Индия

9

Следващите два дни преминаха бавно. Индия редуваше почивката с четене на книжки на буйната компания на децата, които очевидно не бяха способни да стигнат до съгласие по какъвто и да било въпрос. Ако Алексис искаше поезия, Мариан и Андрю желаеха приключенски роман. Ако Андрю искаше история, двете му сестри пожелаваха поезия. Ако Алексис помолеше за „Спящата красавица“, тогава пък другите двама припираха за последната творба на сър Уолтър Скот. Младата жена нямаше опит с деца, но откри, че компанията на поверениците на Торн й доставя огромно удоволствие. Те бяха искрени, неуморно любопитни и способни и тримата да допускат същите гафове, които често се страхуваше да не направи и тя самата.

Междувременно лекарят идваше всеки ден, както бе обещал. От своя страна графът продължаваше да бъде безкрайно приятен, но резервиран домакин. И именно тази любезност — и резервираност — караха гърлото на младата жена да пресъхва и очите й да горят от сдържаните сълзи след всяка среща. След бурната им среща на стълбището, в погледа на Торн не бе съзряла нищо повече от вежливост. Понякога й се струваше, че дори физически изглеждаше по-различен. Като че ли бе изчезнал всякакъв намек за емоции и страст и от време на време Индия се питаше дали буйният им сблъсък не бе плод единствено на нейната фантазия.

С всеки следващ час я обхващаше все по-отчаяно желание да се махне от дома му. На втората нощ, когато старите й сънища се върнаха с разтърсваща сила, тя разбра, че не можеше да отлага повече тръгването си.

Бягаше като обезумяла.

Преследваха я коне, наобикаляха я от всички страни, цвилеха диво из побъркания град. Надалеч се чуваше гърмът на топовете на Наполеон, наредени шест на един срещу войските на Уелингтън. Ранените вече започваха да прииждат в Брюксел, бледи и изтощени, покрити с барут, прах и чернилка. Не бяха многословни, но и не беше нужно. В очите им имаше прекалено много думи, които носеха в себе си ужаса от бойното поле.

Мъжът, когото Индия чакаше, не се появяваше. След като в продължение на дълги часове бе помагала на ранените, налягали в импровизирани палатки, младата жена най-после се бе прибрала и се бе свила на пейката край малкия прозорец, от който се виждаше една от най-оживените улици. И тук бе заспала.

А сега, почти две години по-късно, преживяваше отново същия този сън с цялата му сила. Преживяваше отново нощта в една осветена от луната градина, където хората бяха излезли, за да избягат от жегата и глъчката в претъпканата с народ бална зала. Девлин я бе заварил в момента, в който тя вадеше попадналото в обувката си камъче, и галантно бе настоял да се наведе, за да й помогне да я обуе. Това бе сложило начало на магията, на онзи тип магия, която поразява човек само веднъж в живота. Докато лунните лъчи блестяха в тъмните коси на Девлин и играеха по суровите му черти, върху Индия се бе спуснала пелена от светлина, която галеше меките извивки на тялото й и подчертаваше пълнотата на устните й. Приведен пред нея с коляно върху земята, Карлайл я съзерцаваше безмълвно, поразен от буря от чувствени усещания. Цялото му тяло се напрегна от желание да я има. Извисена над него, Индия си пое рязко и пресекливо дъх, усетила трънчето, забило се в този миг в дланта й. Болката обаче беше незначителна, сравнена с натиска, който оказваше върху сърцето й някакво невидимо менгеме; в този момент бе осъзнала, че гледа в очите мъжа, когото щеше да обича вечно.

Сънят я носеше върху крилете си, припомняше й буйни откъси от седмиците, които бяха прекарали заедно в Брюксел. След това дните започнаха да преминават край нея като в мъгла. Младата жена се изви рязко при спомена за мига, когато се бе взряла в тревожния поглед на своята хазяйка. „Извинете — бе рекла на своя припрян френски тя. — Някакъв офицер иска да ви види.“

Индия бе полетяла надолу по стълбите, само за да спре рязко, когато видя пред себе си не Дев, а един от неговите колеги.

Очите му блестяха, лицето му бе покрито със сажди, но въпреки това офицерът взе ръката й и я целуна галантно. „Разполагам само със секунда — бе рекъл с извинителен тон той. — Трябва да тръгвам веднага след това. — Пръстите му увеличиха натиска си върху ръката й. — Съжалявам, но той искаше аз да ви кажа, ако се случи нещо. Аз бях с него, когато започна нападението. Видях коня му да пада, а после сабята да пронизва гърдите му. Никой не би могъл да оживее след подобно раняване.“

Ушите й забучаха диво. Стаята внезапно започна да се накланя. В следващия миг всичко около нея потъна в мрак.

