Индия

27

Торн се олюля, сякаш някаква невидима ръка го бе ударила.

— Какво?

— Другите две деца са в безопасност, но аз изгу… изгубих Алексис. Точно излязохме от един файтон и тя се сети, че си е забравила проклетата кукла. Хукна след екипажа, преди да разбера какво става, и…

Отвърна встрани поглед и прокара ръка в косите си.

— И никога не излезе от него — довърши сопнато Карлайл. — Това е стар номер, Херингтън. Най-старият, като по учебник. — Закрачи непохватно из стаята, сякаш краката му не можеха да се движат както трябва, после се отпусна върху някакъв чувал, без всъщност да си дава сметка, че е там. — Мили Боже, Алексис. — Покри лице с дланите си. — Алексис, сладката ми Алексис. — След миг стисна юмруци и вдигна отново поглед; този път бе изпълнен с ярост. — Пратиха ли вече съобщение за откуп?

Лейди Деламиър ахна.

— Но, ти разбира се, не можеш да очакваш…

— Напротив, точно това очаквам — отвърна безцеремонно Дев. — След като не успяха да пипнат теб, избраха най-лесния начин. Безпомощно, невинно шестгодишно момиченце.

Скочи на крака и грабна несръчно ризата си; движението показваше колко много го измъчва все още рамото. В това време младата жена взе каната и я изля върху огъня.

— Какво правиш? — попита рязко Карлайл.

— Идвам с теб, естествено.

За момент изглеждаше, че ще започне да спори с нея. Раменете му се опънаха, всяко мускулче бе напрегнато. След това кимна кратко и закопча ризата си.

— Няма да лъжа и няма да казвам, че не мога да те използвам. А те ще очакват въпросният диамант да бъде в теб.

Индия бръкна в ботуша си и извади яркорозовият камък.

— Вземи го — рече тя. — Никога не съм го искала, нито съм възнамерявала да го задържа. Разбира се, че ще го вземеш, ако ще помогне по някакъв начин на Алексис.

Девлин стисна студените, твърди фасетки. За миг ръцете им се срещнаха и пръстите му се обвиха около нейните, а диамантът остана заключен между дланите им. Бавно пое излъчващата се от телата им горещина и им я върна обратно.

— Благодаря, че ми го предлагаш. Благодаря ти и за това, че си точно такава, каквато си.

Нямаше време да си кажат нещо повече. Въпросите им отново щяха да увиснат във въздуха, а бъдещето им щеше да остане неразрешено. Сега назряваше много по-въжен въпрос.

Съдбата на едно дете зависеше от някакъв луд.

След като размени набързо няколко думи с Пъркинс, Девлин се появи отново от „Циганката“, последван от Фрогет. Старецът изглеждаше толкова объркан, колкото и щастлив, че се е измъкнал от пиратския кораб.

Намръщи се на господарката си.

— Какво има, Джеремая?

— Няма нужда от повече преструвки, Фрогет. — Торнуд мина покрай него и продължи нататък по пристана към брега. — Знам всичко за безумния маскарад на твоята господарка, както и тя знае за моя. Но сега няма време за обяснения. Отвлечено е дете и се опасявам, че ще трябва да приложим всичките си умения, за да го освободим. — Погледна към Херингтън. — Къде са другите деца?

— Взе ги херцогиня Кранфорд и ги отведе със себе си в имението си в Норфолк. Настояваше, че това ще бъде най-безопасното място за тях, докато бъде намерена Алексис.

— Вероятно има право — заяви мрачно Карлайл. — Очевидно не мога да осигуря безопасността им в Лондон.

— Какво правим сега?

Джеймс беше пребледнял, изражението му беше олицетворение на чувството за вина и мъка.

— Връщам се в Лондон. И после ще чакаме. Докара ли карета? Лейди Деламиър ще има нужда от…

— Лейди Деламиър няма да има нужда за завръщането си от нещо повече от онова, с което пристигна. Ханибал ще ме върне. По този начин ще пристигнем много по-бързо.

