Индия

2

— Нещо не е наред. Наистина не е наред.

Великолепен, в аметистов атлаз и в червеникавокафяво кадифе, седмият виконт Мънктън оглеждаше бляскавата тълпа, изпълнила балната зала в лондонския дом на херцогиня Кранфорд.

— Торн трябваше да бъде тук. Той е вечният чаровник. Изобщо не знам какво прави на онзи скапан хълм край Ватерло. — Въздъхна и пусна монокъла обратно в джоба на жилетката си. — Тук няма какво да се види. Все същите лица. Все същите истории, които са ми дошли до гуша. Този сезон не стана поне един порядъчен скандал. — Внезапно се намръщи. — Боже мили, това там не е ли Уелингтън, който флиртува с графиня Марчмънт? Това няма да доведе до добро, запомни ми думите. Няма още две седмици, откакто погреба съпруга си, а тя вече е излязла на лов за нови партньори в леглото.

Приятелят му, граф Пендлуърт, поклати глава.

— Тя излизаше на лов дори още преди смъртта му. Проблемът при теб, Мънк, е, че си се разглезил. Винаги очакваш най-доброто от хората, а повечето от тях не са на ниво да задоволят подобни надежди.

— Ако съм разглезен, това е дело на Торн. Той винаги е знаел как да извърши по възможно най-добрия начин всяко нещо, Пен. — Докато говореше, лицето на Мънктън доби даже още по-меланхолично изражение. — Нещо не е наред — повтори той. — Кой друг би могъл да препусне от Алвънли до Брайтън в двуколката си и да се върне навреме за дуел на честта във връзка с една недискретност около съпругата на Рептън? Целият град е узнал, казвам ти. И освен това Торн ми липсва.

Лорд Пендлуърт присви далекогледите си очи.

— Умолявам ви да прикриете тъгата си, скъпи ми Мънк. По всичко, което видях по време на престоя ми в Белгия, стигнах до извода, че лейди Деламиър имаше слабост към Торн. Няма да бъде добре да увеличаваме тъгата й с още спомени. Тя е пристигнала току-що в Лондон, знаеш ли. Когато я видях вчера на Бонд Стрийт, ми се стори определено бледа.

Мънктън играеше с бродираната си жилетка.

— Не възнамерявам да избегна тази тема, ако намекваш за това, Пен. Торн бе най-добрият ми приятел. Освен това, ако дамата е толкова невярна и вече го е забравила, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да й причиня тъга.

— Мънк, глупако, мина вече повече от година. Дори една наследница на рода Деламиър би трябвало да помисли за своето бъдеще. Тя трябва да се омъжи, и то добре. Херцог Девънам е всеотдаен родител, но дори неговото търпение започва да се изчерпва. Чух, че баба й подбирала подходящи ухажори, но Индия отказва до погледне когото и да било от тях. Всички, с изключение на Лонгборо, може би.

— Лонгборо? — изсумтя Мънктън. Беше се взрял в една по-строга фигура, застанала сред вдовиците. — Не го вярвам. Та той е лишен от всякакво чувство за цвят и дори няма представа как да си върже шалчето около врата. Не проумявам как Индия би могла даже да помисли, че е възможно да се омъжи за подобна личност.

— Може би дамата търси нещо друго, а не изкусно падащото от врата шалче на евентуалния си съпруг, когато решава дали да приеме или не едно предложение — заяви с убийствена ирония компаньонът му.

— Отново се правиш на дяволски умен, Пен. Това не ми се нрави. Когато изведнъж поумнееш и започнеш да говориш с този изумително хладен тон, не проумявам и една дума на всеки десет, казани от теб. Иска ми се Торн да беше тук. Той знаеше как да се оправя с теб при всяка ситуация. Бога ми, аз не знам. — Виконтът поклати глава и въздъхна тежко. — И не ми пука какво казваш. Наздраве за Торн, най-добрия приятел, който сме имали. Никога не ме е карал да се чувствам глупав. Винаги успяваше да ми заеме някоя гвинея, без най-напред да ми прочете лекция. Научи ме също така как да завържа първото си шалче за врат. — От трите изброени достойнства, последното очевидно заемаше най-видното място в скалата с ценности на Мънктън. — Наздраве в твоя чест, Девлин Карлайл, където и да си. Дяволски ни липсваш тук.