Сега, както през толкова много нощи преди това, Индия отново преживяваше същия ужас от загубата на човека, на когото бе отдала сърцето и живота си. Спомените я бяха приковали към леглото, докато тя протягаше сляпо ръце към едно бъдеще, което никога нямаше да има, и щастие, което не можеше да забрави.

Скрит в полумрака, Девлин Карлайл наблюдаваше как Индия се мята неспокойно в съня си. Беше покрит с прах и уморен от дългите часове върху коня, но не устоя на изкушението да й хвърли един поглед преди да отиде да си почине на свой ред. Прекара ръка през косите си; намръщи се на неустоимото си желание да я вземе в обятията си. Топлината на тялото й щеше да му подейства успокоително.

Девлин обаче знаеше, че не трябва да си позволи да я докосне отново. Вече на два пъти едва не се бе издал. Всяка следваща грешка щеше да изложи и двама им на още по-голяма опасност, а с тях и интересите на тяхната страна.

Но, Господи, как само я желаеше! Нуждата да я притежава както винаги досега бе голяма. Желанието пулсираше в него, горещо и примамливо. Можеше да подуши топлото й ухание във въздуха, нещо, което напомняше виолетки и съвсем слабо — градински чай.

На една от колоните на леглото висеше изпомачканата й сламена шапка с бяла ленена лента на периферията. Колко типично в неин стил беше тя! Красиво изработена, с елегантни пропорции; всичко бе премерено така, че да бъде удобно за употреба.

Ставаше му все по-трудно да се бори с изкушението. Приближи се още, взе неспокойните й пръсти и притисна устни към дланта й; искаше му се да направи много повече от това.

Но не можеше да си го позволи. Изтощението намаляваше силата на волята му.

Хвърли един последен, изпълнен с копнеж поглед, после се обърна, загърби собствените си мечти и изчезна в нощта така безшумно, както се бе появил.

Луната приличаше на крехка сребърна дъга между полюшващите се завеси, когато Индия се събуди. Чувстваше се изтощена, изпитваше леки болки по цялото тяло. Изправи се бавно до седнало положение, потривайки очи, като опитваше да се освободи от нападналия я рояк спомени.

Някъде отдолу се чуваха гласове. След малко младата жена разпозна ниското буботене на Торн, по-рязко от обикновено. Приближи се до вратата и се заслуша напрегнато.

— Но аз не разбирам защо не. Сега сте свободен. След като проклетата война приключи вече всичкото ви време е свободно.

— Може и така да е, но вашият съпруг е в гроба едва от три седмици, миледи.

— Какво значение има от колко време е мъртъв Фредерик? Никога не съм го обичала, ако имате това предвид. Хайде, милорд. Ще бъде незабравимо. Целунете ме и аз ще ви покажа.

Женският глас звучеше бавно и страстно.

Индия се намръщи; знаеше, че е чувала този глас и преди. Опитваше да го идентифицира точно, когато дочу лаконичния отговор на Девлин.

— Много е късно, лейди Марчмънт. Красотата ви е очевидна, но съм сигурен, че можете да намерите много други мъже, които ще приемат с радост великодушното ви предложение.

Младата жена чу потропване на крак, последвано от трясъка на разбит порцелан.

— Не искам никакъв друг мъж. Искам вас, Торн. А аз неизменно получавам онова, което желая — измърка графинята.

— Не и този път.

— Така ли? Ще видим.

Последва зноен смях и шумолене на коприна.

Огън изпълни очите на Индия. Така значи — прочутата лейди Марчмънт бе спряла погледа си върху Торнуд. Доколкото зависеше от Индия, красивата вдовица щеше да остане разочарована от резултатите на тазвечерните си усилия.

Мрачно усмихната, младата жена вдигна полите на роклята си и се залови на работа.

— Хайде, Девлин, не може да не изпитваш поне известна симпатия към мен. Аз съм млада, страстна жена. Останах самотна и съкрушена след смъртта на съпруга си.

Събеседникът й се засмя мрачно, като опитваше да се дръпне от хватката на силните й пръсти.

— Съмнявам се, че някога сте оставали самотна, миледи. Всъщност дори мисля, че мъжете чакат в редичка, за да се доберат до вашето благоволение.

— Може и така да е, но това не означава, че съм приела когото и да било от тях — прошепна изумителната вдовица. — Поне допреди тази нощ — добави многозначително тя.

