Индия

10

Пръстите на младия мъж се плъзнаха бавно в косите й и освободиха златисточервеникавите къдрици от старото боне.

— Малко глупаче — прошепна дрезгаво във врата й той. — Никога ли не ти идва наум, че някой път може да се провалиш?

— Никога — излъга Индия; усещаше в собствените си гърди ударите на сърцето му и топлината на кожата му. Замаяна от желанието, което струеше във всяко ъгълче на тялото й, вдигна ръка. — А сега може да ме пуснеш да си вървя. Достатъчно се възстанових.

Девлин говореше толкова тихо, че тя не бе сигурна дали наистина чува думите му или си ги въобразява.

— Ти може да си се възстановила, но аз — не съм.

В следващия миг устните му се впиха в устните й, а от гърлото му се изтръгна стон.

Младата жена стоеше като в транс, неспособна да повярва на ушите си. Да не би все пак дълбоко в него да бе останал някакъв спомен? Възбудата пришпорваше ударите на сърцето й, когато постави длан върху рамото му и отпусна назад глава.

Торнуд се възползва от предимството си и се наклони, за да целуне оголената извивка на шията й.

— Дев? — прошепна тя.

— Не, не казвай нищо — последва дрезгава команда.

Устните му станаха още по-настойчиви, по-търсещи. Ръцете му обхванаха хълбоците й, за да я привлекат с интимен жест собственически към него. Индия почувства в мекото си бедро твърдата издутина на неговата мъжественост.

От устата й се отрони лека въздишка, породена от съвършенството на контакта помежду им, живял толкова дълго в спомените й през всички онези мъчителни месеци. Желанието се взриви подобно на лятна буря; тя се притисна несъзнателно още по-силно към него, като търсеше неговата топлина.

Пръстите на Девлин, поставени върху хълбоците й, увеличиха натиска си. Наклони главата й още по-назад, като страстно я любеше с устата си.

Устните й ставаха по-меки и отстъпчиви под неговите. Не можеше да се съпротивлява на тази интимност, за която бе копняла толкова дълго. Дишането й се бе учестило, докато мачкаше раменете му. Сега и нейните устни се бяха стегнали и работеха по цялата дължина на езика му. Вече цялото й тяло бе в огън, напрегнато от желание, влажно на интимни местенца, които молеха за неговото докосване. Младата жена не можеше да мисли, не можеше да диша. Единственото, което усещаше, бе Девлин и този ужасяващ, прекрасен глад за неговите ласки.

Телата им сякаш се бяха сраснали едно в друго. Индия го хапеше лекичко, водена от някакъв неясен женски инстинкт да претендира за него така, както той изявяваше претенции за нея. Като през мъгла дочу шумоленето на ленена тъкан. По раменете й премина прохладен повей.

Гърдите й се показаха, освободени от корсажа на старата й рокля. Младата жена изпъшка тихо, почувствала дланите му, топли, големи и силни, близо до подутите си до болка зърна.

А когато Девлин я придърпа между краката си, където изпъкваше дръзко страховитата подутина на неговата мъжественост, желанието я разтърси още по-силно.

Замаяна, много замаяна, чуваше дрезгавите му възклицания. После устните му обхванаха набъбналото връхче. Тя промърмори нещо, без да си дава сметка какво прави.

Торн я дразнеше като истински майстор в доставянето на най-необуздано удоволствие. Това наистина беше Дев, мислеше си тя, върнал се от света на мъртвите. Паметта му не може да си бе отишла. Ласките му бяха прекалено буйни, прекалено умели. Трябва да бе запазил спомена за прекараните заедно седмици някъде дълбоко в мозъка си.

Несъзнателно младата жена плъзгаше длани все по-ниско, като търсеше неуморно. Дъхът й секна, когато го откри, огромен и твърд под пръстите й.

Миг по-късно се озова в обятията му; нейният любим я бе понесъл нагоре към спалнята си. Стигна до леглото си, без да отделя горящите си от желание очи от лицето й.

— Вие победихте, миледи. Надявам се, че сте щастлива.

Стаята бе потънала в мрак, разкъсван само от лунния лъч, който влизаше през отворения прозорец. Индия се размърда, докато той се навеждаше, обхванал здраво хълбоците й. Очите й горяха от страст, устните й бяха почервенели от целувките му. Гърдите й се белееха леко в тъмнината и надигаха гладно връхчетата си.

Младият мъж обаче не се помръдна дори тогава.

— Дев? Какво има?

Дрезгавата интонация, страстта в думите й накараха Карлайл да затвори очи и да произнесе нечуто живописна псувня. Тя беше негова съпруга, напълно отдадена и разголена в желанието си.

А той беше само един глупак от най-лош вид, задето отново бе паднал в капана на глада си за нея. Всяка секунда, която прекарваше с нея, беше опасна. Не можеше да я има, както копнееше до полуда тялото му. Не и преди края на този маскарад.

Стисна зъби. Желанието го правеше сляп. Единственото, за което можеше да мисли, беше да повдигне полите й и да се намести между меките й бедра, като се опива от страстните й викове.

Разтвори длани. Отпусна бавно глава върху налятата й гръд. Индия изохка и изви гръбнак, като го придърпа към себе си.

Това явно доказателство за нейната любов изтръгна сърцето на Девлин от гърдите му. Не можеше да продължава повече в този дух, преди да е свободен да даде обяснения, които би трябвало да последват една такава сцена на пълно единение и абсолютна близост.

