Индия

11

Индия слизаше по задното стълбище на къщата на Торнуд. Сърцето й биеше силно до пръсване. Очакваше всеки момент отвътре да се покаже Чилтън или дори самият Торн, с опънато от гняв лице.

Това нямаше значение. Не можеше да стои повече тук. Всеки следващ час рискуваше да получи много по-тежка рана, и то в самото сърце. Колко се бе лъгала с надеждата, че милувката на устните ще накара любимия й да си спомни. Не можеше да забрави болезнено приятните мигове, когато бе стоял над нея и се бе опивал от голотата й. Изражението му бе силно развълнувано, но не защото си бе припомнил нещо или я бе разпознал. Единствено сладострастието го бе изкушило да влезе в притъмнялата тиха спалня.

Каква глупачка беше само! Младата жена вървеше в мрака, без да изпуска бастуна си. Огледа се за някой файтон; най-голямото й желание в момента обаче бе да се отдалечи колкото се може повече от неговия дом. Едва тогава щеше да се тревожи за своята безопасност.

Дочу зад гърба си чаткане на копита. Обърна се нетърпеливо, но след миг раменете й увиснаха.

— Не трябваше да бягаш от мен.

Белегът на Девлин проблясваше на лунната светлина, като се очертаваше ясно върху стиснатите му челюсти.

— Така ли? Да не би да ти се иска да злорадстваш още?

— Обясних ти причините да постъпя така, дявол да го вземе.

— Може би не ми трябват никакви причини. А сега ме остави да си вървя, преди…

В следващата секунда Торн я сграбчи в обятията си, като се приближаваше към екипажа, който бе оставил да го чака на улицата. Кимна вдървено на кочияша и той отвори вратичката.

— Къде ме водиш? — попита Индия, когато любимият й я дръпна вътре и затвори вратата, а после почука на стената на файтона и конете се спуснаха напред.

— Още не съм решил. Очевидно никакви стени не са в състояние да те задържат.

Младата жена замърмори ядосано и го блъсна в гърдите.

— Не можеш да сториш това!

При това движение меките й хълбоци се потриха в твърдите му бедра. Погледът му стана суров.

— Аз съм човек, не светец. — Преглътна напиращата на езика му псувня, пръстите върху раменете й стиснаха по-силно. — Стой мирно или ще съжаляваш.

— Аз вече съжалявам — изсъска младата жена.

В този момент каретата зави по улицата и това движение запрати младата жена в единия край на файтона. Болката в хълбока й я прониза и тя замръзна на място. Девлин се намръщи, присегна се напред и я взе в скута си, за да я предпази с тялото си от неравното движение на колата.

Болката, която Индия усещаше в хълбока бе нищо в сравнение със страстта, която се надигна в нея от интимния натиск на ръцете му и напрежението в бедрата, върху които седеше.

Единственото й желание бе да се отърве от него. Веднага, преди горещината вътре в нея да е станала непоносима.

— Не можеш ли да ме оставиш поне да избягам спокойно?

— Не и така. Можеха да те убият — заяви дрезгаво Торнуд.

— Може би съществуват различни начини да се умре. — Младата жена си пое пресекливо въздух. — Но аз няма да се върна назад. Не можеш да ме накараш да го направя.

В гърдите си усети тежест, която се събираше все повече като утринната зора по норфолкските блата.

— Ще се върнеш. Лично ще се погрижа за това.

— Така ли? В мига, в който се обърнеш с гръб, аз отново ще избягам. Няма да ти бъда затворничка.

— Заради случилото се в спалнята ми ли? Ако причината е това, не е нужно да се тревожиш. Тази сцена никога няма да се повтори, уверявам те.

Студенината в гласа му пришпори гнева на Индия. Нима самоконтролът му бе толкова безупречен, че можеше да я изхвърли от мислите си подобно на въглищен прах от мръсно огнище?

Стисна юмруци.

Някакъв неукротим инстинкт я караше да копнее да научи този твърдоглав непознат, че не е чак толкова недосегаем, колкото си въобразяваше. Тя се премести по-близо до него, движение, останало почти незабележимо поради люлеенето на файтона. Не си направи труда да помисли, а последва гневния си инстинкт. Гърдите й се отъркаха в неговите.

Тялото му мигновено се напрегна.

