Индия

5

През следващите два дни граф Торнуд изпрати пет съобщения за Индия в градския дом на херцогиня Кранфорд.

И получаваше обратно неотворени всичките си послания. Когато изпрати като посредник и управителя на своя бизнес, той също се прибра безславно, без да е изпълнил мисията си.

При всеки следващ неуспех настроението на младия мъж се влошаваше. Най-накрая реши да отиде лично.

Приемът му в никакъв случай не можеше да се нарече радушен.

Не, лейди Деламиър не приемала посетители.

Не, нямало да приеме писмено съобщение от граф Торнуд.

Не, нямало никаква възможност да говори с нея, обяви царствено старият иконом и затвори полираната дъбова врата в лицето на младия мъж.

Вбесен, той се отправи обратно към „Белгрейв Скуеър“. Щом тя искаше война, щеше да я получи. Щом се озова в кабинета си, извади перо и фина хартия и само след миг едрият му почерк започна да запълва страницата.

Посланието обаче не беше предназначено за Индия, а за Иън. Торнуд не обичаше нечестните игри, но не виждаше по какъв друг начин да се свърже с тази вироглава жена, която на всичкото отгоре му бе съпруга. А с нея щеше да се свърже на всяка цена, тъй като бурната среща в кабинета му го бе разтърсила по-силно, отколкото му се щеше да признае.

Миналото си беше минало, беше си казал мрачно той, но голите слова не можеха да прогонят от съзнанието му образа на Индия Деламиър, на бледото й лице и треперещи ръце.

Нито пък да го освободят от странната, тъпа болка, която глождеше и денем, и нощем сърцето му.

Улиците около „Белгрейв Скуеър“ бяха осветени от луната и потънали в тишина; само от време на време се чуваше тракането на някой самотен екипаж. В този момент вратата към кабинета на граф Торнуд се отвори със замах.

— Какво искаш от мен?

Пред него, настръхнала и яростна, стоеше Индия Деламиър, с пламнали бузи.

— Щастлив съм да разбера, че си получила писмото ми. Нека да ти помогна да свалиш пелерината си.

Младата жена сграбчи тъмносиньото кадифе.

— Не е нужно, тъй като няма да стоя дълго. — Отметна ядосано върху раменете си подплатената с коприна качулка. — Помолих те да ме оставиш на мира, но ти отказа. Каква игра играеш?

— Не играя никаква игра — отвърна напрегнато Торн. — Просто исках да се уверя, че… че си добре.

— Дори превъзходно, благодаря.

— Защо не изпрати твоя управител да се види с мен?

Индия повдигна рамене.

— Ще ви уведомявам за решенията си, когато му дойде времето. А сега, милорд, свършихте ли вече?

— Още не.

Пръстите му обвиха несъзнателно китката й, както бяха сторили преди три дни. Нима бяха изминали само три дни? Струваше му се, че от предишната им среща го делеше цял един, изпълнен със студенина, живот.

— Да остана, за да бъда подложена на онзи обиден разпит ли? По-добре да не го правя. Казал си на Иън, че трябва да говориш спешно по много важен въпрос с мен; затова и дойдох. Очевидно това е било лъжа.

— Не, има още нещо. — Торнуд извади бавно ръка от джоба си. — Докато преглеждах стара документация, попаднах на това писмо. Аз самият не си спомням, но ти спомена, че съм разнасял кореспонденцията на Уелингтън. — С непроницаемо изражение й подаде сгънат лист хартия. Между гънките му се подаваше деликатна ръкавица от фина дантела. — Това познато ли ти е?

— Моята ръкавица.

Лицето й пребледня.

— Беше в писмото, което ми изпрати. — Младият мъж присви очи. — Пишеш, че принадлежала на семейството ти вече от двеста години. Стори ми се редно да ти я върна сега, след като…

Лейди Деламиър пое нежната дантела.

— Сега, след като е дошъл краят на нашия обет. — Засмя се насила. — Колко трогателно. Безкрайно съм ви благодарна за вашата любезност, милорд.

— Лейди Деламиър, недейте.

