Индия

23

— Проклет крадец! Скапан мошеник!

Гневните крясъци на младата жена отекваха по палубата. Яростта й обаче беше само начин на самозащита. Пиратът знаеше както нейния пол, така и самоличността й. Какво щеше да направи сега с нея?

Изправена пред проблем, Индия направи онова, което винаги бе правила откакто можеше да ходи. Последва примера на двамата си обични и изключително непокорни братя.

Вдигна юмруци и се приготви за бой.

— Стой далеч от мен!

Французина затвори вратата на кабината и спусна резето.

— Не се приближавай! В противен случай ще съжаляваш, предупреждавам те!

Високият се обърна бавно и подпря гръб на вратата, кръстосал ръце пред широката си гръд. Единствената свещ премигваше върху орнаментирания, обкован с месинг скрин, така че брадатото му лице оставаше в сянка.

Лейди Деламиър усети, че я залива нова вълна на паника.

— Конят не е за теб.

Никакъв отговор.

— Никога няма да успееш да го яздиш.

Отново никакъв отговор.

— Значи не искаш да слушаш разумните съвети. — Издърпа пистолета от маншета си. — В такъв случай това ще трябва да те убеди. — Насочи сребърното дуло. — Стой надалеч. Ще те застрелям, ако ме докоснеш — заяви буйно тя.

— Така ли, ама наистина? — осведоми се тихо Французина.

И пристъпи крачка към нея.

Индия стисна още по-здраво оръжието. Прицели се внимателно и изпрати един куршум в стената точно над рамото на натрапника.

— Предлагам да внимаваш къде насочваш това нещо.

— Насочвам го към теб!

Пиратът тръгна мълчаливо към нея; около него танцуваха сенки.

Младата жена изстреля втори куршум. Той откърти треска от стената и посипа със стърготини ръката на високия.

В отговор той продължи да се приближава.

— Нямаш ли уши? Следващият куршум ще мине през сърцето ти!

Той се усмихна слабо.

— Но вече не са ти останали куршуми, малката.

„Има право“ — осъзна лейди Деламиър, но вече беше прекалено късно. Захвърли пистолета и измъкна ножа от ботуша си.

— В такъв случай ще опиташ вкуса на стоманата.

— Такъв плам у една жена… и при това — англичанка.

— О, значи съм смешна, така ли? Е, след минутка вече няма да мислиш така, гад такава.

— О! А аз мислех, че постъпвам крайно кавалерски.

Индия се намръщи и се прицели с ножа, но Французина го изби с един удар.

— Нямам намерение да те докосна, малка глупачке.

— Ха! Предполагам, че онези мъже горе тренират да живеят в манастир.

— Хората ми са добри. Нито те, нито аз, ще ви причиним нещо лошо.

Младата жена го изгледа подозрително.

— Така ли? И защо?

— Първо, защото обичам жените ми да приличат на жени. И освен това, защото да вкараш партньорката си насила в леглото не е особено забавно.

Лейди Деламиър преглътна мъчително.

— В такъв случай какво възнамерявате да правите с мен?

— Нямам представа. — Вдигна философски рамене, отвори една вратичка на бюрото и извади оттам бутилка и две чаши. — Бренди?

Индия кръстоса ръце и го изгледа предизвикателно.

— Виждам чудесно и през номерата ти, змия такава. Не можа да ме уплашиш, така че сега ще опиташ да ме отровиш!

— Отрова значи. — Французинът напълни двете чаши и после пресуши едната. — Така ли?

Лейди Деламиър прехапа устна.

— Значи искаш да ме напиеш. И от това нищо няма да излезе.

Капитанът вдигна отново рамене, взе чашата, предназначена за нея и я пресуши.

— А сега ми кажи какво правеше с тези негодяи?

— Не бях сама, а с моя коняр.

— Това променя всичко, разбира се. Тогава нека те попитам какво правиш, облечена в мъжки дрехи, яхнала кон, който струва сумата, каквато което и да е от моите момчета припечелва за целия си живот.

— Това не е твоя работа — отвърна остро лейди Деламиър. — Няма да ти давам отчет. Дори ако ме подложиш на мъчения.

Изражението му стана сурово.

— Има мъчения, малката. — Гласът му се понижи, нисък и мамещ. — И мъчения.

Долови напрежението в тялото му. Дори още по-силно усети силата на неговата воля, с която подчиняваше банда престъпници. Преглътна с усилие.

— И какво точно трябва да значи това?

— Какво избираш ти самата, мила моя?

