Индия

8

— Опитваше да си тръгне. И щеше да го направи, ако по една случайност не минавах в същия този момент през отделението за прислугата.

Девлин пъхна ръце в джобовете си и впи поглед в Джеймс Херингтън. Двамата стояха в килера, която извеждаше от обширната кухня на „Белгрейв Скуеър“ 61. Изражението на Торнуд бе сурово.

— Мислиш ли, че те разпозна? Всеки път, когато тя се събудеше от треската, наоколо бях аз.

В погледа на Девлин се появи нещо и изчезна почти веднага.

— Съмнявам се. Малката глупачка беше почти в безсъзнание, когато я открих на стълбището. А освен това… имаше и други неща, които отвлякоха вниманието й — рече мрачно той. — Постъпих глупаво, че останах. — Обърна се рязко и затвори кожените торби отстрани на седлото. — Ще трябва да я наблюдаваш зорко, Херингтън. Както и децата. Обърнах се към една агенция; ще ми изпратят три дами, за да избера евентуално някоя от тях за гувернантка. Поне една от тях несъмнено ще бъде подходяща, макар онова, което за мен е подходящо може би няма да се стори такова на висшето общество. Ако не успея да открия следите на онзи, у когото са бижутата, по никакъв друг начин, тогава ще се наложи да използваме децата. Поне едно от тях трябва да си спомня някой детайл от случилото се през онази нощ във фермата край Катр Бра. Ако инстинктът не ме лъже, предателят се е измъкнал с диамантите точно тогава. Предполагам, че Алекс Греъм е открил дирите им и затова са го убили.

— Би било истинско чудо, ако тези нещастни деца си спомнят нещо — отвърна мрачно Херингтън. — В крайна сметка те откриха по-късно, че родителите им са мъртви.

— Страхувам се, че те са последният ни шанс. Засега никой от моите източници в Дувър и Льо Авр не е успял да ни помогне. Които и да са тези хора, те са смущаващо умни.

Джеймс поклати глава.

— Може да се окаже опасно за децата.

— Мислиш ли, че това не ми е ясно? — Торн стовари кожените чанти върху една стара маса от борово дърво. — В крайна сметка те са мои повереници. Младият Греъм бе най-добрият ми приятел. Отиде във въпросната ферма без мен.

— Не си можел да знаеш, че…

— Че ще го проследят и убият, и то заедно със съпругата му ли? — Девлин привърши с пълненето на чантите и закопча каишката. — Един от куршумите в тялото му е бил предназначен за мен, Херингтън. Ако бях с него, бих могъл да усмиря неспирните му опити да направи връзката между отделните детайли. Сега той е мъртъв, а аз никога няма да мога да си го простя.

Събеседникът му въздъхна.

— Кога ще се върнеш?

— Един Господ знае. Уелингтън ми е направил цял списък с имена, които трябва да проверя в Дувър. Ако се появят затруднения ще трябва да прекося Ламанша и да отида във Франция.

— Нима най-после си на път да разбереш кой върти нещата тук в Лондон?

Торн направи рязък жест с ръка.

— По-добре да не знаеш, Херингтън.

— Разбира се — отвърна другият и поруменя леко. — Не исках да прозвучи нахално…

— Въпросът ти е напълно естествен. Ще ме разбереш обаче, ако не ти кажа нищо повече. Поне не още. Има прекалено много празнини.

Дев се обърна. В същия момент на вратата се почука. Той побърза да влезе в килерчето под стълбата. Херингтън отвори вратата, зад която се появи смутен Чилтън.

— Един човек желае да говори с вас, милорд. Настоява, казано по-точно. Това е братът на младата дама — добави задъхано той.

— Чудесно, Чилтън. Идвам веднага. Покани госта в жълтия салон.

След излизането на иконома, Торнуд се появи от скривалището си.

— Значи Иън Деламиър е горе, така ли? — По лицето му премина усмивка. — Какво не бих дал да можех да му кажа истината. Той би могъл да бъде прекрасен съюзник в цялата тази работа. Но за подобно нещо, разбира се, и дума не може да става.

