Индия

31

Индия се взираше през прозореца към яркия копринен балон, когато откъм розовата градина чу изплашените писъци на Алексис. Миг по-късно детето нахлу през един от френските прозорци; лицето му бе бяло като платно.

— Тя е една от тях! Видях, че я заобикалят от всички страни.

— Кои?

— Сивите хора. — Момиченцето потрепера. — Бяха навсякъде около нея, също както при човека с белега. Нещо ужасно ще се случи, знам.

Алексис се извиваше конвулсивно, завряла лице в полата на своята приятелка.

Херцогинята се намръщи и погледна внучка си.

— Сиви хора ли? За какво говори тя?

— Ще ти обясня по-късно, бабо.

В този момент през френския прозорец се появи още една фигура.

— Лейди Деламиър, трябва да поговоря с вас. Не, обръщам се с гореща молба към вас.

Някаква жена в семпло пътническо наметало стоеше на прага, като кършеше ръце. Зад нея бе застанал Албърт, лакея, който бе дошъл от Лондон.

— Сега може би не е най-подходящият момент — отвърна дипломатично Индия, но въпреки това непознатата влезе в стаята.

— Това е свързано с мис Алексис. Става въпрос за онази ужасна лейди Мърчмънт. Работих при нея шест месеца и всяка секунда бе истинска агония. Тя говори и върши такива ужасни неща, а сега планира нещо още по-ужасно, уверявам ви. Но повече не ме интересува, избягах и се отървах от всички тях. И трябва да ви кажа, тъй като ние с Албърт…

Лицето на младата жена поруменя.

Лакеят пристъпи напред, като изпъчи рамене.

— Ние искаме да се оженим, миледи, и това е факт. Казах на Елиза, че няма да имате нищо против нашето желание, тъй като вие не приличате на лейди Марчмънт. Но Елиза иска да сподели нещо и по-добре да го направи сама.

Ръцете на неговата годеница трепереха.

— Аз бях тази, която ви донесе онези заплашителни писма, миледи. Знаех, че лейди Марчмън замисля нещо лошо за вас и не можах да измисля друг начин да ви предупредя. Тя не ме изпуска за момент от очи, разбирате ли. С Алберт се срещахме само когато тя ме изпратеше за свърша нещо. Но аз го помолих да остави онези писма и той го направи, нали има добро сърце. Той не знаеше какво пише в тях, кълна се.

„Поне тази загадка се разреши“ — помисли Индия. Усмихна се на притеснената посетителка.

— О, съмнявам се, че ще уволним Албърт през следващите двайсет години. Той е прекалено изпълнителен, за да направим подобно нещо. Колкото до вас, Елиза, сигурна съм, че ще намерим място и за вас, или тук, в Суолоу Хил, или в къщата ни в Лондон. Бихте ли желали?

— О, мис, ще го направите ли? Бихте ли го направили, след като ви измамих така?

— Вие опитахте да ме предупредите, Елиза. Как мога да ви се сърдя за това?

Алексис потърка бузите си.

— Работили сте за лейди Марчмънт, така ли? Тя е зла, точно както си мислех, нали?

Младата жена закима усилено.

— Всичко, което казахте за нея, е вярно. Мисля, че сте много умна, щом сте го забелязали. — Погледна към Индия. — Винаги съм искала да работя като гувернантка, миледи. Помислих си, че може би…

В гласа й прозвуча копнеж, но не довърши мисълта си.

Лейди Деламиър се засмя.

— В интерес на истината, познавам трима немирници, които имат нужда от твърда, но любяща ръка.

Младата жена се усмихна на момиченцето и протегна ръка към нея.

— Е, в такъв случай, мис Алексис, защо да не видим с какво можем да помогне на готвачката в кухнята? Мистър Албърт ще ни покаже пътя.

Индия проследи смаяно с поглед детето, което последва охотно новата си приятелка, забравила новата травма от последните часове в желанието си „да помогне“ на готвачката, като опита някои от прекрасните й творения.

