Индия

26

Мъжът, с останала половин брада на лицето, мъжът, който беше нейният съпруг, остана като вкаменен.

— Как разбра? — попита най-после дрезгаво той.

— Не разбрах… в началото. Добре си изигра проклетия маскарад, но белегът ме учуди. И тогава всичко си дойде на мястото. Много ти подхожда ролята на пират.

— Имам доста голяма практика.

— Но защо, Дев? Защо не ми каза? В каква опасност си въвлечен?

Торн стисна челюсти.

— Струва ми се, че трябва да разбъркаш огъня.

— Не мисли, че ще се отървеш от въпросите ми, Дев! Отвлече мен и коняря. Освен това имам силно подозрение, че индиректно излагаш трите деца на голяма опасност. Искам да знам защо.

Младият мъж наблюдаваше играта на пламъците, потънал в размисли за диаманта, който можеше да промени историята на цяла Европа.

— Заради едно съкровище от диаманти, Индия. По-точно — заради кралски откуп, императорски откуп. Един луд може да възвърне властта си, ако го оставя да се изплъзне между пръстите ми. Отново — добави горчиво той.

— Да не би да говориш за диаманта, който намерих във Воксхол?

— За него и за много други. Заклел съм се да пазя тайна и не трябваше да ти казвам дори това, но, колкото и да не ми допада, сега и ти, и децата сте въвлечени в по-голяма или по-малка степен в тази история. Тези камъни са част от личната колекция на Наполеон, но след Ватерло изчезнаха, макар моята задача бе да се погрижа това да не става. Докладите, които получаваме сега, показват, че ще бъдат внесени съвсем скоро в Англия. Аз трябва да ги открия… както и онзи, който стои зад тях.

— Значи Девлин Карлайл се е превърнал в известния главорез, речния пират, известен като Французина. — След кратко мълчание младата жена кимна. — Много умно, Девлин. Поздравявам те.

— Така ли? Повечето жени вече щяха да са одрали кожата от гърба ми, а после щяха да изпаднат в изпълнена с крясъци истерия. Не си ли ядосана?

— О, дори съм бясна. Вбесена съм, задето си ме лъгал и задето изложи на опасност тези деца. Но като пират имаше изключителен успех. — Погледът й потъмня. — Изключителен успех.

— Ела при мен, ma mie.

Лейди Деламиър усети, че косъмчетата на тила й настръхват. Сърцето й бавно се изпълни с нежност.

— Не, не мисля, че ще го направя. Не и преди да се убедя, че помежду ни няма нищо друго, освен истина.

— Може би съществуват различни истини, Индия. Може би има истина, която се предава само от сърце до сърце, от тяло до тяло. В противен случай думите могат лесно да бъдат изопачени.

— Имаш отговор за всичко, нали? Няма значение дали си Девлин Карлайл, завърналият се герой от войната, или прочутият пират по река Темза! — Приближи се до единствения прозорец на колибата и се загледа навън. — Все още се бият — заяви след малко тя, като наблюдаваше фигурките, които тичаха и скачаха по палубата на „Циганката“.

— Ще се бият така до сутринта. Имат нужда от някакви развлечения, бедните, защото животът по реката е много мрачен. Малкото, които останат призори, ще отворят буретата с ром и изведнъж ще се превърнат в най-добри приятели. Така върви животът по реката.

Лейди Деламиър се обърна бавно.

— А какво ще стане с нас, Дев? Можем ли да бъдем най-добри приятели? Оженихме се набързо и слепешката, заплашени от надвисналата сянка на войната. Обикнахме се дори още преди да се опознаем. Бяхме млади, не се познавахме и имахме да научим толкова неща… но нямахме време да го сторим. А след това ти се появи, изгубил паметта си. — Лицето й замръзна. — Но това също беше лъжа, нали? В действителност помнеше. Това е било просто друга част от маскарада.

