицер от армията и красивата му съпруга. Несъмнено родителите на Джак.

Нямаше обаче снимки на други жени, което потвърждаваше хипотезата, че понастоящем Джак не бе ангажиран.

Влезе в банята и напъха месестия си нос в тоалетното шкафче. Започна да тършува. И тук нямаше нищо интересно освен обикновените неща — бръснарски принадлежности, паста и четка за зъби, вода за уста, шампоан. Най-силното лекарство беше шишенце аспирин — неотваряно, със срок на годност, изтекъл преди две години.

Продължиха да търсят още два часа. Всяко нещо, до последното кламерче, оставяха така, както го бяха намерили. Бяха професионалисти. От присъствието им щяха да останат само две следи. Преди да се измъкнат през задната врата, специалистът по електроника монтира бръмбари във всички телефони на Джак.

Другите двама щяха да оставят в скъпия гараж за три автомобила торба с два килограма и половина марихуана върху рафт зад чувал с пръст, който Джак можеше да не докосне никога. Определено нямаше да го направи преди пролетта. Нещо като застрахователна полица — действаше безотказно.

Ако се наложеше да се използва — добре.

Ако не, щяха да се промъкнат по-късно и да я приберат.

В момента, в който боингът спря пред частния терминал на летище „Роналд Рейгън“, друга дълга черна лимузина се спусна напред и спря до самата стълба. Джак, Бил и двете момичета се настаниха вътре със смях заради поредната шега на Бил. Той се зае да разпределя питиетата, преди да потеглят. Пиеше солидно и водеше Джак поне с три на едно, но очевидно имаше сериозна практика зад гърба си, защото не му личеше. Последва кратко пътуване, после спряха пред входа към страничния паркинг на Белия дом. Бил свали стъклото и показа някакъв вълшебен пропуск на униформените охранители.

— Благодаря, Ърл, Томи — поздрави ги натъртено Бил, когато ги пуснаха да минат без повече суетене.

— Радвам се да ви видя пак, мистър Фийст — едва успя да отвърне единият, преди черната лимузина да потегли.

— Бил си тук и преди — отбеляза Джак.

— Работех при двама различни президенти — отбеляза Бил в очевидно неискрен опит да бъде скромен.

Млад офицер от флота, накичен с достатъчно медали и отличия, за да потопи боен кораб, придружи четиримата горе по широк коридор и ги въведе в просторната официална трапезария, в която стотина скъпо облечени гости вече се бяха събрали, опитваха питиета, тъпчеха се с ордьоври и разговаряха на важни теми.

Ева и Елинор веднага привлякоха вниманието на всички мъже в залата. Те бяха най-младите гостенки, най-чаровните и най-пестеливо облечените и изпълниха с възхищение половината зала.

Другата половина видимо ги ненавиждаше.

В единия ъгъл Джак видя държавния секретар, министъра на отбраната и председателя на Съвета на обединените началник-щабове, седнали заедно с жените си. Вдясно от тях очилатите мъже, които шепнеха помежду си със сериозни лица, бяха или съдии от Върховния съд, или съвършени имитации.

Бил и Елинор се отделиха и оставиха Джак и Ева да пият, да разговарят и да се дивят на невероятния факт, че се намират в Белия дом.

Бил незабавно се впусна в енергична обиколка и буквално затанцува из залата — стискаше знатни ръце, правеше комплименти на дамите, прескачаше от група на група и оставяше след себе си звънък смях.

Ако го правеше, за да покаже на Джак с кои хора той и съответно момчетата от Капитол Груп са в такива сърдечни отношения — изпълнението му беше наистина впечатляващо. В един момент Ева посочи някаква знаменитост.

— Кой е онзи едрият, с когото говори Бил? Не е ли кинозвезда или нещо подобно?

— Струва ми се, че е губернаторът на Калифорния — отговори Джак.

— А жената до него? Лицето й май ми е познато.

— Вляво е министърът на правосъдието. Другата, хубавата блондинка, е стажантката, с която спи президентът.

— Шегуваш се, нали? — попита Ева и се вгледа по-внимателно в жената.

— Да, а ти можеш да престанеш, Ева. Това място е безобразно натъпкано с известни хора. Разбирам. В момента, в който се досетят, че мястото ми не е тук, ще трябва да започна да сервирам на масите.

— Не знам за какво говориш.

Джак се усмихна.

— Цяла нощ ли трябва да ме обработваш, или можем да се позабавляваме?

Вместо да се преструва на смутена, Ева се засмя.

— Толкова ли ми личи?

— Усетих те, откакто каза „здрасти“.

— Обидена съм — каза тя и се усмихна закачливо, видимо облекчена, че може да изостави задълженията си.

Тогава влязоха президентът, първата дама и още една двойка. Военният оркестър в ъгъла засвири марш и могъщите хора в залата започнаха чинно да се придвижват към опашката за ръкуване. Джак дочу някой да казва, че с президента и първата дама били кралят и кралицата на някаква страна, чието име не чу, но в нея, изглежда, хората бяха високи, слаби като скелети и с ужасен тен на лицата.

