Индия

6

Индия бе готова да се закълне, че я следят. Обърна се рязко и се загърна плътно в пелерината си, докато оглеждаше тъмните съседни улици.

Не се виждаше нищо.

Тръгна отново, стиснала здраво в ръце елегантния си лакиран бастун, готова при нужда да го използва като оръжие.

Мислите й непрестанно се връщаха към едно сурово, загоряло от слънцето лице със сребрист белег край челюстта. Гласът на Торн бе толкова студен, дотолкова лишен от каквито и да било емоции, че бе напълно невероятно да я лъже. Той очевидно бе непознатият, за когото се представяше, човек с изтрити спомени и изпразнено от чувства сърце. Младата жена потрепера при спомена за безкрайните върволици каруци, които отнасяха ранени от ужасите на бойното поле край Ватерло. Един мъж бе паднал там и бе оставен да умре, под купчина от други ранени…

Да, можеше да повярва, че подобен кошмар е способен да изтрие спомените на човек. А тя самата какво щеше да прави сега? Откакто Девлин Карлайл я бе оставил в Брюксел, бе прекарала живота си в нещо като полусън, с безчувствени сърце и съзнание. Беше се затворила за всякакво щастие. Сега разбираше, че през последните месеци тя също бе умряла в известен смисъл. Изолирана в свят без надежда и без радост, тя сама се бе отказала от живота.

Засмя се диво, дрезгаво. Нейният съпруг се бе завърнал от мъртвите и й бе дал болезнен урок. И сега тя отново се връщаше към живота, приемаше реалността на собствената си природа, която винаги се бе отличавала с необузданата си независимост.

Може би така беше по-добре, реши Индия. Беше типична Деламиър и следователно с неспокоен и горд дух, воден от други страсти, различни от заобикалящото я мнозинство. В този момент даваше обещание пред самата себе си, че отсега нататък нямаше да тъгува повече.

Младата жена се усмихваше доволно при тази мисъл, когато зави зад ъгъла и се озова пред две навъсени особи, които препречиха пътя й.

— К’во й туй пред нас, Грейвс?

По-високият от двамата, със скрито от парцалива кафява шапка лице, се запъти бавно към нея.

— Едно хубаво гълъбче, готово да го оскубем, т’ва й — отвърна през смях приятелят му.

Прокара ръка по рамото й; беше достатъчно близо, за да помирише дъха му, вонящ на уиски. Индия стисна още по-здраво елегантния си бастун.

— Съветвам ви да се дръпнете от пътя ми.

— Охо — рече по-едрият, като се приближи още повече. — Значи трябва да освободим пътя на дамата, а? Мисля обаче, че все още не е дошъл моментът за туй. Не и преди да сме взели портмонето, което несъмнено се крие под тези поли.

Младата жена вдигна бастуна и го насочи към гърдите на натрапника.

— Върви си или ще трябва да го използвам срещу теб.

— Олеле, чак партенките ми се разтрепериха, миледи — промърмори нейният нападател.

Усмихнато протегна ръка към бастуна или по-скоро към мястото, където трябваше да бъде. Но полираното дърво просветна във въздуха и се стовари върху рамото му. Непознатият се олюля и с ругатни се строполи върху калдъръмената настилка. Младата жена се обърна към другия натрапник.

— Вземай приятеля си и се махай, иначе ще сторя същото и с теб.

— Дяволски ми съ ще да тъ видя как шъ го напрайш.

Индия се намръщи при вида на нападателя си, който започна бавно да се приближава. Беше се научила да се бие преди години на пясъчните равнини край Делхи, където баща й се бе обучавал при един индийски майстор на древни бойни техники. Беше се оказала добра ученичка и превръщаше дори невинния бастун в смъртоносно оръжие. Дори Иън трябваше да се съобразява с нейните способности и двамата често тренираха заедно. Младата жена планираше стратегията си, когато от мрака зад гърба й изплува още една фигура.

На слабата лунна светлина проблесна пистолет.

— Дръпни се от нея.

„Торн?“ Тя се обърна, повдигнала вежди. Какво правеше той тук? Трябва да я бе проследил по целия й път дотук. Честно казано, това вече бе върхът на всичко. Можеше да се погрижи прекрасно за себе си и без неговата помощ.

Засега обаче онзи, който имаше затруднения, бе самият Торнуд. Високият със смачканата шапка вече се бе съвзел от удара й и с ръмжене се изправи на крака. Сега вече и двамата започнаха да се приближават към нейния защитник.