— Трябваше да го направя, Индия. Само така можех…

Младата жена се завъртя, стиснала длани.

— Как го правиш? Как успяваш да лъжеш с такава лекота? Как можеш да извърташ истината отново и отново, за да отговаря на нуждите ти?

— Това не са моите нужди, Индия, това са нуждите на Англия. Това е заради теб, заради мен и заради всеки, който загина при Ватерло. Това е за доброто на всяко дете, за да има надежда за един свободен и сносен живот на английска земя.

— Много красиви слова, Девлин. За мен обаче всичко е много по-просто. Единственото, което виждам аз, е мъжът, който ме излъга и ме предаде, макар аз да го обичах толкова много, че…

Индия се обърна, като опитваше да задуши риданията си.

Торн прекоси стаята и я притисна в обятията си. Вплете длани в косите й.

— Ти ми даде сърцето си. Даде ми вярата си. Не заслужавах тези съкровища. — Бавно сведе брадичка, докато накрая я подпря на върха на главата й. — Но нещата бяха различни преди Ватерло, аз също бях друг, Индия. Това не беше лъжа. Аз никога няма да мога да стана отново такъв, какъвто бях. Така, както и ти самата си се променила, след като си видяла ужасите на войната. Именно затова трябва да сторя всичко възможно, за да не дам шанс на Наполеон някога отново да причини подобно нещо.

— Ами ние?

Ръцете му я стиснаха по-силно, а дъхът му излезе във вид на горчива въздишка.

— Обичах те тогава. Трябва да ми повярваш.

— А… сега?

— Сега не съм сигурен, че изобщо мога да обичам когото и да било. Трябва да защитя три деца, които разчитат на мен, но до този момент съм оплескал напълно работата, както сама отбеляза. И мисля, че за малкото дни, откакто те познават, и тримата те обикнаха много повече, отколкото ще обикнат някога мен.

— Това не е вярно! Андрю те боготвори, а Мариан чака, затаила дъх, поне една похвала от теб. Ами Алексис? Понякога си мисля, че това момиченце е най-мъдрото човешко същество, което съм срещала — завърши тихо лейди Деламиър.

— Странно, но аз чувствам същото. Все едно че може да гледа през теб и да вижда и най-скритите ти мисли. Но днес едва не се приземих по гръб върху палубата, а и рамото ми не е… не е в най-добрата си форма. Това едва не коства живота и на двама ни. — Въздъхна. — Онова, което искам да кажа, Индия, е, че не можем да се върнем назад. Може би ти никога няма да се върнеш. А може би на мен ми е по-трудно да бъдем приятели, отколкото да бъдем любовници. Но аз го искам. Ревнувам, когато се смееш в компанията на Мънктън или Пендлуърт… и особено на арогантния Конър Маккинън.

Младата жена се обърна бавно; в очите й имаше особен блясък.

— Конър Маккинън ли? Ревнуваш от него?

— Исках да му откъсна пръстите, става по става, когато ти помогна да се качиш в каретата. А когато те видях да вдигаш глава и да му се усмихваш по онзи слънчев начин, който никога не успях да… — Дланите в косите й се притиснаха още по-силно към главата й и бавно я натиснаха назад. — Искам също така и това. Дяволски алчно е от моя страна, знам, но искам отново всичкия огън и лудост, които преживяхме в Брюксел. — Гласът му притихна. — Искам всичко, дявол да го вземе. Сляпо и страстно. Безгранично страстно. — Изгаряше с поглед стройното й тяло, изписано ясно в мократа батистена риза. Притисна я към тялото си, почувства ударите на сърцето й в гърдите си. — Е?

Мълчание.

— Ще ми отговориш ли някога през този век или възнамеряваш така да си отмъстиш за моето предателство?

— Размишлявам. — Ръката й се насочи към бузата му. Прокара пръст по извивката на ухото му. Когато се притисна още по-силно към него, по тялото му премина тръпка. Индия присви очи. — Как да съм сигурна, че няма да ме излъжеш отново? Защото това е моето условие, Дев. Край на лъжите. Край на премълчаванията. Така живеят Деламиърови. Така живея и аз.

