Индия

14

— Това не ми харесва, Индия. Изобщо не ми харесва.

Херцогиня Кранфорд, с кокетно поставено върху главата дантелено боне, което подчертаваше крехките черти на лицето й, се взираше в отдалечаващия се силует на граф Торнуд.

— Казах му да бъде тук в осем часа и той дойде. — Замислено погледна отново към улицата, която вече беше пълна с народ през това необичайно топло септемврийско утро. — Ще му бъде обаче от полза да се научи да бъде малко по-смирен, особено след като все още не съм получила никакви отговори от теб, момиче. Снощи се отърва, защото заспиваше права от умора. — Впери в своята внучка проницателните си сини очи, които бяха паникьосвали не един английски държавник. — Този път няма да имаш такъв късмет.

Индия се усмихна топло на малкото динамо с вида на своята баба пред себе си.

— Просто исках да се прибера у дома, бабо. О, лорд Торнуд беше приемливо мил, а децата бяха наистина чудесни, но нищо не може да се сравни с това да си бъда вкъщи с теб.

Херцогинята присви очи.

— Случило ли се е нещо, за което трябва да знам, момиче? Ако е така, ще стисна този човек за шията и ще го домъкна тук, за да се погрижа да…

— Не, нищо, бабо — побърза да каже младата жена.

Тя също бе прекарала безсънна нощ, измъчвана от спомена за ласките на Девлин и от разтърсващите емоции, които очевидно я обземаха всеки път, когато беше край него. Не, най-добре за нея бе да няма повече вземане-даване с Девлин Карлайл. Трябваше само да уреди развода им. В крайна сметка той й бе дал да разбере съвсем ясно какви бяха чувствата му към нея.

Индия обаче все още не бе готова да сподели това не само с херцогинята, ами дори и с любимия си брат Иън. Първо имаше нужда от време, за да зарасне раната й.

И за да се научи как да забрави, ако такова нещо изобщо бе възможно.

— Изглеждаш ми прекалено хрисима, момиче. — Лейди Кранфорд се взираше разбиращо във внучка си, която бе започнала да бяга, преди да се е научила да ходи както трябва. Именно херцогинята бе вдигнала първата кукла на Индия, след като тя я бе хвърлила ядосано, задето не й отговаряше. По-късно пак херцогинята бе бърсала сълзите на момиченцето след първото му падане от високия дъб в имението на Девънамови в Норфолк. Тази внезапна кротост не беше характерна за внучката й. — Е, няма ли да чуя някакво обяснение?

— Наистина, бабо, този път не улучи. — Младата жена погледна лейди Кранфорд и махна безгрижно. — Каквото и да е имало помежду ни, то е останало в миналото. Не е било нищо повече от глупаво увлечение, сега вече си давам сметка. Лорд Торнуд не изпитва абсолютно никакъв интерес към мен. В известен смисъл се радвам, че той се завърна, защото така разбрах колко съм грешала. А сега единствената ми грижа е как да наваксам изгубеното време. — Присви замислено очи. Взря се във върховете на яркожълтите си атлазени пантофки. — Мисля да започна с посещение на сбирката на Обществото за летене с балон този следобед. Двама френски представители ще ни запознаят с начина, по който най-добре кошът може да се закрепи за въжетата.

Херцогинята промърмори нещо неразбираемо.

— А утре — продължи внучката й, — ще отида на вечерните празненства във Воксхол.

— И дума да не става — заяви твърдо лейди Кранфорд. — Там си дават среща всички главорези, нехранимайковци и крадци в Лондон. Това не е място за една уважавана дама и аз няма да ти позволя да отидеш там.

Този довод очевидно не смути ни най-малко младата жена.

— Така ли? Колко интересно, бабо. Струва ми се, че наистина ще се забавлявам много.

— Май не ме слушаш, Индия. След като майка ти и баща ти са отново на другия край на света на поредното си увеселително пътуване, за тебе отговарям аз. А аз възнамерявам да се погрижа на всяка цена за твоята безопасност. Това, момичето ми, означава, че няма да има никакво посещение във Воксхол.

Индия присви устни и постави ръце на снежнобялата бродерия на широкия колан, който отбелязваше високата талия на утринната й рокля.

— Не е нужно да бъдеш старомодна, бабо. Естествено ще взема Иън с мен. Не може да не се съгласиш, че той е повече от подходящ за мой придружител.