— Бягай — нареди той, без да отделя очи от своите нападатели. — По дяволите, бягай на безопасно място.

Подобна лудост можеше да я накара само да въздъхне. Какво щеше да й остане от честта, ако побегнеше точно сега? Вместо да вдигне поли и да търти нанякъде, както се очакваше от нея, Индия вдигна бастуна и застана в очакване на подходящия момент да го използва.

— Какво правиш? Казах да се махаш оттук! — заяви задъхано Торн, докато залъгваше двамата негодяи.

Бастунът й отново се вдигна със светкавична бързина и в следващия миг се стовари върху непознатия вдясно от Девлин, като го накара да падне на колене. Секунда по-късно той самият довърши своя нападател с дясно кроше и остър ляв.

Двамата лежаха върху калдъръма и стенеха от болка. Девлин изчетка палтото си и погледна намръщено към Индия.

— Казах ти да бягаш.

— А аз реших да остана. Щяхте да останете двама срещу един, което не ми се струва особено справедливо.

— Ти си жена, по дяволите. Не би трябвало да излизаш сама, камо ли да се биеш с някакви си негодяи.

— Предпочиташ да бях избягала и да оставя да те убият, така ли?

— Не става дума за предпочитания, дявол го взел! — Девлин я хвана за ръката и опита да я издърпа надолу по улицата. — Ще поговорим за това по-късно. Това не е нито времето, нито мястото за…

Индия изтръска ръката му.

— Напротив, точно това е моментът, лорд Торнуд. Аз би трябвало да побягна, стиснала полите си в ръце, задушена от ужас — това ли очакваше от мен?

— По дяволите, никога не съм казвал…

— Точно това каза.

Изражението на младия мъж стана сурово.

— Онези двамата ще се свестят всеки момент. Не би трябвало да бъдем още тук, когато това стане. Да тръгваме!

И хвърли поглед към притъмнелите къщи наоколо.

— Нямаш право да ми даваш заповеди.

— Така ли? — Девлин повдигна подигравателно вежди. — Твърдеше, че съм твой съпруг. Наложи ли се да избера да упражня законните си права, даването на заповеди ще бъде само началото на онова, което бих могъл да сторя с теб, миледи.

— Не би се осмелил!

— По-добре не се опитвай да видиш какво ще направя.

Индия отпусна юмруци отстрани на тялото си.

— Прибирам се у дома. И не се меси повече в живота ми.

Младата жена се завъртя сред облак муселин, но бе направила само една крачка, когато край нея се стрелна някаква сянка. Ненадейно гръмна пистолет и тя извика, като се строполи върху студения калдъръм.

Торн стреля, но разбойниците вече бяха изчезнали в тъмната уличка, която водеше на север. Изруга, вдигна Индия и се взря в лицето й.

Беше бледа, стискаше зъби. Младият мъж премести погледа си по-надолу и видя кървавата диря, оцветила роклята й.

— Малка глупачка — възкликна дрезгаво той.

Ръцете му обаче трепереха, когато се отправи обратно към „Белгрейв Скуеър“; имаше неприятното усещане, че жената в обятията му не можеше дори да го чуе.

Лекарят като че ли нямаше да дойде никога. Девлин изминаваше за стотен път разстоянието между спалнята на горния етаж и главния вход, когато той най-после се появи, раздърпан и разтревожен.

— Това трябва да е най-малкото момиченце? Надявам се треската й да не се е подновила. Жалко, при последния преглед ми се стори, че вече е съвсем добре.

— Не, този път не става дума за Алексис. Една жена бе ранена с пистолет.

— Боже, Боже, Лондон става по-опасен с всеки изминал ден!

Торн го поведе нагоре към спалнята, където, със затворени очи, лежеше Индия. Изглеждаше тревожно бледа и като че ли не дишаше. Младият мъж погледна към лекаря.

— Е?

— Доста необичайно. — Мъжът се изкашля. — Благоприличието на всичко това…

— По дяволите благоприличието! Само я измъкни от това и можеш да искаш всичко от мен.

Докторът нави ръкави и се приведе над чантата си.

— Моята цена е еднаква за всички пациенти, лорд Торнуд. А сега предлагам да донесете чаша, за да приготвя лауданум, в случай, че тя се събуди. Има неприятна подутина на главата, ако не се лъжа. — Намръщи се, тъй като Дев не помръдваше. — Вървете. И не се връщайте преди да са минали поне двайсет минути!