След моментно колебание Девлин кимна.

— Както обикновено имаш право. Иска ми се само да беше с нас и на Ватерло.

Но топлината изчезна от погледа му почти толкова бързо, както се бе появила. Когато доведоха големия бял кон от удобните конюшни в селото, лицето му отново бе затворено и мрачно.

Обратният път към Лондон бе истински кошмар за Индия. Четиримата ездачи не даваха мира на животните и взеха разстоянието за рекордно време, като спряха само веднъж в една малка гостоприемница току преди Тотнъм. Небето бе осеяно с червени и пурпурни облаци, когато най-после завиха по оживената главна улица недалеч от „Белгрейв Скуеър“. Макар младата жена да копнееше да се отдаде на размисли върху разкритията си от последните няколко часа, не можеше да отдели съзнанието си от невинното дете, попаднало в такава опасност.

Щом влязоха в двора, Дев скочи от коня си и подаде юздите на чакащия коняр. Лейди Деламиър знаеше, че той се моли вече да е получил съобщение от похитителите на Алексис.

Карлайл прекоси почти бежешком градинката и заизкачва задното стълбище на къщата.

— Колкото по-дълго чакаме, толкова по-малко вероятно става да…

Не довърши думите си и стовари юмрук върху вратата. В очите му се четеше нямата болка на ранено животно, болка, каквато Индия не бе виждала досега.

Искаше й се да го докосне и да го утеши, но знаеше, че това не бе по силите й. Единствено завръщането на момиченцето у дома щеше да премахне мъката от погледа му. А ако се проваляха, ако вече беше прекалено късно…

Отказваше да мисли за подобна вероятност.

Мястото, където лежеше, беше тъмно и студено. Някъде над главата й капеше вода, шумно и непрестанно. Не се чуваха никакви гласове, нито стъпки, единствено капещата вода й правеше компания.

И Алексис беше уплашена, ужасно уплашена.

В шест часа същата вечер всички се струпаха в кабинета на Торн. Чилтън съобщи мрачно, че все още не бяха получили съобщение. Той самият не се бе отделял от вратата, откакто бяха отвлекли детето.

Девлин стисна зъби, когато чу тази новина. Излезе вдървено от стаята, сякаш замаян от убийствен удар. Когато се върна десет минути по-късно, беше без брада и с други дрехи. В очите му все така се четеше ужас, но сега вече в тях имаше и непоклатима решимост.

— Трябва да изпратя някои съобщения. Тези престъпници скоро ще разберат, че са изгубили играта. — Погледна към Индия. — Междувременно по-добре си почини малко. Ако целта им е да получат диаманта, те може да поискат да присъстваш самата ти, тъй като камъкът е бил видян за последен път в теб.

Лейди Деламиър кимна вцепенено; искаше й се никога да не бе виждала проклетата скъпоценност. Миг по-късно усети ръцете на Торн върху раменете си.

— И не си набивай в главата, че имаш някаква вина, тъй като нямаш. Грешката е моя, единствено моя. Ако не беше заради проклетия диамант, щеше да бъде за нещо друго, тъй като не се съмнявам, че наблюдават дома ми от мига, в който стъпих в Лондон. Ето защо бе толкова важно Херингтън да стои тук, за да ми дава възможност да влизам и излизам, когато пожелая. — Пръстите му погалиха бледата й буза. — Чилтън ще те заведе горе. Не се страхувай, ще те извикам веднага, щом науча нещо.

Индия прибра нежно тъмния кичур, паднал на челото му.

— Толкова си различен. В началото се учудих как е било възможно да бъда заблудена до такава степен, но сега вече знам. Случилото се промени и двама ни, Дев. Ти не се прибра от Ватерло, поне не като същия човек. Но дори да се бе прибрал, аз нямаше да бъда тук да те посрещна, защото и аз вече не съм същата жена. Но се моля да бъдем по-силни, тъй като тази сила ще трябва да ни помогне по някакъв начин да спасим Алексис.