Херцогинята очевидно все още не беше напълно убедена, но предпочиташе да види внучка си в компанията на нейния брат. Знаеше прекрасно, че ако й забрани да отиде там, вироглавото момиче щеше да се измъкне и пак да направи своето при първа възможност.

Старицата въздъхна.

— Добре тогава. Можеш да отидеш с брат си, в това няма нищо необикновено.

— Ще го помоля още днес — скочи на крака Индия.

— Нищо подобно, моето момиче. Връщаш се в леглото си.

— Но, бабо…

— Достатъчно! Лекарят каза, че имаш нужда от още няколко дни почивка.

— В такъв случай той е кисел стар глупак. Аз съм съвсем добре!

— В леглото! Веднага!

— О, добре тогава. Но само, докато отида във Воксхол.

— Само ако тази рана зарасне както трябва. Колкото и да си силна и здрава, не трябва непрекъснато да я разкъсваш. — Херцогинята се намръщи. — Не мога да си представя на каква дейност си се отдала снощи, та да падне превръзката.

Младата жена погледна встрани, за да скрие избилата по бузите си червенина. Луна също се изправи и близна ръката й.

— Нищо особено важно, уверявам те. — Думите й прозвучаха приглушено, тъй като се бе навела да поглади козината на вълчицата. — Беше просто един… експеримент.

Баба й присви очи.

— И твоят експеримент доведе ли до очаквания резултат?

— Страхувам се, че доведе — отвърна тихо Индия. — Затова пък сега вече знам какво да очаквам. А така ще имам възможност за в бъдеще да внимавам и да не позволя това да се случи отново.

Срещата на отбраните членове на Обществото за летене с балон бе отложена с един ден заради пристъп от подагра на основателя му. На следващата сутрин Индия, отегчена и неспособна да си намери място, се връщаше от четвъртото си тайно посещение в библиотеката на херцогинята, когато чу ударите на големия меден чук по главната входна врата. Някакъв инстинкт я накара да се мушне в дневната, докато Бийч се запъти към входа.

Отвън чакаше Девлин Карлайл.

— С какво мога да ви помогна? — попита икономът.

— Граф Торнуд желае да се види с нейно височество, херцогиня Кранфорд — последва отсеченият отговор. — Надявам се, че се е оправила от своето… неразположение.

— Ако влезете, ще отида да проверя дали нейно височество приема.

Младата жена знаеше, че не трябва да го прави. Това бе престъпно, невъзпитано и крайно осъдително.

И въпреки това го направи.

Щом домоуправителят поведе новодошлия нагоре по стълбите, където щеше да го приеме баба й, тя се отправи към килера, който водеше към високата сводеста оранжерия. В единия ъгъл, зад саксията с великолепен розов храст, гипсът бе паднал. Ако доближеше ухото си до това място, можеше да чуе всяка дума между Торн и неговата домакиня, които се намираха в съседната стая.

Точно това и стори.

— Няма смисъл да ме гледаш така унило, момче. Тъй като не получих истински отговори от моята внучка, възнамерявам да ги получа от теб. — Лейди Кранфорд погледна смръщено към саксията с папрати и отряза десетина клонки. — Давай, слушам те.

Торн се облегна на стъклената стена и изгледа спокойно възрастната жена.

— Отговори ли? За какви отговори става дума?

— Млади нахалници такива! Като че ли не знаеш прекрасно. Отговори за това, какво стана помежду ви през последните три дни, разбира се! И вероятно и преди това, макар да нямам представа кога, тъй като Индия пристигна съвсем наскоро в Лондон.

Девлин взе някаква невидима прашинка от прекрасно ушитата си куртка в кралско син цвят.

— Струва ми се, че е най-добре да попитате за това внучката си.

— Питах я вече, дявол да го вземе, но тя не ми каза нищо. Точно затова сега питам теб.

Младият мъж повдигна рамене.

— Между нас няма нищо. След Ватерло аз изгубих паметта си. Дали някога ще си спомня, е въпрос, на който изглежда не е способно да отговори нито едно от медицинските величия.

Херцогинята вдигна поглед от кошницата с тор до сандъчето с цъфнали ягоди.

— Това трябва да е дяволски неприятно.

Торн се усмихна неохотно на соления език на своята домакиня.

— Точно така мисля и аз, ваше височество.

