Индия

18

Воксхол блестеше като излязъл от някоя вълшебна приказка, осветен от хиляди полюляващи се фенери. Индия и брат й се промъкваха между тълпите в празнично настроение, дошли да се забавляват. В десет имаше концерт, а в полунощ започваха фойерверките. От този момент нататък зрителите обикновено ставаха доста буйни.

В градините на удоволствията в южната част на Лондон имаше тесни алеи сред закътани горички; те осигуряваха усамотение за срещи от по-незаконен тип. Иън обаче умишлено насочваше сестра си към по-осветените алеи сред смеещите се хора, където в студения въздух се носеха звуците на валс.

В един ъгъл, под подредените във форма на звезди фенери, пред тълпа ентусиазирани слушатели стоеше висок мъж с черна атлазена маска на лицето.

— Боже — промърмори Иън, — ето ти херцог Уелингтън, заобиколен от обожатели. Нека да минем от другата страна.

Усмихната, Индия се остави да я поведе нататък. При всяка стъпка чакълената настилка хрускаше под подметките на атлазените й пантофки.

— Запазих места в една беседка малко по-нататък по хълма — обясни младият мъж. — Оттам ще имаме прекрасна гледка към представлението и фойерверките.

В този момент буйна групичка от младоци, очевидно пияни, минаха със смях покрай тях, като се спъваха и залитаха. Иън издърпа сестра си от пътя им.

— Както виждаш това не е място за сама жена — рече мрачно той, особено пък Тъмната алея.

— Никога не съм чувала за нея, но звучи прекрасно и тайнствено.

— В това място няма нищо прекрасно; дяволски опасно е. Ако една жена отиде там, със сигурност ще намери онова, което останалите ще предположат, че е отишла да търси там.

Индия изсумтя възмутено.

— Ще ми се да видя как ще се почувства някой от онези пияни хулигани, ако само ме докосне. — Очите й блеснаха зад златната маска, която й бе дала херцогинята и чийто цвят беше в пълен синхрон с ръбовете на широкия й колан. — Помниш ли онзи случай в Египет, Иън? Когато трябваше да задържим цял лагер с номади, решени да вземат всичките ни коне?

Брат й се засмя тихо.

— Как бих могъл да го забравя някога, мъжкаранке? Ти открадна коня на техния водач и избяга, а по следите ти се втурнаха немалко от тях. Едва тогава откриха, че аз съм спънал всичките коне, като съм им вързал краката.

Младият мъж се засмя отново. В това време се появиха две жени, хванати за ръце, облечени с рокли дори още по-прозрачни от тоалета на Индия. По-високата, с лице скрито под дебел слой руж и изкуствена бенка, се ухили съблазнително на брат й.

— За Бога, Иън, не ми казвай, че тези двете са…

— Подозренията ти са верни, Индия. — Той се изкашля. — И мисля, че наистина е време да се раздвижим. Запазил съм маса.

Край тях минаха двама пияни войника и забързаха към двете дами. Щом забелязаха парадната униформа на Иън, те козируваха енергично. Той поклати глава със смях. Във Воксхол, естествено, бяха позволени, дори може би се очакваха, всякакви неофициалности. Всъщност това бе една от характерните за това място черти, които привличаха така масово хората, тъй като тук принцът и просякът можеха да се разхождат заедно. Фантастичните фенери сякаш предразполагаха посетителите да забравят за официалностите и добродетелите. Тук човек можеше да бъде видян и в същото време да остане невидим, тъй като, независимо дали носеше или не носеше маска, случилото се в мрака нямаше да бъде коментирано на другия ден.

В този момент младата жена чу нисък смях, който се носеше откъм една от беседките, богато украсени с дърворезба, където двама влюбени очевидно си бяха направили среща. За миг я прониза тъга при спомена за яростта върху лицето на Девлин, когато си бе тръгнал на Хампстед Хит. Прогони тази мисъл, ядосана на Торн задето нарушаваше отново душевния й мир.

Оркестърът бе разположен на едно от централните места в градината и музикантите вече бяха започнали да настройват инструментите си.

— Какво ще кажеш да се поразходим още малко наоколо и после да заемем местата си в нашата беседка?