Индия стисна юмруци.

— Заплашваш ме.

— Просто съобщавам един от най-очевидните факти. — Е, с това не можеш да ме уплашиш. Няма да се оставя да бъда тероризирана.

Извади втория пистолет от другия си ботуш и се прицели.

Французина повдигна едната си вежда.

— Не те ли плаша? Колко интересно.

Вдигна ръце към ризата си. Разкопча първото копче.

— Какво правиш?

— Давам ти възможност да изпълниш английските си заплахи.

— Даваш ми… — Лейди Деламиър преглътна отново. — … възможност?

— Разбира се, англичанке. Човек никога не трябва да прави заплахи, които не желае да изпълни. — В тона му усети предупреждение. Той се приближи още малко; вече беше само на сантиметри от дулото, но лицето му все така тънеше в полумрак. — Хайде, сега имаш тази възможност. Застреляй ме.

— Д-да… да те з-застрелям ли?

— Забрави ли как? Просто се прицели и натисни с пръст спусъчето.

— Знам как да стрелям!

— Добре, застреляй ме.

Младата жена го гледаше безмълвно.

— А! В такъв случай не липсата на умения задържа пръста ти, така ли? — попита невинно той.

Невинният му тон увеличи още повече гнева й.

— Нищо не ми задържа пръста! Просто… просто се прицелвам.

— Но разбира се. На такова разстояние аз представлявам доста трудна мишена, вярно.

Индия промърмори нещо неясно. Трябваше само да натисне спусъка на пистолета, който баща й й беше подарил още в Египет.

Но не можеше да го направи. Пръстът й не помръдваше. Не можеше да застреля един обезоръжен човек, който не се съпротивляваше. Цялото й същество не го позволяваше.

— Не? — Повдигна с типичен галски жест рамене. — Да не би нервите да са… как го казвахте… в криза?

— Нямам никаква нервна криза! Просто… ами, неспортсменски е да застреляш някой, който не е въоръжен.

— А, сега пък заговори за спорт. Вие англичаните прекалено много се вълнувате от него. Лично на мен това ми е неразбираемо.

— Ей сега ще ти покажа точно как възнамерявам да…

Французина я удари светкавично по китката и вторият й пистолет падна с дрънчене на пода.

— Нека това бъде първият ти урок на борда на „Джипси“. Никога не дръж пистолет, ако не си готова да стреляш с него. А ти, скъпа моя, макар и да си много смела, не си готова да убиеш човек. Смятай се благословена, че никога не ти се е налагало. — Гласът на пирата звучеше мрачно. Той се наведе и прибра оръжието в джоба си. — А сега, да започнем отначало. Ти си Деламиър, нали?

— Няма да ти кажа. Нито името, нито която и да било друга дума.

— Така ли? — Пълните му устни придобиха сурово изражение. — Може би не е и нужно — добави студено той на своя английски със силен акцент. — И преди съм виждал този арогантен нос и тези студени очи. Всички от този род ги имате.

Индия се опита да скрие шока си. Мили Боже, той не блъфираше, той наистина знаеше. Сега вече нямаше да може да се измъкне. Той щеше да поиска огромна сума за откуп. Може би дори щеше да поиска не само пари.

Не можеше да позволи да се случи това.

Вдигна брадичка.

— Значи сте забелязал приликата. Това е проклятието на моя живот, тъй като аз не съм Деламиър, не и по начина, който е от значение. Те просто ми дадоха причина да ги мразя всичките.

— Мисля, че не разбирам.

— Аз съм една от незаконните издънки на херцога, дявол го взел! Майка ми е една от прислужниците в дома!

Французина се обърна и напълни отново чашите. На младата жена й се стори, че го чу да кашля.

— Издънка значи? Имаш предвид незаконно дете?

— Точно така. — Започваше да се вживява все повече в тази измислица. — В продължение на години се отнасяха с презрение и подигравки към мен. Всички знаят, че съм родена незаконно. Мразя ги до един!

— Сега вече става по-ясно. И ти, разбира се, открадна онзи красавец за отмъщение.

— Не съм го откраднала — възпротиви се Индия. — Т.е., не съм го откраднала направо. Първо работих там няколко години.

— Години? А аз тъкмо си мислех колко млада изглеждаш.

— Е, на мен ми се сториха като години — отвърна твърдо лейди Деламиър. — И в известен смисъл конят е мой, заради връзката, която съществува помежду ни. Освен дъщерята на херцога само аз мога да го яздя. Така че, все едно че е мой.

