Индия

16

Поставил длан над очите си, за да ги предпази от лъчите на следобедното слънце, Торнуд оглеждаше хилядите човешки същества, струпани по полегатите хълмове насреща му. Усещаше как раздразнението му се превръща в тревога. За трети път от пристигането си опитваше да се отърве от някаква жена, разкрила почти целите си гърди. После хвърляше шепа монети на две окъсани хлапета, които го следваха по целия път нагоре по хълма.

Какво й беше станало на Индия, та да доведе децата на подобно място? Стискаше несъзнателно юздите, като караше дорестия си кон да танцува. По земята като че не бе останал и един свободен сантиметър; всичко бе заето от коли, пълни с възбудени зрители. Дев поведе животното към върха на възвишението и в този момент пред него се изпречи ужасяваща гледка. Малкият Андрю, с побеляло от страх лице, бе преметнал едната си ръка върху стената на коша. Онова, което опитваше да каже, бе заглушено от рева на тълпата. Никой не бе забелязал, че ръката му се бе оплела във въжетата на балона.

В този момент вниманието на младия мъж бе привлечено от един човек, който опитваше да пребърка джоба му. Сръчно стисна мръсната му китка и я изви.

— Предлагам да отидете да практикувате някъде другаде професията си.

Крадецът се намръщи, но все пак побърза да се отдалечи.

Когато Торн погледна отново към коша, той вече се полюляваше, готов да се отдели всеки момент от земята. А на страничната му преграда, оголила единия си строен глезен, висеше жена. Дългите й червеникави коси се спускаха диво покрай въжетата.

Без да вярва на очите си, Девлин видя как неговата съпруга, с щастлива усмивка на лицето, се издигна над стотиците приветстващи я зрители.

Индия успя някак си да се усмихне, макар в действителност да се бе вкопчила ужасено в крехката стена на коша.

Андрю поне беше в безопасност. Беше съумяла да го издърпа и освободи от въжетата буквално секунда преди балонът да полети.

Затова пък сега тя беше негова пленница.

Как, по дяволите, се беше омотала така? Притиснато от тълпата, момчето се бе препънало и залитнало напред и при това движение едната му китка се бе заплела във въжетата. Младата жена се бе хвърлила отчаяно към него и в крайна сметка бе успяла да го освободи, но междувременно коланът й се закачи и на нея не й остана нищо друго, освен да избере между две не особено приятни перспективи.

Или трябваше да позволи на балона да се издигне с широкия й колан, в резултат на което тя щеше да се озове гола пред цялото това море от зяпачи, или да се вмъкне в коша и да се впусне в непланираното летене с балон в компанията на изумения въздухоплавател.

Спря се на последното. След като ужасът й понамаля и тя привикна с полюляването на малкия кош, сцената започна да й се струва необикновено красива. Човешките фигури под нея се отдалечаваха и ставаха все по-малки и по-малки, докато най-накрая се превърнаха в дребни мравки върху зеления хълм. Единственият звук бе свиренето на вятъра и това я караше да се чувства като птица.

— Винаги ли е така? — попита пилота на балона тя.

— Ако човек има късмет — отвърна той. — Днешното изкачване беше доста добро. — Загрубялото му лице се разтегна в усмивка. — Но вие не трябваше да скачате така в балона, мис. Много опасно беше.

— Страхувам се, че нямах друг избор. Едно момче се заплете във въжетата. Когато се спуснах да го освободя, моят колан на свой ред се закачи в тях.

Очите на мъжа се разшириха.

— На косъм сте се измъкнали, и дума да не става. — Изкашля се. — В такъв случай, струва ми се, сте постъпили правилно. И дяволски смело, моля за извинение. — Протегна ръка. — Радвам се, че сте с мен на борда. Аз съм Смитсън.

Индия се ръкува, след това вдигна поглед към яркооцветената коприна и здравите въжета, които свързваха коша с балона.

— Знам някои неща за самия процес, мистър Смитсън, но не и за въжетата. За какво точно служат те?

— Ами, работата е следната, млада госпожице — започна човекът, очевидно щастлив да покаже знанията си пред някого. — Ако погледнете оттук, ще видите едно въже, което свързва нашия кош с върха на балона. Ако го опъна съвсем леко, той ще образува дупка в горната част на балона, което означава, че ще изпуснем въздуха му. Но внимание, това трябва да се направи според правилата. Ами да, спомням си миналата година в Йоркшир излетях с един приятел, който обърка всичко. И едва не си изгуби ръката, честно ви казвам.