— Но къде се забави Иън? — обърна се към баба си младата жена. — Помолих го да отиде да види какво става с Девлин и каретата. Все още не се е върнал, а вече мина четвърт час.

Херцогинята кимна.

— Това не е в стила на брат ти — заяви отмерено тя. — Може би момиченцето имаше право. Може би наистина има причина да се тревожим…

Стивънс насочи пистолета си към гърдите на Дев.

— А, сега, Торнуд, надявам се, че ще ми дадеш този диамант.

— Щях да бъда истински глупак, ако го направех. Несъмнено ще ме застреляш веднага, щом го сторя.

Младият мъж говореше с усилие равно, тъй като раната в ръката му, резултат от първия изстрел на секретаря, го болеше много.

— Но аз ще ви застреля така или иначе, лорд Торнуд. Няма да има никаква разлика, както и да постъпите.

Край каретата се чу чаткане на копита. В прозореца на колата се появи лицето на Иън.

— Всичко наред ли е при вас? Индия беше притеснена и ме помоли да…

Пелерината се плъзна по ръката на Стивънс. Очите на лорд Деламиър се разшириха при вида на дулото.

Чу се изстрел и един куршум го одраска бедрото. Силата на изстрела го повали на земята и той се търкулна, свит на топка.

— Жалко за брата на Индия — усмихна се ледено адютантът на Уелингтън. — Но ние не желаем да ни се месят, нали, Торнуд?

Дев не отговори. Полагаше усилия да стои с изправен гръбнак, докато кръвта напояваше все по-голяма част от ризата му. Съзнаваше обаче, че сега бе единственият му шанс да се измъкне.

Внезапно се хвърли напред, блъсна спътника си в единия край на файтона и изби пистолета от ръката му. Обърна се, изруга, отвори вратата и се приготви да скочи, макар точно сега да се движеха в галоп.

Този миг колебание го погуби.

— Ще си платиш за това, Торнуд — изръмжа Стивънс.

И ботушът му се стовари върху хълбока на младия мъж.

Индия се изправи рязко.

— Отивам при тях. Нещо не е наред, бабо, чувствам го.

— Но те имат повече от половин час преднина. Дори с Ханибал никога не би могла да ги догониш.

Погледът на лейди Деламиър попадна върху яркооцветения балон. Повдигна полата си и под нея се видяха бричовете, които бе сложила още щом бе заподозряла някаква неприятност.

— Но аз ще отида с балона, разбира се.

Херцогиня Кранфорд се намръщи и отиде да повика Конър Маккинън.

— Моята вироглава внучка тръгна след Девлин. Убедена е, че му се е случило нещо, а не мога да кажа, че съм по-малко разтревожена от нея. Ще я намериш в подножието на хълма.

Младият мъж повдигна едната си вежда.

— И как се надява да го догони? — Погледна навън и лицето му се покри с нездрава бледност. — Не с балона, надявам се. — Но щом срещна погледа на възрастната жена, страховете му се потвърдиха. Преглътна с усилие и се насили да се усмихне. — Значи с балона. Защо не? В крайна сметка, не може да е много по-трудно от това да стоиш на заливаната от огромни вълни палуба в развилнялото се море, нали?

Но въпреки това не изглеждаше ни най-малко убеден, когато се спусна след сестрата на своя приятел.

Хенри Смитсън точно правеше последна проверка на въжетата, а Индия стоеше до него, когато пристигна Конър. Той изгледа с недоверие коприненото съоръжение и поклати глава.

— Предпочитам хлъзгавата палуба в бурно море всеки ден — промърмори под носа си той.

— Конър, какво правиш тук?

Индия прикрепяше торбичките с пясък по края на коша.

— Баба ти реши, че мога да разширя опита си, като опитам да полетя с балон.

— Глупости. Дошъл си да ме държиш под око.

— Ако този балон е дори наполовина толкова ненадежден, колкото изглежда, ти си тази, която ще трябва да ме наглеждаш, палавнице.

В това време Смитсън се бе вторачил в събиращите се на север облаци.

