Индия

29

Две графства по-нататък, в Лондон, херцог Уелингтън вдигна поглед от отрупаното си бюро към своя секретар, който държеше запечатано писмо.

— Това не е поредната заплаха със смърт, надявам се, Стивънс? — През последната седмица вече бяха пристигнали три такива писма, а един разгневен бивш войник дори нападна каретата му. — Скоро трябва да се връщам на Континента.

Този път, след като разгъна фината хартия, лицето на херцога се озари от щастлива усмивка.

— Дяволски добра работа са свършили! Малката е спасена, Стивънс. Трябва да се чукнем за благодарност.

— Разбира се, ваше височество.

Адютантът се обърна. С точните си движения, привлекли в началото погледа на неговия шеф, отвори шишето с бренди и внимателно наля от отлежалата течност в красива кристална чаша.

— Вземи една и за себе си, Стивънс. Това събитие заслужава да бъде чествано. С известен късмет Торнуд ще хване и останалите, и групата, наречена „Аврора“, няма да ни създава повече проблеми.

Чашите звъннаха. Двамата мъже отпиха мълчаливо от брендито. След това, като въздъхна дълбоко, Уелингтън се върна на бюрото си при планината от документи, която сякаш ставаше дори по-висока от обикновено при посещенията му в Лондон.

Стивънс повдигна безмълвно маншета си и разкри странен белег непосредствено над китката. Той не бе неправилен, както става при една случайно получена рана, а равен и оформен, сякаш направен умишлено. Формата му бе проста, права линия под полукръг. Короната от излизащи от горния му край линии би могла да изобразява залязващото на запад слънце.

Или изгряващото.

Призори.

След като върна на място маншета си и го приглади, Стивънс погледна към градината; спомни си каква болка му бе причинил този белег, когато бе изрязан в кожата му преди пет години. Тогава бяха доста по-малобройни. Стивънс бе един от първите, получил достъп до избраното обкръжение на Уелингтън и бе използвал умно и внимателно своята позиция. Никой не бе отгатнал истинските му предпочитания… нито тайната му самоличност като лидер на групата, известна като „Аврора“.

Стисна зъби. Нямаше значение, че битката при Ватерло бе завършила с неуспех за тях, те щяха да побеждават тепърва. Цялото му съществуване бе отдадено на тази цел. Скоро Наполеон щеше да слезе по склона на Света Елена и да се качи на кораб за Франция. И тогава неговите поддръжници щяха да се върнат в Париж сред почести, а ходът на европейската история щеше да бъде променен за пореден път.

А той самият щеше да бъде там, за да наблюдава и да се опива от своя триумф.

Стивънс се сети за баща си, грубоват, обеднял по-малък син, на когото се бе подигравало открито цялото село. Единственият му син, Джона Стивънс, също бе аутсайдер, първо в Хампширското село, където бе роден, после в самотните зали на училището; баща му бе икономисвал дълго, за да може да го изпрати да учи. Самотата му се бе увеличила още повече, когато бе влязъл в затворения свят на офицерите от обкръжението на Уелингтън. Скоро неговата експедитивност и организаторски талант бяха забелязани, в резултат на което бе получил достъп до по-секретни материали.

Сега щеше да им покаже на всичките. Този път той щеше да определя! Скоро всички други щяха да изпитат болката, която го бе измъчвала през целия му живот.

— Стивънс, да не забравиш, че писмата трябва да потеглят по предназначение най-късно до един час?

В гласа на генерала долови леко раздразнение.

„Опасно“ — помисли ядосано помощникът му. Сега особено трябваше да бъде много предпазлив, за да не предизвиква подозрения.

— Просто гледах към градината в задния двор, ваше височество. Стори ми се, че видях някой да се навърта около вратата. Помолиха ви да се появите публично в Хайд Парк, но това не е препоръчително след всички заплахи, които получихте напоследък.

Уелингтън се изсмя рязко.

— В деня, в който стане прекалено опасно човек да се разхожда в Хайд Парк, победата при Ватерло ще е изгубила смисъла си — заяви буйно той.

Стивънс вдигна рамене.

— Малко предпазливост никога не е излишна.

И с почти незабележима усмивка на лицето се обърна, за да изпълни поставените от генерала задачи.

„Точно така е — помисли си той. — Времената са опасни.“ Никой по-добре от него не знаеше това.

Вдигна сребърното ножче за хартия на Уелингтън, като в същото време мислеше с хладно задоволство за предстоящата му смърт.