Индия

12

Девлин мрачно се извъртя, за да прикрие с тялото си Индия от звяра, с отчаяното желание да има някакво оръжие под ръка, каквото и да е. Дори един бастун бе за предпочитане пред голата му десница.

— Долу, Луна. Всичко е наред, той е приятел.

„Луна?“ Ниското предупредително ръмжене премина в скимтене. „Боже Господи, да не би този див звяр да е домашното й животинче?“

Младата жена вдигна поглед и се усмихна.

— Знам, че е страшно егоистично от моя страна, но просто не можех да я оставя. Открих я полумъртва край Брюксел, когато… когато пътувах из околностите.

„Пътувала из околностите.“

Дев разбра начаса какво имаше предвид. Когато го беше търсила. Мили Боже, какво ли беше видяла сред всичкия хаос и опустошение през онези кошмарни седмици след Ватерло? И колко типично за нея бе да прояви загриженост към едно безпомощно същество, дори когато самата тя си имаше собствени проблеми.

Торн сви несъзнателно пръсти. Усещаше изпепеляващо желание да я притисне в прегръдките си и да я целуне с цялата си душа.

Но тогава големият звяр сигурно щеше да отхапе и двата му крака, помисли си мрачно Карлайл.

— Нещо да не би да не е наред?

— Защо задаваш такъв въпрос?

— Защото ако продължаваш да ме стискаш така, утре сигурно ще бъда цялата в синини.

Младият мъж моментално отпусна пръсти, като изруга наум.

Погледът на неговата любима обаче остана замислен. Преди Девлин да успее да каже нещо, тя обърна глава.

— Върви напред, Луна — нареди тихо тя. — Покажи ни пътя.

Сребристият вълк се обърна и заизкачва стъпалата. Торн го последва безмълвно с чувството, че всичко това е странен сън.

— Колко е голяма? — попита той, без да отделя поглед от великолепното животно, което пристъпваше по скъпия персийски килим.

— Мисля, че е на малко повече от две години. — Индия се намръщи. — Не можех да понеса да я оставя в Норфолк, но животът й тук в Лондон се оказа истинско мъчение за нея. Един следобед я вързах на каишка и я изведох да побяга на Хампстед Хит, но стана така, че подплаши всички овце. А после двама отвратителни старци имаха нахалството да опитат да я застрелят. Това, естествено, не можех да допусна.

— Разбира се — съгласи се Дев, като кой знае как успя да запази спокойното звучене на гласа си. — Предполагам, че вместо това ти ги застреля.

— Щях да го направя, ако си бях взела пистолета. Затова пък накарах овцете им да се пораздвижат малко. — На бузата й се появи трапчинка. — Е, може би не съвсем малко. След като свърших, блеещите създания се спуснаха във всички посоки. Събориха двамата гадняри, преди да успеят да навредят на Луна, така че в крайна сметка всичко завърши благополучно.

Двеста овце, препускащи влудени от страх из Хампстед Хит? Несъмнено техният собственик не виждаше нещата по същия начин, по който ги виждаше Индия.

Торн прехапа устна, за да не се разсмее на глас, когато си представи какъв хаос трябва да бе настанал. Започваше да желае с тях при Ватерло да бяха имали някой с нейната изключителна решителност. Без съмнение тя щеше да накара Наполеон да хукне с викове към Париж още преди да бе гръмнал първият изстрел.

Индия го погледна смръщено.

— Съжалявам, че ни виждаш в такава комична светлина.

— О, нищо подобно. По-скоро — в необикновена. Приключенска. Решителна. Но не и комична.

— О! — Последва дълга пауза. — Наистина, няма причина да ме носиш. Бих… — Лицето й пламна. — Бих предпочела да вървя.

— И в резултат раната ти да започне отново да кърви ли? В никакъв случай.

Минаха покрай мраморна ниша, украсена с гръцки статуи в естествени размери, с индийски божества и деветметрови италиански ренесансови гоблени.

— А сега накъде?

Младата жена посочи към един коридор, декориран с пейзажи. В далечния край се виждаше махагонов скрин, покрит с полирани фигурки от балтийски кехлибар, великолепна миниатюра на испански галеон и окачена на стената колекция от змийски кожи.

Девлин поклати глава.

— Чувствам се така, сякаш се намирам в Бритиш Мюзеум. Има ли нещо, което твоето семейство да не колекционира?

Лицето на Индия изглеждаше бледо. Карлайл разбра, че любимата му се бореше с изтощението и болката.

— Колекционираме всичко, което ни заинтригува — отвърна тя. — Цената или материалът не са от значение. Единственото, което има значение, е да бъдат правдиви. Правдивостта носи сама по себе си своя красота.

Думите й го накараха да се намръщи; знаеше, че те бяха въпрос към него, на който той обаче не можеше да отговори. Не и преди да открие проклетите диаманти на Наполеон.

Спря пред една отворена врата.

— Това е — рече Индия. — Сега вече можеш да ме оставиш.