Навън, на улицата, от другата страна на тракащите екипажи, на окичените с бижута жени, на малчуганите в окъсани ризи, които стояха в очакване да зърнат аристокрацията в целия й блясък, стоеше човек и се взираше в яркоосветената бална зала на херцогиня Кранфорд.

Това бе висок мъж, загърнат в тежко наметало за езда с качулка. Погледът му беше замислен, сребристите дълбини на очите му просветваха на лунната светлина.

Около него преминаваха хора. Изпоцапани деца просеха. Човекът със сериозен вид обаче не ги забелязваше. Погледът му бе прикован в прозорците на балната зала в другия край на площадчето.

Нощният пазач го подмина, но в крайна сметка се спря.

— Изгубихте ли се? Може би сте нов в Лондон?

Човекът като че ли се пробуди. Усмихна се горчиво.

— Не съм се изгубил. Просто… отсъствах няколко месеца.

— Някакъв адрес ли търсите? Или информация за даден обитател? Някого, когото сте обичали?

Сребристите очи се присвиха.

— Разполагам с всичката информация, която ми е нужна.

Суровият му тон накара нощния пазач да отстъпи неволно крачка назад.

— Е, тогава аз си тръгвам. Явно не съм ви необходим.

Широкоплещестата фигура в сянката не отговори. Само се намръщи, все така вторачена в светлината от другата страна на градинката. Улицата бе потънала в мрак; тя приличаше на тесен проход, който сякаш разделяше мъжа от онова, което той бе преди Ватерло.

Това бе Девлин Карлайл и макар да бе оцелял, в действителност не се чувстваше съвсем жив.

Беше се завърнал и същевременно — не се бе завърнал истински. Притисна длан към гърдите си, там, където го бе пронизала сабята на някакъв френски кавалерист и го бе проснала в белгийската кал. Бе останал да лежи там два дни, преди най-после да открият тялото му.

Спомени…

Прекалено много спомени. Особено за нея.

Прихлупи шапката още по-ниско на челото си и се присъедини към бляскавата тълпа, която се носеше към Девънам Хаус. Нямаше да му бъде лесно да си пробие път през подобно множество. Очевидно цял Лондон се бе втурнал да види внучката на херцогинята.

И макар да бе изключително необмислено от негова страна, Девлин не можеше да се въздържи и да не се присъедини към тях.

Щом сви по една странична уличка, луната освети лицето му и белегът на челюстта му проблесна студено.

Белите свещи танцуваха на топлия вятър, който надипляше елегантните дантелени пердета. Въздухът бе топъл, стаята — тиха, изпълнена с уханието на рози от оранжерията на херцогинята.

Индия Деламиър потръпна, внезапно почувствала неестествен хлад, докато стоеше пред голямото огледало по долна риза. Дантела обгръщаше врата и млечнобелите й рамене. Наблизо бяха метнати дълги ръкавици от ярешка кожа и майчината й пелерина с перли и диаманти.

Знаеше, че трябва да се облича. Семейството й я чакаше долу. Шумът от екипажите бе престанал — очевидно всички гости бяха пристигнали.

И въпреки това Индия стоеше като препарирана и поглаждаше светлосивата дамаска. Бе разбрала от баща си, че великолепният атлаз идваше от далечните работилници на Китайската империя, където бил тъкан за самата императрица.

Синьото обаче я подсещаше за едно студено, безкрайно небе и за глъчката, съпровождаща движеща се армия. Караше я да мисли за Брюксел в края на пролетта — град, обхванат от отчаяно веселие, изправен на острия като бръснач ръб на войната.

Караше я да мисли и за един човек с мъжествена уста и сиво-сини очи, който я бе целунал и след това бе заминал завинаги под същото това небе.

За някои той бе Торн, най-смелият от цяла генерация луди глави. За другите офицери обаче той бе легенда както заради чара си, така и заради несравнимата си смелост. Индия никога нямаше да забрави образа, който пазеше от последната им среща. Той току-що се бе преборил с треската, но бе твърдо решен да се върне в полка си в калните ниви, засети с царевица и ръж.

Ниви, които отсега нататък щяха да станат известни под името Ватерло.

Пръстите й се вкопчиха несъзнателно в прохладната дамаска.