— Вярвай! — Пръстите му се сплетоха с нейните, стиснаха ги. — Никога, никога не преставай да вярваш в това.

В девет часа тримата мъже все още кръстосваха Лондон в търсене на човек, видял момиченце, което отговаряше на описанието на Алексис. Индия почиваше на горния етаж, докато Чилтън не се отделяше от главния вход, а двама от конярите пазеха конюшнята.

Но от похитителите на Алексис все още нямаше вест.

Херингтън и Фрогет се върнаха, уморени и сериозни. Хапнаха студено месо и много силен чай, които икономът им сервира в мрачно мълчание.

Когато лейди Деламиър слезе на първия етаж, бледността по бузите й бе понамаляла, но тревогата бе останала. Беше достатъчно да види лицата на мъжете, за да разбере, че не знаеха нищо за детето.

При последния удар на часовника в единайсет часа, главният вход се отвори със замах и вестибюлът се огласи от нечия твърда стъпка. На вратата на библиотеката на Торнуд се появи висока фигура с гърбав нос.

— Какво чувам за някакво отвлечено дете? — попита херцог Уелингтън, като влезе в кабинета. — Това е варварски акт, другояче не може да се нарече! Ще повалим тези вълци на земята, тържествено се заклевам. — Изхлузи с движение на раменете горната си дреха и я хвърли в ръцете на стоящия до него човек. — Ще имам нужда от онези книжа, Стивънс. И от двата комплекта, в това число и картите.

— Разбира се, ваше височество.

Секретарят му незабавно извади дебел свитък документи от кожената си чанта.

— Превъзходно. А сега, Торн, кажи ми какво откри досега.

Алексис потрепера.

Огледа тъмнината наоколо, като опитваше да не заплаче. В ръцете си стискаше старата кукла, която бе пренесла през половин Европа до Англия след ужасите в Брюксел.

Сега тя бе единственото й другарче, ако се изключат капещата вода и чуващите се от време на време шумове в мрака. В случая тъмнината дори беше добре дошла, тъй като благодарение на нея момиченцето не знаеше, че приглушените звуци се издаваха от плъхове. И така, то чакаше, слабото му телце потреперваше, свито на топка.

Но с минаването на часовете детето започна да открива, че вече не е само. Наоколо му се движеха сенки. Високи, ясни фигури с успокоителни усмивки на лице. Беше ги виждала понякога и преди, тогава, когато заплашваха да я обземат самотата и страхът.

Сега сенките започнаха да се приближават и я наобиколиха; тази изпълнена с решимост армия щеше да я защитава от всякакво зло.

Така поне си мислеше Алексис, унесена и полузаспала, без да изпуска куклата от ръцете си. Тогава усети присъствието на още една фигура, на едно усмихнато момченце с блеснали очи, изпълнени с щастие, което я наблюдаваше.

Алексис разбра, че това е същото дете, което бе видяла край Индия.

Всеки друг би взел това за дело на фантазията, за призрак, породен от болен мозък. За момиченцето обаче образите бяха толкова реални, колкото и студената земя, върху която лежеше. И те я изпълваха с надежда.

Когато вратата скръцна и се открехна бавно, вече бе готова и дори не трепна. Вече знаеше кой е посетителят.

Той прекоси тъмното помещение с една-единствена свещ в ръка. Лицето му бе същото, което детето бе виждало толкова често в сънищата си, ярка маска с дълъг остър нос и, разбира се, изпъкналият белег на едната буза. Алексис и преди бе виждала подобна маска; носеха я пътуващите улични танцьори в Европа. Но мъжът, който я бе сложил сега, беше убийствено сериозен.

И тогава дъхът й секна. В мрака край него Алексис забеляза леко движение, студените извиващи се форми на хора.

Сивите хора.

Хората, които бяха умрели.