— Чудесно — съгласи се лейди Деламиър.

В този момент обаче забеляза нещо, което я смути силно. Три фигурки пълзяха между редиците маси зад сцената с оркестъра. Присви очи, когато зърна светлорусите коси на най-дребната от тях.

Това, разбира се бе невъзможно. Нямаше как да…

Фигурата застана под един от танцуващите фенери и на неговата светлина Индия видя две големи сиви очи и едно много бледо лице.

Лицето на Алексис.

— О, не! — възкликна тя, като се обърна към брат си. — Това са трите деца. Какво, за Бога, правят тук?

Младият мъж смръщи чело.

— Не могат да останат тук, това е сигурно. — Огледа терена зад оркестъра. — Онези трите там ли?

— Страхувам се, че са точно те.

В следващия миг най-високата от сенките се обърна и в нея Индия разпозна Андрю, с почти влачеща се по земята пелерина с качулка. Тя махна припряно с ръка и си отдъхна с облекчение, когато момчето махна в отговор.

— Торн е тук, знаеш ли — рече напрегнато Иън. — Видях го край изкуствената пещера. Беше с лейди Марчмънт.

Сърцето на сестра му спря да бие за момент. Ако видеше децата, той несъмнено щеше да ги накаже сурово, а на нея тази мисъл й бе непоносима.

— Побързай, Иън, за по-бързо можем да минем през Тъмната алея. Все ще намерим някоя празна самотна малка пещера, за да ги разпитаме на спокойствие какво правят тук.

Младият мъж, който винаги си бе падал по рискованите начинания, огледа тъмния гъсталак. След малко кимна.

— Вляво от дъба, струва ми се. Ела, скъпа.

Верни на думата си, след по-малко от пет минути вече се бяха събрали край един осветен от фенерите бълбукащ фонтан, а Алексис се бе притиснала към своята приятелка.

— Казахме й, че това е само една глупава история, но тя не искаше да слуша.

Изражението на Андрю бе много сериозно. Беше изпълнен с любопитство, но обстановката наоколо му беше непозната и сега съжаляваше, че изобщо бе отстъпил пред молбите на сестра си.

— Но защо дойдохте тук? Това място не е безопасно.

— Аз ги накарах — обясни с треперещ глас Алексис. — Трябваше да дойдем да те предупредим. Ти си в много голяма опасност, лейди Деламиър. Аз видях отново оня човек, с белега. Той последва каретата ти, когато си тръгна от „Белгрейв Скуеър“.

— Какъв е този човек, Алексис?

— Той е лош. Понякога го виждам край леглото си. Желае злото на всички и тази вечер е тук.

Индия и брат й се спогледаха набързо.

— Сигурна ли си, че беше истински, Алексис? Не като другите, за които говорихме?

Момиченцето поклати рязко глава.

— Не, не е един от тях. Този е истински. Знам това. — Ръчичките й стиснаха дланите на младата жена. — Трябва да ми повярваш.

— Шт! — рече успокояващо лейди Деламиър и поглади косите на малката. — Разбира се, че ти вярвам и мисля, че и тримата сте много, много смели, щом сте дошли чак тук да ме предупредите. Ще бъда много внимателна, а Иън ще ме предпази. А сега, след като вече знам, трябва да се връщате, преди вашият настойник да е разбрал, че сте се измъкнали от къщи.

В същия момент зад високата дървена ограда около малката изкуствена пещера, се понесе смях.

Това бе смехът на лейди Марчмънт.

Алексис залепи длан на устните си.

— О, той е тук! Той е тук с нея. — Момиченцето погледна разтревожено брат си. — Толкова ще се ядоса, ако разбере, че не сме го послушали.

Момчето очевидно беше силно смутено.

— Най-вероятно ще ни остави на хляб и вода до края на живота ни.

— Още една причина да не ви намира тук — заяви припряно Индия.

— За щастие вече знам какво да направим.

Иън се бе приближил към задната стена на пещеричката и държеше отворена някаква малка врата, скрита зад плета.

— Как, за Бога, разбра за нея, Иън?

Младият мъж присви устни.