Младият мъж се отправи към кабинета си, пресуши чаша бренди, а после взе друга чаша за лекаря. След като направи това, провря пръсти в косите си и се загледа в огъня.

Изминаха доста мъчителни мигове, преди да стане отново. Приближи се до лавиците с книги и взе оттам томчето със заглавие „Пространен тракт по естествена история“. В същия миг се чу изщракване и цялата етажерка се отдели от стената.

Торнуд взе един свещник и премина през тъмния отвор, откъдето тесен коридор водеше надолу към един от килерите край кухнята. Несъмнено през вековете тайният проход бе служил за незаконно пренасяне на стоки.

Сега се използваше с малко по-различна цел.

Младият мъж спря в долния край на стълбите и зачака. В далечния край на стената се отвори някаква врата. През нея се показа човек.

Девлин се взря критично в него; новодошлият бе с черни коси и сиви очи.

Лицето му като че ли бе лицето на самия Торн.

— Добра ли се до онези документи без да те видят? — попита напрегнато той.

— И още как. Ще имаме отговор след няколко часа. Да…

Торнуд поклати глава.

— Не, този път ще отида аз. Така е по-безопасно. А и не мисля, че мога да остана повече тук. Не и при положение, че тя е под един и същ покрив с мен. — Погледна през единствения прозорец на стаята към притихналата улица. — Всичко това е моя грешка, разбира се. Трябваше да я накарам да се качи на скапания файтон, вместо да опитвам да я следя. А проклетото ми рамо ме забави.

— Трябва да бъдеш щастлив, че изобщо имаш рамо след онова, което преживя при Катр Бра — отвърна мрачно другият. — Освен това не можеше да знаеш, че ще я проследят и нападнат.

— А би трябвало. Знам, че някой държи къщата под непрекъснато наблюдение. Тази нощ с нищо не е по-различна от другите, нали?

Девлин се обърна и стовари юмрук в стената.

— Ти имаше твоите заповеди. Както впрочем всички нас.

— Може би съм уморен от заповеди и тайнственост. Може би е време войната най-после да свърши и за мен, Херингтън.

Човекът, когото бе нарекъл „Херингтън“, се намръщи.

— Но не е свършила. И няма да свърши докато не бъдат открити диамантите. Знаеш какво каза Уелингтън. Попаднали в ръцете на тези, които не трябва, те може да преобърнат историята и да ни отнемат победата, спечелена на такава висока цена при Ватерло. Междувременно целият този план зависи от секретността, Торнуд, и ти го знаеш не по-зле от мен. В противен случай и двамата нямаше да бъдем тук, а на мен нямаше да ми се налага да се правя на проклет аристократ, докато ти самият се промъкваш насам-натам и опитваш да откриеш въпросните изчезнали диаманти на Наполеон.

Човекът до прозореца изруга тихичко. Светлината на свещите затанцува върху лицето му, а очите му се изпълниха с гняв.

— Уелингтън ме убеди да довърша тази последна моя мисия, но сега няма да ходя никъде. Тази вечер, за първи път от толкова дълго време, отивам горе, за да бъда до моята съпруга.

— Но в последния рапорт пишеше…

— По дяволите рапорта!

Граф Торнуд взе свещника и пое обратно по тесния коридор, като остави своя двойник да клати намръщено глава.

Стоеше безмълвно и се опиваше от гледката пред себе си.

Златисточервеникавите коси блестяха, разпилени върху възглавницата. Лицето й бе млечнобяло и нежно, а пълните устни както винаги караха страстта да препуска диво в кръвта му.

Девлин Карлайл продължаваше да стои под рамката на вратата и да изпива Индия с поглед.

Не трябваше да бъде тук, разбира се. Уелингтън му бе дал да разбере пределно ясно от какво огромно значение е мисията му. Но тя пък беше негова жена. Индия бе запазила в тайна брака им, както се бяха договорили; Дев от своя страна копнееше да й обясни за опасния маскарад, който Уелингтън го бе принудил да играе.

Не можеше обаче да обяснява нищо. Тя дори не трябваше да бъде тук. Всяка външна намеса я поставяше в ужасна опасност и заплашваше целия план на Уелингтън. Пред очите на младия мъж отново изплува образът на генерала при последната им среща и отчаянието, изпълнило очите му. Този спомен го накара да преглътне псувнята, готова да се отрони от устата му, и да прехапе език.