Те се увиваха около гърдите му, пръстите им мушкаха очните му орбити и стискаха гърлото му. Момиченцето разбра, че това бяха убити от него хора; те го бяха наобиколили, в очакване на смъртта му.

Алексис отстъпи ужасена. В този момент студената стая се изпълни от ледения му смях.

— Значи започваш да показваш някакъв страх, а? Това е добре, глупаво момиче. — Гласът му загрубя. — Къде е лейди Деламиър?

Малките ръчички стиснаха по-здраво куклата.

— Не знам. Замина някъде.

— Наистина. — Изсмя се тихо. — Но отговорите ти не са ни нужни. Ти си ни необходима, тъй като ти ще привлечеш насам твоя грижлив настойник и авантюристичната лейди Деламиър. И тогава всичко, което искаме, ще бъде наше.

— Не го прави! — Детето наблюдаваше с широко отворени очи как сивите сенки се извиват и трупат около човека с маската. — Точно в този момент те те очакват. Ако се промениш, ако им говориш мило, може и да си отидат.

Знаеше, че това не е вярно, но чистият й дух се бунтуваше срещу гледката на подобно зло. Трябваше някак си да опита да промени ужасяващата му съдба.

Похитителят й обаче само отметна назад глава и се засмя.

— Мило ли? — изсумтя той. — Да не си губя времето, да си върша работата и да не задавам въпроси ли? — Наведе се пред нея; на светлината на свещта маската му се бе превърнала в ужасна безформена, фантастична форма. — Но аз няма да чакам повече, скъпа моя. Ние почти спечелихме играта. Единственото, което ни е нужно сега, е диамантът, и твоят приятелка, лейди Деламиър, скоро ще ни го донесе. Благодарение на теб.

Алексис отскочи назад, по-далеч от сивите хора. Броят им се увеличаваше с всяка следваща гневна дума на нейния похитител. Но тя знаеше, че нямаше как да го накара да й повярва.

Не и преди да е станало прекалено късно.

Можеше само да го наблюдава ужасено, притиснала куклата към треперещото си телце; Той затръшна вратата зад гърба си и започна да се отдалечава, съпроводен от затихващия си смях.

Минаваше полунощ, когато херцог Уелингтън взе палтото си и се приготви да си тръгва. Огледа напрегнатите лица пред себе си и кимна.

— Сега вече сме близо до развръзката. Ще открием момиченцето, а чрез него — и останалото от този варварски заговор. Междувременно хората ми са на твоите заповеди, Торнуд. — Обърна се рязко, както бе правил под огъня на оръдията, и посочи към своя секретар. — Моята дясна ръка, Стивънс.

И с тези думи си тръгна.

Градът утихваше постепенно. Каретите ставаха все по-редки, вече почти не се чуваха стъпки и нощта притихна така, както изобщо можеше да притихне в един неспокоен гигант, какъвто бе Лондон.

Девлин стоеше в кабинета си и наблюдаваше как последните искрици проблясват и умират в камината. Не можеше да спи. Не можеше да прави планове. Единственото, за което можеше да мисли, бе лицето на Алексис, бледо и ужасено някъде в нощта.

Това видение щеше да го влуди. Прокара длани през косите си и настръхна, когато чу някакъв шум край вратата.

Беше Индия; лицето й бе изопнато от напрежение, също както и неговото.

— Не можех да заспя.

Карлайл посочи стола край огъня.

— И аз. Ела при мен. Шери?

Младата жена кимна след моментен размисъл. Но когато той донесе напитката, тя не я пое, само го съзерцаваше безмълвно.

— Девлин, мислиш ли, че те ще…

— Недей. Няма смисъл да си представяш най-лошото. Знам, защото през последния час аз самият не съм правил нищо друго. — Ръцете му стиснаха полицата над камината, кокалчетата му побеляха, а очите му горяха, когато ги сведе към огъня. — Индия, знам, че нямам право да питам това. Всъщност знам, че съм гадняр, щом дори аз го мисля, но… — Вдигна поглед; изражението му бе измъчено. — Мислиш ли, че бихме могли… т.е., би ли могла…

Очите й блеснаха на светлината на тлеещите въглени.