Карлайл я съзерцаваше; сърцето му биеше до пръсване, кръвта му вреше. За момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за перспективата да я почувства съвсем гола под себе си.

Вместо това си пое дълбоко въздух и отпусна ръце по гърба й, като се опиваше от дъха й и от допира на тялото й.

Може би в крайна сметка именно това беше усещането от завръщането у дома?

— Ще опитам, стига да зависи от мен. Но в това са замесени и други хора, Индия, и ти ще трябва да приемеш този факт. Тази мисия е от изключително значение. — Внезапно се намръщи. — Като стана дума за измами, ти също има какво да кажеш по този въпрос. Оставила си голяма като тепсия визитна картичка, когато си показвала проклетия диамант из цял Лондон.

— Тъй като ти не благоволяваше да ми кажеш нищо за твоите неприятели, аз реших да ги открия сама. Това бе най-логичното, което можех да направя.

Младият мъж поклати глава, без да откъсва от нея очите си, които се изпълваха с все повече нежност.

— Ти си наистина невъзможна, да знаеш. Твърдоглава, непокорна, чувството на страх ти е непознато. От теб ще излезе много непослушна съпруга. — Придърпа я към себе си и се наслади, когато усети, че тя моментално омекна в ръцете му. — Но най-лошото е, че тази мисъл започва да ми харесва. Всъщност това дори започва да ми се струва най-естественото нещо на света. — Въздъхна. — И, тъй като предпочиташ откровеността, по-добре да ти кажа веднага и това.

Дланите й се плъзнаха по белега на челюстта му.

— Може би е време да опитаме да говорим по друг начин, Дев. По начина, за който спомена преди малко. — Ръцете й се придвижиха нагоре към косата му. — Разговора с тела, за който не са нужни слова.

Погледът на Торнуд пламна.

— Не ме изкушавай, Индия. Прекалено много време измина. В продължение на месеци мечтаех само за това. Без значение къде бях или какво вършех, мислех все за теб, обсебен от тези сладки и опияняващи спомени. Някога бяхме любовници и това ни беше достатъчно. Този път ще бъде по-различно. Това ще бъде доверие, абсолютно доверие и равенство, като приятели. — Усмихна се криво. — Въпреки, че точно сега ми се струва невъзможно да успея да удържа ръцете си далеч от теб за повече от пет минути.

— Аз също не мисля да улеснявам нещата за теб — рече тихо лейди Деламиър. — Защото аз също си спомням, Дев. Същите спомени измъчват и мен.

Дланите й погалиха меките косъмчета на гърдите му. Силно я развълнува фактът, че погледът му потъмня незабавно в отговор.

Навън изцвили кон. Миг по-късно се чуха човешки стъпки. Някой почука на вратата.

— Торн? Дявол да го вземе, там ли си?

Карлайл изруга под носа си.

— Щях да ти кажа, но…

Приближи се до вратата и я отвори. Индия се взря зашеметена в новодошлия, който имаше тъмна коса и ъгловата челюст.

Имаше и лицето на нейния съпруг.

Гледаше Девлин Карлайл… или онова, което приличаше на Девлин Карлайл.

Торнуд се засмя мрачно.

— Запознай се с Джеймс Херингтън, любов моя. Това беше другото, което опитвах да ти кажа.

Младата жена местеше поглед от единия към другия; на лицето й бе изписано изумление.

— Но той… т.е., той изглежда също като…

— Това е целта — отвърна сухо Девлин. Сграбчи двойника си за ръката и го дръпна вътре. — Какво правиш тук? Казах ти никога да не идваш в това скривалище, освен в изключително спешен случай.

— Трябваше да дойда. — Херингтън преглътна мъчително. — Става дума за… за Алексис. Отвлякоха я.