Очите на Индия се разшириха, докато слушаше разказите за ужасяващите приключения на Смитсън. Междувременно долу на земята един ездач ги следваше, като разцепваше тълпата пред себе си.

— Дръпнете въжето! По-силно, миледи. А, туй то.

Петнайсет минути по-късно Смитсън нямаше свободен миг, докато контролираше положението ту чрез въздушните клапани, ту чрез торбичките с пясък, взети за баласт.

Вече бяха оставили зад гърба си хълмовете на Хампстед Хит и се носеха във величествено мълчание над сламените покриви на някакво селце. Въздухоплавателят бе решил, че е време да се приземяват, но един от клапаните се бе запънал, а без да изпуснат топъл въздух, нямаше да могат да се приземят в безопасност. На всичкото отгоре една от торбичките с пясък се бе отвързала и бе полетяла към земята. Всяка следваща загуба на баласт правеше невъзможно контролираното слизане.

Младата жена потръпна. На тази височина определено бе по-хладно, отколкото на земята; искаше й се пелерината й да бе тук. Но студът беше най-малкият й проблем в момента. Смитсън се опитваше да държи под око терена, като същевременно манипулираше с въжето за изпускане на въздух от върха на балона. Тогава Индия внезапно забеляза, че една от торбичките с пясък се накланя на една страна и се удря във въжетата. Тя бързо се надвеси от коша и за много бързо я внесе вътре.

— Добра работа, мис — рече напрегнато въздухоплавателят. — Мисля, че най-после освободих това въже. Дръжте се здраво. Ще опитам да приземя балона.

За момент продължиха да се реят безпроблемно в безмълвното море от вятър, а в следващия миг горещият въздух започна да излиза със свистене от горната част на балона. Кошът затрепери под краката на лейди Деламиър и тогава внезапно земята се спусна към нея.

— Дърветата, мистър Смитсън!

— Да, миледи, виждам ги. С малко късмет ще успеем да…

Мъжът сподави една псувня, когато балонът се докосна до короните на няколко бряста, но почти веднага се освободи от тях. Намираха се над някаква нива. Удариха се, подскочиха леко и отново се удариха в земята. Вятърът отнесе коприната, която заприлича на див водопад.

Индия си отдъхнаха с огромно облекчение.

— Наистина мисля, че това е най-вълнуващото ми преживяване, мистър Смитсън. Вероятно и най-опасното.

Човекът кимна, очите му блеснаха весело.

— А аз пък мисля, че вие сте най-добрата помощничка, която някога съм имал, мис. Всъщност всеки път, когато ви се прииска да полетите малко, просто ми се обадете. — Огледа пустото поле и потърка врата си. — И може да бъдете сигурна, че ще си поговоря с моя мързелив чирак, когато се появи. Него трябва да виним, че торбичките с пясък не бяха закрепени добре и едва не убиха и двама ни. Надявам се само, че ни е следвал достатъчно близо с фургона и че няма да ни се наложи да прекараме нощта насред това поле.

В този момент отдолу изскочи някакъв ездач, прелетя по тясната пътека, прескочи в галоп един плет и запрепуска из обраслата с детелина поляна.

Очите на младата жена се разшириха. Не можеше да бъде. Това определено бе възможно най-лошият край за този и без това пълен с достатъчно неудачи ден.

Граф Торнуд скочи от коня си и се запъти ядосано към въздухоплавателите. Наведе се, повдигна вбесен Индия от коша и я постави грубо на земята.

— Торн, аз…

— Не, не искам да чувам и дума. Не желая да чувам безумните ти обяснения. — Едно мускулче на здраво стиснатите му челюсти потрепна. — Не повярвах на ушите си, когато лейди Марчмънт ме уведоми, че си тръгнала с децата да гледаш излитането на балона.

— Колко мило от страна на вдовицата да те държи в течение на събитията — отвърна ледено лейди Деламиър. — Питам се само откъде е така добре информирана за действията ми.

— Случайно те е видяла, като излизаш с децата — заяви безстрастно Дев. — Братът на нейния кочияш работи в конюшните от другата страна на улицата и той случайно споменал къде отивате.

— Колко удобно — присви очи младата жена. — Предполагам, че тя също така случайно после пък е споменала пред теб.

