Индия

30

Девлин и Индия слизаха бавно по стълбите, хванати за ръка. По пътя си срещнаха седмина от прислугата. Всички те бяха достатъчно добре тренирани, за да не покажат изненадата си от това, че ги виждат хванати за ръце, очевидно влюбени и очевадно — разрошени. Младата жена знаеше, че само след пет минути слухът щеше да се разнесе из Суолоу Хил.

Погледна своя любим и се усмихна.

— Знаеш, че ще започнат да говорят за нас. Ще разправят най-възмутителни неща. Имаш ли нещо против?

Торн прибра червеникаво-тъмнокафяв кичур от бузата й.

— Съмнявам се, сладка моя, че биха могли да кажат нещо по-смайващо от това, което си мисля точно сега.

— Сигурен ли си? Не беше особено очарован от клюките след излитането с балона.

— Нека си говорят — отвърна дрезгаво Девлин. — Ако ще целият свят да говори. Струва ми се, че бих искал да фигурирам в някой и друг от мръсните скандали на Деламиърови. Освен това ни чакат доста приготовления, двамата с теб.

Индия прехапа устна.

— Чудя се какво ще кажат децата.

Младият мъж се изсмя сухо.

— Децата ли? Ще бъдат на седмото небе, несъмнено. Те те обикнаха в мига, в който те видяха. — Погледът му потъмня. — Също както и аз.

— Негодник — смъмри го лейди Деламиър.

— Реформиран негодник — поправи я нежно Девлин.

Пръстите им се сплетоха още по-силно.

— А останалите диаманти?

Вече бяха в подножието на стълбището и Карлайл оглеждаше лъскавите мраморни коридори, залети от слънцето, къщата, изпълнена със съкровища, събирани в продължение на пет века от упоритите членове на едно жизнерадостно семейство, чиято история бе важна част от историята на самата Англия.

Усмихна се за момент на самия себе си. Надяваше се, че е достатъчно силен и умен, за да успее да върви в крак с жените на Деламиърови.

— Сега, след като хванахме трима от бандата, скоро ще открием и останалите. Те не са от онези, които си държат езика зад зъбите. Освен това вече имаме още един ориентир. Разбрахме, че имат особен белег на дясната китка.

— Изгряващо слънце — прошепна замислено младата жена. — Аврора.

— Много си съобразителна, съпруго моя. Имаш вроден нюх за тези неща.

— Трябва да го запомня. Ако не ми запълваш както трябва времето, може да изчезна в изпълнение на една или друга мисия.

Изражението на Торн стана сериозно.

— Няма да направиш подобно нещо, ако ти е мил животът. Край на нощните походи и вземането на интервюта от речни пирати, предупреждавам те.

— Дори ако са много красиви ли? Дори ако си нараняват рамото, като прелитат на палубата, за да опитат да ме спасят от проблеми, които съм си създала сама?

Девлин я изгледа замислено.

— Струва ми се, че можем да уредим нещо, ma mie. Ти допадна на екипажа на „Циганката“. Може да успеем да поплаваме с тях надолу по реката. — На устните му заигра усмивка. — Ако условията са приемливи, разбира се.

Индия прокара леко пръст по рамото му.

— О, подозирам, че условията могат да бъдат изключително приемливи.

Бяха почти в края на мраморния коридор, когато от един от салоните в задната част на къщата се дочу зноен смях.

Младият мъж замръзна. Потърси погледа на своята любима.

— Това не може да е…

Но беше точно тя. В същия този момент лейди Хелена Марчмънт седеше до херцогиня Кранфорд и отпиваше деликатно чай от изключително фината си чаша от севърски порцелан.

— Да се връщаме — прошепна Карлайл. — Ако побързаме, изобщо няма да ни види.

Но вече беше късно.

— А, ето ви и вас — каза херцогинята и се изправи царствено. — С лейди Марчмънт точно говорехме за вас. — В проницателните й сини очи пламнаха дяволити искри. — Казах й колко щастливи ни направи съобщението за предстоящата ви женитба.

Лейди Хелена гледаше с непроницаемо изражение двете фигури до вратата.

— Новината ме изненада доста, но предполагам, че в случая е проговорил войникът в лорд Торнуд. Напълно по военному — набелязваш целта, планираш акцията и се спускаш напред, без да се замислиш.

— Това се оказа доста резултатно за нас в Брюксел — прошепна Дев, като сведе поглед към своята любима и й се усмихна. — Струва ми се, че сега отново проработи успешно.

Графинята се изправи сред облак от дантела и атлазени панделки.

— Не искам да досаждам. Дойдох от Лондон, защото бях загрижена за децата. Донесох подарък за Алексис, ако е възможно да я видя.