— Осмелявам се да кажа, че съдията няма да го види в съвсем същата светлина — заяви сухо нейният похитител.

— Какво знае за съдиите и съдилищата обесник като теб?

— Само това, че ми създават неприятности. — Французина направи рязък, пропъждащ жест с ръка. — Но ти ме постави пред дилема. Не мога да те пусна да си вървиш безвъзмездно. Екипажът ми очаква това, разбираш ли, тъй като аз съм изключително кръвожаден. — Вгледа се замислено в нея. — Трябва да поддържам репутацията си.

— Не очаквай предложения от мен — заяви начумерено Индия. — Ще трябва да изобретиш ужасните си мъчения без моя помощ.

— Ужасни мъчения? Да, струва ми се, че удари сляпото. О, май беше кьоравото? Вашият английски език е толкова гаден.

— Не толкова гаден, колкото си ти, подлецо! — озъби се лейди Деламиър. — Пусни ме да си вървя и след това и двамата ще се почувстваме много по-добре, уверявам те.

За миг на лицето му се появи нещо.

— Уви, не мога да ти направя тази услуга, мила моя. Заради хората ми, нали разбираш. Ще станат доста неприятни, ако изгубят подобен улов.

— Дано ги отнесе дяволът тези твои хора!

— Аз самият си помислих същото. Изненадващо е, че мислите ни са едни и същи. Сигурна ли си, че никога досега не сме се срещали?

— Да не ми да намекваш, че мисля като някой главорез и крадец? Ще ти откъсна езика заради тези думи!

— Но ти нямаш нито пистолет, нито нож. Време е да научиш урока за това, да не сипеш закани, които не можеш да изпълниш.

Индия вдигна една от празните чаши.

— Не, сега ти ще понаучиш нещо за заплахите, Французино!

— О? Да не възнамеряваш да ме удавиш в собственото ми вино? — попита нехайно пиратът.

— Не, възнамерявам да си тръгна. Незабавно.

Едната черна вежда пред нея се изви.

— И как ще го направиш?

— Ти ще ми отвориш вратата.

Капитанът се изсмя тихо.

— Тук грешиш.

— Нима? — Лейди Деламиър удари чашата в ръба на скрина и я счупи. Насочи острите стъкла към своя неприятел и започна да го изтиква заднишком към вратата. — Не ме е страх да ти прережа врата, предупреждавам те. — Сега гърбът му вече бе опрял в стената, а оръжието на неговата нападателка — току до гърдите му. — Е?

— Много съм любопитен да видя как ще ми прережеш гърлото — отвърна хладно мъжът, сякаш ставаше дума за предимствата на нов моряшки възел.

— Дяволите да го вземат, не те лъжа. Ще го направя, кълна се.

— Аз съм на твое разположение, англичанке.

Индия промърмори нещо под носа си, затвори очи и атакува. В същия миг усети ръката му върху китката си. Чу, как съперникът й изпусна бързо въздуха от гърдите си, когато издърпа стъклото от пръстите й.

Отвори очи и зина. Върху ризата му имаше около пет сантиметров разрез и сега оттам капеше кръв.

— Виж само какво ме накара да сторя! Защо трябваше да мърдаш?

— Хиляди извинения — отвърна сухо пиратът. — Но това е просто една драскотина.

— Драскотина? Кървиш като заклано прасе!

— Ба, веднъж трябваше да се справя с десет северноафрикански кораба, които налитаха като силен тропически вятър. Трябваше да се бия едновременно с двайсет човека, без да имам каквото и да е оръжие, докато накрая цялото ми тяло плувна в кръв.

— На брега на Северна Африка ли? — попита лейди Деламиър, заинтригувана против волята си. — Веднъж с баща ми минахме оттам, когато търсехме изгубения град Дидо от „Енеидата“. Картаген, както знаеш — добави тя и после се намръщи. — Вероятно не знаеш. По пътя в продължение на три дни ни преследва пиратски кораб.

— В такъв случай имаш късмет, че все още си жива — отвърна мрачно Французина.

— В крайна сметка се оказа, че е английска фрегата, изпратена да ни защитава. Запознах се с капитана в Кадис и той си въобрази…

Младата жена спря да говори внезапно и се изчерви.

Пиратът постави длан под брадичката й и я накара да вдигне лице, като оглеждаше алените й бузи.

— Да, малката? Какво си въобрази той?

Гласът му бе опасно мек.

— Той… имаше слабост към мен. Беше много глупаво от негова страна, тъй като тогава бях само на тринайсет години.