— Кажи го, Дев. Кажи какво искаш от мен.

Не можеше да му помогне, не и сега, не и след всички сенки, застанали помежду им. Този път всичко трябваше да бъде ясно, без никакви недоизказани въпроси.

— Можеш ли да останеш с мен? Само за тази нощ, Индия? Като моя съпруга и любима? Като единственото прекрасно и стабилно нещо в този проклет свят, единственото, което би могло да ме запази да не полудея до утре?

Можеше.

След секунда беше до него. В болезнено мълчание дланите й се насочиха към раменете му, топлото й тяло се притисна в неговото.

„Нека да няма време — молеше се младият мъж. — Да няма време за размисли или спомени. Да няма време за нищо друго, освен за нейната кожа, нежна като розово листенце.“ Всяко докосване до нея едновременно го възбуждаше и изпълваше с отчаяние.

Ръцете й трепереха.

Боже, неговите — също.

Девлин стисна здраво клепачи; допирът на кожата й стопляше кръвта му така, както брендито не би могло да го направи никога. Може би, ако се опиташе с всички сили, щеше да успее да изчисти за малко съзнанието си от мисълта за Алексис, трепереща от студ и страх някъде в нощта.

Но Торн никога нямаше да забрави това. Ниският му дрезгав вик бе като на ранено животно.

Индия го хвана, невъздържана във великодушието си. Нямаше да го изгуби отново, не и след като го бе чакала толкова дълго. През ужасните месеци след Ватерло тя също бе научила много неща, сред които и как да оцелява.

— Слушай, Девлин! Накарай ме да забравя! Направи така, сякаш не сме се разделяли, сякаш е отново пролет и земята под нас е застлана с розови листенца.

Погледът му изгаряше лицето й.

— Ти ми вярваш, нали? Винаги си ми вярвала — заяви учудено той. — Дори когато аз сам не си вярвах.

— Това е друга черта на Деламиърови — отвърна тихо младата жена.

Дланите й се плъзнаха по гърдите му и започнаха да разкопчават ризата. Карлайл разбра, че няма връщане назад.

Двамата бяха прекалено нетърпеливи, за да внимават. Индия се отпусна бавно върху пода, като го дърпаше за ризата върху себе си. Тялото му пламтеше, възбудено до крайност, огънят придаваше червеникави отсенки на кожата му. Торнуд се намръщи, обхвана лицето й в дланите си и се вгледа в очите й.

— Индия? Наистина ли искаш това?

Тя кимна и прошепна:

— Моля те, Дев.

Без да изпуска лицето му от поглед, обхвана възбудения му член в ръката си.

— Боже, Индия. Надявам се, че няма да съжаляваш — отвърна пресипнало младият мъж. Плъзна пръста си в нея и започна да го движи, докато тя потръпна. — Кажи, че няма да съжаляваш.

— Аз… о, Дев…

Удоволствието им нарастваше и заплашваше да ги помете.

Страст, желание и болезнено усещане, че най-после си се прибрал у дома.

— Дев, сега. — Тялото му замръзна над нея; приличаше на изработено от кована мед на светлината на огъня. Разтвори краката й едва когато се убеди, че тя също изгаря от желание.

Искаше я.

Имаше нужда от нея.

Но трябваше да бъде напълно сигурен, че тя също го желае.

Сребристите му очи горяха, когато погали меките розови листенца между бедрата й така, както бе мечтал през всичките самотни нощи на раздялата им. Тялото на Индия се изви към него, търсейки близостта му и тя стисна ядосано юмруци.

— Сега, Дев! Веднага или ще…

Торн затвори очи. Притисна я неподвижно към пода и със стон проникна дълбоко в нея. Тя го обгърна като в коприна, наслаждаваше му се, обвиваше го с неизразима наслада. Той усети като през мъгла как дългите й крака се вдигнаха и се увиха около кръста му.

