Индия

4

Икономът пребледня.

— Съпруга ли? — повтори той.

— Съпруга. — Индия сплете пръсти. — Моля ви, къде е той?

— Ъъъ, оттук, мис… ъъъ, миледи. — В изненадата си мъжът едва не се спъна в масичката вдясно от входа. — Но вие не можете…

— Чилтън, ти ли си? — дочу се дрезгав глас през открехнатата врата. — Къде е портвайнът, който те помолих да ми донесеш?

Този глас Индия познаваше добре.

И бе мислила, че никога вече няма да го чуе.

Младата жена се олюля леко, подпря се с една ръка на стената, пребледня. Значи беше истина. Човекът, когото бе видяла в балната зала, не беше илюзия. До този момент си бе мислила, че е било грешка.

— Добре ли сте, мис? — попита разтревожено икономът.

Индия си пое мъчително въздух и кимна; главата й бе пълна с хиляди въпроси. Как ли щеше да реагира? Колко ли се беше променил след всички тези месеци, през които бяха разделени?

— Чилтън, там ли си? — отново достигна до ушите й познатият нисък глас.

Младата жена потръпна и се сети за първия път, когато бе чула този глас на една пълна с народ и много мръсна белгийска улица. Високият офицер бе хванал бонето й, отнесено от пролетния вятър.

Бе я погледнал с открито възхищение.

— Изправен съм пред жестока дилема, както съм изправен пред две престъпления. Не съм сигурен кое е по-голямото — бе добавил дрезгаво той.

Устните на Индия се бяха разтегнали в усмивка, докато го наблюдаваше как съзерцава като омагьосан лицето й.

— Така ли? — бе попитала тихо тя. — И какви са тези престъпления?

Той не бе отговорил за момент, очите му се бяха присвили. Пръстите му бяха докоснали нейните само за миг. На младата жена й се бе сторило, че усети това докосване чак до подметките на меките си ботуши от ярешка кожа, потънали дълбоко в калта на брюкселската улица.

Непознатият се бе поклонил бавно, и грациозно бе подал очарователното сламено боне с миниатюрни декорации с цветчетата на диви ягоди.

— Първото престъпление би било такава прекрасна дама да изгуби това прелестно боне. — Бе вдигнал поглед и с него изгаряше лицето й. — За мен обаче би било дори още по-зле, ако го върна.

— И защо? — бе попитала неуверено Индия, като усещаше топлината от погледа на този непознат и необузданата сила, която се излъчваше от него.

— Защото тогава ще го използвате, за да скриете най-забележителните очи, които съм виждал някога. — Гласът му бе прозвучал безрадостно. — И най-красивата уста.

Дори сега при този спомен, младата жена усети топка в гърлото си. Нима това бяха просто някакви думи? Нима любезностите на Торн бяха продължили толкова дълго, колкото бе и прекараното заедно време?

Индия стисна юмруци. Отказваше да повярва подобно нещо. Неговите чувства бяха толкова истински, колкото и нейните собствени. Отсъствието му трябваше да има друго обяснение.

Но сега всичко щеше да бъде чудесно. Той се бе върнал и с това бе дошъл краят на всичките й мъки.

В този момент вратата на библиотеката се отвори. В осветения й отвор се очерта широкоплещеста фигура.

— Чилтън, няма ли да донесеш най-после портвайна? — Мъжът пристъпи напред и присви очи. — Коя е тази жена, Чилтън? — попита той.

Студените, бездушни слова накараха Индия да спре рязко. Вдигна поглед към изваяната челюст и слабото лице на човека пред себе си.

Към Девлин Карлайл, когото бе изпратила на война и чиято смърт я измъчваше вече от месеци.

Човека, за когото се беше омъжила в навечерието на битката при Ватерло.

Младата жена тръгна отново бавно, а сърцето й тупкаше бясно.

— Дев, ти ли си това?

Той замръзна на място, присви сурово устни.

— Моля?

Индия се приближи със замъглени от радостни сълзи очи. Бавно свали кадифената качулка и по косите й заиграха червеникави отражения от светлината.

— Ти си жив. Най-после се върна при мен.

Протегна ръка и го хвана за китката.

Мъжът обаче само сведе смръщен поглед към дланта й. Изражението му стана още по-строго и той се отдръпна бавно.

— Страхувам се, че има някаква грешка.

Младата жена се взираше в слабото лице, в сивите студени очи; сега виждаше промените, които не бе забелязала преди.