— И какво стана с този груб капитан и с глупавата му слабост?

— О, той не беше груб. Беше много красив, всъщност, а обноските му бяха изключително елегантни. Семейството му също бе уважавано. От Бъркшир, струва ми се.

— Да, да — прекъсна я студено Французина, — но какво стана с твоето преследване?

— О, нямаше никакво преследване. Баща ми му каза, че не мога да се омъжа преди да стана поне на трийсет години, тъй като му бях много необходима за неговите изследвания. Макар и да съжаляваше, капитанът се оттегли. Разбрах, че вече имал пет сина.

Пръстите на пирата пуснаха брадичката й.

— Ако питаш мен, тази слабост ми се струва от доста незначителен характер. Ако изпитва истински чувства, един мъж никога не би бил отпратен така лесно. Можел е да те отнесе на кораба си, да те отвлече и после да постигне своето. След което щеше да бъдеш негова завинаги.

— В живота не става така — рече напрегнато младата жена. В гласа й прозвуча лека тъга. — Само в поезията и в книгите. Не, животът е… — Въздъхна и сведе поглед към гърдите му. — Много по-различен.

— Така ли, мила моя? — Тонът му стана по-груб. — Мисля, че грешиш.

Мазолестият връх на показалеца му се плъзна по бузата й, а после прекоси внимателно извивката на устата й.

— К-какво… какво правиш?

— Чудя се.

— Какво се чудиш?

— Защо се е отказал толкова лесно твоят капитан. Аз нямаше да те дам. Дори ако ме обстрелваше цяла флота английски фрегати.

— Т-така ли? — Индия се мъчеше да види изражението му, но това бе почти невъзможно на слабата светлина на единствената свещ. — Какво щеше да направиш?

— Нещо много опасно, струва ми се. — Палецът му погали средата на устните й и тя почувства странното желание да ги разтвори за него. Разбира се не обърна внимание на подобно желание. — Първо щях да я докосна. — Прибра кичур коса от лицето й. — И тук, струва ми се.

Наведе глава.

Лейди Деламиър се олюля за момент, после настръхна. Какво правеше? Нима приемаше авансите на този негодник, на този речен пират?

— Стой далеч от мен, змия такава! Омръзнаха ми номерата ти!

Но, кой знае как, се озова плътно притисната в гърдите на своя похитител.

— О-освен това — заекна тя, — ти кървиш!

— Може и така да е — отвърна грубо той и след това прошепна: — На места, които не можеш да видиш. — Погледна надолу и изсумтя презрително. — Това тук не е нищо.

Докато говореше, през разсечената му риза продължаваше да капе кръв.

— Приятно ти е да ме измъчваш. Много низка постъпка от твоя страна. — Гласът й прозвуча напрегнато. — Проклети да сте и ти, и всички мъже!

Ядосана на унизителната си моментна слабост, тя се изви рязко, освободи се от обятията му и грабна последните чаши. Удари ги в стената, където издрънчаха със задоволителен трясък. Тогава забеляза ножа си, който вече бе близо до нея, на ръба на леглото, където го бе захвърлил Французина.

Лейди Деламиър се спусна към него и в устрема си се спъна и падна върху изпочупените стъкла. Болката проряза бедрото й. Стисна очи, опитвайки да задържи сълзите.

— Свирепа — рече капитанът, но думата прозвуча като ласка. — Каква си дива, също като косите си. Изобщо не ми приличаш на англичанка, в крайна сметка.

— Англичанка съм. И не съм дива. О, само се махни.

Пиратът присви очи, когато видя, че притиска бедрото си.

— Нарани ли се? — Бързо е вдигна и я понесе към леглото. — Наистина си точно толкова дива, колкото и онзи кон, за който твърдиш, че не бил твой.

— Не съм дива.

Но този път протестът й прозвуча по-слабо, тъй като трябваше да се бори със сълзите си.

— И дива, и безразсъдна. — Французина отдръпна треперещите й пръсти и свали старите бричове. Видя, че стъклото бе забито дълбоко в кожата й. — По дяволите. — Внимателно измъкна нащърбеното стъкло и го захвърли върху скрина. След като тършува известно време в някакво чекмедже, се върна с парче чист памучен плат, напоено с бренди. — Може да те заболи.

— Как пък не — измърмори Индия; лицето й бе пламнало от смущение.

Но твърдите пръсти се плъзнаха безмилостно по голата й кожа и нещо в това докосване накара сърцето й да затанцува като опиянено.