Кралската двойка стоеше и пристъпваше нервно от крак на крак, без да полага никакво усилие да прикрие смъртното си отегчение.

Ева сграбчи Джак за ръката и го задърпа към опашката. Попаднаха между известен кинопродуцент и симпатичен намръщен сенатор, който се бе кандидатирал срещу президента и бе загубил. Кампанията се бе оказала дълга и гадна. Заедно двамата бяха регистрирали най-ниската избирателна активност в историята. Беше най-скъпата, а по общо мнение и най-скучната кампания, провеждана някога.

Имаше само една възможна причина, поради която сенаторът бе поканен тази вечер — да се даде възможност на президента да тържествува със злорада усмивка.

И плъзналите слухове за любовния живот на сенатора се оказваха верни. Той тихомълком игнорираше всичко и всички — освен дългите крака и възхитителното дупе на Ева. Филмовият продуцент на свой ред започна дълъг, кипящ от възмущение монолог за ситуацията в Свазиленд. Неизвестно пигмейско племе бе застрашено от измиране от също толкова неясна болест, чието име продуцентът всеки път произнасяше различно.

— Ако американците не бяха толкова безразлични към света — жалваше се той, — би могло да се изнамери чудодеен лек. Ако не бяха американският егоизъм и скъперничество, племето можеше да бъде спасено. Всъщност единствената причина да съм тук тази вечер — сподели той достатъчно силно, за да го чуят всички — бе да доведа ужасяващия проблем до вниманието на Белия дом.

— Цяло племе! Какъв ужас! — възкликна Ева и ощипа Джак по ръката.

— Нали!? — изсумтя продуцентът, чието лице вече беше почервеняло. — Цяла родова линия загубена завинаги! Каква ужасна загуба!

— Може би трябва да направите филм, за да може целият свят да забележи проблема — предложи Джак, като едва се сдържа да не се разсмее.

Продуцентът се намръщи.

— Наистина, но… уви… такъв филм няма да може да си възстанови разходите.

— Колко тъжно — отбеляза Джак искрено.

Учтиво, но категорично избутаха продуцента след ръкостисканията, така че той не можа да обели нито дума за нещастното пренебрегнато племе и убийствения микроб. И просто така, цяло едно племе отиде в кошчето на историята.

След това дойде ред на Ева — никой не я побутваше и не я караше да бърза. Всъщност президентът й отдели поне десетина допълнителни ръкостискания с усмивка, от която челюстта му едва не се изкриви.

После дойде ред на Джак да стисне най-силната десница на света.

— Радвам се да се запознаем — каза президентът, като се ръкува енергично.

— Удоволствието е мое, сър — отговори Джак и опита елегантно да измъкне дланта си.

Президентът не го пускаше. Наведе се напред.

— Хей, нали ти си онзи с магическото мазило, за което чувам напоследък?

— Всъщност това е…

— Джак, нашите момчета мрат като добитък там някъде.

— Да, сър, знам.

— Трябва да им доставим това нещо възможно най-бързо.

— Убеден съм, че би могло да…

— Няма да намериш по-добри от Капитол Груп, бъди сигурен.

Свободната ръка на президента се оказа на рамото на Джак и леко го стисна. Усмивката стана по-широка, ръкостискането — по-силно.

— Определено ще помисля за това, сър.

— Помисли, Джак — каза той и изведнъж стана сериозен. После отново пусна кривата дежурна глупава усмивка, която беше негова запазена марка. — Ако мога да помогна с нещо, не се колебай да ме уведомиш.

Джак понечи да каже нещо иронично, но президентът стисна рамото му с отработен жест и го спря. После Джак и Ева се отправиха към масата за вечеря.

— Изненадана съм — обади се Ева, без да стане ясно дали заради срещата с президента или заради факта, че оказва натиск в полза на Капитол Груп.

Всъщност никак не беше неясно.

— Невероятно — съгласи се Джак. Президентът на Съединените щати току-що се беше застъпил за Капитол Груп. Колко ли струваше това?

— Но иначе е прав, да знаеш.

— Значи му е за пръв път — отвърна Джак. — Досега не е бил прав почти за нищо.

— Обещавам да не кажа нито дума повече — добави Ева и улови ръката му. — Капитол Груп наистина разполагат със силата и ресурсите да сбъднат мечтите ти.

— Вярвам ти.

— Ще подпишеш ли с тях?

— Нито дума повече. Още шампанско?

Вечерята беше прекрасна, речите — предсказуемо кошмарни. Президентът мънкаше имената на пъпчивите кралски особи, а те танцуваха до единайсет, когато Джак напомни на Фийст за обещанието му да го върне у дома преди полунощ.

Ева предложи да тръгне с него, но Джак учтиво и твърдо отказа. Благодари на Фийст и в дванайсет и половина беше в леглото си.