— Но все още не си отговорил на въпроса ми. Какво стана помежду ви, докато Индия беше на „Белгрейв Скуеър“? Това момиче вече не може да си намери място, като шило в торба е. И не ми разправяй, че е заради раната, защото я познавам добре. Тя е възмутително здрава. Винаги е била здрава.

— Може би — започна предпазливо Девлин, — това има някаква връзка с нещо, което ми каза вашата внучка. Изглежда двамата сме станали доста… близки в Брюксел.

— Близки ли? Какво означава това? Бил ли си влюбен в нея?

— По всичко изглежда. За нещастие аз самият не си спомням, така че не мога нито да го потвърдя, нито да го отрека. Няма какво повече да добавя, ваше височество. На всички останали въпроси трябва да отговори вашата внучка. — Едно мускулче на челюстите му трепна. — Разбира се, каквато и връзка да сме имали преди, сега трябва да й се сложи край.

— Нима? — Лейди Кранфорд остави градинарската си лопатка и погледна госта си. — И защо трябва да се направи това?

— Струва ми се, че е очевидно. Аз не съм вече същия човек, когото е познавала. Мисля, че всяка по-нататъшна асоциация само ще й причинява мъка.

— И вероятно, защото точно сега си ангажиран с друга работа, нали?

Младият мъж вдигна рязко глава.

— Какво?

— Скъпо момче, на главата си имам две абсолютно здрави очи. Баща ти, макар да беше негодник, често изпълняваше дипломатически мисии за короната и аз имам своите причини да подозирам, че ти си въвлечен в същата работа.

— Кой ви каза…

— Първо, вчера те видях да разговаряш доста задълбочено със секретаря на Уелингтън пред Кралската академия. Освен това, същият този изключително официален секретар на херцога тази седмица вече три пъти се е отбивал в дома ти.

— Накарала сте да следят къщата ми?

— Разбира се. — Възрастната жена не се смути ни най-малко. — В крайна сметка Индия е единствената ми внучка. А сега вече ще ми кажеш ли какво точно става?

Торн настръхна.

— Въпросите ви са нежелателни, ваше височество. Бих могъл да ги нарека дори опасни.

Очите на лейди Кранфорд светнаха.

— Наистина ли? Това заплаха ли е, арогантни ми младежо?

— Не съвсем. — Девлин прокара предпазливо пръст по листенцата на едно ягодово цветче. — По-скоро съвет да бъдете по-внимателна.

— Глупости — възпротиви се херцогинята. — Живяла съм вече прекалено много години, за да започна тепърва да ставам предпазлива. Освен това няма да допусна нещо да тревожи семейството ми. Разбра ли ме?

— Разбирам прекрасно, ваше височество. Но може ли да ви дам в допълнение един съвет? Има неща, които вие не можете да разберете — задължения и отговорност, които нямам право да обсъждам. Няма да добавям нищо повече. Но вярвам, че ще прозрете дълбокия смисъл в моите думи и ще се погрижите останалите членове на вашия дом да се държат в съответствие с тях.

Лицето на възрастната жена бавно се разтегна в усмивка.

— Дълг и отговорност, а? Съвсем не съм очаквала да чуя такива слова от един Карлайл. Баща ти естествено беше пълен глупак до навършване на четирийсетгодишна възраст. Едва тогава най-после започна да проявява известен здрав разум. За нещастие се ожени за особа, очевидно твърдо решена да пропилее цялото му състояние още през първата година от брачния им живот.

Раменете на Торн се стегнаха, а после устните му неохотно се разтегнаха в усмивка.

— Тя почти успя да го направи — рече криво той. — Сред другите й проекти беше и строежът на менажерия. Поръча да докарат двеста пауна и пет тона мрамор от Италия, за да построи дворец в гръцки стил с изглед към реката. — Поклати глава. — Въпреки това единственото, което си спомням, са конюшни без коне и салони без картини.

„И дом без смях“ — довърши наум той.

Проницателните стари очи не го изпускаха.

— А ти по-различен ли ще бъдеш?

— Можете да бъдете сигурна в това — отвърна мрачно младият мъж.

След миг херцогинята кимна.

— Много добре. В такъв случай бих ти дала един съвет. Внучката ми ще ходи да гледа фойерверките във Воксхол в компанията на брат си. Ще бъде с костюм на овчарка, с маска от син атлаз. Това е дяволско място. Ако се озове в опасност, тя сигурно ще се зарадва от още една приятелска ръка, която да й бъде в помощ.