В лудостта, изпълнила тези безумни седмици, тя му бе подарила сърцето си. Макар Девлин от своя страна също да не бе останал безразличен към нея, той бе твърдо решен да брани честта й. Беше я отблъснал с цялата си несравнима любезност. Говореше се, че никой не можел да устои на чара на Карлайл.

Индия поне не бе устояла. Не и тогава. Нито пък по-късно, когато пеещият в една пълна с рози градина славей се бе оказал последната капка вода, преляла чашата на ослепителната им страст.

Индия се бе разтопила в обятията му, цялата плам и копнеж. Желанието й бе по-силно от онова, на което можеше да устои Торнхил и призори двамата вече бяха любовници.

Той бе силно впечатлен от нейната невинност и почтеност, омаян и зашеметен от духа й. Ако разполагаха с повече време, това очарование щеше да прерасне в нещо далеч по-сериозно.

Дълбоките емоции обаче бяха непознати за Девлин Карлайл.

През целия си живот бе изпитал много малко мигове на подобна близост. Майка му се интересуваше много повече от това как да се сдобие с още повече пари, отколкото от нуждите на сина си. Баща му пък бе прекалено закоравял играч, за да се вълнува от друго освен от следващата игра на фаро. В резултат на това Девлин се бе научил да се страхува от всяко чувство, което излизаше извън неговия контрол и разбиране.

А онова, което изпитваше към Индия, излизаше далеч отвъд границите и на двете.

Индия бе подразбрала за тези неща от редките коментари, които Девлин бе правил за изпълненото му със студенина детство. Не след дълго се бе убедила, че двамата бяха като лампата и молеца, като огъня и леда, тъй като тя бе израсла сред веселие и топлота, а той — сред сменящи се един след друг вдървени прислужници, които трябваше да заместват безчувствената му майка и нехайния му баща. Тъкмо бяха започнали да се учат от силните си страни, когато Дев бе призован обратно в полка си.

Така че Индия бе преглътнала сълзите си, беше се усмихнала и след това го бе целунала. Девлин я бе дарил с една последна, дръзка, раздираща сърцето й усмивка. И бе отишъл на смърт.

А сърцето на Индия бе умряло с него.

— Индия? Там ли си, момичето ми?

Вратата се отвори. Младата жена се изправи стреснато, щом видя вперения в себе си поглед.

— Тук съм, бабо.

— Онзи дяволски вълк не се е скрил някъде тук, нали?

Индия се засуети край огледалото, като опитваше да скрие лицето си.

— Разбира се, че не. Той е навън, в конюшнята, както ме помоли.

— Хм. — Херцогинята се намръщи на внучка си. — Защо не си облечена? Цялото висше общество е дошло да те види, а ти съзерцаваш луната през прозореца! — С гръмко цъкане възрастната жена вдигна с царствен жест бляскавата тъкан от леглото и я положи върху раменете с цвят на слонова кост на Индия. — Какви ги вършиш, момиче! — Гласът й прозвуча напрегнато. — Брат ти Люк вече е долу заедно със съпругата си. Каква прекрасна двойка са само двамата. Фигурата на Силвър се е възстановила почти напълно след неотдавнашното й раждане — добави херцогинята, докато приглаждаше и подръпваше гънките на роклята.

През цялото време нейната внучка стараеше да се усмихне, опитваше се да събере достатъчно ентусиазъм, за да застане пред тълпата от гости на долния етаж.

— Колко… хубаво. Истинско щастие за мен ще бъде да видя отново Силвър. Близнаците още ли са в провинцията?

— Не — изсумтя възрастната жена. — Люк натъпка и двамата в детската им стая заедно с новата бавачка. Кълне се, че двамата със Силвър не можели да понесат да бъдат и една нощ далеч от къдрокосите пакостници. Неестествено, ако питаш мен — добави ядосано херцогинята.

Внучката й обаче знаеше, че в действителност баба й бе много щастлива да е близо до своите правнуци. Властната жена просто смяташе, че е под достойнството й да разкрива подобна емоционална привързаност.

Докато херцогинята се суетеше над ръкавиците й, Индия се вслушваше в звуците на валса, които се носеха отдолу. Вероятно шестстотин гости бяха изпълнили балната зала в очакване да зърнат по-големия й брат, завърнал се неотдавна в Лондон, след като бе смятан за мъртъв в продължение на пет дълги години. Висшето общество се надяваше също така да види и красивата, рижа съпруга на Люк, разбира се.

