Индия

15

Три нетърпеливи личица я очакваха в жълтия салон. Андрю оглеждаше едно прекрасно копие на испански галеон. В това време Мариан се взираше в съвършения корал, донесен от бащата на Индия. Алексис бе седнала в големия фотьойл до прозореца и махаше щастливо крака, докато разглеждаше красивите гравюри по стените. Както обикновено, в едната ръка стискаше старата си кукла.

Веднага щом младата жена се появи, момиченцето скочи възбудено на крака.

— Тя е тук. Казах ти, че ще ни приеме, Андрю!

— Разбира се, че ще ви приема — отвърна лейди Деламиър и се наведе към детето, което я прегърна топло с не особено чистите си ръце.

Индия вдигна със смях Алексис и я постави в скута си, след като се настани на елегантното канапенце с позлатени дървени части. Момиченцето се намръщи при вида на дърворезбованите в египетски стил крачета на дивана във формата на грифони.

— Значи мебелите не ти харесват, така ли? Уверявам те, това сега е последната мода във Франция.

— Така ли? — попита детето, неубедено. — Животните ме гледат така свирепо, че стомахът ми започва да се свива.

— Глупости — намеси се рязко брат й. — Алексис, постъпваш крайно невъзпитано, като критикуваш мебелите на лейди Девънам.

— Не исках да изглежда така — промълви момиченцето и устните му затрепериха. Плъзна ръка в дланта на своята приятелка. — Просто ме изненадаха малко. Предполагам обаче, че след време човек свиква с тях. Както с красивия ти вълк. Луна се наричаше, нали?

Чул името си, звярът се приближи с вирнати уши.

— Да, това е моята красива Луна. Тя изглежда не се чувства добре тук, но не можех да понеса да я оставя в Норфолк.

Андрю се намести предпазливо на дългия диван, покрит с леопардова кожа. До него лежаха две богато орнаментирани възглавници във формата на грифони; заразглежда ги с изписано по лицето съмнение.

— Явно всички от твоето семейство са големи колекционери. Колко сте щастливи, че сте пътували на толкова много места.

— И аз мисля така. С братята ми вечно пътувахме ту тук, ту там, за да помагаме на баща ни да търси едно или друго съкровище. Баща ни винаги научаваше пръв, ако някой храм бъдеше занемарен. Ако колекцията стари книги на някой манастир трябваше да бъде разпродадена, той неизменно успяваше да се появи пръв на сцената. Да, животът ни е доста интересен.

Алексис се намръщи.

— Но на теб не ти харесваше.

Смайващо, но детето имаше право. Индия поглади гладката козина на Луна, размишлявайки върху свободния живот, който бе водила със своето семейство. Но винаги бе имала усещането, че нещо й липсва. А сега, когато се бе върнала и бе ограничена от строгите правила на лондонското общество, се чувстваше не в свои води; струваше й се, че другите само чакаха следващия пример за ексцентричността на семейство Деламиър.

— Не съвсем точно, дяволче. — Младата жена разроши косите на момиченцето и реши да смени темата, тъй като събеседничката й бе необикновено проницателна за възрастта си. Погледна към дървената кукла, която Алексис стискаше под мишница. — Все още не си ми казала името на твоята приятелка.

— Колко невъзпитано от моя страна. Това е Жозефин, императрица на Франция — заяви тържествено тя. — Жозефин, поклони се на лейди Деламиър. Ти изгуби войната и затова трябва да бъдеш смирена, когато се представяш.

Докато говореше, Алексис приведе куклата в нисък поклон.

Индия се опита да прикрие усмивката си. За пореден път я порази странната смесица от жизнерадост и зрелост, които излъчваха тези три деца. Това несъмнено бе следствие от факта, че още съвсем малки бяха изгубили родителите си и след това бяха преживели суматохата през първите седмици след Ватерло.

— Много елегантно го направихте, Ваше Величество. Бихте ли желали да пием заедно чай в оранжерията?

Очите на Алексис се разшириха.

— Жозефин със сигурност би желала. А ако е позволено, и ние с брат ми и сестра ми бихме се присъединили.

Андрю погледна несигурно към своята домакиня.

— Не бихме искали да ви притесняваме. Просто не сме ви виждали откакто си тръгнахте.