— Винаги е по-добре човек да има път за бягство, независимо къде се намира — отвърна бодро той. — А сега вие тримата побързайте. Каретата ми чака недалеч оттук. Ще ви заведа до нея и ще кажа на кочияша да ви закара у вас. — После погледна към сестра си. — Страхувам се, че това означава да те оставя сама за няколко минути. Струва ми се обаче, че зърнах някъде насам Пендлуърт. Ще го потърся и ще го изпратя при теб.

— Не се тревожи за мен. Мога да поставя който и да е пиян негодник на мястото му — отговори твърдо Индия. — Ти се погрижи за децата.

— Но мъжът с белега. — Алексис потръпна. — Той е тук! Трябва да бъдеш много внимателна.

Младата жена потупа детето по главичката.

— Ще бъда, скъпа.

Бръкна в чантичката си и извади от нея красиво изработен пистолет със сребърна и златна декорация.

Лейди Деламиър се усмихна, когато Андрю изсвири възхитено.

— Не мислите, че ще дойда неподготвена на подобно място, нали? Та кой в крайна сметка ще защити големия ми широкоплещест брат от всички жени, които биха опитали да го отмъкнат.

В другия край на сцената за оркестъра Девлин Карлайл наблюдаваше тълпите, дошли да се позабавляват. Лицето му бе скрито под маска от черен атлаз.

— Но аз мога да се закълна, че чух гласовете на децата. Те бяха тук само преди миг.

Хелена Марчмънт зацъка с език и приближи дори още повече пищното си тяло към него.

— Верността е онова, което харесвам най-много във вас, милорд. Но децата няма да се осмелят да дойдат посред нощ на такова място. И ако продължаваш да си въобразяваш, че ги виждаш, ще се почувствам страшно пренебрегната — измърка тя, като нацупи уста.

След малко Торнуд вдигна рамене и се обърна отново към своята спътница.

— Струва ми се, че имаш право. Те не биха се осмелили да престъпят нарежданията ми, особено след като обясних на Андрю какво наказание ги чака след подобно на днешното излизане без позволение от къщи. Е, къде отиваме сега?

Очите на вдовицата светнаха.

— Какво ще кажеш за Тъмната алея? — Започна да си играе с извивката на ухото му. — Би било толкова възбуждащо да се озова там насаме с теб.

Докато младият мъж размишляваше, отнякъде се чу звън на часовник, възвестяващ изминаването на половин час. Оставаше му да чака още толкова до полунощ. Тогава щеше да проследи жертвата си до някой отдалечен край в това място на удоволствията. Дотогава имаше нужда от извинение за своето присъствие и не виждаше нищо по-подходящо от присъствието на жена като Хелена Марчмънт.

— Чудесно, миледи — отвърна той. — Тогава да вървим към Тъмната алея.

— Какво правиш тук толкова рано? Трябваше да се срещнем в полунощ.

Висока фигура в морскосиньо домино чакаше пред високия павилион почти в края на Тъмната алея. Скрит в мрака до него стоеше още един човек.

— Става нещо странно — заяви напрегнато неговият събеседник. — Поставили са стража на всички врати. Бих казал, че кой знае как вестта се е разнесла.

— Глупости. Както обикновено само си въобразяваш несъществуващи проблеми. — Мъжът понижи глас. — А сега ми покажи онзи диамант.

Двете фигури се приведоха по-близо една към друга. Чу се шумолене на плат и тогава светлината се отрази в скъпоценен камък с дебелината на два човешки пръста.

— За Бога, това е той. — Мъжът в морскосиньото домино се приведе още по-близко; гласът му бе пресипнал от вълнение. — Направили сте го. Как успяхте да ги измъкнете от Франция?

— Това е моя работа. Твоята работа е да се погрижиш те да попаднат при когото трябва тук, в Англия.

Човекът с доминото се взираше в безценния розов диамант и в пламъчетата, които проблясваха от красивите му фасетки.

— Аврора. Камъкът, без който императорът никога няма да бъде видян. — Погледна събеседника си. — Къде го намери?