Херингтън се намръщи.

— И оставяш на мен да се справя с един раздразнен брат?

Девлин метна кожените чанти през рамо.

— Страхувам се, че нямам друг избор, Джеймс. Иън е твърдоглав, но е почтен. Сигурен съм, че ще успееш да се справиш с него. Всичко, което си направил досега, е извършено блестящо.

— Доверието ти в мен ме ласкае — отвърна по-скоро мрачно другият. — Но се съмнявам, че ще мога да заблуждавам още дълго децата. Мозъците им са остри като бръснач, също като на Греъм. Колко жалко. — Херингтън сподави дълбока въздишка. — Надявам се само лорд Деламиър да не реши да пусне в употреба някое от екзотичните си бойни изкуства преди да съм успял да обясня какво се е случило със сестра му.

— Дявол да го вземе, Торнуд, дай ми отговор! Сестра ми тук ли е или не?

Лорд Иън Деламиър стоеше намръщен в залетия от слънцето салон. Бе стиснал юмруци; широките му рамене изпъваха безупречно ушитата от синьо сукно куртка.

— Да, тук е. — „Граф Торнуд“ опитваше да скрие смущението си. — Точно се готвех да ти изпратя няколко думи, за да те уведомя.

— Дяволски много време ти беше нужно да го направиш, Торнуд. Искам да знам какво прави в твоя дом сестра ми.

— Възстановява се от огнестрелната си рана, така се случи.

— Мили Боже, да не би да се шегуваш?

— Ще ми се да се шегувах. Снощи я изпращах до вас, когато ни нападнаха двама нехранимайковци.

— Изпращал си я до нас ли? Какво е правила тук снощи?

Джеймс, който се чувстваше доста неудобно в ролята си на Девлин Карлайл, прекара ръка през тъмните си коси.

— Това е доста дълга история. Седни да пийнем по чаша бренди, докато аз… ъъъ, ти обясня всичко.

— Не си прави труда за брендито — отвърна сопнато братът на Индия. — Единственото, което ме интересува, е да чуя обяснението ти. Всъщност, по-добре да минем и без него. Искам да бъда сигурен, че сестра ми е добре.

— Разбира се — отвърна Херингтън, опитвайки се да скрие облекчението си. — Лекарят мина да я види вече два пъти днес. Раната е чиста, куршумът бе изваден безпроблемно.

— Слава Богу. — Но веднага се намръщи. — Ще й насиня гърба заради този луд епизод. Трябва да разбере, че Лондон не е пустошта в Норфолк. Не може да прави каквото й хрумне.

— Ако ме последваш, ще те заведа при нея.

Младият мъж се подчини; изражението му бе неспокойно. В подножието на стълбите чу весел смях и детски гласове. Хвърли въпросителен поглед към своя домакин, но той само мълчаливо кимна към отворената врата.

Зад нея лежеше Индия, заобиколена от възглавници. Слънцето блестеше в косите й и образуваше лъскави златисти и сребристи нишки сред блестящото червено. На леглото край нея седяха три деца, провесили крака от ръба му. Изражението на всички беше съсредоточено.

— Не — казваше точно в този момент Андрю. — Балонът се е издигнал от Хайд Парк, сигурен съм. Те виждали целия град под краката си. Преживяването трябва да е било страхотно. Точно това бих избрал.

— Не и аз — възпротиви се сестра му. — Аз бих предпочела да посетя Амфитеатъра на Астли, а после да отида в сладкарница „Гюнтер“ за сладолед.

Двамата погледнаха с очакване към Алексис.

— Е? — не се стърпя Андрю. — Как би искала да изглежда твоят любим ден, Алекс?

Подтиквани от Индия, те обсъждаха своите предпочитани занимания в Лондон. Алексис задъвка долната си устна, като гледаше смутено.

— Говори, скъпа, можеш спокойно да ни кажеш.