Не можеше да става дума за никакви обяснения. Не и тази нощ. Може би никога, тъй като неговата любима вероятно щеше да откаже да разговаря повече с него.

Лекарят, който тъкмо привършваше с поставянето на превръзката, вдигна глава.

— Загубила е доста кръв, но сега вече положението е овладяно. Превързах раната, но предполагам, че тя още тази нощ ще вдигне висока температура. Ако се наложи, може да й дадете малко лауданум. — Лекарят погледна тревожно своя домакин. — Милорд? Струва ми се, че трябва да седнете. Не изглеждате добре.

Торн знаеше, че това е вярно. Индия лежеше там, толкова бледа и спокойна, и тази гледка бе повече, отколкото можеше да понесе. Дори за момент не бе искал да й причини мъка, но изглежда точно това бе правил още от мига на тяхното запознанство.

Отпусна се тежко върху стола край леглото. Край него се чу дрънкане на кристал.

— Изпийте това.

Лекарят пъхна в дланта му чаша бренди; Торн я пресуши на един дъх и усети как алкохолът изгаря гърлото му.

Той обаче не успя да се пребори с ледената буца в гърдите си, нито пък с гнева, който заплашваше да го задуши. Протегна се и взе ръката на Индия в своята. Тя самата се бе свила под белите чаршафи.

— Толкова е бледа — произнесе дрезгаво Дев.

— Така е. Но ще се оправи. Тревожа се обаче от евентуалната треска. Тя е нещо обичайно след подобни наранявания. Успокоява ме мисълта, че махнах най-грижливо и най-малките парченца плат от роклята й, попаднали в раната.

Торн стисна юмруци.

— Не се притеснявайте, тя не усеща нищо. Слава Богу, през цялото време беше в безсъзнание. Някой обаче ще трябва да я наблюдава неотстъпно в случай, че стане по-неспокойна.

— Аз ще остана тук.

— Мога да изпратя някоя жена да я наглежда. Познавам доста напълно надеждни госпожи, които съм изпращал многократно да помагат на мои пациенти и на които…

— Аз ще се грижа за нея.

Тонът на младия мъж не търпеше възражения. Лекарят разбра това.

— Добре тогава. Погрижете се да й давате лауданум на всеки четири часа и изпратете да ме предупредят, ако състоянието й се влоши. Ако всичко е наред, сутринта ще се отбия отново, за да я видя.

Младият мъж кимна разсеяно, съсредоточил цялото си внимание върху жената на леглото. След като докторът си тръгна, по пода се плъзна сянка.

Без да е прочел новия рапорт, забравил за мисията си, аристократичният граф Торнуд се наведе и дари с най-нежната целувка на света спящата си съпруга.

— Не, той трябва да е там. Опитайте сред ранените!

Няколко часа по-късно Индия Деламиър, с пламнало от треската лице, се мяташе в белите чаршафи, като движеше неуморно и хаотично ръце.

Торнуд се наведе незабавно напред, без да обръща внимание на предупрежденията на лекаря. Хвана ръцете на младата жена и ги задържа неподвижно, като същевременно прибра дълъг златисточервеникав кичур от бузата й. Тя обаче се съпротивляваше; тялото й се гърчеше от виденията, които единствено тя можеше да съзре.

— Каруците докараха нови ранени на площада. Трябва да отида да го търся, Мария. Не, пет пари не давам за това. Тръгвам веднага!

Опита да се изправи до седнало положение, като се бореше отчаяно с Девлин; погледът й беше див.

Тогава той си даде сметка, че в момента тя преживяваше отново своята адска версия на Ватерло. Индия бе останала, вярна на своя съпруг и изпълнена с решимост да го търси сред прииждащите от бойното поле каруци, пълни с отчаяни ранени и умиращи войници.

Сърцето му се вледени. „Нищо чудно, че сега има такива кошмари“ — мислеше си мрачно младият мъж.

Докосна бузата й, избърса влагата по нея.

— По дяволите, Индия, бори се! — изръмжа той.

Отговор обаче не последва, нито тогава, нито през последвалите дълги, неспокойни нощни часове.

