Индия

7

През следващите няколко часа граф Торнуд отново стана безпомощен свидетел на обхванатата от нов пристъп на треската Индия, измъчвана от неприятни спомени. Всеки неспокоен вик бе свидетелство за ужаса на дългите дни след Ватерло, когато го бе търсила.

Терзанията й се забиваха като нож в сърцето на младия мъж, но дори тогава той не се издаде; това би било прекалено опасно и за двамата.

И така той мълчаливо и даваше да пие вода, сменяше мократа кърпа на челото й или наливаше в устата й лауданум тогава, когато сънищата я караха да се мята особено буйно. Най-сетне, когато слънцето бе увиснало високо над димящите комини и покривите на Лондон, тя изведнъж се надигна вдървено и седна в леглото.

— Той е тук, бабо. Казах ти, че ще се върне.

Протегна ръце някъде пред себе си и една самотна сълза се търкулна по бузата й. Девлин осъзна, че става свидетел на сцената, разиграла се по време на бала в дома на семейство Девънам преди няколко нощи. Дори тогава тя очевидно бе усетила присъствието му.

— Спи, неспокойна моя. Не прави това още по-мъчително и за двама ни.

На лицето на ранената се появи нещо и изчезна почти веднага.

— Девлин, ти ли си това? Наистина ли си ти?

Прокара треперещите си пръсти по белега му и след това въздъхна тихичко. Тялото й се отпусна, отново завладяно от съня.

Торн я намести внимателно на леглото и я зави, макар това да бе последното му желание. Прекалено дълго бе чакал да свали дрехите й една по една и да почувства бързото надигане на страстта й.

Но все още не можеше да си го позволи.

Не и преди завършването на тази последна, отчаяна мисия.

Следобедното слънце заливаше красивата стара къща на ъгъла на „Белгрейв Скуеър“, когато Девлин Карлайл се промъкна през тайните проходи в сградата, невидим за останалите й обитатели.

Усилията му започваха да дават резултати. Треската на Индия бе почти преминала и сега тя спеше, макар и не особено спокойно, в задната стая с изглед към оградената с високи стени градина.

Младият мъж се намръщи. Беше рисковано да продължава да стои при нея сега, след като състоянието й започваше да се подобрява. През последните шест часа не й бе дал нито капка лауданум и тя можеше да се събуди всеки момент.

А когато това станеше, емоцията в очите му несъмнено щеше да го издаде.

Зад гърба му скръцна врата. Той се обърна пъргаво.

— Как е тя? — попита Херингтън.

— Много по-добре. Все още спи, а раната очевидно вече не я измъчва чак толкова.

— Рискуваш, като стоиш тук.

— Целият живот е един риск, Джеймс. — Погледът на Торн потъмня. — Ти би трябвало да го знаеш по-добре от другите. Половината ти полк падна при Ватерло.

— Повече от половината — отвърна дрезгаво бившият офицер. — И това е единствената причина, заради която се съгласих да участвам в този луд маскарад. Цялата тази работа ми е омразна, Торнуд. Слава Богу не се наложи да ходя на онази тъпканица у херцогиня Кранфорд, иначе щях да зарежа всичко. Това не е моят свят и аз се чувствам дяволски притеснен да се представям за някой, който всъщност не съм.

— Нека това не те притеснява — успокои го с привидно безгрижие Девлин. — Ти вършиш страхотна работа.

Херингтън погледна към жената в леглото.

— Нещо ми подсказва, че няма да успеем да я заблудим дори за секунда.

В този момент Индия въздъхна и се обърна на една страна.

Съпругът й се изправи мигновено и се запъти към вратата, а неговият двойник застана така, че да го прикрие с тялото си. Дев обаче не устоя на изкушението да я погледне за последен път, бавно и в подробности, сякаш можеше да запази образа й в себе си и да го скъта в своето сърце.

Младата жена отвори бавно очи.

В същия миг Торнуд излезе от стаята.

— Да, раната зараства много добре. Дори чудесно. — Лекарят изцъка с език, изправи се и затвори чантата си. — Очевидно сте изключително здрава жена.

— Заслугата е ваша. Дори не усещам болка. — Индия помръдна и трепна. — Е, не много силна.

Замръзна, когато видя падналата върху пода сянка.

— Добре е, нали, Ричардсън?