В този момент откъм вратата се чу тракане на кофи с въглища и в стаята се появи някакво видение, покрито с мръсотия. Лицето на жената бе покрито със сажди, а косите й бяха прибрани в изпоцапано боне.

Индия придвижи към камината двете кофи, пълни с четки и парцали, като спря само колкото да се поклони набързо.

— А, ето къде сти били двамката. Нема да ви притеснявам. Просто шъ си работя край вас. Не мойм да оставим всичкити тез сажди. Една моя племенница, дет’ работи кат’ прислужница, веднъж не чистила два дни каминити, та после цялото симейство легнало с болни дробове. Тъй, тъй, вий си правети ваш’та работа и ни ми обръщайти внимание. Аз шъ си чистя, ей тук до вас.

Индия прекоси стаята, постави шумно кофите до мраморната камина и започна да вади едно подир друго своите сечива.

Хелена Марчмънт обаче нямаше намерение да упражнява уменията си на съблазнителка пред публика.

— О, това наистина е прекалено! Погрижете се това същество да напусне стаята, милорд.

— Но нали чухте какво каза тя, Хелена. Все пак хигиенните норми трябва да се спазват.

Гневни пламъчета проблеснаха в очите на вдовицата, вперени в мръсната фигура край огъня.

— Отдавна ли работиш като прислужница? — попита рязко тя.

Гласът изпод бонето прозвуча задушено.

— Достатъчно дълго, мис. В Лондон сигурно съм вечи три месеца.

Гостенката присви очи. Наклони глава на една страна с надеждата да види по-добре тази странна, нахална слугиня. Но кой знае как все не успяваше да стори това.

Графът се изкашля.

— Както виждате, Хелена, нашият, ъъъ… разговор е по-добре да бъде отложен.

Вдовицата отвори уста, за да протестира. В този момент едната кофа издрънча току до краката й. В следващия миг към белите й атлазени пантофки се вдигна мазен облак сажди и въглищен прах. Графинята изпищя гневно и отскочи назад, но при това движения прахта се понесе още по-високо и изцапа копринената й рокля.

— Направи го нарочно! — изкрещя остро тя.

— О, моля да ма извинити. Понякогъж ставам наистина непохватна. Туй е зарад’ старити ми кости. Утре шъ вали, не можи да има грешка. Ам’чи да, едва миналия месец казвах на племенницата си…

— Нямаме никакъв интерес нито към теб, нито към твоята глупава племенница — изсъска лейди Марчмънт. — А сега донеси чист парцал, за да почистя съсипаните си обувки.

— О, в никакъв случай ни мога да направя туй, не и сега. Аз трябва да съ грижа за каминити. Не искам цялата къща да съ поболей. И на вас няма да ви съ размини, миледи — не се уморяваше Индия. — Казват, че болестта се отразявала ужасно на вида на една жена. Да, след боледуване може да изглежда измъчена, с посивяла кожа, състарена преждевременно.

Вдовицата отскочи назад с писък, като долепи внимателно длани към грижливо ружосаните си бузи.

Нейният събеседник едва удържа усмивката си.

— Наистина мисля, че е най-добре да си вървите, Хелена. Ще повикам някой от моите камериери да ви изпрати.

Дръпна шнурчето на звънеца за прислугата и икономът се появи след подозрително кратко време.

— Да, ваше височество?

— Лейди Марчмънт си тръгва, Чилтън. Погрижи се за пелерината и ръкавиците й, ако обичаш.

Графинята се завъртя на пети.

— Но аз не съм казвала, че…

Не успя да довърши думите си.

Махагоновата масичка вляво от гостенката се преобърна с ужасен трясък. Кристалните гарафи с бордо, портвайн и уиски полетяха във въздуха, последвани от кристалните си запушалки и съдържанието им се разля върху и без това вече очернената пола на вдовицата.

Тя се развика, като оглеждаше пораженията по дрехата си.

— Тази рокля ми струва петдесет гвинеи. Ще си удържа цялата сума от твоята заплата, чакай само да видиш!

Графът постави твърдо длан върху гърба на лейди Марчмънт и я побутна към вратата.

— Аз ще се погрижа да компенсирам загубите, не се тревожете. Междувременно по-добре побързайте да се приберете у вас. В тази мокра дреха рискувате да се разболеете сериозно от инфлуенца.

— Както и от белодробна зараза — добави с надежда Индия.

Хелена се обърна и измери с поглед прислужницата пред камината.

— Бих се заклела, че нещо в тази жена ми е познато, ако подобно нещо не беше невъзможно.