— Трябва да ти е било много трудно, нали? Изглеждаш по-стар, по-суров. Предполагам, че същото се отнася и за мен. — Засмя се остро. — Но всичко това сега е без значение. Ти се върна и аз имам да ти казвам толкова неща. — Очите й се замъглиха от съжаление за момент, но след това тя се усмихна отново. — Е, ще имаме достатъчно време за въпроси и обяснения. Нека първо да те докосна, за да се убедя, че наистина си жив.

Протегна ръце, допря ги в твърдите мускули под яркочервената куртка. Усети го как трепва от този почти неусетен допир.

— Дев?

Той измърмори под носа си някаква псувня, загледан в белите пръсти върху тъмната вълнена материя.

— Казвам се Торнуд.

— Не и за мен.

— Да не би да сме… близки познати? — попита грубо мъжът пред нея.

— Ти си мой съпруг и мъжът, когото обичам — отвърна с достойнство Индия. — Не ме ли познаваш?

Торнуд издърпа ръката си изпод дланта й и погледна намръщено иконома, който наблюдаваше с жадно любопитство.

— Това е всичко, Чилтън — обяви лаконично той. — А сега ни остави.

— Разбира се, милорд.

— Какво има, Дев? Каква жестока игра играеш?

— Това не е игра.

Младата жена все още очакваше той да разтвори обятия и да я притисне в тях, а очите му да блестят както тогава, в Брюксел.

Въпреки надеждите й, никаква радост не го озари и болката от това откритие прободе сърцето й като с меч. Как можеше да я гледа така студено, без сянка от спомен или емоция в очите?

— Страхувам се, че е станало някакво голямо недоразумение, мис…

— Лейди Деламиър. По-точно, лейди Торнуд. Като че ли не знаеш.

— И вие ли сте дошла като другите, изгаряща от желание да научите някоя клюка за току-що завърналия се граф?

Гласът на младия мъж я опари с цинизма си.

— Не за клюка. Дойдох да видя мъжа, когото обичам. Мъжа, който мислех, че ме обича. Мъжа, за когото се омъжих в Брюксел непосредствено преди битката при Ватерло. — Гласът й потрепера. — Сега обаче започвам да се питам дали ти наистина си същият човек.

— Скъпа госпожо, тази вечер вече идваха да ме видят десетина жени. И всяка една от тях твърдеше, че сме имали много близки отношения. Трябва да извините скептицизма ми, макар вие да сте първата, заговорила за брак.

Индия се олюля, напълно объркана, докато изучаваше познатите черти, които сега й се струваше, че принадлежат на някакъв студен, враждебно настроен непознат.

— Но това е вярно.

— Нима? И къде трябва да се е състояла тази церемония?

Младата жена стисна още по-силно юмруци.

— Не се шегувай. Не и за това, Дев. Това не е в твой стил.

— Но може би вие не знаете нищо за мен, мадам. Може би не съм онзи, за когото ме мислите.

— Как можеш да ми говориш така? Толкова дълго те чаках. Непрекъснато се надявах, че ще се покажеш от дима и хаоса, доволен както винаги от живота. Но колкото и да се надявах и да чаках, ти така и не се появи.

Гласът й секна и от гърлото й се откъсна тих вопъл.

— Мисля, че е най-добре да влезете и да седнете.

— Не искам да сядам. Искам да те докосна. Искам да те целуна — заяви пресипнало тя.

Вената върху челото на граф Торнуд биеше силно до пръсване.

— Виждам, че има някои неща, които трябва… да обясня.

Индия избърса сълзите, които блестяха на светлината на свещите.

— Да обясниш ли? Какво искаш да кажеш?

— Не тук — рече мрачно мъжът, който имаше лицето на съпруга й. За момент в гласа му се прокрадна безкрайна тъга. — В библиотеката. Имам нужда да пийна нещо. — Поклони се вдървено. — След вас, мадам.

Младата жена влезе; тялото я болеше от напрежение. Погледна разсеяно полиците с овехтели от много четене книги, които покриваха стените от пода до тавана. Тук-там бяха наредени прекрасни дървени модели на испански галеони, плоскодънни китайски лодки и тесни английски кораби с хоризонтални рейки. В единия край на широкото махагоново бюро бяха разхвърляни вестници, визитни картички, кореспонденция, географски карти и покани върху веленова хартия.

Нещо в сърцето на Индия се скъса. Припомни си колко се бе смяла на описанието на Девлин за хаоса, царящ в кабинета му. Той някак си й напомняше за него самия, поне за човека, който бе тогава, неуморим и кипящ от живот.

И изобщо не приличаше на този непознат със строг поглед, който стоеше сега пред нея.