— Подробностите не те засягат — отвърна лаконично той. — На Ватерло беше истински хаос, а в такъв момент много неща минават незабелязани. Когато стана ясно, че няма да победим, някои от нас се сетиха да вземат нужните предпазни мерки. А сега възнамеряваме да се погрижим за реставрацията на нашия император. Във вашата страна доста хора проявяват симпатия, в това число дори дъщерята на принца-регент.

— Така е. Лично съм я виждал. Тя е възмутена от начина, по който се отнасят към човека, доскоро държал под своя ботуш цяла Европа. Да, с помощта на нужните стимули може да я убедим да ни помогне. И този диамант ще ни помогне да намерим въпросните стимули. — Погали скъпоценния камък внимателно, почти нежно. — Къде са останалите скъпоценности?

— В един кораб, пуснал котва в Темза.

— Къде в Темза?

— Точно местонахождение ще си остане моя тайна дотогава, докато не изпълниш твоята част от сделката. — Мъжът, който стоеше в сянката, се намръщи. — А какво ще кажеш за Торнуд? Говори се, че държал под око всички пристанища заради диамантите.

— Торнуд е глупак. Ако застане на пътя ми, просто ще го убия, както направих с онази глупава английска двойка в Брюксел. Иска ми се само да бях се отървал и от децата.

Докато говореше, човекът с доминото се обърна леко. Лунната светлина падаше през потрепващите листа на дъба и за момент освети белега на устата му. Той бе изключително висок, с широки рамене и тежко, мускулесто тяло. Когато говореше гласът му правеше впечатление с пълната липса на емоции в него.

— Ами децата? Видяха ли те последния път?

— Невъзможно. Бях се скрил много добре, а и в момента си имаха по-голяма грижа — току-що бяха открили окървавените си майка и баща. Не, няма да могат да ме разпознаят. А докато Торнуд открие следите ми, нашият император вече ще се е върнал там, където му е мястото, т.е. на трона, начело на цяла Европа. — Мъжът се усмихна, протегна ръка и взе една чаша, пълна до ръба с шампанско. — В такъв случай — да пием за великия човек. Дано победите му отново да огласят Европа.

Диамантът светна в другата му ръка.

— За императора — поде неговият събеседник.

Едва бяха чукнали чашите си, когато в близкия храсталак се чу диво шумолене. Някаква космата форма се спусна оттам. С вдигната опашка животното прекоси масата, събори бутилката с шампанско и грабна безценния розов диамант, на който се възхищаваха двамата мъже.

И изчезна.

Индия се наслаждаваше на гледката на танцуващите по върховете на дърветата фенери, когато на входа на тихия павилион, заобиколен от висока ограда, се появи слуга в ливрея.

— За вас, миледи — рече той, като постави поднос върху масичката пред нея. — Шампанско. Изпраща го мъжът в униформата.

Значи Иън все пак не беше забравил, че тя го чакаше тук. Младата жена се усмихна и благодари на сервитьора. Лекият сладък аромат на напитката достигна до носа й. Беше внесено контрабандно, разбира се. Тези дни от Франция не можеше да се изнесе хубаво вино по друг начин; това бе естествен резултат от войната.

От съседния павилион се разнесе нисък смях. Лейди Деламиър отпи от шампанското с усещане за особено безпокойство. Лек вятър погали бузите й. Улови се, че би искала някой да сподели радостта й от красивата вечер.

Това бе последният й спокоен момент.

— Стори ми се, че ви видях насам. А с вас — и онези проклети хлапета. — Лейди Марчмънт, бляскава в яркочервен атлаз, който обгръщаше тялото й като втора кожа, наблюдаваше Индия откъм пролуката в стената. Великолепната рокля беше в контраст с тена на лицето й и го караше да изглежда по-бял, като подчертаваше грижливо нанесеното върху тънките й устни червило. Вдовицата се усмихна студено. — И не мислете да ми се изплъзвате, скъпа. Ако чакате брат си, знайте, че в момента е зает. Принцът регент го заприказва край сцената и не се съмнявам, че няма да го пусне още няколко часа.

Младата жена се намръщи. Значи ето какво бе задържало Иън. Разтегна лице в една напълно неискрена усмивка.

— Деца ли? Не разбирам за какво говорите. О, струва ми се, че забелязах някакви палавници край вратата, но…

— Много добре знаете за кои деца говоря — изсъска натрапницата. — За невъзпитаните повереници на Торнуд. Когато ги видях да се промъкват из градината, реших да ги проследя.