— Прекрасно, лорд Торнуд. Великолепна пациентка. — Лекарят разви ръкави и взе чантата си. — Иска ми се всичките ми пациенти да бяха толкова силни. Това, което ви е нужно сега, младо момиче, е да останете да си почивате в леглото още два дни, а през следващите няколко седмици — да се ограничавате в движенията. Вярвам, че ще се вслушате в съвета ми. В противен случай ще се наложи да идвам отново, за да поправя нанесените повреди.

Младата жена успя да се усмихне леко.

— Ще внимавам, уверявам ви.

Торнуд се готвеше да изпрати лекаря, когато на вратата се появиха три любопитни личица.

— Подслушвате ли?

Андрю Греъм поклати глава, очевидно без да се чувства особено гузен.

— Ни най-малко. Не можахме да чуем нито дума.

— Но въпреки това се опитахме. — Алексис си проби път, като притискаше към гърдите старата си кукла. — Радвам се, че си тук — обърна се към болната тя. — Може би ще останеш завинаги. И тогава ще можеш да станеш нашата нова мама.

Андрю погледна сестра си.

— Не можеш просто така да се разхождаш и да молиш хората да ти станат майка, Алексис!

Момиченцето се нацупи.

— Знам. Помолих я да ми стане новата мама. Нашата истинска майка е мъртва. — Устничките й потрепераха. — Понякога дори не мога да си я спомня.

Пръстите й започнаха да треперят, след което се вкопчиха в куклата.

Брат й се наведе и я прегърна.

— Тя, разбира се, ти липсва. Липсва и на трима ни. Но това все още не означава, че можеш да нареждаш на някого да заеме нейното място.

— Защо да не мога?

— Защото… ами, това просто не се прави така.

— А как тогава се прави? — попита нетърпеливо детето.

Момчето изглеждаше смутено.

— Просто е по-различно, това е всичко.

Устните на Алексис отново потрепераха.

— Не съм нареждала на никого. — Погледна към Индия. — Нали така?

— Това не беше точно нареждане — уточни младата жена и на бузата й се появи трапчинка. — А ако все пак беше нареждане, то това е най-хубавото нареждане, което някога съм получавала.

— Ето, виждаш ли? — Алексис хвърли победоносен поглед към брат си. — Казах ти, че не съм й нареждала.

В този момент граф Торнуд се изкашля.

— Можете да останете пет минути с лейди Деламиър — заяви вдървено той. — А след това трябва да се върнете в стаите си и да се захванете отново с уроците.

Последва всеобщ стон, но Девлин беше непреклонен.

— Пет минути и нито секунда повече. Изпратя ли лекаря, всички трябва да се върнете в детската стая.

Веднага щом настойникът й излезе, Алексис се обърна към болната.

— Как стана това? Да не би да те простреля някой шпионин? Да не е бил някой от хората на Наполеон? Татко… искам да кажа графът, ни казва, че навсякъде има шпиони, дори тук, в Лондон.

Андрю се изкашля.

— Сигурен съм, че лейди Деламиър е запозната добре с природата на английско-френските отношения, Алексис. Освен това не трябва да я уморяваме.

— О, аз пък съм сигурна, че лейди Деламиър не е изморена — отвърна оживено момиченцето. — Шпионин беше, нали?

Младата жена се усмихна слабо.

— Всъщност бяха двама крадци.

Трите деца въздъхнаха едновременно, като си представиха сцена, изпълнена със страхотни опасности и възхитителен героизъм.

— И само като си помисля, че пропуснахме всичко това, — поклати глава Алексис. — Трябва да е било голямо приключение.

Индия повдигна вежди.

— Тогава не мислех така.

— Разбира се, всички много съжаляваме, че си пострадала. Сигурно са били двайсет на брой, до един яки и с пушки?

— Страхувам се, че бяха само двама.

— Само двама? И графът не успя да се отърве от тях? — Момиченцето явно беше разочаровано. — А аз си мислех, че той може да се справи с голи ръце с цял полк.

— Без никакво съмнение — побърза да отвърне болната.

— Така ли мислиш? — Детето приглади косите на куклата си. — Знаеш ли, той беше страшно смел, когато се връщахме тук от Брюксел. След нас се спуснаха някакви лоши хора с пистолети и той извърши истински чудеса с камшика, който измъкна от торбата на седлото. Може би крадците в Лондон не са като крадците в Брюксел.

— Стига толкова приказки засега, Алексис. Забрави ли какво каза графът? — Андрю постави длан върху рамото на сестра си. — Вече трябва да се прибираме по стаите и да си научим уроците.

— Но аз не обичам да рисувам и да шия — възпротиви си момиченцето.

По-голямата й сестра изсумтя раздразнено.