— Седнете, лейди Деламиър.

— Ще остана права, благодаря.

— Седнете. — Изражението му беше безкомпромисно. — Ако обичате.

Младата жена се отпусна върху креслото със странични облегалки за главата с тафтена тапицерия, което се намираше срещу претовареното писалище.

— Простете, но ще се опитам да обясня възможно най-ясно положението, лейди Деламиър.

— Лейди Торнуд — поправи го буйно Индия.

Очите му блеснаха за секунда.

— Както кажете. — Графът напълни мълчаливо с бренди една чаша и го изпи на един дъх. Едва тогава се обърна отново към своята посетителка. Междувременно маската бе паднала обратно върху лицето и криеше чувствата му. — Отлагането ще направи процедурата само още по-мъчителна. Вярно е, аз съм Девлин Карлайл. Вярно е, че се върнах в Лондон преди седмица. Всичко останало обаче… — Обърна се и се вгледа в редицата кристални гарафи върху масата с напитки, сякаш ги виждаше за първи път. В действителност оглеждаше цялата стая така, сякаш не я бе виждал, това поне бе впечатлението на младата жена. — С две думи, прибрах се у дома и в същото време това не е моят дом. Не си спомням нищо от времето, когато съм бил Девлин Карлайл. Нямам представа какво го е карало да се смее или да плаче. Или да обича… — Докато говореше, дългите му пръсти се плъзнаха по долната челюст, където проблясваше белегът във формата на полумесец. — Наръгали са ме в Катр Бра, така ми казаха. — При тези думи от устните на Индия се изтръгна вопъл, на който графът решително не обърна внимание, впил поглед в чашата в ръката си.

— Не помня нищо повече — нито френската сабя, която ме е пронизала, нито трите дни, които съм прекарал сред купчината ранени и мъртви тела. Може би дори така е по-добре. Оставили са ме, тъй като са ме помислили за мъртъв. В крайна сметка някакъв английски офицер ме открил и ме закарал при един претоварен с работа хирург, който ме върна обратно в света на живите. Всичко това знам единствено от разказите на другите. Моите собствени спомени започват няколко месеца по-късно, когато се събудих омотан в изцапани превръзки в една опушена селска къща някъде край френската граница.

— Но как си се озовал там?

— Не мога да ви кажа това. Не мога да ви кажа нищо повече от тези няколко факта. Всички тези месеци са изтрити от съзнанието ми. Вие претендирате, че съм ваш съпруг и аз няма как да го оспоря. Твърдите, че сме били влюбени и аз не мога да оспоря и това. Но истината е, че аз не съм същият човек, нито някога ще бъда. За вас съм непознат… както впрочем и за мен самия.

Ръцете на младата жена затрепериха.

— Ти… не си спомняш нищо?

— Нищо — поклати мрачно глава Торнуд.

Неспособна да каже нищо повече, Индия се вторачи в него. Възможно ли бе да казва истината? Нима действително не помнеше нищо от срещата им в розовата градина на лейди Ричмънд след случайното им запознаване на улицата и подобното на вихрушка ухажване, което бе последвало? Нима бе забравил нежната страст, всепоглъщащото желание, смазващата мъка от раздялата? Нима това наистина бе някакъв си студен, невъзмутим непознат, който я гледаше през тези добре познати и обични черти?

Младата жена трепереше, впила пръсти в плюшените странични облегалки на креслото.

При тази реакция Торн се намръщи.

— Съжалявам, че трябваше да ви кажа всичко това, миледи. Ако всичко, което ми разказахте е вярно, това трябва да е голям шок за вас.

Отново тези лишени от всякакви емоции думи, които се врязваха като нож в сърцето й.

— Но вече е минала повече от година. Все още ли не можеш да си спомниш?

Нещо хладно се допря до пръстите й. Индия сведе поглед и видя, че той притискаше в ръката й чаша с някакъв алкохол.

— Изпийте го. После ще продължим разговора си — нареди сериозният непознат, който беше нейният съпруг.

Тя отпи и остави успокояващата горещина да изгори гърлото й. Наблюдаваше с невиждащ поглед Девлин, който бе започнал да крачи из стаята.

Всяко движение бе до болка познато, но сега си даваше сметка, че действително съществуваше някаква едва доловима разлика.

— Какво се случи, Дев? Какво се случи с нас?

— Война се случи, мадам. Все едно че ни разделя цял един живот. — Изсмя се сухо. — През това време аз едва не умрях. Понякога си мисля, че наистина съм умрял.

И дългите, силни пръсти отново се плъзнаха по сребристия белег на брадичката му.