Това бе обещаващо начало за младата жена. Присви очи, докато преминаваше към следващия етап на своята атака, която се оформяше все по-ясно в съзнанието й.

Пръстите й се плъзнаха по рамената му.

— Какво мислиш, че правиш?

— Подлагам на изпитание решимостта ви, милорд. Та нали ме уверихте, че самоконтролът ви е абсолютен. — Очите й блестяха и опровергаваха грижливо постигнатото спокойствие на тона й. — Така ли е в действителност?

Дланта й се промъкна към тъмните му коси.

— Недей — промълви дрезгаво Торн.

— Къде е всичкият този прекрасен самоконтрол, за който разправяше?

Това бе необмислено и опасно, но в момента на нея не й пукаше. Единственото, което я интересуваше, бе жаждата й да види как самоконтролът на този мъж се пропуква. Може би тогава щеше да зърне истинското му аз, скрито под слоеве резервираност.

— Не надценявайте късмета си, миледи.

Гласът му беше като гранит.

— Страхуваш се, че няма да успееш?

— Не прави това. Така само ще накараш и двама ни да съжаляваме.

Индия обаче вече бе турила капаците върху ушите си, безразсъдна както всички представители на рода Деламиър. Тя беше почти с лице към него, седнала напреки в скута му. Бавно наведе глава, докато лицето й се озова на сантиметри от неговото. Впери поглед в устата му, добре очертана на лунната светлина и сенките. Безмълвно повдигна ръка към гърдите на своя любим.

В този момент планът й започна да дава заден ход, тъй като всеки жест пробуждаше в нея спомени за разгорещените удоволствия, на които я бе научил преди толкова месеци в Брюксел. Преди да осъзнае в каква голяма опасност се намира, тя вече бе изгубила. Онова, което бе започнало като дръзка провокация в крайна сметка се превърна в неукротимо желание.

Погледите им се срещнаха.

— Нямаш представа какво вършиш.

— Много добра представа имам.

— Така ли мислиш? — отвърна пресипнало Торн. Отпусна длан, откри прохладната линия на шията й и плъзна пръсти надолу по нея. Сред напрегнато мълчание си проправи път през слоевете муселин, докато усети топлината на налята, жадна за ласки гърда. Младата жена се раздвижи неспокойно до него. В това време той я разголи още повече за ненаситния си поглед. — Все още ли мислиш така? И това ли искахте от мен, миледи?

Този път в гласа му усети не само желание, а и гняв. Като през мъгла Индия си даде сметка, че бе прекалила.

За момент изпита страх. Бяха сами във файтона, на някаква пуста лондонска улица. Не можеше да се надява на нечия помощ. Всичко обаче й се струваше за предпочитане пред тази празнота. Заслужаваше си да преживее следващите сто години в мъки, но да има тази нощ, в която да знае, че той не я бе забравил.

— Все още ли имаш настроение да викаш опасността?

Точно така се чувстваше тя. И, Господ да й е на помощ, беше в настроение да го има. Така че тя не се отдръпна нито от пръстите му, нито от устните, които ги следваха.

Внезапно се озова огъната върху ръката му, когато устните му обхванаха едното й зърно. Тя изпъшка; желанието я прониза като вихрушка и я остави омаломощена и пламнала.

А Торн чувстваше прекрасно това. Подобно на ловец той обмисляше предварително всеки свой ход, забелязваше всеки момент на слабост в нея. Само с едно движение дръпна роклята й още по-ниско. Ненаситните му устни я хапеха лекичко, караха я почти да вика.

— Щом искате опасност, опасност и ще получите, миледи.

— И… твоята памет ли?

— По дяволите паметта — отвърна дрезгаво младият мъж. — Може би искам онова, което е имал той, онзи мъж, когото не помня. Може би това ми е нужно повече, отколкото би могла да си представиш.

Дланите му мачкаха ханша й. Миг по-късно и ленът, и батистата бяха премахнати от пътя му и той се озова директно пред нейната страст, нежна и отстъпчива под пръстите му.

— Дев, не. Не, докато помежду ни не се появи нещо повече от докосването. Не и преди да си си спомнил.

— Прекалено късно е, миледи. Може би докосването е единственият начин, да върнеш онзи непознат, когото си познавала.

Преди всички онези дълги месеци той бе нежен, сдържан, търпелив, докато й помагаше да се приближи стъпка по стъпка до разбирането на собственото си тяло и всички степени на желанието.