— Недейте какво? „Не се засягайте“? Или „не се тревожете, че земята под краката ви се е превърнала в плаващи пясъци и всеки момент ще потънете под собствената си тежест така, че никога повече да не можете да се измъкнете“? — За миг очите й се замъглиха от сълзи. — Не хабете тревогите си заради мен. Ще преживея и това, както преживях всичко друго, лорд Торнуд. А междувременно ще ви бъда благодарна, ако престанете да се бъркате в живота ми!

Индия се завъртя на пети и вече почти бе достигнала вратата, когато във вестибюла се появи дребна фигурка, стиснала в едната си ръка раздърпана кукла. По дългата нощница с многобройни бастички на момиченцето се спускаха златни къдрици, а погледът му беше сънен.

— Чух гласове — обяви разтревожено то. — Ядосани гласове, също като преди. Защо крещяхте? И защо плаче красивата дама, татко?

Едно мускулче на лицето на младия мъж трепна и той стисна челюсти, като погледна малкото същество, което влачеше по пода след себе си прекалено дългата и широка нощница.

— Красивата дама не плаче, Алексис. — Вдигна очи към своята посетителка; в тях тя прочете недвусмислена заповед. — Не плачехте, нали?

Тя го изгледа с лудо разтуптяно сърце. „Татко“, момиченцето го бе нарекло „татко“! Мили Боже, какви други тайни бе скрил от нея този човек? Но той, разбира се, бе прав. Какъв смисъл имаше да показва вълнението си пред невинното дете? Индия се усмихна широко, макар да й се плачеше.

— Баща ти е прав, скъпа. Просто в окото ми влезе нещо.

Малкото същество кимна разбиращо.

— Ясно. Това ми се случва често и на мен. — Докато говореше, притисна отново овехтялата кукла към телцето си. — Но защо говорехте толкова силно? Чувах ви по целия път надолу по стълбите.

— Големите правят това понякога, Алексис — отвърна сериозно Торн. — Но сега мисля, че е време с Джоузефин да се връщате в леглото. Бавачката ще се погрижи за теб.

Момиченцето се намръщи.

— Бавачката ще спи до обяд. Отново сипа в чая си нещо от онази бутилка. Това винаги я кара да говори странни неща и да се блъска в стените, когато ходи.

Лицето на младия мъж посивя.

— Бутилка ли? Каква бутилка?

Острият му тон накара детето да отстъпи рязко назад и несъзнателно да се скрие в меките гънки на полата на непознатата посетителка.

— Всичко е наред — прошепна Индия. — Сигурна съм, че татко ти не се сърди на теб, скъпа.

Алексис подсмръкна, но не пусна полите й.

— Мисля, че си права — рече най-сетне тя. — Той вика много. Това изглежда се случва с него всеки път, когато получи онези писма с червения восъчен печат. Тогава започва да говори за разни смотаняци, идиоти и вързани в ръцете глупаци. — Вдигна глава и погледна към Торнуд. — Какво означава „вързани в ръцете глупаци“, татко?

— Не сега, Алексис — отвърна младият мъж и се намръщи. — Вече трябваше да си в леглото. И искам да престанеш да ме наричаш „татко“. Вече обсъждахме това, нали така?

Очите на Индия се разшириха. Моментално изпита облекчение, сякаш от гърдите й се вдигна товар. Значи той все пак не беше баща на момиченцето.

Миг по-късно в коридора се появиха още две деца. По-високото бе дванайсетгодишно момченце с доста зрял за възрастта си поглед. До него стоеше сивооко момиченце на около девет години, което гледаше намръщено сестра си.

— Колко пъти съм ти казвала да не притесняваш лорд Торнуд? — Преметна ръка през раменете на Алексис. — В стаята ти няма никой. Никога няма. Това е просто поредният ти сън.

— Там наистина имаше някой — заяви с потрепващи устни детето. — Видях го. Беше с ужасни очи и огромни зъби, а една черна маска прикрива белега на бузата му. Беше там, казвам ви, стоеше до леглото ми.

Момчето зацъка с език.

— Просто си сънувала, Алексис. А сега се качвай с Мариан и с мен, и престани да тревожиш негово превъзходителство. Не искаш да започне да съжалява, че ни доведе тук от Брюксел, нали?

— Разбира се, че не, Андрю — отвърна жално малката. Вдигна тревожното си личице към Девлин. — Не съжаляваш, нали? Не съжаляваш, че ни взе, след като родителите ни бяха…

Гласът й секна.