— Но това със сигурност ще се промени. — Индия го наблюдаваше объркана, като се опитваше отчаяно да запази поне искрица надежда, въпреки целия този ужасяващ поток от думи. — В крайна сметка ще си припомниш. Първо дребните, а след това и по-важните неща.

— Не — прекъсна я рязко той; очите му горяха. — Не се заблуждавайте с напразни илюзии. Лекарите клатят глава и цъкат, но не дават никаква гаранция. — Прокара длан през тъмната си коса, в която, на светлината на огъня, се отразяваха златни нишки. Тогава вдигна очи. Дъхът на Индия секна от смазващото отчаяние, което видя в тях. — Както виждате, лейди Деламиър, аз не мога да ви бъда от полза. Разбира се можете да изпратите вашия адвокат, за да ми представи нужните документи. Ако бракосъчетанието е законно, ще трябва да уредим някои въпроси.

— Законно е — отвърна напрегнато младата жена.

Той се взря в лицето й със сурово изражение.

— Разбирам. Връзката беше ли консумирана?

Индия скочи на крака, по бузите й изби червенина.

— Как смееш да питаш подобно нещо?

— Длъжен съм. Вие твърдите, че сте ми съпруга, трябва ли да ви го припомням? Не е трудно неконсумираният брак да бъде анулиран. Ако обаче е консумиран или с наследници, работата ще бъде много по-объркана.

Лаконичният му отговор беше повече, отколкото бе способна да понесе.

— Объркана? Така ли мислиш? Аз те чаках! Претърсвах всяка каруца с ранени, която пристигаше в Брюксел. Бродех по пътищата призори и спирах всеки английски войник в отчаяното търсене на някаква вест. Седмица след седмица те очаквах. — Устните й затрепериха и помежду им се отрони задушен вопъл. — През цялото време стоях там и работех, грижех се за рани, чийто вид само ми бе непоносим. Но аз бях готова да изтърпя това, тъй като се надявах, че можех да науча нещо за теб от някой от войниците, за които се грижех. Понякога ми се струваше, че те виждам да се появяваш иззад облак прах с познатата дяволита усмивка на лице. И тогава ме обхващаше треската. Но дори в тези случаи не спирах да работя, докато един ден болестта повали и мен самата. — Лицето й бе побеляло като хартия. — Казват, че една нощ едва не съм умряла, милорд. Малко след това… — Очите й блестяха, истински извори на мъката. — Няма значение. Само ми кажи как можеш да ме гледаш и да наричаш нашето минало — нашия брак — объркани?

Девлин Карлайл изруга под носа си и се приближи към нея.

— Седни. Няма смисъл да…

Индия заби треперещите си юмруци в гърдите му.

— Не ме докосвай. — Беше на ръба на психически крах, чувстваше го. Но никога нямаше да покаже мъката си пред този груб непознат с лицето на мъжа, когото бе обичала. — Бяхте пределно ясен. Трябва… трябва да си вървя.

— Късно е, мадам. Останете тук и си починете още малко. След това ще повикам файтон. Точно сега не сте в състояние да ходите където и да било.

Младата жена го отблъсна с разперена длан; щом докосна гърдите му, потрепера при спомените, които я връхлетяха.

Спомени за топли, здрави мускули.

Спомени за силни ръце и нисък, гърлен смях.

И нежните, приятни до болка удоволствия, които й бе показал в една притихнала градина, обсипана с рози, докато наоколо един отчаян град се готвеше за война. Докато луната плуваше през кадифеното небе, те бяха вкусили от божествената наслада, като се опитваха с всички сили да отдалечат безмилостната зора, която съвсем скоро щеше да ги раздели.

Трепереща, Индия прогони спомените. Беше й прекалено трудно да ги понесе.

— Вече трябва да си вървя. Не ме задържайте, моля ви.

Усещаше ужасно напрежение в раменете си, докато опитваше отчаяно да се овладее. Торнуд настръхна.

— Съжалявам.

Дрезгавият й смях бе изпълнен с отчаяние.

— Съжаляваш ли? Каква полза от съжаления? — Отстъпи непохватно крачка назад. Погледна го с блеснали от сълзи очи. — Довиждане — рече тя. — Довиждане, Девлин Карлайл. Не идвай да ме виждаш. Не се опитвай да се свържеш никога повече с мен. Вече съм така мъртва в чувствата си към теб, както и ти към мен. Нямам друг избор, освен в крайна сметка да се науча да приемам този факт.

След това вирна брадичка и се отправи гордо към вратата.