Сега от търпеливия учител нямаше и помен. В тялото си Индия усети ядната линия на неговото желание и разбра, че това не беше учител, а мъж. Мъж, лишен много дълго от близост. Тя самата го желаеше прекалено силно, за да спре сега. Неговото безразсъдство подклаждаше нейното, което и без това обикновено бе съвсем близо до повърхността, готово да изплува всеки момент. Почувства устните му върху шията си, последвани от прекрасно леко ухапване на зъбите му, които оставяха любовни знаци по кожата й. Ръцете й политнаха към врата му и започнаха да се борят с копчетата, които деляха телата им.

Дев обаче беше по-силен. Той разтвори бедрата й, изпъшка тихо, когато усети опияняващата, влажна топлина на нейната възбуда.

— Мили Боже — промълви прегракнало младият мъж.

Тръпка разтърси Индия. Всичко извън файтона — тракането на колелетата, стоновете на вятъра, цвиленето на конете — всичко остана някъде надалеч, пометено от чувствената мъгла, която се бе спуснала над нея. Струваше й се, че се е озовала в някакъв свят на тъмнина и усещания. И тъй като ласките на Дев бяха нежни и бе лишена прекалено дълго време от тях, тя не им се съпротивляваше.

Някъде в мрака се чуха два удара на часовник. Това възкреси в съзнанието на младата жена спомена за един друг часовник, когато двама влюбени стояха и се вслушваха в отмиращия звук на последния удар, здраво сплели пръстите на ръцете си.

— Ще се върна — бе прошепнал Девлин. — Ще те открия, моя неразумна Деламиър, дори ако за това се наложи да мина покрай самия Наполеон.

Младата жена мислеше за тези пламенни слова, вперила поглед в полускритото от мрака лице на Торн. Мили Боже, ами ако това беше вярно? Ами ако той не си спомнеше никога? Какво щеше да стане, ако нейният Дев изчезнеше завинаги и оставеше след себе си само един мъж със своя образ?

— Престани — възкликна буйно тя и отблъсна ръцете му, макар тялото й да не бе съгласно с логиката на нейните мисли. — Не мога, не и по този начин.

Девлин стисна челюсти.

— Да, можеш. Така и аз ще мога да видя какво точно съм изгубил. Ще мога да чуя страстните ти викове. Прекалено дълго очаквах това.

Суровият му тон я накара да потръпне. Този глас сякаш принадлежеше на непознат, а в същото време ръцете му се промъкваха бавно на невероятни места. Как можеше да му позволи подобни ласки? Това щеше да покрие със срам паметта на мъжа, когото бе обичала.

— Не, не по този начин. Не и с теб… като с непознат.

Девлин изруга. В следващия миг пръстите му замръзнаха на място, макар да не се отделяха от нея.

— Непознат ли? — Изсмя се с горчивина. — Но аз още от самото начало ти казах кой съм. Аз съм и в същото време — не съм Девлин Карлайл. Аз съм просто мъж, миледи, попаднал под твоя чар, омагьосан от нежната ти страст. Но ще спра — продължи мрачно той, — ако ми кажеш, че искаш това. Ако ме убедиш.

И зачака, напрегнал тяло, като контролираше внимателно дишането си.

Индия усети издутия му до пръсване член и си даде сметка, че в действителност той не успяваше да се контролира толкова, колкото си даваше вид. В този момент забеляза, че бе поставил ръката си в изключително неудобно и вероятно доста болезнено положение, за да предпази хълбока й от издатината в средата на стената на файтона. Беше го направил по собствена воля, заради нея, въпреки болката, която му причиняваше.

Може и да беше непознат, но той я бе защитил без колебание, без коментари.

Който и да беше този човек, той нямаше да й причини мъка. Беше честен, беше почтен.

Тогава в нея се обади някакъв последен остатък на разума. Индия потръпна, пришпорвана от желанието и от нещо много по-дълбоко от желание. Това може би бяха спомените, колкото мъчителни, толкова и прекрасни, или пък копнежът на едно сърце, срещнало своята половинка. Може би причината нямаше значение.

Младата жена простена тихо и се размърда под дланта му.

Точно този знак бе чакал Торн. Със светнали очи проникна дълбоко в нея; всяка секунда бе заредена до полуда с удоволствие и с безкрайно мъчение.