— Искам да посетя Амфитеатъра на Астли и менажерията. После искам да ям сладолед в сладкарница „Гюнтер“. Освен това чух, че в Лондон имало истински влак с парен локомотив.

— Точно така — потвърди младата жена. — Всъщност, аз вече го видях.

Очите на Андрю се разшириха.

— Така ли? По специален път ли се движи? Вдига ли много шум? Разбрахте ли какво е съотношението между подадените въглища и енергията на изхода?

Индия се засмя и поклати глава.

— Боя се, че в тази насока ти си много по-напред от мен.

Момчето се намръщи.

— Няма никаква вероятност да посетим което и да било от тези места. Графът е много зает, а последното, което искаме, е да правим нещата още по-трудни за него.

— Особено, когато изглежда толкова… толкова замислен — добави Мариан. — Наистина е много странно как следобед излиза мълчалив и разсеян, а по-късно същия ден се връща като най-радостния човек на земята. — Намръщи се, без да отделя поглед от болната. — Андрю мисли, че това е заради раните, които е получил при Ватерло.

— Напълно е възможно — усмихна се леко младата жена.

Поверениците на Торнуд действително бяха много забавни. Но видът им не беше особено спретнат. Фустата на Алексис например се влачеше поне петдесет сантиметра зад роклята й, а пантофките на Мариан бяха разкъсани на пръстите. Андрю определено се нуждаеше от нов жакет, тъй като раменете му бяха опънали до скъсване сивия плат на дрехата. Да, трябваше да поговори с настойника им по този въпрос. Беше недопустимо децата да продължават да се обличат така.

След като момчето помъкна двете си сестрички към детската, Индия остана загледана дълго време в играта на слънчевите лъчи с липата в малката задна градина. Усещаше в хълбока си горещо пулсиране, но във всяко друго отношение се чувстваше доста добре. Истинската й болка идваше от съзнанието, че се намира под покрива на Торнуд.

Потъна в спомени за последния път, когато го бе видяла. По улиците цареше пълен хаос, а той я бе придърпал под някаква порта и бе започнал да я целува с бясна, отчаяна жажда. А след това се бе отдръпнал и бе пригладил косите й, като се наричаше абсолютен глупак, задето едва не я бе разсъблякъл насред центъра на Брюксел. Бе се разсмял неубедително с думите, че бе направила лоша сделка, като се бе омъжила за него.

Индия го бе прекъснала, като го бе цапнала шеговито по устата.

И така, мигът на лудост, на сляпо желание и отчаяна нежност, бе преминал и бе останал в миналото. Но младата жена бе запомнила завинаги погледа му. Беше сигурна, че в него имаше предостатъчно копнеж, за да стигне за цял живот и за двама им.

Беше се излъгала. Жестоко.

Сега той бе изтъкан от студенина и официалност, истински непознат. Мисълта за всичко, което бе изгубила, разкъсваше сърцето й. Разбра, че не може да остане тук нито миг повече, независимо, че беше ранена.

Отметна завивките и се изправи несигурно на крака. Без да обръща внимание на тъпата болка в хълбока, навлече роклята върху долната си риза и се запъти към задното стълбище за прислугата. Тук поне имаше по-малка вероятност да се натъкне на Торнуд.

Точно бе спряла на долното стъпало, за да си отдъхне, когато откъм полумрака зад себе си дочу нисък глас.

— Какво, за Бога, правиш тук, вместо да бъдеш в леглото?

Индия се обърна бавно. Единственото, което можеше да види, бе мрачната извивка на челюстта му и тъмния кичур коса върху челото.

— Тръгвам си, естествено. Тук само ще те притеснявам. Освен това имаш достатъчно грижи с всички тези деца на ръцете си.

Въздухът се нажежи от напрежение.

— Напротив, миледи. Никъде няма да ходиш, освен обратно в леглото си.

Младата жена стисна здраво перилата, на които се подпираше.

— Не.

Олюля се леко, победена от болката.

Торнуд направи вбесен двете крачки, които го деляха от нея, и хвана китките й. Лицето му бе цялото прорязано от гневни линии, очите му горяха ядосано.

Индия премигна зашеметена. Ръцете на Девлин я обхванаха през кръста и той бавно я привлече към себе си.

Притисна я към гърдите си. Младата жена усещаше бушуващия в него гняв, който се бореше с желязната му самодисциплина.

Тя потрепера, притисна се още повече, увлечена от някогашната си страст, внезапно възпламенена без никакво предупреждение. Та той бе съпругът й, дявол да го вземе! Крайно време беше да си го спомни!