— Е, това не е занимание. Не съвсем. — Момиченцето погали куклата си и наведе главата й, докато говореше. — Онова, което ще ми достави най-голямо удоволствие, е да виждам графа да се усмихва по-често. Напоследък винаги изглежда много разсеян. Понякога обаче се качва в детската късно през нощта и тогава е съвсем различен. Гъделичка ме зад ухото и ме хвърля във въздуха. Веднъж дори донесе на Мариан люлеещо се дървено конче. Да, това бих искала най-много, но не знам как да го постигна.

Другите замълчаха, поразени от простодушното желание на детето; отговорите, които бяха дали току-що, ги караха да се чувстват егоисти.

Едва тогава забелязаха новодошлите. Алексис се изчерви веднага, а Андрю се изправи смутено.

— Милорд! Ъъъ, не трябва да стоим повече. Макар лейди Девънам да е много мила с нас, страхувам се, че й досадихме.

— Глупости. — Лицето на младата жена наистина изглеждаше леко бледо, но тя се разсмя. — Започвах да се отегчавам до сълзи тук сама. Трябва да ви благодаря, че дойдохте. Но нека да ви запозная. Това едро, намръщено същество, е брат ми, Иън. Иън, запознай се с Андрю, Мариан и Алексис, повереници на графа.

Алексис се приближи до младия мъж, без да пуска дървената кукла. Вдигна глава и го изгледа преценяващо.

— Ти си много висок, нали? — обърна се към сивоокия офицер тя.

Иън се усмихна и застана на едно коляно пред нея.

— Не, не съм. Сега съм висок колкото теб. Какво ще кажеш за това?

След секунда по бузите на момичето се появиха трапчинки.

— Мисля, че си не само висок, ами и много добър.

Откъм леглото се чу смехът на Индия.

— Не се заблуждавай, миличка. Той изпочупи всичките ми неща за рисуване, когато бях горе-долу на твоята възраст, а след това имаше дори нахалството да ме блъсне в нашето езеро.

Мариан се изкиска. Дори Андрю се усмихна едва забележимо. Изражението на Алексис обаче остана сериозно, докато оглеждаше новодошлия така, сякаш погледът й можеше да проникне през него и да изследва даже тайните на сърцето му.

— Струва ми се, че си приличате доста. — Кимна одобрително. — А сега си дошъл да видиш какво се е случило със сестра ти. Някакви нехранимайковци — обясни тя. — Били поне двайсет. Графът се справил с тях с голи ръце. Сестра ти, разбира се, също помогнала — побърза да добави детето. — Сама трябва да е повалила цели десет. А това значи, че тя също е много смела, нали?

Иън погледна към Индия, която му се усмихваше от леглото.

— Струва ми се, че това е най-смелата жена на света.

Алексис кимна тържествено.

— Наистина си добър. Мисля, че и двамата сте добри. — И изведнъж се обърна с повелителен тон към другите. — Да си вървим. Лейди Деламиър би желала да остане насаме с брат си. — После погледна към Херингтън, застанал смутено до вратата. — Струва ми се, че е по-добре вие също да дойдете с нас, милорд.

„Графът“ кимна и хвана детето за ръката.

— Защо не ми разкажеш още нещо за твоя любим ден? — предложи сериозно той. — В това време ще слезем в кухнята и ще видим какви сладки е приготвила готвачката. Какво ще кажеш?

Лицето на Алексис светна.

— О, това ми допада повече от всичко друго. И ако са вкусни, ще извикаме и Андрю и Мариан, нали?

— Разбира се.

Джеймс се засмя и изведе децата от стаята.

След като остана сам със сестра си, Иън я наблюдава дълго време, без да каже нищо. Лицето й беше бледо, но спокойно. Само той можеше да забележи леката влага в очите й и напрежението в раменете. Несигурен откъде да започне, той предпочиташе да й даде възможност сама да обясни.

Пръстите на младата жена увиваха и развиваха крайчето на чаршафа.

— Не се мръщи, Иън.

— Така ли правех? Много съжалявам.