— Време е да тръгваме, мис. Тези облаци предвещават промяна на вятъра и не ми се ще той да ни пораздруса хубавичко, докато сме горе, не и над тази долина. Но ще хванем вашата карета, не се притеснявайте. — Погледна към високата фигура на Маккинън. — Ще надхвърлим позволената тежест, ако дойдете с нас. Сигурен ли сте, че все още държите да дойдете?

— След като преживях английските бомбардировки в Северна Африка, мисля, че ще се справя с един балон. — Младият мъж погледна смръщено към коша. — Как да вляза в това?

Индия прикри усмивката си, побутна го към ръба на коша и го последва. Миг по-късно Смитсън преряза въжетата и балонът започна да се издига над широките ливади. Младата жена се взря към хълмовете на юг.

— Виждам ги!

Една карета пъплеше по лъкатушния път. Произнесе наум благодарствена молитва, че бе изпратила също и Луна, водена от миризмата на ботушите на Девлин. Сега вече виждаше и вълчицата, която бягаше, без да спира далече под тях.

Лейди Деламиър се молеше да не са закъснели.

— И как стана така, Стивънс, че предаде своята страна? — Торнуд се бе облегнал на страничната стена на файтона, като стискаше окървавената си ръка. — Парите ли бяха причината или ламтенето за власт?

— Какво знаеш ти за нуждата от пари или власт? — намръщи се неговият похитител. — Ти, който през целия си живот си имал толкова привилегии?

— Може да останеш изненадан — отвърна тихо Карлайл.

— Така или иначе, това сега е без значение. Когато получа отново този диамант, всичко ще се промени. Вече имаме много силни поддръжници. Дори дъщерята на принца-регент е изпълнена със симпатии към нас. Няколко златни гвинеи в ръцете на онези, които трябва, и си осигуряваме лоялността им.

— Така ли мислиш? Със злато ли купувате верността на онези с белег на китката?

— Много умно, Торнуд, също като маскарада ти с Джеймс Херингтън. Надхитри ни и с размяната на малката в Хайд Парк. Но в крайна сметка всичко това няма значение. Нашата кауза ще триумфира.

Девлин се изсмя хладно.

— Докато императорът е заточен на Света Елена ли?

— Не за дълго — възпротиви се разгорещено Стивънсън. — Вече спечелихме двама министри от кабинета за нашата кауза. Фокс и Уилкокс са напълно на наша страна. Не всички благоговеят към вашия едва ли не канонизиран Уелингтън.

Торн скри изумлението си. Как бяха успели тези побъркани да спечелят подкрепата на такива високи места? Изражението му остана непроменено, докато наблюдаваше адютанта.

— А какви са плановете ти за Великия човек? Той също ли трябва да бъде пожертван за вашата велика и почтена кауза?

— Вече имаше няколко опита за покушение над живота му. „Аврора“ просто ще изпълни онова, което не успяха да направят другите бунтовници. Скоро името ни ще звучи в цяла Англия, а Париж ще отвори вратите си, за да посрещне своите герои.

Торнуд погледна към своя събеседник и осъзна, че гледа един побъркан човек. Никакви аргументи нямаше да променят и на йота мнението му. Единствената му надежда бе да избяга от тази карета. С ъгълчето на окото си забеляза сребриста сянка, която тичаше успоредно с файтона.

Луна! Нима Индия бе заподозряла нещо и бе изпратила вълчицата след него?

Нещо се удари с все сила в тавана на колата и накара Стивънс да се наклони напред и да изругае.

Карлайл се усмихна, когато допря пистолета до гърдите му.

— Обграждат ни, Стивънс. Чуваш ли това? — Още една торбичка с пясък се стовари върху каретата. — Каквито и планове да си имал, с тях е свършено.