— Достатъчно! — изграчи тя. — Ще… ще се оправя.

Проницателните очи я оглеждаха известно време, очевидно впечатлени от изтощението, изписано върху лицето й.

— А сега поспи, Моя Индия.

Сега пък нещо в галещия му глас накара кръвта й да кипне.

— Нямаш право да използваш името ми, змия такава.

— Така ли? Мисля, че имам това право… както и всяко друго, което избера. — Засмя се мрачно и се поклони подигравателно. — А сега ще те оставя да поразмислиш върху онова, на което те научих тази нощ. — Тръгна, но спря на вратата. — Спи спокойно, мила моя.

Вдигна резето и излезе навън. То се затвори след него и я заключи сама в кабината.

— Пусни ме! — изкрещя младата жена, като се спусна към изхода.

— Може би утре. А дотогава престани с тези крясъци или ще се върна, за да вкарам още малко мозък в главата ти, момче. А на сутринта ще платиш за всички ирландски кристали, който изпочупи.

Този път във вратата се удари едно от чекмеджетата.

— Не, дори ако беше самия Барбароса!

Крачеше напред-назад из стаята.

Проклинаше.

Удряше ядосано по вратата.

След малко се облегна на една от стените и бръкна дълбоко в джоба си. Разтвори длан; в нея гореше подобен на зората розов пламък. Поне все още имаше диаманта си.

Индия погледна към заключената врата и се намръщи. Беше дошла специално заради Французина, но нещо не й даваше да спомене за безценния камък. „Не още“ — реши най-сетне тя. В крайна сметка той можеше да се окаже единственият й шанс да се измъкне от този главорез.

След като прибра диаманта и фуча още петнайсетина минути, лейди Деламиър реши да запази енергията си за завръщането на този пират, който я изкарваше от кожата й. Подуши подозрително одеялото, метнато върху тясната койка и откри с облекчение, че е изненадващо чисто.

Отпусна се на леглото, като изпусна с гневно съскане въздуха от гърдите си. Часовете, прекарани в напрежение, най-после си казаха думата. Младата жена затвори очи и почти веднага потъна в мрак и сънища.

Сънят започна както винаги, с барабанен бой и викове, и маршируващи крака. Внезапно Индия се озова отново там, в Брюксел, задръстен с коли и фургони, и войници, бързащи да се присъединят към частите си.

Тя бягаше из тълпата, търсеше високо стройно тяло с широки рамене и с предизвикателна нехайна усмивка. Лицата обаче винаги бяха на други и тя така и не го откри.

Надалеч бумтеше артилерията и ужасените селяни бягаха. Първите ранени скитаха из улиците. В уморените им погледи виждаше преживяния от тях кошмар: кръв, омраза и страх, и кал, много кал.

Индия се мяташе, като се опитваше да прогони спомените.

През цялото време си повтаряше, че всичко ще бъде добре, ако не спре да търси. Щеше да го открие, само ако го бе дирила достатъчно дълго…

Французина стоеше с фенер в ръка и наблюдаваше как красивата му пленница шепне неуморно и се извива в съня си. Очите му бяха приковани в тънките й пръсти, които се вкопчваха в сенките и призраците, които той не можеше да види.

Стисна зъби, когато младата жена отметна одеялото и извика. Едната й гърда се очерта под меката батистена риза, която бе облякла.

Пиратът изруга наум, пришпорен от желание, жаден да я затисне под тялото си и да проникне в нея.

Стисна юмруци, за да не се поддаде на желанието си. Усещаше носещото се от Индия ухание, нежно и едва доловимо, на виолетки и бергамотова есенция. Слабините му бяха натежали, кръвта течеше гореща и гъста във вените му, докато съзерцаваше тъмното петно на едното й зърно, смачкано под бялата батиста.

Толкова близко. Дяволски близко.

Можеше да й достави удоволствие, докато спеше. Когато се събудеше, щеше да е възбудена и готова да го приеме; щеше да шепне като молитва името му.

Внезапно си даде сметка колко много желаеше страстните й викове да изпълнят ушите му, докато се слива с нея.

В този миг капитанът на „Циганката“ изруга, завъртя се на пети и остави фенера. С треперещи пръсти напълни една чаша с бренди и го пресуши на един дъх.

По гърлото му потече огън, изгарящ и буен.

Но не и наполовина толкова буен както огъня, който гореше в слабините му.

Наблюдаваше как дланта на Индия стисна измачкания чаршаф. Не помръдна, сякаш се бе парализирал.

Или може би, защото се боеше.