Индия се засмя безгрижно.

— Страхувам се, че очите ви са ви изиграли лоша шега, миледи. Тук при мен няма никакви деца. — Размаха небрежно ръце. — Сама можете да се убедите.

Хелена Марчмънт се огледа подозрително. След това се наведе и надникна под масата. Когато се изправи, лицето й бе изкривено от гняв.

— Не мислете, че ще ме измамите, лейди Деламиър. Вие и цялото ви семейство си мислите, че сте нещо повече от останалите, но се заблуждавате. Някой ден на висшето общество ще му писне от вашата ексцентричност и ще ви поставят на мястото. Аз лично с радост ще стана свидетелка на подобно събитие. А дотогава съм твърдо решена да запазя онова, което е мое, а това, което е мое, е Девлин Карлайл.

На Индия й се стори, че нещо горещо и остро изгори гърлото й.

— Нямах представа, че Девлин е нечие притежание. В крайна сметка той е голям човек с нормален интелект.

— Но вече е зает. Обеща да се ожени за мен щом уреди въпроса с онези невъзпитани деца.

Лейди Деламиър стоеше неподвижно, стиснала в длан студения кристал. Нима това бе истина? Възможно ли бе Дев да е обещал брак на друга жена? Та той бе женен за нея!

Ръцете й затрепериха от гняв.

— Колко интересно. Да не би от мен да се очаква да отправя поздравления?

Вдовицата се изсмя хладно.

— Надали. Но вие ще престанете да се месите. Торнуд ви мрази след случилото се при излитането на балона. Прекалено е горд, за да понася да го правят на глупак. Като изложихте на опасност децата, вие сама забихте последния пирон в собствения си ковчег. — Лейди Марчмънт отметна глава; очите й блеснаха, когато прокара длан по бляскавата си рокля. — Очаквам съобщението да се появи в „Газет“ идната седмица. А дотогава, лейди Деламиър, стойте далеч от лорд Торнуд.

— Така ли трябва да правя? — Индия не помръдваше, смазана от ярост. Нямаше да позволи тази жена, която стоеше много по-ниско от нея по произход и още по-ниско — по възпитание, да й дава заповеди. — Ще видим. А сега, ако сте свършили, сигурно съм свободна — току-що си спомних за една уговорена среща.

Вдовицата разпери пръсти и червените й нокти се забиха в ръката на нейната събеседница.

— Обещайте, че ще стоите по-далеч от него. В противен случай ще бъда принудена да се отнеса доста сурово с вас.

Лейди Деламиър се освободи от хватката на натрапницата и се засмя тихо.

— Трябва да сте доста несигурна относно влиянието си върху този мъж.

— Ни най-малко. Просто предпочитам да се застраховам малко — отвърна троснато вдовицата. — А ако не се подчините, ще се погрижа всички да узнаят за позорното ви поведение по време на излитането на балона днес. Както и за маскарада, който изиграхте като прислужница.

Индия се изсмя хладно.

— Да не мислите, че ме интересува какво мислят за мен представителите на висшето общество?

— Не ви ли интересува? — Студените очи насреща й се присвиха. — Затова пък децата ви интересуват. Клюката ще се отрази зле както върху тях, така и върху Торн. Това вече не би ви било приятно, нали?

Младата жена преглътна яда си при вида на триумфиращия поглед на нейната съперница.

— Ако Девлин разбере, няма да те похвали за стореното.

— Но той просто няма да разбере. Достатъчно съм умна, за да не му позволя да научи къде е източникът на мълвата — отвърна с меден глас вдовицата. — Всичко ще започне като анонимни слухове. Разбира се, когато чуя какво се говори около мен, аз ще се направя на възмутена, че някой може да бъде толкова студеносърдечен, та да критикува три очарователни и невинни деца.

Сега в гласа й се долавяше ясно жестока насмешка.

Едва сега лейди Деламиър си даде сметка колко черна бе душата на тази жена, способна на всякакво зло. Обхвана я безпокойство. В този момент зад гърба си чу някакъв шум.