— Защо си отиде? — попита сестра му. — Дори не дойде да кажеш „довиждане“. Графът се ядоса много.

— Беше време да си вървя — усмихна се младата жена и отново разроши дългите златни коси на момиченцето. — А посещението ви изобщо не ме притеснява, уверявам ви. Тази сутрин се чувствах страшно унила и съм щастлива, че сега си имам компания. Хайде, идвайте и тримата. Преди да пием чай, ще огледаме дръвчетата на моята баба. А когато и тя се качи горе, непременно й кажете колко сте възхитени от нейните орхидеи. Ще спечелите благоволението й завинаги, помнете ми думата.

Тримата кимнаха заговорнически.

Картината, която се оформи десетина минути по-късно в оранжерията, бе способна да накара всяка лондонска матрона да зяпне. Трите деца се бяха разположили до своята гостенка върху рядък стар персийски килим, който Бийч бе разстлал между редиците рози и цъфнали портокалови дръвчета. На безопасно разстояние едно чайниче къкреше доволно върху чугунен мангал. Тъй като наоколо не се виждаше никаква светска матрона, четиримата си прекарваха чудесно.

— Вдовицата Марчмънт дойде отново. — Мариан се намръщи и деликатно пъхна в устата си последната трошичка орехова торта. — Не прави нищо друго, освен да гледа като теле графа.

— И на мен тя не ми харесва — намеси се сестра й. — Отнася се към нас така, сякаш сме диви зверове, чието място е зад решетките в някоя менажерия.

Индия забеляза, че този път Андрю не я смъмри, както правеше обикновено.

— Андрю? Много си замислен.

Момчето се поколеба за момент. Беше изял три парчета баница с кайма и четири резена орехова торта и очевидно едва сега започваше да се понасища. Младата жена реши да поговори с Торн за храненето на неговите повереници. Подозираше, че неговата готвачка купуваше от най-скъпото месо и правеше така, че всичкото да отиде за прислугата, докато децата почти гладуваха. Освен това щеше да каже на мисис Харисън да направи някои по-хранителни блюда, които в същото време да доставят удоволствие на малките й гости.

Момчето се изкашля.

— Тя май няма да остави на мира графа със своите посещения. А в наше присъствие като че ли настръхва.

Тъй като Андрю не си падаше по критиките, само тези две изречения казваха много.

Алексис изсумтя презрително.

— Мислеше по-различно, когато тя нареди на Чилтън да убие твоята мишка. Тогава каза, че искаш да изгори в ада и рече да не е посмяла да вдига ръка срещу твоето животинче.

— Е, страшно се ядосах. Не мога да си обясня защо тя си мисли, че има право да се меси в нашите работи. — Набърчи притеснено чело. — Разбира се, напълно е възможно в скоро време тя да има всички права, ако кампанията й се увенчае с успех.

Трите деца замълчаха мрачно.

— Да не искаш да кажеш, че лейди Марчмънт е завъртяла главата на вашия настойник?

— Така изглежда — отвърна печално момчето. — А тя, струва ми се, е много опитна светска жена. Графът често потъва в мълчание. Мисля, че е заради Ватерло. Всичко това го прави много…

— Уязвим? — опита да му помогне Индия.

— Точно така. Именно заради това решихме да дойдем при теб. Ти като че ли го… разбираш дори тогава, когато той сам не успява да се разбере. А и той те слуша.

„Надали“ — помисли си лейди Деламиър. Изправи се, поразена от отвратителната идея за евентуален брак между Торн и Хелена Марчмънт. Тази жена бе известна с лекото си поведение. Говореше се, че поделяла леглото си с половината нехранимайковци от Лондон преди възрастният й съпруг да бе имал късмета да умре при злополука по време на лов. Не й се вярваше, че Хелена и Девлин ще си подхождат. Децата от подобна връзка със сигурност щяха да страдат.

Всъщност, какво я засягаше всичко това?

— Страхувам се, че вашият настойник ще трябва да взема сам решенията си.

Пръстчетата на Алексис стиснаха до побеляване куклата.

— Но ти му подхождаш много повече. Той се смее, когато ти си там, а погледът му става далечен и нежен. Дори когато стои в кабинета си държи твоята шапка.

Ето значи къде било сламеното й боне. След завръщането си, Индия така и не бе успяла да го открие. Но защо му беше то на Торн?