— Откъде да започна? — рече най-после тя. — Това беше Дев, разбира се. То се случи, когато бях в Брюксел; изведнъж всичко излезе изпод контрола ми. Исках да ти кажа, но ти все отсъстваше за една или друга мисия. А после дойде Ватерло. — Погледът й беше вперен във вратата. — Когато всичко свърши и аз разбрах, че съм го изгубила, не можех да понеса да говоря за това. Може би вярвах, че ако не изрека словата, те няма да се осъществят и някой ден той може да се върне при мен.

Сърцето на брат й се сви при вида на облените й в сълзи бузи.

— И ето, сега той се върна, но това не променя нищо. Той е забравил всичко, Иън. Все едно че е непознат. Това е непоносимо.

Гласът й секна. Младият мъж се приведе и допря челото си в нейното. Прокара нежно длан по бузата й.

— Това не може да продължи вечно, Индия. Спомените му ще се върнат.

— Възможно е — прошепна тя. — Но как да изтърпя очакването? Как да понеса да го гледам в очите и в тях да виждам само безразличния поглед на непознат човек? И то след всичко, което бяхме един за друг? — Дъхът й излезе на пресекулки. Тя обърса несръчно бузите си. — А сега ще си помислиш, че съм истинско нещастие, задето изцапах така красивата ти куртка.

Прокара длан по великолепно скроената дреха. Брат й обаче изсумтя звучно.

— Нищо такова не си. Мъжкарана и палавница — да, но не и нещастие. — Тогава усмивката му изчезна. — А колкото до Торнуд, мисля, че ще трябва да се научиш да чакаш. Той се върна при теб жив и здрав, поне телом. Можем само да се молим паметта му също да се върне. А сега — додаде сериозно той, — искам да знам какво точно правеше снощи из улиците и как, за Бога, успя да се забъркаш с онези гангстери, така че да те прострелят.

— Трябваше да го видя, Иън. Не можех да понеса да се сблъскаме сред тълпата непознати пред „Бритиш Мюзиъм“ или в някоя претъпкана бална зала. Оказа се по-лошо, отколкото си го представях. В очите му нямаше нищо, нищо не изразяваше и лицето му. Мислех, че смъртта му ме е съсипала, но това е… това е дори още по-страшно. — Пръстите й стиснаха несъзнателно чаршафа. — Знам, че имам нужда от покой до зарастване на раната, но ми е непоносимо да стоя тук и да го виждам такъв.

Брат й се намръщи.

— Не би трябвало да ставаш още няколко дни.

— Ще се справя — отвърна мрачно младата жена. — Трябва.

— Няма съмнение, че ще опиташ, но аз не мога да ти го позволя. Колкото и необичайно да е, трябва да останеш тук дотогава, докато лекарят не разреши да се пътуваш.

— Но…

— Никакво „но“. Нужно ти е време, за да възвърнеш силите си. Договорихме ли се?

Индия сподави протеста си.

— Индия?

— Не се тревожи, Иън. Няма да направя нищо необмислено.

Брат й се усмихна леко.

— Каза съвсем същото в деня, в който реши да скочиш от хамбара с чифт копринени крила. Струва ми се искаше да видиш дали можеш да летиш.

Младата жена се усмихна при този спомен.

— Е, така поне получих отговор. Слава Богу счупих само едната си ръка, когато се приземих върху купчината сено.

Младият мъж я погледна с обич.

— Второто ти име винаги е било „безразсъдност“. Понякога ми се струва, че това е проклятието на всички Деламиър. — Въздъхна. — Единственото, за което те моля, е да бъдеш внимателна.

— Ще опитам. — Индия докосна ръката му. — Почти се страхувам да попитам какво ще каже за всичко това баба.

Иън завъртя очи.

— По-добре не питай. Подозирам, че ще бъдеш посетена и от нея по-късно днес следобед. Тя възнамерява да разбере дали графът е роднина на Хампшърските Карлайлови. Определя ги като ужасни и цинични и заяви, че ако види у него някаква прилика с тях, лично ще те отведе у дома.