Торнуд повдигна вежди.

— Да не би да влизате в ролята на сватовница, ваше височество?

Лицето на лейди Кранфорд бе непроницаемо.

— Оставям на теб да решиш, скъпо момче.

След като баба й и Торнуд излязоха от голямата сводеста оранжерия, Индия изпълзя от скривалището си. В този момент по лицето й повя хладен ветрец. Тъй като прозорците и вратите на помещението винаги се затваряха грижливо, за да не пострадат любимите орхидеи на херцогинята, студеният полъх изненада младата жена.

Намръщена, тя тръгна по един дълъг стъклен коридор, който водеше към задната част на къщата; там най-после откри източника на течението. Два от задните прозорци, обикновено внимателно заключвани, бяха зейнали. Щом се приближи до тях, надникна навън, към комините. В този момент й се стори, че нещо помръдна надолу по покрива, в сянката на един комин.

Индия замръзна и заоглежда по-внимателно повърхността на покривите; движението обаче не се повтори. Най-сетне успя да убеди себе си, че всичко е било плод единствено на въображението й. Но когато се обърна, за да се върне, забеляза върху пода безупречен отпечатък от обувка с пясък по краищата. Същият пясък се бе посипал и на други места, в това число и върху парапета на прозореца.

Мускулите на ръцете й се стегнаха. Значи не беше достатъчно, че Торнуд бе измъкнал плановете й от херцогинята! Нима беше изпратил също така и човек да я шпионира в дома на баба й?

Крехкото стъбълце на виолетката в дланта й се счупи под неволния натиск на напрегнатите й пръсти. Нямаше да позволи да бъде следена от Девлин Карлайл. Нямаше да позволи да се бърка в живота й. Не и след като й бе дал да разбере пределно ясно какви бяха чувствата му към нея.

Погледът й потъмня, придоби дяволито изражение. Торн очакваше да я види във Воксхол, облечена като овчарка, нали така? Е, тя пък щеше да се погрижи да му осигури една-две изненадки.

Трескавата дейност през следващите няколко часа накара Индия да забрави за отпечатъка и за отворения прозорец. Костюмът й за празненството все още не беше завършен и шивачката бързаше да пришие златен ширит към ниското деколте и прозрачните издути ръкави. Прекрасната рокля бе от най-фина коприна и щеше да предизвика истински скандал, ако се облечеше без нищо друго.

Тази тънка материя била последният вик на модата, уверяваше я модистката, а никой не можеше да измисли по-стилна дреха с по-голям вкус от властната Мадам Гре.

Докато се оглеждаше пред голямото огледало, Индия внезапно помисли какво би казал Дев, ако я видеше в тази рокля с вдигната коса, която се спуска като водопад от къдрици, и лице, предизвикателно прикрито с червена атлазена маска. Той, разбира се, очакваше тя да бъде със синя маска и да бъде облечена като овчарка.

За този костюм вече не можеше да става и дума. Индия нямаше намерение да улесни намесата на Торн. Не, тя щеше да бъде Нефертити, властната царица на Египет. Усмихна се, загледана в прозрачната рокля в бяло и златно, която обгръщаше безупречно стройното й тяло. Екзотичният вид се подсилваше от едното голо рамо.

Шивачката се отпусна върху стола с въздишка.

— Мадмоазел е прекрасна. Тази вечер в краката ви ще паднат много мъже. Наистина това колие е бляскава идея.

Младата жена прокара пръст по пищния чоукър с мъниста лапис и златни амулети с египетски йероглифи на тях. Колието й бе подарено от един жесток бедуински принц, който се бе надявал да я направи седемнайсетата си съпруга. Това предложение не се стори особено забавно на баща й, херцога, тъй като по това време Индия бе едва на дванайсет години. В интерес на дипломацията обаче бяха разменени подаръци и коне. Това бе сложило за известно време край на разприте и през същата нощ бяха напуснали лагера на бедуините като големи приятели.

Лейди Деламиър докосна тежките мъниста лапис, като се усмихваше замислено. Принцът й бе казал, че тя ще стане жена над жените и никой мъж няма да може да й устои. Запита се дали думите му бяха верни. И ако бяха верни дали желаеше да плени Девлин, или с тези приготовления просто искаше да му плати за мъката, която й бе причинил.