Индия притвори клепачи, леко замаяна. От сгорещеното му тяло се носеше лека миризма. „Кожа — реши тя. — Естествена кожа.“

— Какво правиш? — изпъшка Торнуд.

— Концентрирам се. Когато човек не може да забрави, единственото, което може да стори, е да опита да си спомни. — Засмя се остро. — Изглежда дори прекалявам със спомените. — Пое си дълбоко въздух. — Кожа, бренди и още нещо.

Младият мъж се изкашля.

— Време е да се връщаш горе.

Съпругата му замръзна на място. Едната й ръка се вдигна към белега на челюстта му.

— Болеше ли? — попита едва чуто тя.

Тялото му се напрегна. След миг Девлин повдигна рамене.

Спомените нахлуха като порой в съзнанието на Индия. С тях се появи желание, толкова силно, че й причиняваше болка. Притисна се към мъжа до себе си и целуна нежно малкия сребрист белег.

— Недей.

Този път гласът на Торнуд прозвуча дрезгаво. Безразличието му се бе изпарило, а с него — и по-голямата част от самообладанието и самоконтрола. Не й убягна болезнената нотка в тона му. Както и напрежението и надигащото се желание.

Нещо тъмно и диво, някакъв инстинкт, изпълнен със спомени и загуба, я накара да се надигне на пръсти. Бавно, внимателно прокара пръст по заключените му устни.

Стоманената му длан се впи в китката й.

— Край. Връщаш се в леглото.

— В леглото? Това звучи… интригуващо.

Разтвори уста и облиза с език долната си устна.

Младият мъж изруга, сграбчи я ядосано в обятията си и я понесе нагоре по тесните, тъмни стълби. Неговият гняв се предаде по индукция и на нея, пробуди неукротимата гордост на рода Деламиър, която изискваше от нея да проникне през дебелите стени на неговата забрава.

Това, разбира се, бе опасно. Индия Деламиър обаче от край време имаше слабост към опасностите.

Тя вдигна глава и се вгледа в здраво стиснатите челюсти на Торн. Предпазливо прокара длан по раменете му и вплете пръсти в косите му.

Девлин стисна зъби.

Съпругата му, изпълнена с копнеж, долепи устни до врата му.

Младият мъж настръхна, изпсува.

— Това няма да има ефект, да знаеш.

— Няма ли? Нищо ли не си спомняш, Дев? — Гласът й прозвуча ниско от желание. — Дори последната нощ в Брюксел? Беше пълнолуние, розите бяха разцъфнали. От една бреза се носеше песента на славей и ние поспряхме да послушаме. — Засмя се дрезгаво. — Само че слушането не беше краят на нощта, нали?

— Недей. — Вената на врата му пулсираше бясно. — Няма да успееш.

— Така ли, Дев? — прошепна Индия.

И тя се приближи още два сантиметра по-близо. Бузата й погали вдлъбнатината на шията му, настръхналите й зърна се потъркаха в меката ленена тъкан на снежнобялата му риза.

— Не може да се надяваш да постигнеш нещо с това, по дяволите.

— Спомни си, Дев. Спомни си аромата на розите. Спомни си нежния ветрец и звуците на носещия се отдалеч валс. Спомни си мен.

— Нима не разбираш?

Сега вече бе изкачил стълбите. Отвори с ритник вратата на стаята й. И тогава застина, вгледан в нея.

Поглъщаше я с поглед.

— Ти си пълна глупачка. Всеки друг мъж би те хвърлил на леглото и би потърсил наслада между белите ти бедра.

— А вие какво бихте направили, лорд Торнуд?

Младият мъж сведе поглед и очите му потъмняха. Тъмнорозовото връхче на едната й гърда беше само на сантиметри от дланта му, мамещо изпод батистената й рокля.

— Може би аз не съм по-различен — отвърна дрезгаво той. — Може би дори съм доста по-лош от останалите.

Запъти се към леглото, постави я върху него и я последва, като я затисна под тялото си и напъха коляно дълбоко между краката й, докато полата й се вдигна чак до горния край на пищните й бедра.

Очите му я изгаряха.

— Сега не носиш панталони под полата си, миледи. Можех да те съблека само с един жест. И тогава, още преди да проникна там, където ми е мястото, вече щеше да бъдеш задъхана и влажна. Тази мисъл плаши ли те?

Нещо се появи в погледа й, но почти веднага изчезна.