— Надали. Очаква те трагичен инцидент с файтона, Торнуд. Разбрах, че някъде насам имало мост. Нещастно стечение на обстоятелствата, като се има предвид, че се сдобри с лейди Деламиър. Но времената сега са такива, изпълнени с опасности — додаде той, като се усмихна ехидно. — Разбира се няма никакъв смисъл да правиш опити да привлечеш с викове вниманието на кочияша. Той е един от нашите и ни е напълно верен. Не очаквай помощ от него.

През прозореца на каретата, високо над върховете на дърветата, младият мъж зърна яркочервена коприна. С голямо усилие сдържа усмивката си при мисълта, че Индия летеше над главата му с големия балон. Сега останалото зависеше от него.

Погледна към своя спътник и сви рамене.

— Очевидно си премислил всички възможности, Стивънс. Трябва да те поздравя. Но все още можем да се споразумеем. Ако ти дам диаманта можеш да разчиташ на мен да си държа устата затворена. Няма нужда от убийства. Ако предположим, че успееш, разбира се.

Неговият похитител се изсмя студено.

— Не успя да ме убедиш дори за секунда, Торнуд. Никога няма да си държиш затворена устата. Ти си човек на честта, макар да предпочиташ да го криеш от света. А сега ми дай диаманта. Няма смисъл да протакаме повече тази работа.

Девлин изруга и се наведе към ботуша си. Бавно измъкна диаманта, наречен „Аврора“.

Когато Стивънс се приведе напред, с блеснали от алчност очи, неговият пленник запрати скъпоценния камък с всичка сила към отсрещната стена на файтона, а след това се хвърли назад, отвори вратата и скочи на земята.

Но стигна само до половината на пътя. Секретарят на Уелингтън го хвана за краката и го дръпна разярено навътре.

— Няма да ми избягаш точно сега, дявол да го вземе!

Отвън се чу ниско ръмжене. Без предупреждение силна сребриста фигура се метна през отворената врата и се стовари върху гърдите на Стивънс. Вълчицата на Индия изби пистолета от ръцете му и го повали на пода.

— Махни този звяр от мен! Ще ми разкъса гръкляна!

Торн се запита дали бе вероятно да стане подобно нещо. Никога досега не бе виждал Луна толкова ожесточена.

Но нямаше време за размисли. Още една торбичка с пясък се стовари върху файтона. Едрият хищник се обърна и блъсна силно младия мъж по рамото, като го повали към земята.

Дали към неговата смърт?

Миг по-късно той се стовари с главата надолу върху пръстта.

Все още трепереше, а погледът му бе замъглен, когато Стивънс се появи на вратата на каретата. Стреля отчаяно, но куршумът профуча край близкия храст.

В този момент Карлайл присви очи, осъзнал, накъде се бе насочил файтонът. Той летеше към стръмното възвишение, зад което беше реката.

Нямаше време да предупреждава нито Стивънс, нито кочияша. Конете преваляха възвишението, без да могат да видят какво има пред тях. А там пътят водеше към разбития мост.

Времето като че ли спря, когато адютантът изчезна, очевидно, за да търси изгубения диамант.

А след това отново се появи на прозореца.

Дев успя да зърне за секунда ужасеното му лице, преди файтонът да полети към скалистия бряг.

— Тя е знаела. — Карлайл стоеше на брега на реката, стиснал ранената си ръка, като се взираше към разпилените останки на каретата. — Нямам представа как, но Луна е знаела.

Индия се бе приземила сред свистене на коприна и сега двамата стояха, хванати за ръце и наблюдаваха реката и касапницата. Луна стоеше в краката им в очакване и приемаше доволно всяка милувка на Торнуд по кадифената си козина.

— Тя опита да ме изблъска от файтона. В началото си помислих, че е полудяла и се опитва да ме убие. — Поклати глава. — Но тя е знаела. Спаси ми живота. Както и ти, като я изпрати след мен.

— Много си добра, безценната ми — прошепна лейди Деламиър и вълчицата вдигна поглед към лицето й.

Индия прегърна и двамата.

— Слава Богу, че си жив и здрав, Дев. Нещо в това така внезапно пристигнало съобщение ме изпълни с подозрения.

Торн изруга.