— Изпрати ми бележка, тъй като с право предполагала, че ще искам да знам в какви опасни начинания ще бъдат въвлечени моите повереници.

— Андрю ти изпрати бележка.

— Но аз не съм я получавал.

— Децата бяха в безопасност. Като се изключи…

— Безопасност ли? Със собствените си очи видях какво се случи, така че няма защо да ми ги разправяш тия, чу ли?

Очите на Карлайл блестяха, цялото му тяло беше напрегнато.

— Но аз не очаквах, че…

— Точно там е въпросът. Ти никога не мислиш предварително за нищо. В главата ти просто влиза някаква идея и ти скачаш като зле обучен кон. Или може би — продължи ядосано младият мъж, — като дивия вълк, който настояваш да държиш в къщата си, като претендираш, че е домашно куче.

— Не намесвай Луна в това.

Торнуд се изсмя хладно.

— Луна. Напълно подходящо име. И двете сте лунатички, поразени от лунната лудост, ако питаш мен.

— Простете, сър, но дамата не е виновна.

Смитсън се взираше в новопристигналия; не му допадаше тона, с който говореше на неговата компаньонка, току-що доказала себе си като доста полезна при този полет; той за малко не се бе оказал фатален.

— Ще ви бъда благодарен, ако си държите езика зад зъбите, добри ми човече. Това е въпрос между лейди Девънам и мен.

— Колко си груб — изсъска младата жена и стисна юмруци. — Може би винаги си бил такъв, но аз просто не съм го забелязвала преди. Всичките ти мисли са посветени единствено на теб, на онова, което те прави щастлив, което те прави уверен. Даваш ли си сметка как се чувстват тези деца, затворени в една мрачна къща, с неприятни гувернантки, които не дават и пукнат грош за щастието и доброто им самочувствие?

Очите на Девлин проблеснаха.

— Платих добре, за да осигуря някой да се грижи за тях.

— Платил бил! Да, наистина си платил. Но с пари не може да се купи обич. Парите не могат да купят времето, отделено им от единствения човек, на когото вярват. Нима си такъв глупак, че не можеш да го разбереш?

— Струва ми се, че тези въпроси е най-добре да бъдат обсъждани насаме — отсече Торнуд. — Освен това може би ще благоволиш да ми обясниш как, за Бога, успя да създадеш такава бъркотия.

Индия отстъпи крачка; лицето й бе бледо като платно, а сините й очи светеха от гняв.

— Да обясня ли? Не мисля да правя такова нещо, милорд. Струва ми се безсмислено да прахосвам повече думите си пред вас!

Мрачно усмихнат, младият мъж започна да навива ръкавите на мускулестите си ръце.

— Няма значение. Ще разполагаме с достатъчно време да поговорим, докато те отведа до каретата ти.

Този път лицето на лейди Деламиър поруменя.

— Да не си посмял.

Отстъпи още една крачка назад, цялата настръхнала.

В следващия миг силните ръце на Дев бяха върху раменете й.

— Няма да стоя и да гледам колко лошо се отнасяте с дамата, чувате ли ме? Пуснете я на часа.

Смитсън можеше да говори със същия успех на някоя мраморна статуя. Пръстите на Карлайл стиснаха още по-силно раменете на Индия, тъй като беше забелязал гнева, изписан върху лицето й, неотстъпчивостта, която се излъчваше от позата й, червенината по бузите й. Косите й се бяха разпилели като див червен водопад върху раменете. Внезапно Торнуд си припомни каква гледка бе представлявала, докато висеше върху коша. Малката глупачка можеше да падне и сега да лежи някъде със счупен врат.

Меката й топла гръд се притискаше във вътрешната страна на лакътя му; усещаше и извивката на бедрата й под тънката й муселинена рокля. Тялото му настръхна от залелите го като порой гняв и желание. Мили Боже, как успяваше тази жена да го изкарва от равновесие отново и отново?

По време на връзката им в Брюксел бе останал с впечатлението, че тя е очарователна личност с авантюристичен дух, радостна и умна, но сега виждаше, че в действителност е много повече от това.

Индия Деламиър бе жена, която никога нямаше да бъде пречупена нито от него, нито от който и да е друг мъж. А вродената й дързост предизвикваше отговор от собствената му неспокойна натура, любителка на риска; нещо, което Девлин мислеше, че е погребал отдавна под студената фасада, издигната през дългите месеци на войната.

