Индия

17

— Не, не така. Ако накъдриш косите й още малко, ще заприличаш на клоун.

Херцогиня Кранфорд стоеше пред отрупаната с тоалетни принадлежности масичка и даваше нареждания на измъчената камериерка, която се стараеше да изпълни потока от противоречиви искания.

Индия пасивно наблюдаваше суматохата. Струваше й се, че всичко това не се отнасяше за нея самата, че наблюдава как обличат, гримират, украсяват, фризират и обсъждат някаква непозната. Преглътна една въздишка и приглади красивата деликатна бродерия на бялата си долна риза, която разхлаждаше кожата й.

Въпреки, че за нея нямаше да има значение, дори ако бе от груб неизбелен лен.

— Много добре, Хокинс, така става — заяви решително лейди херцогинята. — Добре, че момичето има гъста коса, иначе щеше да изглежда така, сякаш носи някаква разделена на фитили перука.

Главната камериерка промърмори нещо под носа си, но отдавна бе привикнала с капризите на своята господарка и вече не се обиждаше. Ако трябва да се каже истината, и двете по-възрастни жени се чувстваха неудобно, притеснени от странния разсеян вид на Индия, с който се бе върнала този следобед от проклетото излитане на балона. Там се бе случило нещо, Хокинс бе убедена в това, но така и не успя да научи от кочияша нищо повече, освен, че граф Торнуд също присъствал на събитието.

„Торнуд — мислеше си камериерката. — Най-после се появи мъж, който можеше да държи здраво юздите на мис Индия. Тя обаче ще трябва да положи някакви усилия, за да го задържи, а точно сега ми се струва доста унила.“

В същия миг Хокинс се усмихна почти незабележимо. В съзнанието й започна да се оформя скандална идея. Да, сигурно щеше да свърши работа. След това мъжът нямаше да може да погледне с безразличие към Индия. Огледа елегантната муселинена долна риза на младата си господарка. Когато вдигна очи, срещна съсредоточения поглед на лейди Кранфорд. Двете си кимнаха една на друга безмълвно, озарени от една и съща мисъл.

Херцогинята почука по пода с любимия си бастун със сребърна дръжка.

— Така. Ставай, момичето ми, съблечи тази риза.

Младата жена се откъсна от мислите си и погледна разсеяно към баба си.

— Да я съблека ли? Но аз току-що я облякох.

— Въпреки това ще трябва да я съблечеш. И недей да ми се инатиш, мис. Остават само два часа до тръгването ти за Воксхол.

— За два часа — отвърна механично Индия, бих могла да спася живота на двайсет човека, да раздам хляб и чай на двеста и да снабдя с чисто бельо цял полк.

Херцогинята зацъка с език.

— Всичко това беше много добре, скъпа, но Ватерло свърши. Сега си в Лондон. Лондон в разгара на сезона. — Погледът на старата жена потъмня. — Ето какво ще ти кажа, Индия Деламиър. Всяка нощ сред младите дами тук се разгаря една по-сериозна и опасна битка за намирането на подходящ съпруг.

— Този въпрос не ме интересува, бабо. Мисля, че никога няма да се омъжа. С Луна ще се върнем в Норфолк и там ще се отдам на безсрамна ексцентричност, изолирана от всичките си бивши познати.

Баба й изсумтя.

— Не и докато аз съм тук — отсече тя. Хвана внучката си за раменете и я накара да се изправи. — Побързай, момиче, махай тази риза.

Двайсет минути по-късно Индия се оглеждаше изумено в голямото огледало. Стройното й тяло бе обвито във възможно най-тънък копринен креп и единственият слой плат прилепваше към пищните й извивки като втора кожа. Корсажът бе с ниско четвъртито деколте, направено така, че да подчертава формата на гърдите й. При всяко движение материята разкриваше свенливо и веднага скриваше отново по-тъмния оттенък на зърната й.

Скандализирана, младата жена се обърна към херцогинята.

— Но, бабо, не мога да се появя с подобна дреха. Тя е безкрайно…

— Очарователна — довърши царствено вместо нея лейди Кранфорд. — Истинска сензация — добави тя, много доволна от дръзката си идея.

Тези меки тъкани действително бяха последен вик на модата и вече се употребяваха от най-чевръстите светски дами. Естествено те не подхождаха за една млада шестнайсетгодишна госпожица по време на първия й сезон в Лондон. Индия обаче беше нещо съвсем друго. Тя бе от такъв сой, с такова самообладание и възпитание, че можеше да носи всякаква рокля. А точно тази беше такава, че не можеше да не привлече вниманието на граф Торнуд.