— Има ли човек в Англия, когото баба да не познава? — възкликна възхитено младата жена.

— Няма такъв сред хората от значение — донесе се звучно откъм вратата.

И след това се появи самата херцогиня със сребърен бастун в ръка, изправила гръбнак, без да отделя поглед от своята внучка. Иън премести един стол до леглото и й помогна да седне.

— Изключително необичайно и извън реда на нещата — започна без предисловия възрастната жена. — Дори за семейство като нашето, което не знае какво означават тези думи. Добре ли се чувстваш?

Индия кимна.

Херцогинята не изглеждаше особено убедена.

— Говорих с въпросния лекар на Торнуд. Той ме увери, че раната е чиста и след няколко дни ще можеш да си тръгнеш. Междувременно настоява, че най-добре за теб е да останеш тук. Предполагам ще трябва да се съглася с него. — Изкашля се. — Запознах се дори с трите деца. Странно наистина, ако питате мен, че са попаднали под грижите на Торн. Обноските им са в ужасяващо състояние, но са изключително сладки. Особено най-малката. — Стараеше се гласът й да звучи безизразно. — Впрочем сигурно ще бъдете щастливи да узнаете, че графът не е роднина с Карлайлови от Хампшир, които познавам. Добра новина, тъй като Хенри Карлайл е най-съвършеният простак, който съм виждала.

Индия потисна усмивката си, докато баба й се оглеждаше с царствен вид наоколо. Леглото беше отрупано с възглавници, а книгите стояха на една ръка разстояние върху близката масичка. От двете страни на прозорците със снежнобели завеси, в красиви рамки, висяха репродукции на дворцовите градини във Версай.

Херцогинята кимна одобрително.

— Много хубаво. Да, ще трябва да останеш тук още известно време, Индия. Ще идвам да те виждам всеки ден, разбира се. Както впрочем и несръчният ти брат. — Хвърли неодобрителен поглед към внука си. — Естествено само тогава, когато не е на една или друга тайна мисия.

Някой външен човек можеше да помисли, че е необосновано критична; Индия обаче беше свикнала с този стар спор помежду им и само се усмихна. А след това се опита да прикрие прозявката си, на което баба й изсумтя.

— Доста си преживяла, момичето ми, както виждам. Тръгвам си и ще отведа със себе си и брат ти. Ако имаш нужда от нещо, каквото и да било, изпрати някой да ми каже.

— Благодаря — отвърна доста тихо младата жена.

Всъщност едвам държеше очите си отворени. Когато баба й и брат й напуснаха стаята, тя вече бе наместила глава върху възглавницата.

Присвила очи, херцогинята стоеше изпъната като струна във файтона, който ги носеше из слънчевите улици.

— Е, бабо?

— „Е“ какво, момчето ми? Да не мислиш, че съм разкрила някаква мистерия?

— Просто се чудя защо си се замислила така?

— Хм! — Възрастната жена въртеше неуморно дръжката на сребърния си бастун. — Тук има нещо, което не разбирам. Нещо странно.

Иън стисна зъби.

— Какво имаш предвид, бабо? Да не искаш да кажеш, че Торнуд е пристъпил линията на благоприличието с Индия? В такъв случай, кълна се в Бога, ще…

Херцогинята махна нетърпеливо с ръка.

— Не, не, той беше студен като шотландска сьомга. И точно това ме притеснява. Всеки нормален мъж, в чиито вени тече гореща кръв, щеше да се почувства поне малко притеснен от присъствието на сестра ти в дома му. Това момиче е истинска красавица, а ако човек гледа нейния домакин, ще рече, че е бил затворен в едно помещение със старица като мен.

Лейди Деламиър се намръщи и погледна през прозореца, към дима, който се издигаше от комините и се виеше над керемидените покриви.

— Не, в цялата тази работа има нещо доста странно, помни ми думите. И аз възнамерявам твърдо да открия какво е то.