— Стивънс простреля Иън. Той падна от коня си няколко мили по-назад. Мислиш ли, че този балон може да ни отнесе…

Последните му думи бяха заглушени от чаткане на копита.

— Не мърдайте! По пътя прибрах Иън и сега възнамерявам да се погрижа и за вас.

Двамата се обърнаха и видяха каретата на херцогиня Кранфорд, която препускаше по хълма. Току пред реката вратата й се отвори с трясък и бабата на Индия слезе с царствен вид, стиснала сребърния бастун в ръка. — Ето ви и вас! Вече се чудех какво ви задържа толкова дълго. — Когато видя останките на разбития файтон, тя поклати глава. — Внучката ми с право се тревожеше за теб, Торнуд. Надявам се знаеш, че дължиш на нея живота си.

— Точно й казвах същото — отвърна младият мъж. — И се канех да я питам как бих могъл да й се отплатя.

— Аз ще ти отговоря вместо нея, млад празноглавецо! Можеш да се ожениш за Индия в параклиса на Суолоу Хил, пред очите на цялото имение, така, както трябваше да го направите още първия път! Тя ще облече античната булчинска рокля на майка си и ще носи букет от най-хубавите ми рози. — Херцогинята удари с бастуна си по земята. — И ако чуя дори най-слаб протест от теб, ще…

Девлин повдигна надменно едната си вежда.

— Ако нямате нищо против, ваше височество, бих искал сам да й направя предложение. — Обърна се към своята любима и обгърна със здравата си ръка талията й. — Закъснях малко, но те моля да ме приемеш за твой съпруг, любов моя. Този път ще направим всичко както трябва. — Графът се отпусна сковано на едно коляно, без да обръща внимание на болката от раната. — Ще бъда достоен за дявола съпруг и подозирам, че ти няма да ми отстъпиш по нищо в ролята си на съпруга, но мисля, че заедно можем да се справим прекрасно с това. Може би дори ще успеем да озаптим трите деца и да им дадем малко от щастието, от което са били лишени толкова дълго.

Очите на младата жена се напълниха със сълзи. Мислеше си за другото дете, което не бе изпитало това щастие. И докато стояха, огрени от слънцето, й се стори, че усеща до себе си нечие топло, жизнерадостно присъствие.

— Разбира се, че ще се оженя отново за теб, глупчо такъв. Но единствено с желанието да не ти позволя да се върнеш към ужасния си живот на речен пират.

— А какво ще кажеш за теб самата? Доколкото си спомням именно ти прекоси цял Лондон, облечена в мъжки дрехи. По-ясна покана за всеки разбойник и крадец в Уайтчапъл не съм виждал! — Торн се олюля за момент, като се бореше с болката си. — Но наистина ли ще ме приемеш? Този път завинаги? Няма да има повече ходене на война и призоваване за изпълнение на опасни мисии. Единствената мисия, която възнамерявам да приемам в бъдеще, е да сваля Алексис от върха на ябълковото дърво в градината или може би голямата ти сребриста вълчица от ръцете на някой разгневен селянин.

— Отговорът ми е „да“ — отвърна пресипнало Индия. — Както винаги. — Намръщи се. — Дев?

— Толкова се радвам — отвърна неуверено младият мъж. — Толкова много се радвам… да го чуя…

И се строполи в краката й.

В този момент се зададоха Маккинън, чиито колене все още трепереха след полета с балона и Иън, с овързан с парче плат крак, който скочи непохватно от каретата на баба си. Херцогинята ги изгледа неодобрително.

— Нищо ново под слънцето — измърмори тя. — Конър е блед като призрак, а Иън отказва да стои във файтона, въпреки че не може да ходи. А сега и съпругът ти се строполи безжизнен в краката ти, Индия. — Поклати презрително глава. — Мъже! Абсолютно безполезни, когато една жена има най-голяма нужда от тях. Постарай се да запомниш това, момичето ми. — И тогава в очите й се появи особено изражение. — Разбира се открих, че все пак има някои неща, които правят сравнително добре.