Завъртя китка. Внучка й се обърна послушно; меката коприна се развя край тялото й.

— Но, бабо, имам чувството, че не нося нищо.

„Горе-долу така и изглежда“ — помисли херцогинята.

— Естествено, че ще имаш такова чувство, глупаче. След като си се разхождала толкова дълго в мъжко облекло, разбира се, че ще ти се струва странно да се облечеш отново в женски дрехи. След час-два отново ще се почувстваш нормално.

Индия опипа фината тъкан, очевидно не съвсем убедена.

— Освен това — добави баба й, — мокрят роклите си, така че да не оставят абсолютно нищо за въображението.

Съзнанието на младата жена бе обсебено от болката по загубата на любимия човек; въпреки това тя повдигна шокирано вежди.

— Абсолютно нищо?

— Честна дума.

Хокинс, която стоеше до нея, кимна убедено.

— Има такива, които правят дори нещо повече, миледи. Чух от братовчедка си Елизабет, която служи в дома на лейди Тилингам, че дъщеря й си слагала златна боя на ноктите на краката. И сякаш това не е предостатъчно… — Камериерката повиши възмутено глас. — Ами да, ужасното създание нацапвало със същата златна боя по най-неморален начин и други части на тялото си.

Погледът на прислужницата попадна върху ниското деколте на Индия. Бузите на младата жена пламнаха.

— Сигурно се шегуваш.

Хокинс поклати глава.

— Чух го устата на братовчедка си.

Лейди Кранфорд изсумтя.

— Едно мога да ви кажа. Ще бъде нужно доста повече от малко златна боя върху мършавите гърди на Амилия Тилингам, за да получи предложение за женитба от някой почтен мъж. Тази жена е невероятно опърничава. На всичкото отгоре чух, че била пристрастена към хазарта. — Вдигна глава и огледа замислено внучка си. — Питам се дали да не добавим мъничко…

— Бабо — заяви решително Индия и кръстоса ръце пред гърдите си, сякаш за да се защити. — Не може да говориш сериозно!

Изминаха две-три секунди, преди херцогинята да вдигне рамене и да махне безгрижно с ръка.

— Може би не. Въпреки, че по мое време, момичето ми, ставаха такива неща, та косите ти щяха да настръхнат от тях.

Хокинс кимна заговорнически. През трийсетте години, в които бе работила като домашна прислужница, тя също бе видяла неща, от които очите на младата й господарка щяха да се разширят.

На Индия обаче не й беше писано да чуе тези поверително предавани от ухо на ухо разкази, тъй като в този момент на вратата се почука леко и в стаята й влезе Иън. Пълната парадна униформа подчертаваше високата му стройна фигура, широките рамене изпъваха елегантната куртка.

— Готова ли си за тръгване?

— Така мисля. Но ти със сигурност ще ме засенчиш, Иън.

В първия миг по красивото лице на брат й сякаш се появи руменина, но след това младият мъж сви добродушно рамене.

— Не мисля така, скъпа. — После присви очи. — За Бога, да не би да сте мокрили тази рокля? Екстравагантното си е екстравагантно, но не знам дали при това положение ще бъде по силите ми да отбивам атаките на обожателите.

Херцогинята изсумтя презрително.

— Не, не е мокрила нищо. Жалко, тъй като ако не направи някакво усилие да бъде забелязана, ще завърши дните си като стара мома.

Очите на внучката й блеснаха предизвикателно.

— И какво от това, бабо? Нямам нужда да се омъжвам заради парите. Материалното ми състояние е завидно, благодарение щедрото завещание на леля Орелия. Ако предпочитам да остана ексцентрична стара мома, такава и ще си остана.

За момент изглеждаше, че двете ще се впуснат в спор, който впрочем назряваше отдавна. Иън обаче се засмя, вдигна шала от норичка коприна и го метна върху раменете на сестра си.

— Няма време за спорове — заяви твърдо той. — Ще има страшно много народ, тъй като сега, след като принцът обяви че ще присъства, се очаква всеки, който е някой, да се появи във Воксхол тази нощ.