Графинята отскочи разтревожено назад.

— Сигурно някакъв плъх. Това проклето място е пълно и с плъхове, и с отрепките на лондонското общество. Напълно ми е непонятно защо Девлин настоя да дойдем тук.

Значи Торн бе този, който бе настоял тази вечер да съпроводи лейди Марчмънт до Воксхол. Индия потръпна от гняв. Нима беше сляп, та да не вижда колко е жестока тази жена?

Размислите й бяха прекъснати рязко, тъй като на върха на единия плет се появи нещо черно и след това скочи върху една от близките масички. Масата на Индия се залюля и чашата с шампанско полетя към земята. Миг по-късно някакво тъмно, космато тяло разсече въздуха и се приземи върху сложната, украсена с пера фризура на лейди Марчмънт.

— Махай се от мен! — Вдовицата се завъртя диво, като размахваше ръце във въздуха. — Това е плъх, сигурна съм. Ще умра, знам го. Махнете това ужасно нещо от мен!

Новопристигналият обаче бе само една малка кафява маймунка с червено жакетче с дебели златни ширити и малка шапчица. Дългата опашка на животинчето потрепваше, погледът му бе див; в момента то изглеждаше далеч по-изплашено от Хелена Марчмънт.

— Това е просто една маймунка. Не е нужно да викате толкова.

Графинята обаче не беше на себе си. Тя вървеше заднешком към оградата в отчаяното си желание да се отърве от нежелания си пасажер, който избърбори нещо и скочи върху стената на плета; оттам можеше да наблюдава спокойно какво става наоколо.

— Вече си отиде. Сега вече всичко е наред.

— Съсипа ми прическата! — изпищя Хелена. — А красивата ми рокля е цялата на кални отпечатъци. Ще убия това проклето животно. — Извъртя се и замахна диво с чантичката си. — Ето ти, противно същество такова. И още, и още.

Докато изпадналата в истерия жена сечеше въздуха, маймунката издаваше някакви съскащи звуци. Графинята се отдръпна, подскочи, алената рокля се развя около нея. Индия сдържа смеха си, като поклати глава при вида на целия този хаос, създаден от едно малко създание.

Маймунката обаче вече не беше върху оградата. Беше скочила на земята и сега лижеше локвичката шампанско, образувана от прекатурената чаша на лейди Деламиър.

— Значи обичаш шампанско, така ли? Май имаш доста скъпоструващи предпочитания, малката ми.

Младата жена се наведе и бавно протегна ръка. Щом бе облечено в такъв костюм, животното явно бе опитомено и изпълняваше някакъв номер, а сега бе избягало от стопанина си. След малко маймунката поклати опашка и тръгна нагоре по ръката й. Обърна се веднъж с безкрайно достойнство, после се настани на рамото й. Започна да си играе с бижутата на шията й, като бръщолевеше тихичко, а след малко се обърна, нетърпелива да направи нови открития.

Индия я погали по главичката. Животинчето беше уплашено и страшно недохранено; усещаше ребърцата му под меката козинка. Докато се чудеше какво да прави с него, чакълът зад далечния край на оградата заскърца под нечии стъпки.

В спокойния въздух се понесоха тихи гласове.

— Проклетото животно трябва да е някъде наблизо. Видях го да бяга към тази беседка. Само да го хвана, ще си върна онова, което ми открадна, дори ако за това се наложи да му разпоря стомаха с ножа.

Младата жена се огледа ужасена. Къде можеха да се скрият? Стъпките приближаваха. Те щяха да дойдат всеки момент!

Присви очи по посока на вратичката в задната част на беседката, полускрита от зеленината. Погали маймунката, за да я накара да пази тишина, а след това се запъти към вратата под прикритието на стената.

— Спокойно — рече тихо тя. — Още малко и ще…

— Какво ще направиш?

Някакъв мъж стоеше на входа към беседката, покрит с тъмна маска. До него стоеше друг човек, по-дребен, а лицето му бе скрито под шапка.

Индия пъхна животинчето в една цепнатина между камъните в стената, като се молеше буйната зеленина да го скрие. След което вдигна с царствен жест глава.

— На мен ли говорите?