Индия се надяваше брат й да отвлече част от вниманието от нея самата. Тази вечер нямаше настроение за празни приказки и безпричинен смях.

Намръщи се на отражението си в огледалото на тоалетката. Прекалено бледа беше. Очите й бяха прекалено тъмни, скулите — прекалено остри, а устните — прекалено широки. Беше виждала как реагират мъжете при вида на устата й, как я съзерцаваха почти лакомо.

И това я бе карало неизменно да потръпва.

Винаги, с изключение на един случай.

Когато един мъж я бе погледнал по този начин, тя бе разбрала веднага, че той е различен от останалите. А когато Девлин Карлайл я бе целунал, бе усетила само пламенност и отчаян копнеж.

„О, Дев, защо трябваше да отидеш там? Защо не можеше да се върнеш при мен? Нищо вече няма да бъде същото.“

— Индия Деламиър, къде отлетя умът ти? — Херцогинята пъхна едно прекрасно ветрило от сандалово дърво в ръцете й. — Горките ти братя долу се опитват да задържат половината Лондон, а ти си мечтаеш тук.

Младата жена потисна въздишката си, преглътна мъката. Когато се обърна, погледът й беше студен, а брадичката — вирната. Поне можеше да разчита на семейната си гордост.

— Не знам кой е бил той или какво е направил с теб — изрече буйно баба й, — но е крайно време да оставиш миналото зад гърба си. — Тънките й пръсти обхванаха китката й за момент. — Ако този човек имаше поне капка почтеност, щеше да те потърси. От Ватерло мина повече от година!

Индия въздъхна. Баба й беше права. Ватерло бе останал зад нея.

И нямаше да позволи целият свят да види, че сърцето й кърви. В крайна сметка беше от рода Деламиър. И беше прекалено горда, за да допусне такова нещо!

— Братята ти чакат долу край стълбището. Те ще те съпроводят през тълпата. Онези двама твои приятели, Мънктън и Пендлуърт, искат да те видят, както впрочем и Конър Маккинън, приятеля на Люк. Да не ги караме да чакат повече, какво ще кажеш?

— Толкова си добра с мен, бабо — рече тихо младата жена. — Люк, Иън, Силвър, всичките. Прекалено сте добри.

— Глупости. Правя само това, което биха желали неуморните ти родители. Човек би помислил, че вече би трябвало да са се наситили да се скитат по света в търсене на антики. — Старицата поклати глава. — Междувременно само помни, че те обичаме и искаме да те видим щастлива.

„Само да можех да бъда щастлива“ — помисли си внучката й.

Въпреки това вдигна глава, погледна за последен път тициановата си коса и оправи атлазения си ръкав.

— Добре, бабо, мисля, че съм готова. Да вървим в търсене на няколко мъжки сърца, които да разбием.

Ръка за ръка, двете заслизаха по широкото стълбище към бляскавата бална зала. Светлините от свещите се отразяваха в перлите на херцогинята и потрепваха в камелиите, прикрепени скромно в косите на Индия.

При вида на безупречното лице и очите с опушено син цвят на лейди Индия Деламиър, четири мъжки сърца потрепнаха в мускулестите гърди на своите собственици.

Нощта едва започваше. Наглият корсиканец бе разгромен и светът най-после се бе избавил от тиранията му. Тази вечер цяла Англия бе решила да празнува.

А Индия Деламиър, макар сърцето й да умираше бавно в нея, успяваше да изобразява една след друга весели усмивки на лицето си.

Вечерта мина някак си.

Виконт Мънктън беше очарователен и сипеше блудкави приказки както обикновено, докато приятелят му Пендлуърт се опитваше с всички сили да накара Индия да се засмее. Двамата не можеха да знаят, че самото им присъствие беше жива рана за сърцето й, тъй като бяха приятели на Торн.

Младата жена бе успяла на няколко пъти да се засмее, с надеждата, че е успяла да заблуди своите приятели. Те бяха последвани от лорд Лонгборо, великолепен в дрехите си в пурпурно и зелено; той настояваше да излязат в коридора, докато й донесе чаша леден пунш.

И предложение за женитба, подозираше Индия.

Беше отказала смутено; нямаше сили да се разправя с брачното предложение на Лонгборо или на когото и да било другиго. Твърдо решена изтанцува по един валс с всеки от красивите си братя, третия в компанията на екзотичния приятел на Люк, Конър Маккинън. След което отказа всички следващи предложения.