— Още по-близо, Индия! — нареди гърлено той. — Не ме щади! Не щади и двама ни! Не тази нощ, Принцесо. Тази нощ си ми нужна дива и неутолима.

Ноктите й се впиваха в раменете му, докато цялата се люлееше под неговите тласъци, опиянена от страст.

И толкова дива и невъздържана, колкото само би могъл да я желае.

Това не бе нежно, трогателно притежание. Тази нощ всяко докосване бе диво и грубо, всяка целувка — обезумяла от желание. Нямаше мили слова или приглушен шепот, само трескаво плъзгане на кожа в кожа.

Тук, край гаснещия огън, двамата забравиха за нощта. Създадоха своя собствена зора, в която мислите за войната, за самотата и за ужасеното личице на едно момиченце изчезнаха поне за няколко минути.

Пръстите на младия мъж се бяха вкопчили в косите й. Видя я как извива гръб и чу дрезгавия й вик от удоволствие. Погледът му пламна триумфално, когато тя потрепера и се изви за втори път под него, сплела пръстите си с неговите.

Самотна сълза блесна върху извивката на рамото й. Възможно бе да е нейна, не бе изключено да е и негова… вероятно бе и на двамата.

Но когато Индия отвори очи, в тях имаше обвинение.

— По дяволите честта ти, Дев. Не искам дълг или въздържаност. Искам да бъдеш с мен. Искам да чувствам как горещото ти семе се излива в мен и да знам, че в мислите ти няма място за никоя друга жена, освен за мен. Ако не можеш да ми дадеш това, просто ще трябва да си намеря друг мъж, който…

Той я прекъсна я с проклятия, като продължаваше да стиска бедрата й и да я държи неподвижно — пленница на дивия бяс, който бе предизвикала в него с думите си.

— Никакъв друг мъж. Нито сега, нито когато и да било.

Една цепеница в огъня изпука и се пръсна на хиляди искри.

Очите на лейди Деламиър светнаха.

— Не, така ли?

— Не, дявол да го вземе.

Торн стисна челюсти и се плъзна наполовина в нея.

Тя се изви.

Той не помръдна.

— Не?

Това беше полушепот, полупредизвикателство.

— Не. — Отговорът му бе по-скоро стенание, тъй като Индия се притисна плътно към него, като го призоваваше да се прибере у дома, към зората, която можеха да разпалят заедно. — Никога — добави дрезгаво той и проникна още по-дълбоко.

Младата жена потрепера.

— Не ме… щади, Дев! Не ни щади!

Беше неин пленник; също както тогава, на многолюдната брюкселска улица, когато вятърът бе духнал в краката му глупавата й сламена шапка с копринени ягодки. Както в осветената от луната градина, ухаеща на рози.

— Няма.

И точно така и направи. Тласъците му бяха силни, дълбоки, и всеки един от тях я отместваше по малко върху прекрасния килим. Тя го посрещаше, отговаряше му, подтикваше го.

Допълваше го.

И извика, когато вълната на удоволствието я заля отново.

Погледът й бе замъглен, а ръцете й — сплетени в косите му, когато той на свой ред достигна кулминацията, само секунди след нея.

Дори тогава пръстите му не я пуснаха и тялото му не се отдръпна. Само отпусна бавно глава, после се завъртя на една страна, без да я изпуска от обятията си.

Много по-късно, когато страхът се завърна, когато мисълта за Алексис не можеше да бъде държана повече настрани, той се надвеси отново над нея и телата им се сляха пак, страстно и диво, водени от сила по-примитивна дори от страха.

Краят на лъжите.

Зората на всичките техни „утре“.

И когато най-после заспаха, тя със сгушена върху гърдите му глава, това бе най-естественото нещо на света.

Но даже тогава усещаха неясните сенки, които се промъкваха край тях.