Ако направеше нещо повече сега, щеше да покрие със срам и двамата.

Така поне си казваше Торн — и опитваше напразно да накара сгорещеното си тяло да му повярва.

Погледът му беше непроницаем, когато я пусна и се изправи бавно. Първоначално младата жена не разбра какви са намеренията му. Очите й се разшириха, болка и несигурност помрачиха красивите им сивосини дълбини.

— Дев? — Гласът й беше по-скоро едва чута въздишка. — Къде отиваш?

— Късно е. — Кой знае как Девлин успяваше да говори с приемлива яснота. — Сигурно си изтощена, а аз трябва да възвърна самообладанието си. Онова, което направих, беше пълна лудост. Вие сте гост под моя покрив, лейди Деламиър.

— Аз съм твоя съпруга!

На лицето на младия мъж потрепна мускулче.

— Така казваш ти.

— Все още ли не искаш да го признаеш?

— Аз съм мъж, просто мъж. Тук, в мрака и на лунната светлина, за малко не се възползвах от теб.

— Ти просто взе това, което ти предложих по своя воля и с любов.

— В такъв случай ти си по-глупава дори от мен самия.

Торнуд затвори очи, като се стараеше да избяга от образа й. Спомените му обаче бяха детайлни, по-жестоки от действителността. Косите й бяха разпилени на златисточервени вълни върху възглавницата. Гърдите й бяха налети и твърди, гладни за докосването на устните му. Девлин знаеше точно как щеше да реагира тя на допира му. Щеше да изстене, да се размърда и да се разтвори за напращелия му член; щеше да го посрещне охотно, за да сложи край на нуждата й.

На челото му блестяха капчици пот.

— Да, желая те. И това желание ме прави най-големият сред престъпниците — заяви рязко той. — Желанието ме кара да правя предположения за някакво минало, което не помня.

Индия се отдръпна назад; гласът й потрепваше.

— Дори сега ли не си спомняш нищо?

— Нищо. — Лицето му все едно че беше изсечено от гранит, половината осветено от луната, половината — изчезнало в мрака. — Вие сте много красива, лейди Деламиър. Тялото ви може да се превърне в смъртоносно изкушение за всеки мъж. Страхувам се, че това е единственото ми извинение.

Младата жена сви длани в юмруци. Отдръпна се от него, с подивели от болка очи. Хладният блясък в очите му я накара да вдигне ръце, за да прикрие голотата си.

— Излез оттук! — заяви тя, с побледняло от шока лице.

С право беше вбесена, мислеше с горчивина Дев. Беше извършил непростимото, беше мислил немислимото и неизразимото. И не можеше да даде никакво обяснение, не и сега, когато то щеше да бъде от най-голяма важност.

Не и преди да намери изгубените диаманти на Наполеон и да спаси своята страна от нова война.

Затова той се поклони студено, с безизразно и сурово като въпросните скъпоценни камъни изражение. Знаеше, че ако остане, щеше да й причини още по-голяма болка.

В сляпото си желание да я отърве от мъчителното си присъствие, младият мъж не забеляза първите сълзи, които се разпиляха като хладни диаманти по бузите на неговата любима.

Час по-късно Девлин стоеше напрегнато пред камината, вперил поглед в танцуващите пламъци. Мислите му бяха все така мрачни, както и в първия миг, в който бе дошъл, когато драскането на малки пръстчета по вратата на библиотеката го накара да вдигне очи.

Алексис се поклащаше нерешително от крак на крак, стиснала здраво под едната си мишница овехтялата кукла.

— Съ… съжалявам, че те притеснявам, татко. Т.е., ваше височество. Но реших, че ще искате да знаете.

— Да знам какво, Нарцисче?

— Че тя си тръгна.

Торнуд се спусна към вратата, смръщил чело.

— Тръгна ли си? Кой си тръгна? Това да не е пак някой от твоите въображаеми натрапници?

— Не, тя беше. Красивата дама — уточни нетърпеливо момиченцето.

— Лейди Деламиър?

Девлин се наведе над детето.

— Точно така. — Алексис изви глава. — Защо сега си с други дрехи, а не с онези, с които те видях преди малко? Целият си прашен. — Вдигна ръка и докосна челото му. — А и белегът над веждата ти го няма.

Младият мъж преглътна напиращата в устата му псувня.

— Това е просто резултат от играта на светлината, Алексис.

Момиченцето се намръщи, като опитваше да види под тъмния кичур коси, закрил челото му.

— Но аз не видях белега.

Торнуд повдигна с длан лицето й към своето.

— Как разбра, че лейди Деламиър си е отишла?

— Видях я. Беше наметнала една от старите пелерини на Мариан върху раменете си. Наблюдавах я откъм стълбището, когато си тръгна. — Детето помълча за момент. — Плачеше.

Девлин стисна още по-силно зъби. Вдигна Алексис на ръце и я понесе към стаята й.

— Остани тук с Мариан. Чилтън ще наглежда обстановката, докато ме няма.

— Но къде ще ходиш?

— Отивам за най-невъзможната жена на света.

Детето проследи с поглед своя настойник, докато излезе от стаята й. Пръстите й си играеха нервно със старата кукла.

— Бъди много внимателен — прошепна то. — Той отново е навън. И сега ни наблюдава всичките.