Индия кимна и хвърли за последен път поглед към високото огледало. „Приемливо“ — реши тя. Онова, което не забелязваше, бе че всъщност изглеждаше много по-добре от „приемливо“. Косите й блестяха на светлината на свещите, а кожата й отразяваше златистото им сияние. Когато се усмихнеше, лицето й светваше от оживление, което щеше да накара всеки все още несклерозирал мъж да затаи възхитено дъх.

Младата жена обаче не забеляза нищо подобно.

След като слязоха по стълбите, Иън се обърна към невъзмутимия Бийч, за да вземе ръкавиците си. В този момент иззад една от гръцките статуи се отдели някаква дребна фигурка и обви мръсните си ръчички около кръста на лейди Деламиър.

— Но какво е това? — сведе тя поглед към разтревоженото личице на Алексис.

Долната устна на малката посетителка трепереше, но в очите й светеше решителност.

— Трябваше да дойда. Графът беше толкова ядосан след случилото се днес; сигурна съм, че ти е казал някои много лоши неща. Но ти не беше виновна. След като се върнахме от разходката с противната графиня, тримата с Андрю и Мариан се събрахме да обсъдим случилото се. Опитахме да му кажем, но той отказа да говори. А после онази ужасна жена го дръпна в библиотеката и те прекараха много дълго време на затворени врати. — Момиченцето се намръщи. — Какво мислиш, че са правили? Мариан каза, че вероятно са пили шампанско и правили глупости. Андрю ми каза, че скоро ще науча нещо повече за тези неща. — Алексис вдигна поглед към Иън. — Това някаква голяма тайна ли е, как мислиш?

Младият мъж с мъка удържа усмивката си.

— Нищо чак толкова сериозно, предполагам. Но брат ти вероятно е прав. Докато не изминат още няколко години не е необходимо да се тревожиш заради глупавото поведение на възрастните.

— Както виждам, възрастните се държат повече като деца, отколкото ние. Вижте само графа — уточни момиченцето. — Веднъж е щастлив, направо най-добрият човек на земята, миг по-късно е хладен и сдържан. В началото мислех, че това се дължи на рамото му. То му причинява болка, знаете ли? И върху него има белег, който не обича да показва. Но аз не мисля, че причината да се мръщи не е в рамото. Нали не мислиш, че го хваща някоя страшна болест? — попита разтревожено детето.

„Само хронична арогантност“ — помисли мрачно Индия.

— Не, сигурна съм, че се притесняваш за нищо, Алексис. Мисля, че твоят настойник просто е притеснен от многобройните си отговорности. Както знаеш той отсъства дълго от Лондон. Представи си само колко работа му се е натрупала в това време.

Момиченцето набърчи нос, докато размишляваше върху подобна възможност.

— Предполагам, че си права. Иска ми се само тази противна стара вдовица да не виси непрекъснато вкъщи. Не я искам за майка — заяви решително то. — Тя ще ни заключи в някой килер до края на живота ни — довърши с трагичен тон Алексис.

Иън се засмя и разроши копринените коси на малката чаровница.

— Съмнявам се, че твоят настойник ще позволи да се случи подобно нещо. Според мен той ви обича прекалено силно, за да го направи.

— И аз мислех така — поклати глава детето. — Сега обаче не съм толкова сигурна. Като че ли вече е способен само да ходи напред-назад или ядосан, или студен като буца лед. Чух готвачката да казва, че ставало така, защото бил самотен и имал нужда от някой, с когото да споделя леглото си. — Алексис се вгледа недоумяващо в лицето на младия мъж. — Но защо? Мислиш ли, че е защото краката му са студени?

Запитаният се изкашля.

— Ъъъъ, струва ми се, че причината действително може да е тази. — Пое галантно ръката на малката и я поведе навън. — Но се страхувам, че твоето отсъствие ще притесни останалите. Не би искала да накараш другите да се тревожат, нали?

— Разбира се, че не. Просто исках да обясня на лейди Деламиър колко съжалявахме всички.

Индия докосна с нежност бузата на детето.

— Много се радвам да го чуя, но не трябваше да идваш сама. Лондон няма нищо общо с провинциалното спокойствие край Брюксел.

Очите на момиченцето се разшириха.

— Така ли мислиш? На мен пък ми се струва много скучен. Тук няма и наполовина толкова много сиви хора, колкото имаше там в близост до бойното поле.

— Сиви хора ли?

Алексис кимна сериозно.