Торн не направи нищо подобно. Вместо това, все така прав и без да я пуска от обятията си, заоглежда голямата стая. Един поглед му бе достатъчен, за да се убеди, че това действително е нейната спалня. Върху дълга лакирана маса бяха наредени скъпи корали от Тихи океан. Край тях поставени в линия раковини ограждаха все още работещата астролабия на един испански галеон и средновековна книга с прекрасни илюстрации в ярки цветове. На масичка под прозореца бе разположен миниатюрен въздушен балон, направен от коприна и бамбукови клечици. До него лежеше бележник, изпълнен със скици на различни съоръжения от този вид.

Младият мъж сведе поглед към жената в ръцете си.

— Скиците твои ли са?

— Разбира се. Двамата с Иън работихме върху някои изменения.

Девлин изпсува под носа си.

— Само не ми казвай, че сте летели в подобно нещо.

Лейди Деламиър повдигна вежди.

— Те са напълно безопасни, ако човек е пресметнал правилно нужното количество баласт. Разбира се, ако вземеш много, ще се разбиеш. А ако пък не е достатъчно, ще…

Торнуд поклати глава.

— Не искам да слушам за това. Летене с балон — промърмори той. — Вече очаквам да ми кажеш, че възнамеряваш да скочиш от едно от тези неща с чифт копринени криле, за да видиш дали можеш да летиш.

Младата жена поклати със сериозен вид глава.

— О, не, не с криле. Съществува ново изобретение, дело на един французин. То има извит балдахин и висящи от него върви. Нарекъл го е „парашут“ и аз се опитвах да убедя Иън да…

— Не искам да чувам подобно нещо! Твоите роднини трябва да ти намерят съпруг ако не заради друго, то поне за да ти попречат да си разбиеш главата и главите на всички наоколо в радиус три графства.

Индия настръхна.

— Разбирам. Това очевидно според тебе е причината една жена да се омъжи.

— Тя като че ли е по-добра от повечето причини, поради които се омъжват жените — отвърна мрачно Девлин.

— Е, аз, както изглежда си забравил, имах съпруг, а обноските ти ми се струват отвратителни. Остави ме веднага.

— С радост. — Младият мъж я постави на върха на купчина възглавници. — Балони с горещ въздух — промърмори ядосано той, обърна се и се запъти към вратата.

Пътят му към изхода обаче бе пресечен от появата на херцогиня Кранфорд. Тя изглеждаше по-деликатна от всякога, скрила миниатюрното си телце под тежък шал.

— Какво точно мислите, че правите вие двамката? — Затвори вратата, за да не даде възможност на любопитните слуги да надничат. — Вече е почти един през нощта.

Карлайл пъхна ръце в джобовете си.

— Ами, тя се опита да…

— Той очевидно не знае първото за… — прекъсна го неговата любима.

— Замълчете, и двамата. — Херцогинята ги измери с поглед един след друг. Присви очи при вида на малкото кърваво петно отстрани на роклята на своята внучка. — Очевидно нямаш повече мозък от хванат в клетка бабун, Индия. След миг ще се погрижа за раната ти. Междувременно ще лежиш в леглото и няма да помръдваш нито едно мускулче, ясно ли е?

Младата жена отвори уста, после я затвори. Въздъхна, кимна; знаеше, че всеки опит за спор с баба й в крайна сметка се оказваше безполезен.

След това дребната крехка старица се вторачи в госта.

— Колкото до вас, милорд, очаквам да ви видя в кабинета си утре в осем, при първия удар на часовника. Разбрахте ли?

— Ще се постарая да вместя тази среща в дневното си разписание — отвърна напрегнато Торн. — Казвал ли ви е някой, че сте истински Макиавели, ваше височество?

Херцогинята приглади шала си.

— Повече пъти, отколкото можете да предположите, млади човече. — За момент погледът й се фокусира някъде в далечината. — Уилям Пит ми каза веднъж, че ако се бях родила мъж, ходът на европейската история може би щеше да бъде по-различен. — Засмя се тихичко. — Колкото до Макиавели, продължавам да го препрочитам по веднъж всяка година, за да се поддържам във форма.

Девлин беше впечатлен.

— Естествено на италиански, в оригинал, нали?

Лейди Деламиър повдигна едната си изписана вежда.

— Но разбира се. Не правят ли всички така? — След това направи рязко движение. — А сега си вървете. Двете с внучката ми имаме работа.

След това лаконично нареждане тя се обърна към Индия.

Торнуд си тръгна. Чувстваше се като непохватно пиле, което господарят бе подритнал, за да не му се пречка на пътя. Докато стигне главния вход, срещна четирима изгарящи от любопитство лакеи, готвачката, която замръзна на място при вида му, и безмълвния иконом. Зад гърба си чу скърцането на плетената кошница, която издърпваха нагоре.

Девлин не беше сигурен, дали лудият беше той или всички обитатели на този дом.