— Искам те! — промълви пресипнало той. — Тук и сега. Искам да бъдеш нежна и страстна с мен, като излязла от най-бурните мечти на някой мъж. Но това няма да е достатъчно за теб, нали? Ти винаги ще искаш отговори и спомени, които не мога да ти дам. — Стисна зъби, а очите му пламнаха от страст. — Може би този спомен е единственото, което ми е нужно.

Палецът му откри малката пъпка на нейното желание.

Индия извика веднага. Тялото й потрепера, пометено от ослепителна вълна от страст. Той не преставаше да се движи, нежен и опитен. А тя се увиваше около него, приемаше безумното чудо, което нарастваше все повече и повече, докато обхвана цялото й тяло, приело тъмните ласки на някакъв непознат точно така, както тя бе приела него и ослепителната страст, на която я бе научил със съзнанието, че неизвестно защо и как, с него тя беше в безопасност.

Дори тогава, когато кръвта на рода Деламиър кипеше във вените й и последното нещо, което искаше, бе да бъде в безопасност.

Мъжът стоеше в мрака и гледаше към притъмнялата стая на втория етаж. Стаята бе залостена и завесите — спуснати. Светлините в голямата къща угасваха една подир друга. Той обаче все така не помръдваше. Мислите му бяха черни, устата — изпъната в права линия.

Това все още не бе свършило, беше готов да се закълне. Пръстите му пречупиха розата, която бе донесъл от претъпканата с народ бална зала; яркорозовите й листенца му напомняха за млечнобелите бузи на Индия Деламиър.

Листенце след листенце падаха безшумно върху студения калдъръм, за да бъдат след това стъпкани безмилостно под тока на ботуша му.

Скоро и последната награда щеше да се озове в ръчичките му.

Индия отвори очи. Стотици различни емоции се блъскаха в нея, докато се вглеждаше в мургавото лице на Торн, осветени от луната.

Пое си неуверено въздух.

— Девлин, аз…

— Не, недей. — Гласът му беше нисък, напрегнат. Младият мъж стана и седна вдървено върху отсрещната седалка. — Не ме разбирай неправилно. Направих го както заради теб, така и заради мен самия, Принцесо.

— Принцесо?

Гласът й прозвуча несигурно.

— Би могла да бъдеш принцеса. Гордостта на Деламиърови е част от теб, очевидно присъства във всеки твой жест и поглед. Тази нощ обаче имах нужда да почувствам как в теб препуска сляпа страст. Имах нужда да видя дали твоята нежност и твоята страст ще запълнят мълчанието и всички онези тъмни празнини. — Изкашля се. — Тъмнината ти е позната и на теб. Видях я в очите ти.

Индия потрепера.

— Това беше хаосът…

Торн сви силно устни.

— Няма да срамя нито себе си, нито теб, като се извиня за нещо, за което не съжалявам ни най-малко. И въпреки това… — Стисна юмруци и погледна към минаващите покрай прозорците улици, притихнали и безлюдни в последните часове преди зазоряване. — За едно мога да се закълна. Това няма да се повтори. Никога.

Младата жена се изправи бавно.

— Значи всичко трябва да бъде забравено, сякаш никога не се е случвало, така ли?

— Точно така. Няма друг начин. Онова, което стана току-що, не трябваше да се случва… и няма да се случи никога повече. — Внезапно се отдръпна назад. — Ти кървиш отново.

Индия сведе поглед и съзря изненадано тъмното петно на хълбока си.

— Наистина — отвърна механично тя.

Девлин измърмори припряно нещо, смъкна шалчето от врата си и го притисна към раната.

— Не мърдай. Как можах да постъпя толкова глупаво и да… — Поклати глава. — Може би имаш право. Моят дом вече не е безопасно място за теб. — Огледа отново тъмните петънца върху ленената тъкан и се обърна отново към нея. — По-глупав съм, отколкото си мислех — прошепна младият мъж. Надвеси се през прозореца и се провикна: — Карай към дома на семейство Девънам, кочияш. И по-бързо!

Екипажът направи обратен завой и миг по-късно те се носеха на север. Торнуд седеше мълчаливо стиснал устни, без да отделя ръка от хълбока на своята любима.