— Не се ли сещаш, онези, които излизат от тялото след неговата смърт. Виждала съм много такива до падналите войници след Ватерло. О, като цяло те са безопасни, чувстват се почти толкова безпомощни, колкото и ние. Опитвах се да им покажа, че вече нямат тела и трябва да намерят пътя към дома, но те като че ли не искаха да ме чуят. В крайна сметка аз съм само едно дете.

Сякаш някакви студени пръсти сграбчиха сърцето на младата жена. Възможно ли беше това дете, надраснало възрастта си, да има подобна странна дарба?

Иън се запъти към каретата, като ги остави сами. Индия го изчака да се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, после се обърна отново към Алексис и попита тихо:

— Все още ли виждаш тези хора, Алексис… тези сиви хора?

Момиченцето я изгледа тревожно.

— Надявам се, че няма да ме издадеш. Андрю и Мариан казват, че ги има само в моето въображение, затова вече не говоря за това.

— Тайната ти е в сигурни ръце, скъпа.

— В такъв случай ще ти кажа. Все още ги виждам понякога, но не толкова често. Тук в Лондон има толкова дечица. В Брюксел бяха обикновено мъже. Войници, нали разбираш. Но тук са предимно деца и те са само кожа и кости. Мислиш ли, че не са имали достатъчно за ядене?

Младата жена бе склонна да вярва, че това бе възможната причина. Опитваше да се сети за нещо разумно, което да каже на своята гостенка, но вероятно тя бе по-разумна от нея самата.

— С право си загрижена, но може би ще бъде по-добре да не мислиш толкова много за това. Казала ли си на твоя настойник?

— На графа ли? Не, напоследък той е прекалено зает. Не искам да го тревожа. — Втренчи поглед в Индия. — Каза да ти предам да не плачеш — заяви неочаквано детето.

— Той ли? За графа ли говориш?

— Не, разбира се, че не. Имах предвид момченцето. Понякога го виждам край теб — изпълнено със светлина, не като другите. И винаги изглежда щастливо. Косата му е къса — красиви тъмнокестеняви къдрици. Очите му са точно като твоите, миледи. Каза да ти предам, че така е трябвало да се случи. Че моментът не е бил подходящ.

Лейди Деламиър пребледня като платно. Обгърна с ръце гърди, сякаш опитваше да се предпази от физически удар.

Всъщност точно това и правеше.

Никой не знаеше за тайните й страдания, никой, освен това момиченце с проницателен поглед, което очевидно бе проникнало да самата й душа.

— Не знаеш за какво говориш — отвърна дрезгаво младата жена. — Това е някакъв жесток номер.

Очите на Алексис се изпълниха със сълзи и Индия си даде сметка, че това не беше трик. Погледна към брат си, който стоеше нетърпеливо до каретата.

— Ще я заведа у тях, Иън. Трябва… да остана за малко насаме.

Младият мъж се намръщи.

— Идвам с теб.

— Не! — Индия го стисна импулсивно за ръката. — Само двете с Алексис. Моля те, Иън!

След миг брат й поклати глава.

— Добре, макар това никак да не ми харесва. Ще те изпратя с каретата в компанията на Браун, лакея. Аз ще бъда там след петнайсет минути.

Лейди Деламиър разбра, че не можеше да очаква повече от покровителствено настроения си брат.

— Надявам се, че не си ми ядосана — прошепна Алексис.

— Не, не съм ядосана. — Индия стискаше здраво пръстите на момиченцето. — Изобщо не съм ядосана.

— Как се случи това?

Каретата подскачаше към „Белгрейв Скуеър“. Алексис играеше неуморно с волана на роклята си, без да усеща, че рамото й непрекъснато се забиваше в рамото на Индия.

— Не знам точно. Около мен винаги е имало хора, хора, които никой друг не може да види. Мисля, че започнах да виждам сивите след битката край Брюксел.

Дори сега младата жена потрепера, като чу колко спокойно спътничката й изговаря подобни слова.

— А момченцето, за което спомена? — Пое въздух, за да стабилизира гласа си. — Разкажи ми за него, Алексис.

— Ами, то беше много сладко. Има толкова мили очи, дълбоки и бездънни. Като езерото в Швейцария, на което ме заведоха веднъж моите родители.

Детето прехапа за момент устна. Индия полагаше усилия, за да запази спокоен гласа си.

— А… виждаш ли го сега?

Усети как спътничката й обърна глава и огледа тъмната карета. След момент въздъхна:

— Сега не. Случва се и така. Никога не знам кога ще дойдат. Може би то не иска да те безпокои, миледи. А ти изглеждаш толкова красива в тази рокля… като приказна принцеса. Сигурна съм, че не е искало да провали вечерта ти.