— Да — отвърна бавно тя. — Но това плаши също така и теб. Усещам го по треперенето на ръцете ти. Ти ме желаеш, Девлин Карлайл, и това те плаши до смърт. Искам да знам защо.

— Не се надявай да разбереш, а аз съм глупак, щом в момента все още съм тук.

— Откъде знаеш на какво се надявам?

Гърдите й бяха топли и закръглени, притиснати към широката му гръд. Косата й се бе разпиляла в златисточервеникав облак върху възглавницата.

— Не знам. Това е проблемът, нали така? Всичко си е отишло, всяка следа от общото ни минало. И докато не приемеш този факт, лейди Деламиър…

— Индия.

— Лейди Деламиър.

Пръстът й се разходи по устната му.

— Индия.

— Това не променя нищо. Каквото и да сме правили, каквото и да сме имали заедно, е свършило. Спомените, за които говориш, принадлежат на друг човек. Трябва да приемеш това. — Гласът му прозвуча по-сурово. — И двамата трябва да го приемем.

Точно това пък бе последното желание на младата жена. А и така или иначе от подобни опити нямаше да излезе нищо. Прекалено дълго бе носила в сърцето си този мъж.

Индия вдигна поглед към тъмния кичур на челото му и усети как нещо се пречупва в гърдите й. Пулсът й се учести.

— Тогава ме целуни. — Устните й се разтвориха в знак на капитулация. — Целуни ме и докажи, че си забравил.

— Глупачка — изпъшка Девлин. — Какво е нужно, за да те убедя?

— Истината — прошепна тя. — Само истината. Защо тя те плаши толкова много, Дев?

Погледът му я изгаряше.

— Защо ли? — повтори дрезгаво въпроса й той. — Защото въпреки всичко съм мъж. А никой мъж не може да те види и да не пожелае…

Младата жена усети как тялото му потрепера. Но не възнамеряваше да проявява никаква милост към него. Отпусна се на лакти и почувства как роклята й се плъзва надолу по раменете. Прокара пръсти през косите на темето му.

— Какво да не пожелае?

— Това. И това.

Хванал меката батиста, Торнуд разкри безупречните й налети гърди. Разтвори длани и ги напълни със гладката като атлаз топла плът.

— Божичко — прошепна той.

В следващия миг устните му, горещи и взискателни, се затвориха около мамещото го тъмнорозово връхче, оградено с батиста и дантела. С всяко тяхно движение изтръгваше дрезгав стон от съпругата си.

Очите й се отвориха; бяха замъглени от желание.

И най-накрая — с триумф.

— Ти… си спомняш. Трябва да си спомняш.

— Така ли?

Ръцете подеха опияняващия ритъм на езика му. Милувките на мазолестите му длани действаха безкрайно еротично на топлата й чувствителна кожа. Младата жена затвори отново очи, притисна се в него, жадна за удоволствията, на които я бе научил както й се струваше преди цяла вечност.

— А вие, миледи? Да не би да имате навик да предлагате на всеки срещнат мъж насладата на телцето си?

Леденостудените му слова я пронизаха право в сърцето. Дъхът й секна, кръвта нахлу в главата й.

Вдигна ръка.

Удари го по лицето с всичка сила.

Торн не помръдна дори когато под загорялата му кожа започнаха да прозират червени следи.

— Трябва ли да приема това като „да“, миледи? — попита подигравателно той.

— Отвратителен, арогантен… — Дланта й обаче замръзна във въздуха. — Ти искаше да ме накараш да направя това — заяви бавно Индия. — Нарочно ме ядоса. Само така можеше да се спасиш, тъй като не можеше да разчиташ на собствената си сила, за да кажеш „не“.

Суровият му поглед нито потвърждаваше, нито отричаше направеното обвинение.

— И успя — продължи студено младата жена. — Мразя те, Девлин Карлайл. С цялото си сърце те мразя. Надявам се само, че този успех ще те направи щастлив. — Извърна глава, опитвайки да скрие гневните сълзи в очите си. — Махай се. Освен ако не възнамеряваш да останеш, за да позлорадстваш.

Без да каже нищо, Торнуд се обърна. Ботушите му се удариха шумно в пода.

Индия струпа двете възглавници една върху друга; ръцете й трепереха. Вратата зад нея се затвори тихо.

— Нима всичко е било сън? Нима всичкото ми чакане е било само една жестока шега?

Девлин обаче бе видял сълзите й. Бе чул думите, произнесени пресекливо с уста, завряна във възглавниците.

Всяка една от тях остави в него по-дълбока рана от сабята на французина, която за малко не бе сложила край на дните му.