Двамата офицери до нея спореха кой ще има честта да й донесе пунш и парче кейк с рак. След трите чаши шампанско се чувстваше странно неспокойна. Наоколо се носеше прекалено много смях, имаше прекалено много бижута. Балната зала беше гореща, отвсякъде я притискаха богато украсени и парфюмирани тела.

Внезапно й се зави свят и преди да разбере какво става, се подпря на ръката на енергичния лейтенант. Той й се усмихна щастливо, а в това време неговият брат по оръжие го изгледа с изпепеляващ гняв.

Младата жена ги съзерцаваше с усещането, че стои пред ученици. Чувстваше се толкова стара до тях, заобиколена от смеха, клюките и богатите парфюми.

Толкова стара…

А беше само на двайсет години.

Може би бе видяла прекалено много през тревожните дни след Ватерло. Може би преследващите я спомени за страданията и мъките, резултат от голямата битка, я бяха променили завинаги.

Индия с въздишка се отърси от моментната си слабост и пусна ръката на своя обожател. Огледа се за братята си; отчаяно желаеше да се измъкне. Наблизо наскоро овдовялата лейди Марчмънт се кискаше остро, докато забавляваше събралата се около нея групичка мъже с разказа за това, как миналата седмица само за един час игра изгубила петстотин лири. Някой от слушателите й подхвърли идея как да възвърне загубеното — в неговите обятия.

Индия се обърна; главата й щеше да се пръсне. Въздухът бе прекалено тежък, смеховете — прекалено силни, парфюмите — прекалено пресищащи.

Сякаш в отговор на молитвите й, тълпата се раздели на две. Светлината от бляскавите полилеи се отразяваха върху яркочервена военна куртка със златни ширити. Танцуващите свещи играеха върху две широки рамене и стоманеносиви очи.

Торн.

Младата жена усети, че коленете й се подгъват.

Не беше възможно! Граф Торнуд беше мъртъв, посечен при първата неистова атака при Ватерло. Трима от близките му офицери бяха видели конят му да пада в нивата. И веднага след това бе последвал дивият удар на сабята на френски кавалерист.

Мъртъв.

Лично беше прочела рапорта.

Но ето, че сега той стоеше пред нея; светлината го обгръщаше в златисто сияние и смекчаваше резките линии на лицето му. Изглеждаше по-стар, по-суров, по-тъжен.

— …прекалено бледа, миледи…

— …трябва да ми позволите да ви донеса нещо за пиене…

Индия чуваше тревожните въпроси като през мъгла. Сърцето й обаче, цялата й душа, се бяха впили в отразяващата светлината фигура, която я съзерцаваше безмълвно от другия край на претъпканата с народ бална зала.

Внезапно пръстите на херцогинята обхванаха китката й.

— Индия, какво има? Бледа си като пъпките на моите нарциси.

Младата жена потрепера.

— Той се върна, бабо.

— Кой се върна?

— Мъжът, за когото ти говорих. Той е тук.

Замаяно се обърна отново към претъпканата зала; цветът започваше да се връща в бузите й, в очите й с необичайна форма просветна радост.

Но безмълвната фигура във военна куртка бе изчезнала. Сега под полилея бъбреха две матрони.

Индия сподави вика си; сърцето й щеше да се пръсне от мъка.

Протегна ръка напред и в същия момент полираният под се устреми към нея.

А две очи, които я наблюдаваха от сенчестия ъгъл, потъмняха, когато младата жена се отпусна в ръцете на баба си.

Благодарение на светкавичната реакция на брат й, неразположението на Индия бе забелязано само от неколцина. Иън я бе отнесъл в библиотеката. Името й още не бе успяло да влезе в устите на присъстващите, когато вниманието им бе привлечено от нова клюка.

Беше името на един войник, когото отдавна смятаха за умрял.

— Но това наистина е той? — обменяха мнение две матрони, заврели главите си една в друга.

— Не може да бъде.

— Но все пак е той. Тази студена усмивка не може да бъде сбъркана. Типично за Торнуд — да влезе така, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал, олицетворение на спокойния чар, и всичко си му е на мястото. Превъзходен Карлайл, всеки един сантиметър от него. Коравосърдечен като баща си, комарджията. Дори още по-лош непрокопсаник от него, страхувам се.