Младата жена стисна силно пръстите на Алексис, после се облегна бавно назад; сърцето й щеше да се пръсне.

Разбира се, че беше вярно. Бе изгубила бебето на Девлин след Ватерло. Беше съсипана от смъртта на Дев, а загубата на детето я бе потопила още по-дълбоко в скръбта. Беше останала в Белгия още няколко дълги месеца, докато се почувства готова да застане пред своето семейство и да скрие истината.

След това Индия не бе споменала пред никого за мъката си. Да говори за нея означаваше да отвори прекалено много рани. Беше решила да погребе колкото се може по-дълбоко всички тези тъжни спомени.

И ето, че сега това преждевременно развито момиченце с мъдри сребристи очи прозираше дълбоко в нея и виждаше неща, които никой никога не бе съзирал.

„Каза да ти предам, че моментът не е бил подходящ.“

Индия си повтаряше тези думи и, макар да се чувстваше глупаво, те й носеха утеха.

— Съжалявам, ако съм те наскърбила с нещо, лейди Деламиър. Не исках да ти причинявам мъка. Разбира се никой никога не ми вярва, когато говоря за нещата, които виждам. Особено за мъжа с белега, който идва понякога нощем.

Младата жена се намръщи.

— Наистина ли си го виждала?

— Няма да лъжа! Понякога го виждам да се крие в стаята ми. В очите му има нещо студено, сякаш е достатъчно да те погледне, за да те превърне в парче лед.

Детето потръпна.

— Помисли внимателно, Алексис. Наистина ли си видяла този човек или той е като… като сивите, онези, които виждаш, но не можеш да докоснеш?

Момиченцето помълча за момент.

— Никога не съм го докосвала, ако имаш предвид това. Но го виждам, толкова сигурно, колкото виждам и теб сега до мен в мрака. — Гласът на Алексис секна. — Така сигурно, както виждам, че плачеш.

Пръстите й погалиха мократа буза на нейната спътница.

— Благодаря ти, че ми каза, Алексис. Не се чувствай виновна. Аз… радвам се, че разбрах. Но искам да не казваш на никой друг за това. Това ще бъде нашата тайна, твоя и моя. Ще можеш ли да го направиш?

— Разбира се. Непрестанно пазя тайни от Андрю. На него не му харесва да крия резени кекс от вечеря, но аз ги слагам в престилката си и ги нося горе в детската стая. Пъхам ги зад книгите.

Внезапно Алексис отново се бе превърнала в нормално шестгодишно дете, в тъжно и самотно момиченце, загрижено от необходимостта да крие сладките от брат си.

Индия я притисна здраво в прегръдките си.

— Обещавам да поговоря с вашия настойник. Ще се погрижа да отидете в Амфитеатъра на Астли и в сладкарница „Гюнтер“ за сладолед. Мислиш ли, че това ще ти хареса?

— О, да. Но ние не искаме да ти създаваме грижи, особено пък сега, след като графът се държи така сякаш… сякаш има в главата си бирена пяна вместо мозък.

— Алексис!

— Добре де, ама това е истината. Чух готвачката да го казва. Освен това той е влюбен до уши в теб. Винаги, когато си в стаята, на лицето му се появява едно особено изражение. Все едно че е упоен, както казва Андрю. Но го прикрива, когато погледнеш към него.

Младата жена въздъхна. Очевидно детето фантазираше с надеждата си намери майка.

— Нека не се притесняваме за това, скъпа. А, виж, пристигнали сме.

Каретата спря със скърцане. Иън отвори вратата и подаде Алексис на чакащия лакей.

— Стой тук — нареди на сестра си той. — Ще заведа Алексис вътре и ще я предам на Торнуд.

Младата жена се отпусна върху седалката и остави брат си да придружи детето до очакващия ги при входа иконом.

Докато седеше, някакъв странен импулс я накара да се вгледа в мрака с надеждата да зърне едни тъмни сивосини очи и кестеняви къдрици.

— Тук ли си? — попита тихо тя. — Малкото ми изгубено момченце, наистина ли си тук?

Докато говореше, вятърът духна в клоните на липите в малкия парк от другата страна на площадчето. Бе готова да се закълне, че за момент звукът беше досущ като приглушения смях на малко и много щастливо дете.