— Сигурна съм, че това не означава нищо, Алексис. Не трябва да правиш кой знае какви изводи от един единствен жест.

— Алексис е права — намеси се внезапно брат й. — Лорд Торнуд държи шапката на една кука до бюрото си. Видях я там, когато отидох при него вчера. Той предложи да ме изпрати в Итън, но аз отговорих, че ще тръгна, когато Мариан и Алексис пораснат още малко. Щом излязох от кабинета, се сетих да му кажа още нещо. Когато се върнах, той беше взел шапката и я притискаше към лицето си, сякаш искаше да я помирише.

Младата жена усети тръпки.

— Сигурно се лъжеш.

Андрю я погледна право в очите, но разумно не каза нищо.

— Е, аз мисля, че той е глупак — обади се Мариан. — Лейди Марчмънт изглежда ужасно без руж и червило. Не е като теб — заяви без колебание тя. — Ти ще бъдеш красива без никакви мазила или пудри.

Лейди Деламиър почувства, че гърлото й се стегна от силни емоции; трите личица пред нея я гледаха с вярност. Животът им беше толкова несигурен, а сега единственият човек, който можеше да ги защити, щеше да им бъде отнет, ако лейди Марчмънт постигнеше целта си.

— Добре — заяви с внезапна решимост тя. — Какво искате от мен?

— Ами помислихме, че може да опитаме да изплашим вдовицата — отвърна Андрю. — Нищо опасно, разбира се. Просто ще пуснем навън моите мишлета.

Мариан се изкиска.

— А аз пък имам един мъртъв бръмбар-рогач, който ще поставя в чантичката й. Той изглежда досущ като жив, уверявам ви.

Индия прехапа устни, за да не се разсмее при мисълта как властната лейди Марчмънт бърка в дамската си чантичка и измъква оттам мъртвия бръмбар.

— А какво ще бъде моето участие във всичко това, палавници такива?

— Надявахме се да отвличаш вниманието на графа, докато ние правим нашите приготовления — обясни Андрю.

Младата жена се поколеба за момент. Компанията на Торн не я блазнеше особено. Вярно, че вече бе съставила плана на собственото си отмъщение. Изпитваше обаче неудобство, задето замесваше и децата в него.

— Ще опитам — започна неуверено тя. — Вашият настойник обаче надали ще бъде особено привлечен от перспективата да прекара известно време в моята компания.

Алексис отвори уста да протестира, но брат й я пресече.

— Много сте добра, миледи. От вас не искаме нищо друго.

Тримата изглеждаха наистина много мрачни и разтревожени. Ужасът от перспективата лейди Марчмънт да стане тяхна мащеха лишаваше разговора от цялата сладост на невинните им приказки.

Тогава домакинята плесна с ръце.

— Аз обаче имам точно това, което трябва, за да ви развеселя. Виждали ли сте досега излитане с балон?

— Излитане с балон?

Към нея се завъртяха три чифта любопитни погледи.

— Днес в Хампстед Хит, веднага след срещата на Обществото за рационално изследване на естествените феномени. Искате ли да присъствате?

Трите деца скочиха с радостни викове.

— Приемам това за съгласие — отвърна през смях младата жена. — И ще бъде щастлива да ви придружа. Но ще трябва да кажете на настойника си къде отивате. Не трябва да го лъжем.

— Ще му изпратя бележчица — заяви веднага Андрю. — Но това е без значение. Той няма да се върне цял ден, може би дори и през нощта. Това му се случва често. Доста е странно, но повечето големи изглежда действат така. — Момчето се изчерви. — О, извинете ме, миледи. Не исках да кажа, че вие…

— Няма нищо, Андрю. Понякога съм съгласна с теб.

Индия се намръщи, припомнила си загадъчния коментар на Дев по време на разговора му с херцогиня Кранфорд. Беше споменал нещо за дълг и отговорност. Възможно ли бе в действителност да ставаше нещо повече от онова, което тя предполагаше? Биха ли продължили да искат още от него, след като той едва не бе изгубил живота си при Ватерло?

За момент я заля гняв. Това щеше да бъде типично за Дев. Чувството му за чест винаги бе носило елемент на безразсъдство.