И така, Девлин Карлайл седеше и мислеше за Брюксел, за миговете на радост, откраднати въпреки надвисналата над главите им ужасяваща сянка на войната. Мислеше също така за историята, която бе разказал на Индия; тя не беше много далече от истината. Той наистина бе паднал насред полето, засято с царевица, повален от сабята на неизвестен французин. Бе останал да лежи там, един от многото, намиращи се между живота и смъртта, докато една стара френска селянка, която търсеше сина си, не се бе натъкнала на него точно когато бе опитвал безуспешно да се изправи. Междувременно куртката и ботушите му бяха отмъкнати от т.нар. „чистачи на бойното поле“, които можеха да се видят след всяка битка, така че жената го бе взела за френски офицер. Беше му помогнала да се добере до нейната каруца и го бе откарала до една порутена селска къща, където се бе грижила за него, споделяйки оскъдната си храна. Пресните зеленчуци и хранителните бульони бяха помогнали на Дев бавно да възвърне силите си.

Връщането на паметта обаче бе изисквало доста повече време. Той говореше френски като французин, тъй като бе извършил не една тайна мисия във Франция в изпълнените с несигурност дни преди Ватерло. В резултат фермерът и неговата съпруга така и не бяха разбрали, че спасеният от тях бе всичко друго, но не и френски офицер.

Не го беше разбрал и Дев.

До деня, в който бе видял минаващите наблизо английски офицери. При вида на яркочервените им куртки нещо в мозъка му бе помръднало и част от изгубените спомени бяха изплували на повърхността. Миналото бе започнало бавно да се връща в живота му, мъчително, парченце по парченце.

И първото, което беше сторил, дори преди да се появи и да докладва на Уелингтън, бе да се погрижи за сигурността на Индия. Но квартирата, която бе обитавала в Брюксел, бе празна, а хазяйката нямаше представа къде е отишла. Точно тогава бе видял на улицата Уелингтън; срещата им бе възможно най-сърдечната изява, на която бе способен херцогът с гранитеносивите очи. На бутилка бордо край топлия огън, генералът го бе запознал с всичко, което се бе случило след неговото раняване, в това число и с новината, че Индия Деламиър е добре.

Железният херцог обаче бе изгубил повечето си помощници при Ватерло и бе настоял пред Девлин да приеме една последна мисия от изключителна важност.

Каква беше задачата ли?

Да открие изгубени диаманти, почти хиляда на брой.

През цялата вечер Торнуд не се бе съгласявал да бъде въвлечен и бе оборвал и най-убедителните аргументи на Уелингтън. Единственото му желание бе да се възстанови напълно и да се върне в имението си в Норфолк, където възнамеряваше да заживее с Индия. Преди обаче да успее да изпълни намерението си, генералът бе донесъл шокиращата вест, че неговата любима вече си бе тръгнала.

Изпълнен с печал, младият мъж не бе заминал; бе останал ден, два, десет. С всеки изминал час слуховете за подготвяния опит за връщане на власт на Наполеон ставаха все по-настойчиви. Междувременно Индия се бе прибрала при своето семейство и живееше жива, здрава и щастлива в Норфолк. Новините измъчваха Торн, който се разкъсваше между верността си към своята съпруга и по-належащата в онези дни лоялност към своята родина.

След две седмици, изпълнени непрестанно с натиск от страна на Уелингтън, младият мъж най-после бе отстъпил. Никой англичанин не познаваше по-добре от него Франция. Освен това уверяваше сам себе си, че беше по-хубаво за самата Индия да остане още малко разделена от него.

И така, през следващите четири месеца Дев бе кръстосал Европа от Виена до Кадис в преследване на скъпоценните камъни, откраднати от френската съкровищница през 1792 година, през най-мрачните дни на Френската революция. Но никакъв сандък не бе намерен нито след битката, нито сред вещите на императора след неговата капитулация.

А сега поддръжниците на Наполеон отново излизаха на сцената. Онзи, който притежаваше тези диаманти, можеше да екипира цяла армия, която да освободи френския предводител от неговото заточение на самотния остров Света Елена. Дори сега Наполеон имаше доста поддръжници и в Англия, хора, които виждаха единствено неговия триумф и не забелязваха, че той бяха заплатен скъпо и прескъпо с човешка кръв. Самата принцеса Шарлот бе приела благосклонно доводите, според които генералът трябваше да бъде върнат с почести във Франция.