Ветрилата се размахваха, веждите се присвиваха, и едно име преминаваше от уста на уста, докато високият, широкоплещест офицер в червена куртка се движеше безмълвно из балната зала. Девлин Карлайл като че ли бе излязъл от гроба в разгара на сезона в Лондон, но това очевидно не го бе променило изобщо, ако се изключи сребристият белег на челюстта му.

И не проявяваше абсолютно никакъв интерес към вълнението, което предизвикваше.

Единствено Мънктън и Пендлуърт, които си пробиха път през тълпата, за да поднесат шокираните си приветствия, забелязаха вдървения му вид и мрачното изражение, нещо, което не бяха виждали никога досега на лицето му.

— Дявол да го вземе, Торн, това ти ли си наистина? — Мънктън се добра пръв до офицера с гранитносивите очи. — Но как… кога… т.е., по дяволите, човече, чухме, че си мъртъв!

Сивите очи се присвиха.

— Очевидно не съм. Но, простете, виждали ли сме се?

— Разбира се, че сме се виждали! Това съм аз, Мънктън. Не ми казвай, че си забравил кой съм, за Бога.

Пълните устни се присвиха леко.

— Така се случва, че точно това казвам. Забравих… Мънктън, нали така беше?

— Забравил? За…

Пръстите на Пендлуърт възпряха протестите на приятеля му.

— Това не е нито мястото, нито времето, за подобни дискусии, Мънк. — Взря се в суровото, бронзово лице на офицера. — Какво ще кажете за „Уайт“?

Девлин Карлайл повдигна едната си вежда.

— За съжаление трябва да тръгвам. Тази вечер ме зоват неотложни задължения.

— Но…

И отново Пендлуърт прекъсна приятеля си.

— Разбирам прекрасно. Някой друг път, в такъв случай.

Мънктън обаче продължаваше да се взира в широките рамене на възкръсналия, пребледнял така, сякаш гледаше призрак.

— Той не ме познава, Пен. И се е променил. Същият е и същевременно не е съвсем същият.

— Струва ми се, че той точно това се и опитваше да ни каже, Мънк.

— Но какво ще правим? Не можем да го оставим да се държи като абсолютен непознат. Това е… това е отвратително!

Пендлуърт присви очи.

— Може би нямаме избор.

Стотици други също забелязаха преминаването на Девлин през претъпканата стая. Мъжете поклащаха глава в неохотно възхищение, докато окичените с бижута жени край тях се надуваха и се кискаха с надеждата да изкопчат изпълнен с горещи възпоминания поглед от това сурово, загоряло лице.

Но нищо такова не идваше.

Граф Торнуд се движеше сред множеството подобно на акула сред пасаж досадни дребни риби. И, един по един, останалите също започнаха да забелязват промените в него. Беше станал по-силен и по-жилест. Погледът му изглеждаше с двайсет години по-възрастен, изпълнен със съжаление. А малкото усмивки, които се насили да даде, така и не достигнаха до гранитносивите му очи.

Хелена Мармънт проследяваше с особено очарован поглед минаващия покрай нея Карлайл. И грациозно размахваното ветрило, и леко нацупените й устни обаче останаха незабелязани.

Събеседникът й херцог Уелингтън премигна веднъж-дваж, преди да опита да поднови прекъснатия разговор.

Херцогиня Кранфорд излезе от библиотеката и се намръщи, когато Уелингтън се обърна и се запъти към нея.

— Прелестно парти, Амилия, щастлив съм, че успях да дойда, тъй като след броени дни се връщам на Континента. Надявам се, че внучката ви не е болна.

Херцогинята повика на помощ една неискрена усмивка.

— Индия? Това момиче е здраво като кон. Предполагам, че й прилоша заради горещината и многото народ. Не е привикнала да ходи на балове.

— Тя беше в Брюксел, нали? Доколкото си спомням я видях на бала у лейди Ричмънд.

Изумително бе наистина, че херцогът бе способен да си спомни подобна подробност за нощ в навечерието на Ватерло, когато всичко трябва да е било в пълен хаос.

— Така е, беше в Брюксел. Остана там и после. Страхувам се, че войната остави своя отпечатък върху й.