— Добре — обяви оживено тя. — След като напишете бележката до вашия настойник, можем да тръгваме. — Погледна часовничето си и кимна. — Все още разполагаме с четирийсет и пет минути до началото на излитането. Това ще бъде важен ден за научните изследвания. Опитът несъмнено ще окаже немалко положително отражение върху мозъците ни.

В гласа й обаче се долавяше закачлива нотка.

— Къде са отишли?

Гувернантката стоеше неспокойно пред граф Торнуд и кършеше нервно ръце. Беше петата поред, която той наемаше за своите повереници.

— В Хампстед Хит — повтори едва чуто тя.

— Хампстед Хит? Защо точно там, за Бога?

— Струва ми се, милорд… — Жената си пое още веднъж въздух, за да събере кураж. — Т.е., стигам до извода, че са отишли да гледат излитане с балони. Господарят Андрю изпрати съобщение по един от лакеите на семейство Девънам.

Девлин изруга под носа си. Трябваше да очаква подобно нещо. Всичко това носеше типичните белези на някоя от лудориите на Индия. Нямаше да се учуди, ако следващата й идея е да ги качи на кораб, за да вземат интервю от Наполеон на остров Света Елена.

Закрачи ядосано напред-назад, скръстил ръце зад гърба си. Андрю поне трябваше да прояви малко повечко разум. Беше му казал, че носи отговорност за двете си сестри. Щеше да го накаже както подобава за това неподчинение.

— Добре, мис Линтън. Това е всичко. С тази работа ще се заема лично. — Намръщи се, когато Чилтън почука на вратата на кабинета. — Да, какво има?

— Някаква слугиня със съобщение, милорд. Тя е от… — Икономът се изкашля, като кой знай как успя дори само с този единствен звук да покаже неодобрението си. — Изпратена е от лейди Марчмънт.

— О, много добре, покани я вътре. Въобще можеш да поканиш тук цял Лондон!

Лейди Марчмънт стоеше пред голямото огледало на тоалетката си и прекарваше гальовно длани по прозрачната рокля, която камериерката й бе донесла току-що.

— Нали се погрижи той лично да получи съобщението ми?

Прислужницата кимна неспокойно.

— Да, миледи. Предадох му всичко, което ми наредихте. Че тази нощ ще бъдете във Воксхол и ще го чакате при Голямата алея точно в полунощ.

— Превъзходно — прошепна графинята. Завъртя се, доволна от тежкото полюшване на налетите си гърди, които се виждаха ясно под прозрачната коприна. Зелените й очи се присвиха. — А другото послание даде ли му, както ти поръчах? Онова, за децата?

— Да, миледи. Казах му, че са отишли с лейди Девънам да гледат полета с балон в Хампстед Хит.

— Чудесно — измърка триумфално господарката й. — Нека сега да видим как мис Деламиър ще продължи да го мотае с хитрините си.

Камериерката се изкашля зад гърба й.

— Да? — попита нетърпеливо графинята. — Какво има пък сега?

— Графът ми се стори някак по-различен, миледи. Като че ли нервен. Непрекъснато поглеждаше към съседната стая. Сякаш там бе скрил нещо, което не искаше да видя.

— Глупости — изпръхтя вдовицата. — Само си въобразяваш. А сега иди да ми донесеш шоколадовата напитка. Още преди трийсет минути казах на готвачката да я донесе. Ще уволня тази жена, ако в бъдеще продължава да ми се мотае така. Същото се отнася и за теб — озъби се в заключение лейди Марчмънт.

— Да, миледи. Веднага, миледи.

Прислужницата се поклони припряно и хукна към вратата. Прекалено често бе понасяла нервните пристъпи на своята господарка, за да рискува да стане обект на още една атака. Прекрасно знаеше, че когато графинята изпадне в подобно състояние, можеше да направи всичко.

Абсолютно всичко.

— О, Андрю, какво страхотно приключение!

Алексис плесна щастливо с ръце, докато каретата ги отнасяше към тяхната цел заедно със стотици други файтони към мястото, откъдето скоро щеше да започне шоуто.

Но Индия вече се вълнуваше от съвсем други мисли, относно идеята й да доведе тук децата. Наоколо гъмжеше от всевъзможни каруци, фургони, двуколки и зрители от кол и въже. Джебчии с проницателни погледи се блъскаха в дами със съмнителни добродетели, пияни лордове и шумни селяни.