— И то напълно. — В гласа на Торнуд прозвуча убийствен сарказъм. — Освен ако не сте започнали да общувате с хора от съвсем друга класа, Хелена.

Ядният отговор на вдовицата не се чу, тъй като тя вече бе излязла навън. А Индия Деламиър, застанала до огъня с покрити със сажди ръце, едвам изчака тръгването й, за да даде воля на смеха, който не можеше да сдържи нито миг повече.

— Какво е направила?

Торн се обърна откъм тясното походно легло, скрито на тавана; изражението му бе буреносно. Готвеше се да легне за няколко часа — имаше голяма нужда от този сън — когато Джеймс Харингтън дойде да го потърси през тайния проход.

— Накара Хелена Марчмънт да побегне през глава, ето какво. И трябва да кажа, че никога досега не съм виждал извършването на по-съвършени бойни маневри.

— Графинята позна ли я? Ако я е познала, още призори историята ще се е разчула из цял Лондон.

— Струва ми се, че подобна вероятност няма. Твоята лейди Деламиър бе прикрила прекрасно чертите си под голямо боне и пласт сажди. Изглеждаше истинска повлекана.

Девлин се намръщи.

— Тя не е „моята лейди Деламиър“.

— Така ли?

— Не! — поклати глава младият мъж. — И ако се разбере за това, репутацията й ще бъде съсипана.

— Оставям на теб да й го кажеш; аз лично не държа да имам още едно спречкване. Не и след като едва се отървах от ноктите на Хелена.

Торн се ухили широко.

— Истинска хищница, нали?

— Бях готов да се закълна, че аз съм заек, а тя ме оглежда и взема мярката на козината ми.

— О, не козината ти я е интересувала — отвърна цинично графът.

Херингтън се засмя печално.

— Осмелявам се да се съглася с това твърдение. — Погледна към изцапаните с кал ботуши на своя събеседник. — Бил си в Дувър, нали?

— В Дувър и на още пет-шест други места. Никъде обаче нямах късмет. Изглежда никой не знае нищо за съмнителната група хора, наречена „Аврора“1, която се кълне да създаде нова зора със завръщането на власт на Наполеон.

— Какво възнамеряваш да правиш отсега нататък? Нищо, което да въвлече децата, надявам се. Те са смели симпатяги и не бих искал да им се случи нещо лошо.

— Ще се погрижа да не им се случи. — Девлин свали жакета си с движение на раменете. — Междувременно, струва ми се, ще трябва да дам урок на онази беладжийка горе.

— Алексис ли имаш предвид? — попита невинно Херингтън.

— Не, не Алексис. — Торн сви челюсти и устата му образува права линия. При това движение малкият сребърен белег изпъкна още по-силно. — Говорех за Индия Деламиър, разбира се.

Когато няколко минути по-късно Торн влезе в библиотеката, сребристите му очи изпускаха огън и жупел, а устните му бяха здраво стиснати. Индия стоеше в люлеещия се стол, а лицето й бе обляно със сълзи от смях. Бе успяла да поправи част от хаоса в помещението, но по килима все още проблясваха парченца стъкло.

— Постъпила си глупаво, че си станала от леглото — заяви рязко младият мъж. — Остави това и се качвай горе.

Лейди Деламиър обърна глава.

— Дори постъпката ми да е глупава, именно тя ви спаси от една доста неделикатна сцена, милорд. — Присви устни. — Освен, разбира се, ако предложението на лейди Марчмънт не ти е допаднало. В такъв случай се извинявам, че прекъснах една така прекрасна възможност за прелъстяване.

— Не бъди смешна — озъби се Торн. — Радвам се, че се намеси, но не би трябвало да го правиш с риск за здравето си. Нито пък с цената на твоята собствена репутация. Хелена Марчмънт щеше да разпространи случилото се из цял Лондон, ако при тази ситуация не би изглеждала като пълна глупачка.

— Мисля, че наистина си е такава. Колкото до мен, няма причина за притеснения. Лекарят ти свърши чудесна работа. — Младата жена докосна замислено хълбока си. — Бих забравила напълно за раната си, ако не беше лекото опъване, когато се движа прекалено бързо. Виждаш ли? — Изправи се внезапно, очевидно за да демонстрира казаното. — Що се отнася до моята репутация…

При рязкото движение обаче полата й се закачи на железните пръчки край камината. Полученият отпор я накара да изгуби равновесие и тя се олюля. За част от секундата ръцете на Торн вече я обгръщаха и той я притисна към гърдите си.

Прегръдката му стана по-силна, а сребристите му очи изгаряха лицето й.

— Казвахте нещо за репутацията си, миледи?