Сега обаче бе достатъчно едно докосване на нежните й устни, един поглед към закръглените й форми и той бе почти готов да забрави и дълг, и чест, и родина.

Опита се да я намрази заради това. Положи доста усилия, за да запали в душата си ярост. Торнуд обаче бе изключително почтен човек и подобна стратегия определено не беше за него.

Не, истинският му гняв бе насочен срещу него самия, задето не бе осъзнал коя е действителната опасност, докато все още можеше да се измъкне от нея. При създалото се положение повече не можеше да не обръща внимание на чувствата си. Когато Индия не бе до него, той непрекъснато се улавяше, че мечтае за нея, за нейните честност и жизненост, че брои минутите до следващата им среща. Бе изоставил задълженията си, а мозъкът му работеше механично. Накратко, държеше се като някой младок, поразен от любовта по време на първия си сезон в Лондон.

Разбира се, бе слушал какви ли не невероятни истории за семейство Деламиър. За тях говореха шепнешком и със страхопочитание. Богатството им бе неизмеримо, а примерите за тяхната ексцентричност — безброй. Не след дълго Дев бе доловил завистта в студените историйки, които се въртяха из висшето общество. Най-големият син Деламиър бе изчезнал и се бе появил чак след пет години без никакво обяснение. Херцогът и неговата съпруга не бяха по-добри; те отделяха много повече време да ровят из руините на далечни страни, отколкото за възпитанието на непокорните си деца.

А Индия?

Беше чувал за дивата наследница и за тълпите ухажори, пленени от червенокосата й хубост. Не беше повярвал на историите. В началото. Сега обаче започваше да се замисля дали все пак не бяха верни. Независимо какви бяха чувствата му обаче, той имаше задължения към тримата си повереници, които и без това вече бяха изпитали толкова много мъка.

Изражението му бе сурово, когато преметна младата жена през рамо и тръгна към коня си.

— Пусни ме веднага, Девлин Карлайл!

По гърба му се посипаха юмручни удари, но това не го спря. Мрачно усмихнат постави своята любима върху седлото и я последва върху него.

Индия не произнесе нито дума по обратния им път към Хампстед Хит. Всяка крачка на коня я караше да облегне неволно гръб в твърдата гръд на Торн. Всеки скок водеше до това, че мускулестите му бедра се притискаха интимно в нейните. Опитваше да не му обръща внимание, повтаряше си, че сърцето й бе равнодушно и празно, а той е само един непознат.

Нищо не помагаше.

Никога вече нямаше да го почувства чужд, колкото и да се стараеше. Брюксел не беше измислица. Войната не беше фантазия. Независимо дали й харесваше или не, тяхната любов се бе родила на фона на всичкия тогавашен хаос. И бе разцъфнала отново в мрака на една карета на една притихнала лондонска улица. А сега Индия се страхуваше, че никога няма да успее да се отърве от мечтата си, въпреки, че в резултат двамата само щяха да станат още по-нещастни.

Докато край тях прелитаха тъмните стволове на дърветата, а разпръснатите тук-там къщурки прераснаха в малки селца и най-накрая — в града, който се гушеше край хълмовете, младата жена чувстваше как в гърлото й се събира гореща болка. Тя затвори очи с непреодолимото усещане, че е изгубила нещо много скъпо; никога досега не бе изпитвала подобна горчивина. Веднъж вече бе изгубила този мъж и бе тъгувала в продължение на месеци за него с чувството, че и нейният живот бе приключил. След това го бе намерила отново, само за да го изгуби за втори път заради факта, че паметта му бе отнета.

Сега й се струваше, че ще й бъде отнет за трети път и вече окончателно. Той не бе човекът, когото познаваше от Брюксел, умен, великодушен, с неспокоен ум. От него нямаше и следа. Сега той бе студен, безкомпромисен и неприветлив, всичко твърде далеч от мъжа, когото бе обичала някога.

Индия бе достатъчно честна, за да признае пред себе си, че двамата нямаше да си подхождат. В рода й поколения наред се бяха раждали дръзки любители на приключенията, които се бяха радвали на опасна независимост още откакто първият Деламиър бе спечелил своята титла задето се бе присмял на заповедите на Уилям Завоевателя и се бе измъкнал от най-горещата точка на битката при Хейстингс. След това бе организирал нападение откъм тила, в основата си акт на неподчинение, който щял да му коства главата, ако в крайна сметка с далновидността си не бе спечелил боя. В резултат нейният прародител бе награден с титлата граф Девънам. През следващите столетия графската титла бе повишена в херцогска, спечелена от не по-малко безразсъден и печеливш ход в битката при Азенкур.