Уелингтън имаше право, Девлин разбираше прекрасно това. Докато изгубените бижута не бъдеха намерени и стоящите в сянка поддръжници на Наполеон — разкрити, в Европа нямаше да настъпи мир, а в уморената от войни Англия нямаше да има сигурност. Торнуд сведе поглед към бледото лице на Индия и очите му потъмняха. Имаше още една причина, поради която бе отстъпил пред настойчивите молби на Железния херцог, причина, за която дори самият Уелингтън нямаше представа. Младият мъж подозираше, че убиецът на родителите на трите дечица, които бе взел под своя закрила, бе един от поддръжниците на френския император, които се опитваха да го върнат на власт. Бащата на децата, стар приятел на Торн, се бе впуснал в бясно разследване, без знанието на самия Девлин, твърдо решен да залови конспираторите.

И през същата нощ младият лейтенант Греъм и неговата съпруга бяха убити по жесток начин, докато децата им спяха спокойно на горния етаж.

Чувството за вина измъчваше Девлин дори сега. Ако през онази фатална нощ бе останал с Греъм, вместо да се впусне презглава в собственото си разследване в отчаяното си желание да се върне по-скоро при Индия, приятелят му можеше все още да бъде жив.

Торн сви юмрук. Беше разбрал колко тежко и колко скъпо се заплаща за дързостта — както за своята собствена, така и за тази на най-близкия му приятел. И никога вече нямаше да забрави този урок.

Междувременно дори най-силното желание не можеше да върне Алекс Греъм и неговата съпруга. А Дев нямаше да намери покой, докато не види повален на земята техния убиец.

А после, вече се бе заклел пред самия себе си, нямаше да има повече мисии. Беше приключил със сенките в мрака и със секретността. Беше време да се установи в земите на своето семейство в мочурливите поля на Норфолк. Като момче се бе разхождал край потъналите в тишина езера и бе наблюдавал как проблясват като сребърни на есенното слънце. Тогава те го бяха дарявали с покой; надяваше се, че и сега щяха да умиротворят духа му.

Тъй като този път, когато отидеше там, възнамеряваше да бъде с Индия. Но дотогава трябваше да намери начин да предпази тази вироглава, вбесяваща го и невероятно смела жена.

С всеки следващ ден от престоя му в Лондон тази задача ставаше все по-трудна.

Къщата му в града бе под наблюдение; противникът подозираше връзката му с Уелингтън. Планът на херцога бе семпъл и същевременно — истински шедьовър. Беше изнамерил Джеймс Херингтън от някакви доброволни милиционерски подразделения в тихо провинциално градче в Девън. Така, при положение, че Херингтън стоеше в къщата на „Белгрейв Скуеър“, Дев можеше да се отдава свободно на тайната си мисия. Историята за изгубената памет даваше на Херингтън прекрасно извинение за грешките, които неизбежно щеше да допуска и същевременно щеше да приспи бдителността на неприятелите на Девлин. В крайна сметка човекът без спомени не представляваше заплаха за тях. Поради тази причина никой не трябваше да узнае истината до приключване на мисията.

Дори Индия.

Едно мускулче на бузата на Торн потрепна. Особено Индия. Деламиър до мозъка на костите, тя винаги се бе проявявала като прекалено проницателна, бе чувствала прекалено силно и той не се и надяваше да може да я излъже и да скрие истината от огромните й изразителни очи.

По улицата премина някакъв екипаж. Небето на изток започваше да поруменява и зората опитваше да се промъкне през завесите в стаята, в която спеше спокойно неговата любима; кошмарните сънища най-после я бяха оставили на мира. Торнуд взе ръката й с мрачно изражение.

Нямаше как да мине без лъжата. Едно изпълнено с подозрения око не след дълго щеше да долови разликите между него самия и Херингтън. В полза на маскарада последният се бе съгласил да боядиса косите си в по-тъмен нюанс, а на челюстта му да бъде направен белег, подобен на белега на Торн. По-старият белег на едната вежда на Херингтън обаче можеше да развали цялата конспирация, също както и лекото различие в акцентите на двамата мъже.

Това означаваше, че Девлин трябваше да стои в сянка. Щом Индия покажеше признаци на пробуждане, той трябваше да си тръгне и да остави Херингтън да заеме мястото му. Ако прекараше малко повече време със своята съпруга, тя със сигурност щеше да забележи дребните разлики.

Така, както щяха да ги забележат и другите.

А подобен пропуск можеше да коства живота на всички тях.