— Чу ме добре. Къде мислеше, че отиваш с маймунката?

— Нямам никаква маймунка. А сега бъдете така любезен да се отдръпнете от пътя ми. Очаквам приятелят ми да ме потърси всеки момент.

Високият с маската не помръдна.

— Аз може би не ти вярвам, красавице. И може би се питам какво опита толкова настойчиво до скриеш край тази ограда.

Направи още една крачка към нея. Младата жена видя как стисна челюсти под маската си.

Светлината от полюшващите се фенери проблесна студено върху пистолета, който измъкна от чантичката си.

— Поведението ви не ми харесва, сър. На пет ще стрелям. Мисля, че на вас пък това няма да ви допадне.

Мъжът изруга и направи несъзнателно крачка назад, като при това движение се блъсна в своя партньор.

— Ти не знаеш как се стреля с това. Не, никъде няма да ходя. Не и преди да съм открил проклетата маймунка.

Лейди Деламиър вдигна пистолета, така че го изравни с гърдите на непознатия.

— Ей сега ще видите колко добре мога да стрелям.

Пресмяташе точно колко по-вдясно ще трябва да стреля, за да забие куршума в каменната стена над рамото на мъжа, когато чу шум зад гърба си. Някаква тъмна фигура скочи без предупреждение от плета и се приземи върху ръката й.

Пистолетът трепна. Индия опита да задържи прицела си, но тежестта на животното я накара да изгуби равновесие и оръжието излетя от пръстите й. Завъртя се, изтрака върху масата и стреля оглушително.

— Ето го проклетото животно!

Двамата мъже се хвърлиха напред.

Маймунката се вкопчи така силно във врата на младата жена, че почти не й даваше възможност да вижда.

— Сега ще видим какво имате да кажете, мис.

Човекът с тъмното домино бавно заобиколи масата. Очите му блестяха зад цепките на маската.

Младата жена видя своя шанс и се възползва от него. Трескаво вдигна стола пред себе си и го запокити в краката на своя нападател. Щом той се строполи, като псуваше бясно, тя откъсна треперещото телце от себе си и се спусна към тясната пролука в стената.

Чу, че двамата се спуснаха след нея. В този момент пътя й бе препречен от преобърнатата маса.

„По дяволите, какво да правя сега?“

— Ще съжалявате горчиво за това. На мъжа, с когото дойдох да се срещна тук, вашето поведение няма да му се понрави, уверявам ви. Най-вероятно ще извади сабята си и ще ви разсече от гърлото до бедрата.

Двамата негодници продължаваха да се приближават. Индия заобиколи отчаяно масата, само на сантиметри пред тях; знаеше, че щяха да я настигнат всеки момент. Тъмните алеи вляво и вдясно водеха обратно към сърцето на градините на удоволствията.

Върху застланата с чакъл пътека падна дълга сянка. Миг по-късно се появи висока фигура, със закрито с черна маска лице.

Лейди Деламиър се хвърли към непознатия и се впусна в гръмогласни приветствия.

— Ето те и теб, любов моя! Точно казвах на тези ужасни мъже да ме оставят на мира. Сега ще трябва да ги разкараш, както ги предупредих, че ще сториш.

Младата жена говореше трескаво, твърдо решена да не даде възможност за никакъв протест на злочестия човек, на когото бе налетяла. Разбира се знаеше, че маскарадът й не трябва да свърши дотук. Надигна се на пръсти, преметна ръце през врата на непознатия и придърпа главата му, като се приготви да го дари с достатъчно убедителна страстна целувка.

Сърцето й биеше до пръсване. Усети, че се притиска към мускулесто мъжко тяло. Обви пръсти около вълнената материя на раменете му с неясното усещане, че забравя нещо. Но сега нямаше време за размисли.

Придърпа го още по-близко и впи стройното си тяло в неговото.

— Целуни ме — прошепна дрезгаво тя. — Моля те.

— С огромно удоволствие. Но си мисля, че вече ме приветства достатъчно горещо — последва мрачният и леко насмешлив отговор.

Индия изведнъж разбра какво я бе смутило. Сега вече всичко бе станало ясно. Това бе същото, което очевидно винаги я бе смущавало.

Девлин Карлайл.