Младият мъж се наведе така, че главите им се изравниха. Внимателно прибра кичур коса от лицето й.

— Разбира се, че не, Нарцисче. Кой тогава ще ме научи как да играя на микадо и на жмичка? Помисли си само колко неща ще пропусна.

Момиченцето кимна сериозно, а след това направи крачка напред, като се показа от полите на Индия.

— Радвам се — отвърна тихо то. — Защото не знам какво щеше да стане с нас, ако не бяхме дошли тук.

— Ето къде сте били значи.

Трите деца се извъртяха, когато в стаята връхлетя някаква особа с кисела физиономия, с развят около раменете голям шал.

— Човек не може да ви има доверие, не и на такива като вас! Виждам, че в бъдеще ще трябва да бъда по-строга с вас, за да ви отуча веднъж завинаги от подобно скандално поведение!

„Това значи е гувернантката“ — помисли си младата жена. Бузите на бавачката бяха неестествено червени, несъмнено от питието, описано така невинно от Алексис.

— Онова, което ще направите, мисис Портър, е да се погрижите децата да си легнат — заяви лаконично Торн. — А утре сутринта ще се явите в кабинета ми точно в седем часа, за да обсъдим вашето бъдеще тук. Или липсата на такова.

Очите на гувернантката се разшириха. Понечи да отвърне ядосано нещо, но в крайна сметка се задоволи само да изпусне със съскащ звук въздух измежду зъбите си, след което се обърна и подкара пред себе си малките нагоре по стълбите.

Индия усети, че сърцето й се свива, когато Алексис се обърна и погледна тъжно назад, преди да изчезне.

— Вече трябва да си разбрала, че не са мои деца — произнесе рязко младият мъж. — Открих ги да се скитат бездомни в едно селце край Катр Бра. Прибрах ги и започнах да се грижа за тях. Тъй като не открих никакъв техен роднина, ги доведох със себе си в Лондон. Но, страхувам се, са доста недисциплинирани. — Прокара пръсти през косата си и се засмя мрачно. — Но моите малки драми вероятно не са от интерес за вас. Вече е късно, лейди Деламиър, и вашето присъствие тук може да бъде поставено под въпрос, меко казано. Предлагам да обсъдим утре нашия проблем. Може би у вас?

— Не е нужно. — Индия вирна брадичка. — Не желая по-нататъшни контакти с вас. Напълно прав сте, лорд Торнуд. Сега вече виждам, че мъжът, когото познавах, мъжът, когото обичах и за когото се омъжих, е умрял край Ватерло. Нямам никакъв интерес към непознатия, който дойде на негово място.

Младият мъж се намръщи.

— Трябва да сложим край на тези схватки. И двамата сме възрастни хора. Сигурен съм, че можем да се държим цивилизовано, докато разрешим този заплетен проблем.

Думите му бяха посрещнати от дрезгав смях.

— Цивилизовано, а? Ако знаеше нещо за моето семейство, щеше да си наясно, че цивилизоваността не е сред силните страни на рода Деламиър. Всъщност, трябва да се радваш, че не нося пистолета си. — Обърна се към вратата. — А сега, лека нощ, милорд. Или по-скоро, довиждане.

— Това е лудост — изръмжа нейният домакин. — Настоявам да се върнеш. Ще изпратя камериера си да спре някой файтон, за да се прибереш вкъщи.

— Моята безопасност не те засяга. — Разтреперана, младата жена се отскубна от ръката му. — По-добре отдели повече време и внимание на бедните сирачета горе, вместо да се тревожиш за мен.

С тези думи тя прелетя край него и се запъти към вестибюла.

Графът остана неподвижно за дълго, докато светлинките от огъня играеха по широките му рамене. Чуваше гневните й стъпки, последвани от ядосания й глас по адрес на шокирания Чилтън, и накрая затръшването на входната врата. Торнуд се намръщи и си наля чаша бордо; пресуши я прекалено бързо, за да изпита наслада от нея или да запази яснотата на мисълта си.

А после захвърли чашата в огъня. Тя се разби на хиляди парченца. Това беше лудост, истинска лудост; знаеше го прекрасно.

Някои неща обаче не можеха да се променят.

Когато малко по-късно граф Торнуд се запъти от кабинета си към кухнята, стоманеносивите му очи бяха изпълнени с ядна решимост.