— Ами ако паметта ти е без значение за мен? — произнесе неуверено Индия. — Ако съм съгласна да те приема и така, само и само да те имам, Девлин Карлайл?

— Но не и за дълго, готов съм да се обзаложа. Достойнството ти е прекалено голямо за подобна постъпка. А и дори ти да си готова да ме приемеш, мислиш ли, че аз бих се съгласил със съзнанието, че мога да ти дам само част от себе си? Със съзнанието, че всяка секунда, която прекарваме заедно, се гради върху лъжи и пропуски, които в крайна сметка ще разкъсат сърцето ти? — отговори с горчивина Торн и протегна ръка, за да хване дланта й. А после я вдигна към устните си с неописуема грация. — Не съм съгласен да бъда като среднощен крадец. Не, за Бога, не и по този проклет начин, когато между нас ще има толкова много празнини.

Екипажът спря пред елегантната градска къща на херцогиня Кранфорд.

След като отвори вратата, Девлин съзерцава дълго своята любима. А после, без да каже дума, я притисна в обятията си.

— Напълно способна съм да ходя и сама.

— Но аз не съм способен да те оставя — отвърна дрезгаво той. — В крайна сметка услугата е съвсем нищожна.

Цялото й тяло бе стегнато, докато той изкачваше стълбите. Сънливият камериер отвори вратата.

— Кой… — Стреснато потърка очи. — Миледи?

— Да, Томас, връщам се отново у дома. Не е нужно да оставаш повече.

— Но, миледи, тече ви кръв!

Младият човек отправи обвинителен поглед към Карлайл.

— Разбира се, че ще кърви. Тя не знае какво означава думата „почивка“. — Девлин усещаше дланта си мокра от кръвта й. — Ще я отнеса в стаята й.

— Но…

Графът не изчака да чуе отговора му. Влезе и се отправи към стълбите. Още не бе изкачил първото стъпало на голямото извито стълбище, когато пред него се изправи с величествен вид икономът.

— Е, човече, къде е стаята й?

Възрастният домоуправител, мълчалив и изпълнен с достойнство, не помръдна.

— Стаята й, дявол да го вземе. Не разбираш ли английски?

Усети, че Индия го дръпна за ръкава и я погледна.

— Не си прави труда — обясни тя. — Днес е вторник.

— Вторник ли? Какво общо има това, по дяволите?

Смръщеното й чело говореше красноречиво какво мисли за езика му.

— Хиляди извинения, Принцесо. А сега ми обясни защо изведнъж денят на седмицата придоби такова значение.

— Ами във вторник Бийч разбира се не говори.

— Разбира се — повтори младият мъж. — Как не съм го знаел? Щом като вашият иконом не благоволява да говори, защо ти не ми кажеш къде е стаята ти?

— Нагоре по стълбите и после вляво.

Девлин обаче едва бе направил няколко крачки, когато пътят му отново бе препречен, този път от една пухкава жена с връзка ключове, които висяха на кръста й.

— Извинете — рече той, — но трябва да се кача по стълбите.

Новопоявилата се не помръдна. Всъщност тя дори не показваше с нищо, че е забелязала присъствието му.

Торнуд понечи да изкоментира събитието, но в последния момент спря. И впери поглед в Индия.

— Не ми казвай. Днес е вторник и тя…

— О, не, причината не е във вторника. — В тона й прозвучаха покровителствени нотки. — Мисис Харисън никога не приема присъствието на мъж след полунощ през втората седмица на всеки месец. Това има нещо общо с някакъв чичо, който й обещал да осигури пътуването й до Антилските острови, където тя трябвало да се срещне с бъдещия си съпруг. За нещастие чичо й умрял от препиване, а неговият наследник й отказал всякаква помощ. В резултат шансът на мисис Харисън да бъде обичана бил пропилян. Подозирам, че тя все още не е простила напълно на целия мъжки род.

— А защо тогава е мисис?

— Просто формалност. Тя не се е омъжвала — обясни младата жена.

Девлин се намръщи. На Индия Деламиър всичко това очевидно й се струваше напълно нормално, но той бе изумен. В неговото семейство се бяха отнасяли към прислугата добре, но безлично. Майка му и баща му никога не бяха правили и най-незначително усилие да запомнят предпочитанията или личната история на слугите.

Едва сега си даде сметка, че той самият никога не бе изпитвал особена привързаност към онези, които бяха прислужвали мълчаливо. Започваше да мисли, че по този начин животът му беше станал доста по-беден.