Не, младата жена знаеше, че никога няма да бъде щастлива с един толкова различен човек. Той трябваше окончателно да остане в миналото. Трябваше да го изкорени завинаги от мислите си.

Лицето й не издаваше никакви емоции, когато Девлин опъна юздите. Без да каже дума той я предаде на виконт Мънктън. Децата ги наблюдаваха притеснени. Индия заговори лаконично и направи не особено успешен опит да се усмихне, докато Мънк местеше замислен поглед ту към единия, ту към другия.

И тогава, с шумолене на атлаз и носеща се край нея пресищаща миризма на розов парфюм, на сцената се появи лейди Марчмънт, изключително елегантна в наметалото и с украсеното си с пера боне.

— Ето къде сте били, милорд. — Но докато говореше, графинята наблюдаваше своята съперница. Очите й се изпълниха с лукавство под полуспуснатите ресници. — Опасявах се, че сте изчезнал в дирене на някакво приключение и сте забравил напълно за мен и малките си повереници.

Торнуд й се поклони едва-едва и след това отиде да предаде коня си на грижите на един от конярите.

— Моята карета е ей там долу. За мен ще бъде огромно удоволствие да ви изпратя до Лондон заедно с тези прекрасни деца. — На лицето й се появи неискрена усмивка, докато все така не сваляше поглед от Индия. — Разбира се вие също сте включена в поканата ми, миледи. — Успя да хвърли подчертано убийствен поглед към прашната рокля на младата жена и към къдриците, разпилени в безпорядък върху раменете й. — Несъмнено ще искате да си почините след несгодите на току-що преживяното приключение — промърмори тя.

Индия вирна брадичка. Деламиъровската гордост закипя из вените й.

— Не бих си позволила да ви притеснявам, лейди Марчмънт. Особено след като знам, че двамата с графа имате да обсъждате толкова неща. Ще се прибера с моя файтон.

— По-добре да отида с нея — обади се притеснено Конър Маккинън. — Струва ми се доста неспокойна, а аз вече знам добре какво става, когато Люк изпаднеше в подобно настроение, уверявам ви.

— Кой, по дяволите, сте вие?

Карлайл изгледа ядосано екзотичния непознат, седнал до Мънктън.

— Един приятел. — Очите на Маккинън светнаха. — Приятел, на който няма да му бъде приятно, ако дамата пострада. Съветвам ви да не забравяте това, Торнуд.

— Да пострада ли? Тя самата върши чудеса по този въпрос — възкликна напрегнато Девлин.

Мънктън поклати глава. В това време Торнуд хвана за ръка своите повереници и тръгна към каретата на лейди Марчмънт.

— Какво, за Бога, успяха да направят пък сега тези двамата?

На лицето на Маккинън бавно се появи усмивка.

— Бих казал, че са успели да се влюбят, Мънктън. Само че според тях това не би трябвало да включва единствено фойерверки и камбанен звън. — Погледна замислено след Индия, която се изкачваше наежена нагоре по хълма. — Той ще има да види покрай нея, това поне е сигурно. Междувременно по-добре да я държа под око. Люк ще ме одере жив, ако с неговата сестричка се случи нещо.

Приятелят му прокара ръка през косите си, веднъж забравил да се притеснява да не развали модната си прическа, която бе създал с толкова усилия тази сутрин.

— Това няма да свърши добре, помни ми думите. И двамата са изключително твърдоглави. — Поклати глава, като наблюдаваше как Торнуд настани и последното от децата, а след това последва лейди Марчмънт в каретата. — Ще трябва да поговоря с Пен по този въпрос. Може би има с какво да помогнем.

Индия не плака по обратния път към Лондон. Сълзите пареха очите й, а в гърлото й бе заседнала гореща топка, но тя гневно се бореше с тях. Този човек не заслужаваше да пролива нито една сълза за него, повтаряше си ядосано тя.

Беше дошъл краят на младежките й въздишки по Девлин Карлайл. Сега вече го виждаше точно такъв, какъвто беше — егоист, студеносърдечен и арогантен.

Трябваше да навакса месеците, прекарани в тъга, даде си дума младата жена, докато лондонските улици бягаха покрай прозорците.

И щеше да започне още тази нощ във Воксхол.