Нито един от тези въпроси не допринесе за спокойствието й.

Раздразнено пристегна корсажа на роклята, която имаше смущаващото свойство непрестанно да се смъква по-ниско, отколкото й харесваше. Прекрасно бе да си модерна, но тя бе привикнала към семплия провинциален живот и разходките в старите ризи на брат си. Фактът, че гърдите й бяха разголени до такава степен, я караше да се чувства неудобно.

— Наистина сте олицетворение на съвършенство, миледи — увери я модистката. — Ще подлудите от възхищение господата.

Индия обаче желаеше да подлуди само един от тях. Сега обаче нямаше да мисли за това.

Върна роклята на шивачката, за да направи последните промени. В този момент на вратата се почука. Сега, след като вторникът бе минал, Бийч говореше отново. Младата жена се усмихна на невъзмутимия слуга, който работеше в тази къща от години и надзираваше живота на поколения Деламиър с желязна ръка.

— Страхувам се, че лорд Торнуд смята всички ни за побъркани — рече тя. — Странно, никога не бях мислила за нас, че сме ексцентрични.

Икономът погледна неодобрително.

— Страхувам се, че графът едва ли е в състояние да прави преценки за членовете на вашето семейство, миледи.

Индия залепи пъргаво целувка върху слабата буза на домоуправителя. Той се изчерви леко и после се изкашля.

— Извинявам се, че ви притеснявам, миледи, но три деца долу искат да говорят с вас. Както разбрах били повереници на Торнуд.

Младата жена се засмя от сърце.

— Тук, и тримата? Какви калпазани. Но са постъпили чудесно. Разбира се, че ще ги приема. Бийч, би ли бил така добър да помолиш мисис Харисън да донесе от ореховата си торта? Ще свърши прекрасна работа, тъй като те изглежда са гладни непрекъснато.

Икономът кимна. Днес това нямаше да бъде проблем, тъй като готвачката също бе възобновила нормалния си ритъм на работа. Тогава старият слуга се изкашля.

— Да, Бийч? — попита младата жена.

— Страхувам се, че има един проблем, миледи. Сигурно си спомняте, че днес е сряда.

— Гръм и мълнии! — възкликна спокойно Индия със съзнанието, че езикът й нямаше да изненада домоуправителя. — Това значи, че в кухнята няма да се пали огън в памет на кончината на сестрата на готвачката.

— Точно така.

Очите на лейди Деламиър проблеснаха; така ставаше всеки път, когато се налагаше да прибегне до съобразителността си.

— Тогава ще трябва да запалим старата готварска печка в оранжерията и аз лично ще направя чай.

Старият слуга очевидно бе скандализиран.

— Но, миледи, това не е прието.

— Глупости, Бийч, никога не съм си падала по церемониите. Моля те, погрижи се да я пренесат в далечното крило.

— Добре. Но аз ще остана до вас, за да бъда сигурен, че няма да подпалите цялата къща.

— Ужасен тиранин си, знаеш ли това, Бийч?

В отговор домоуправителят само подсмъркна.

— Впрочем, забеляза ли, че два от прозорците в оранжерията са отворени? Някой работил ли е в килера тази сутрин?

— Аз поне не знам. Ще попитам лакеите, миледи. Ще разбера скоро, ако някой от тях не си върши както трябва задълженията.

— Сигурна съм, че никой не е направил умишлено това — побърза да каже Индия. В тези времена човек трудно си намираше работа. Последното й желание бе някой от прислугата да бъде уволнен; точно това щеше да направи Бийч, ако откриеше пропуски в работата на домашните прислужници. — Може би баба е искала да подиша чист въздух и е забравила да затвори прозорците. Ще я попитам. Ти не се грижи за това, Бийч.

След като верният иконом излезе, младата жена забеляза нещо да се белее под единия край на шкафа. Наведе се и видя къс хартия, затиснато под единия му крак.

Цялото й тяло настръхна, когато прочете написаното:

Предател в собствения й дом? Или някой се бе промъкнал през отворените прозорци на оранжерията?

Лейди Деламиър пъхна бележката в чекмеджето и се намръщи.

Едно поне бе сигурно — щеше да отиде във Воксхол. И щеше да се забавлява прекрасно!