Запита се какво ли още го очакваше, когато мина покрай неподвижната готвачка и понечи да тръгне по красивото стълбище, което се виеше като спирала към втория етаж.

Но едва бе поставил крак върху първото стъпало, когато гласът на Индия го пресече рязко.

— Не, недей!

Младият мъж я погледна, извил в дъга едната си вежда.

— Какво има пък сега? Не, не ми казвай. Наполеон ви е дошъл на гости и никой друг не може да използва стълбите по време на неговото посещение.

— Разбира се, че не — присви очи лейди Деламиър. — Разбирам — додаде сериозно тя. — Подиграваш се с нашите дребни ритуали. Предполагам, че изглеждат лекомислени за външния посетител. Други вече са ми казвали достатъчно често.

— Не, не бих казал, че са лекомислени. Просто на човек му е нужно известно време, за да свикне с тях. А сега може би ще ми кажеш защо не мога да се качвам по стълбите?

Индия погледна към елегантното емайлирано часовниче, прикрепено към корсажа на роклята й.

— Защото минава дванайсет часа.

Девлин чакаше. Очевидно това трябваше да означава нещо за него, но той нямаше представа какво.

— Почти е време, нали разбираш.

И тя погледна очаквателно нагоре.

Торнуд проследи погледа й. На горната площадка се появи висока фигура, облечена в яркочервената униформена ливрея на дома на херцогиня Кранфорд. Втрещен, Карлайл видя как новопоявилият се преметна крак върху парапета и се спусна надолу по зашеметяващ, абсолютно балансиран начин, от който косите на всеки наблюдател можеха да настръхнат. Само след секунди той вече бе два етажа по-долу. Тук отскочи сръчно и спря пред Индия.

Поклони се елегантно.

— Миледи — прошепна той и се запъти към кухнята.

Едва тогава Девлин забеляза, че слугата накуцваше.

— Някаква злополука ли е станала?

— Албърт и семейството му винаги са работили при нас. Той е придружавал татко при много от археологическите му екскурзии в чужбина. Бил ранен тежко край Сиудад Родриго. Татко повикал най-добрия лекар, но въпреки това той изгуби крака си. Татко настоя да му даде по-лека работа, но Албърт не искаше и да чуе за подобно нещо. И упорито всяка нощ патрулира из къщата, за да осигури безопасността на нейните обитатели. С Иън измислихме този начин, за да го улесним при слизането на всички тези стълби. — Погледна към Торн; изражението й бе по детски искрено. — Така е по-добре за него, какво ще кажеш?

Неспособен да отвърне, граф Торнуд само я наблюдаваше смаян. Беше ли се замислил поне веднъж през целия си живот за хората, които миеха чиниите му, палеха огъня или се грижеха за дрехите му?

Кимна сериозно.

— Да, напълно си права, Принцесо. Системата е много добра. Двамата с Иън сте се сетили много умно.

— Радвам се, че си съгласен. Сега вече можем да се качваме безопасно. През следващите петнайсет минути няма да има никаква активност насам.

Младият мъж повдигна вежди.

— А какво трябва да стане тогава?

— Тогава Албърт се прибира с малката плетена кошница, която сме приспособили за стълбището. Той се справя чудесно и сам с нея, но ще се почувства неудобно, ако го наблюдаваме.

Девлин опита да прикрие усмивката си.

— Разбира се, че не трябва да присъстваме — отговори убедено той.

— Не виждам изобщо защо трябва да ме носиш — додаде Индия. — Напълно способна съм да се кача и сама. Изтече само малко кръв, но хълбокът ми е в прекрасно състояние, уверявам те.

— И дума не може да става. Ще те отнеса горе и ще се погрижа да си легнеш послушно в леглото. И не трябва да мърдаш от него, докато лекарят не дойде да те види утре сутринта.

— О, така ли трябва?

— Да, ще направиш точно каквото ти казвам.

В този момент нещо се отърка в крака му. Пред него се промъкна едра сива сянка и се изпречи на пътя му. „Какво има пък сега?“ — запита се Торн.

Погледът му срещна две хищни зелени очи, дълга широка муцуна и блестящи бели зъби.

Боже мили, това бе огромен вълк, който при това се бе привел, готов за нападение!