— Както и върху всички нас — отвърна мрачно Уелингтън. — Победата наистина ни костваше много. Но тя ще забрави. Ако се вярва на слуховете, лорд Лонгборо и цял отряд младши офицери биха били много щастливи да й помогнат да забрави.

Херцогинята се намръщи и погледна към вратата, зад която бяха сложили внучката й да легне. Лонгборо беше безгръбначен глупак, офицерчетата не струваха много повече. Индия имаше нужда от смел и почтен мъж, от мъж с авантюристичен дух като нейния. Спомни си отново как тази вечер радостта на младата жена се бе превърнала в разтърсваща болка, когато бе погледнала към претъпканата стая.

Но защо?

— Сигурна ли сте, че не мога да помогна с нещо?

— Не можете. Много мило от ваша страна, но внучката ми ще се оправи. Вие се забавлявайте. Разбира се, ако чуете лейди Джързи да разправя ехидно, че внучката ми вървяла на зле, ще ви бъда много благодарна ако й отвърнете както подобава, ваше превъзходителство.

— С най-голямо удоволствие. А, ето един стар приятел от Съсекс. Бих искал…

Уелингтън спря да говори внезапно и се вкамени.

— Ваше превъзходителство, какво има?

Той пооправи ръкава си, вперил поглед в претъпканата бална зала.

— Нищо… няма. За момент ми се стори, че зърнах лицето на един познат. Извинете ме.

Херцогинята се намръщи и се обърна отново към библиотеката. Беше изпратила един от слугите да доведе семейния лекар от улица „Монтегю“. Той беше стар, но усърден и акуратен. Беше лекувал Индия от раждането й, макар, доколкото си спомняше баба й, тя да се беше разболявала само два пъти.

Възрастната жена дочу зад гърба си смеха на лейди Джързи, последван от дразнещото кискане на Хелена Марчмънт. „Гаднярки“ — помисли си тя. Молеше се само Уелингтън да изпълни добре задачата си да пресече всеки опит за клюкарстване по повод състоянието на внучката й.

„Нека само някой се опита да й каже нещо“ — смръщи заплашително вежди тя. Всеки сантиметър от крехкото й тяло се втвърди при тази мисъл. Семейството винаги бе идвало на първо място в живота й и всеки, който опиташе да напада Индия в най-скоро време щеше да бъде разкъсан на парченца.

И щеше да й достави истинско щастие да започне с лейди Джързи и с Хелена Мърчмънт, която имаше лисиче лице.

Неразположението на Индия обаче, противно на очакванията, не се превърна в главна тема на вечерта. Висшето общество бе обхванато от силно любопитство при появата на един от своите най-големи разгулници, превърнал се по-късно в доблестен войник, който току-що се бе завърнал от света на мъртвите.

Уелингтън също бе забелязал Торнуд. Кимна хладно на бившия си адютант и за момент погледите им се срещнаха — тюркоазено с гранитено. Без нито дума повече, херцогът излезе от стаята.

Единствено Иън Деламиър, застанал пред библиотеката, забеляза лекото кимване на Уелингтън.

И пак Иън, с умишлено сурово изражение, догони Торнуд; той се канеше да напусне бала, който очевидно не го интересуваше.

— Само няколко думи, ако обичаш.

Торнуд се обърна бавно. И повдигна вежди.

— Да?

— Нищо ли нямаш да кажеш, човече? — Иън съзерцаваше изумено мъжа, с когото бе прекосил Португалия и снеговете из половина Испания. — Мислех, че си мъртъв. Всички го мислехме.

— Очевидна грешка, както виждаш сам.

— Но къде беше през всички тези месеци? — Младият Деламиър присви очи. — Разбира се, ако това е някаква тайна, просто ми кажи да вървя по дяволите.

— Нищо подобно. — Лицето на Девлин бе непроницаемо. — Просто съм… уморен.

Иън го сграбчи за китката.

— Дявол да го вземе, видях как те прониза онази сабя. Торнуд! Трябва да поговорим.

— Сабята не беше особено точна. Оставиха ме… в доста неудобно положение, под купчина мъртви тела. Минали три дни, докато ме открият, поне така ми казаха.

— Казаха?

Торнуд си играеше с белия си маншет.

— Изглежда си решил твърдо да ме въвлечеш в скучни обяснения. Познавам ли те?