Младата жена оглеждаше тревожно безделниците и зяпачите с вълчи погледи.

— Днес не е най-подходящият ден за наблюдение на излитането. Може би е по-добре да си тръгваме. Времето не е много сигурно, а пред нас има толкова много карети, че няма да виждаме нищо.

И трите деца възкликнаха като едно в знак на протест.

— Има пътека. — Андрю посочи към мястото, оставено току-що от изтеглилата се селска каруца. — Със сигурност можем да се доберем до него.

Лейди Деламиър въздъхна. На момчето явно страшно му се искаше да види този полет. Само едно чудовище можеше да му откаже подобно простичко удоволствие.

— Добре тогава. Но не трябва да излизате от файтона. Ще накарам кочияша да го завърти така, че да можете да наблюдавате през прозореца.

— Гледайте! — извика възбудено Андрю веднага щом спряха. Над дърветата към небето се издигна яркооцветен балдахин от коприна. — Надуват балона. Моментът е много опасен.

— Защо? — заинтересува се Алексис, като се завъртя на мястото си.

— Защото използваният газ е изключително леснозапалим.

— Леснозапа… какво означава това?

— Това, дяволче, означава, че цялото съоръжение може да избухне всеки момент.

Момиченцето се плъзна по-близо до брат си.

— Ще сдържам дъха си.

На Индия й мина същата мисъл през главата. Всъщност бе излъгала Торн за опита си с този род неща; дотук всичко бе все още само една мечта. А сега, при вида на нарастващия балон, кръвта във вените й започна да се вълнува. Така копнееше да се издигне безмълвно, напълно освободена, над хълмовете и препятствията.

В този момент чу името си, произнесено от някаква особа в бродирана с рози ярка пурпурна жилетка.

— Мънк, ти ли си това?

— Същият. Не сме очаквали да те видим тук.

Зад виконта, като държеше със завидно умение юздите на двуколката в ръце, седеше мъж, чиито екзотични скули и мързелива усмивка й се сториха много познати.

— Какво правиш тук, Конър Маккинън? — усмихна се тя на загадъчния приятел на по-големия си брат Люк. — Помнеше приключението, при което те бяха освободили Люк и съпругата му от негодника, който искаше да види брат й мъртъв. — Само не ми казвай, че летенето с балон те интересува.

— Мен — не, миледи. Аз бих избрал тесте карти, а ако ме питат — по-добре да вали по цял ден, за да не е възможно да си играят с тези измишльотини. Тук съм, за да държа под око Мънктън.

Спътникът му в пурпурната жилетка започна да пръска слюнка наоколо си.

— Как ли не! Трябваше да те насиля да… — Изсумтя възмутено, когато смарагдовозелените очи на Конър светнаха развеселено. — Негодник. Прекара прекалено много време в морето, там ти е проблемът, Маккинън. — Виконтът огледа почернелия от народ склон. Предполагам, че не си виждала Торн? — попита небрежно той.

Усмивката на Индия се изпари.

— Не… днес.

— Странно. Не го виждам никъде. Ако питате мен, държи се дяволски странно, откакто се е върнал. — Хвърли поглед към децата, притиснали се към стъклото на каретата. — Знаеш ли, това не е най-подходящото място за водене на цяла група деца. Тук има какви ли не хора. Но това няма значение. При нас с Маккинън ще бъдете в безопасност.

В този момент край тях спряха селска каруца и карета, пълни с шумни млади господа. Младата жена въздъхна.

— Тъй като очевидно вече няма как да си тръгнем, с радост ще приема помощта ви.

Внезапно тълпата закрещя. Балонът достигна пълните си размери и заплува над дърветата. Дъхът на Индия секна при вида на полюляващата се ярка коприна. Затова и не забеляза веднага как Андрю излезе от файтона. Когато го видя, вече беше прекалено късно, тъй като виковете й бяха заглушени от рева на зрителите.

Наметна пелерината си и повика рязко лорд Мънктън.

— Трябва да вървя. Не изпускай от очи момичетата!

— Не може да вървиш никъде! Това не е място за разходки на една дама.

Но младата жена вече бе изчезнала, погълната от развълнуваното множество.