— Така мисля — изсумтя събеседникът му. — Бихме се заедно при Бадахос и отново при Вимейро. Ти ми спаси живота на два пъти и аз със сигурност няма да го забравя.

Извивката на устните на Торнуд стана още по-строга.

— Разбирам. Страхувам се, че заради това положението става още по-объркано.

— По дяволите, Торнуд, престани да говориш с гатанки.

— Възможно най-откровен и прям съм. Не знам кой сте, нито който и да било друг в стаята зад гърба ви. Тук съм, защото това изглеждаше най-бързият начин да…

— Да какво?

— Да известя истината.

— Каква истина?

Торнуд въздъхна.

— Трябва ли да обсъждаме това сега?

— На мига. И на това място. — Иън кръстоса ръце на гърди. — Искам да знам, къде по дяволите, беше?

— Добре тогава. Истината е, че Торнуд, когото виждаш, не е Торнуд, когото познаваше. Човекът, когото си познавал — човекът, когото всички в балната зала са познавали — си е отишъл завинаги, оставил спомените и ума си сред калта на една царевична нива в Белгия.

— Шегуваш се.

Погледът на Торнуд стана неприветлив.

— Така ли?

— Но, за Бога, човече, нали не вярваш, че ще повярвам…

— Честно казано, не ми пука какво вярваш. Това е истината и можеш да я приемеш както желаеш.

— Значи затова не си се върнал досега.

Младият офицер повдигна рамене.

— Трябваше да минат няколко месеца, преди да започна да се движа сам. С времето раните ми заздравяха… с изключение на онази в главата. — Усмихна се мрачно. — Сега вече разбираш, че не съм искал да бъда груб с теб. Просто за мен миналото не съществува. Всичко, което съм, всичко, което знам, започна преди четиринайсет месеца, когато дойдох на себе си, омотан в мръсни превръзки, в една воняща селска къща недалеч от границата с Франция. А сега, надявам се, ще ме извиниш. Вечерта беше дълга и се чувствам изморен. — Графът пое ръкавиците и шапката от лакея, застанал с безстрастно изражение до вратата. — Ще бъда благодарен, ако се погрижиш да обясниш положението на приятелите си. Никого не бих обидил по собствено желание, но не ми се иска да предизвиквам и фалшиви надежди. Предишният граф Торнуд е мъртъв — рече в заключение той.

— Не го вярвам.

— Трябва да го повярваш. — За миг в очите на младия мъж се появи отчаяние, но изчезна бързо. — Миналото ми не съществува. Колкото по-бързо ти и другите приемете този факт, толкова по-добре ще бъде за всички ни. Искам просто да ме оставят на мира. Не се опитвай да ме откриеш или да разговаряш с мен. Разбра ли?

Трябваше да изминат няколко дълги мига, преди Иън да успее да кимне вдървено.

— Е, за това поне съм ти благодарен. А сега, приятна вечер.

Иън проследи с поглед отдалечаващата се към очакващия я екипаж фигура; цялото му същество крещеше и се съпротивляваше. Тук нещо не беше наред. Торнуд, човека, с когото го свързваше няколкомесечна бойна дружба, никога не би се държал така студено и сдържано.

Освен ако бе казал истината. Освен ако всичко бе станало точно така и раните бяха унищожили завинаги предишния Торнуд.

Това не му се нравеше никак. Дори не беше сигурен, че вярва на тази история. А след това се намръщи, като се сети за Индия, пребледняла и трепереща, когато я отнесе в библиотеката.

„Ако Торнуд има нещо общо с това, ще плати скъпо, кълна се в Бога“ — помисли си младият мъж. Знаеше обаче, че няма никакъв шанс да изкопчи нещо повече от твърдоглавата си сестра; тя твърдеше упорито, че неразположението й се дължеше на нервното напрежение, подсилено от горещината в балната зала.

Нервно напрежение ли?

Индия Деламиър никога в живота си не бе имала проблеми с нервите, Иън знаеше прекрасно това.

А то означаваше, че сестра му криеше прекалено много тайни от него.

„Защо, по дяволите? — Младият мъж се взираше в притихналия коридор и през отворената врата. — Защо, Торнуд? Защо тук и защо сега?“

Отговор обаче не последва. На стълбите нямаше никой, а стройният офицер се бе скрил в каретата си.

Иън продължи да гледа замислено в мрака навън, дълго след като чаткането на копитата бе заглъхнало.