След като погледна към Торн, лейди Кранфорд кимна.

— Мисля, че ще я намерите в розовата градина. Играеше на криеница с Иън и другите двама палавници.

Хелена Марчмънт се усмихна на Индия.

— Желая ви много щастие — прошепна тя, преди да се обърне и да отвори френските прозорци.

Тежкият й парфюм увисна във въздуха, където остана дълго след като бе излязла да търси момиченцето.

— Питам се какво е искала?

Лейди Деламиър се взираше замислено в отдалечаващата се фигура на посетителката.

— Искала е да види теб, разбира се — отвърна решително баба й. — И да разбере дали все още има някакъв шанс с Торнуд. — Ъгълчетата на очите й се присвиха. — Надявам се, че не съм отишла прекалено далеч в разгадаването на положението?

— Бяхте убийствено точна, както винаги — отговори сухо младият мъж. — Виждам, че сред членовете на това семейство трябва винаги да бъда изключително внимателен. — Погледна навън към градината. — Предполагам, че няколкоминутният разговор с графинята няма да навреди на Алексис. А след това ще я отведа.

— Не е добре да изнежваш момичето, знаеш ли — обади се твърдо херцогинята. — Вярно, че е преживяла много, но спомените избледняват бързо. Съветът ми е да не се отнасяш към нея по по-различен начин, отколкото към другите двама.

— Струва ми се, че имате право — отговори бавно Дев. — Въпреки това нещо в тази жена ме прави неспокоен.

— Да, Чилтън, какво има? — Възрастната жена вдигна поглед към иконома, който влезе в стаята. — Да не би някоя друга разочарована дама да желае да се види с Торнуд?

Верният слуга поклати глава.

— Това съобщение пристигна току-що от Лондон, ваше височество. Адресирано е до лорд Торнуд. Каретата чака отвън отговора.

След като Карлайл прочете посланието, челото му се набразди от загрижени бръчки.

— Трябва да се връщам — заяви рязко той.

Индия изгуби способността си да се движи.

— Това има ли нещо общо с…?

— Точно така — изръмжа Торн. — И докато тази работа не бъде доведена до край, няма да имаме мира. — Обхвана дланите на своята любима и ги стисна силно. — Ще се върна колкото мога по-скоро. Това не е по мой избор, трябва да разбереш.

Младата жена успя да изобрази нещо като усмивка на лицето си.

— Знам това. В теб ли е… изгубената стока?

— Цяла-целеничка — отвърна Девлин, като усети скрития в ботуша си диамант.

— Ще кажа на готвачката да ти опакова нещо за обяд. Страхувам се, че ще го пропуснеш.

— Но се чувствам напълно задоволен, миледи — усмихна се хищно Карлайл.

Индия притисна пръстите му в своите.

— Върни се при мен, Дев. Губих те вече два пъти; не искам да те изгубя отново.

Съпругът й я целуна страстно, с цялата си душа. Когато се отделиха един от друг, и двамата бяха задъхани.

— Никога вече няма да ме изгубиш. Дори и да искаш — заяви дрезгаво той.

Частният секретар на херцог Уелингтън чакаше спокойно в тъмната карета. Беше спретнато облечен; беше много внимателен в това отношение, както впрочем и във всяко друго. По принцип всичките му планове бяха безупречни.

Опипа добре скрития под пелерината си пистолет и се усмихна. Този път в замисъла му нямаше да има никакви пукнатини. След часове херцог Уелингтън щеше да бъде мъртъв, диамантът, известен като „Аврора“ — в неговите ръце, а императорът на Франция можеше да се отправи отново към трона си.

Торнуд отвори вратата на файтона.

— А, Стивънс, ти ли си? Нямаше нужда да идваш лично, наистина нямаше нужда.

— Негово височество искаше аз да ви покажа новите рапорти. Освен това има още няколко неща, които мисля, че той не би желал да споменавам пред вас, но аз реших, че би трябвало да ги знаете.

Младият мъж се настани с лекота в каретата и пусна чантата на срещуположната седалка.

— Какви неща?

— Четирите последни заплахи за живота му, например.

— Не ми е казвал нищо по този въпрос.

Адютантът на генерала кимна.

— Никога не казва нищичко на никого. Не би трябвало да продължава така, поне докато тези бунтовници не изгубят интереса си към него. — Извика на кочияша да тръгват. — Донесохте ли диаманта?

Дев се потупа по ботуша.

— Няма да ми се изплъзне отново.

Секретарят се облегна назад и се усмихна.

— Прекрасно. Негово височество ще бъде много щастлив. — Зелените поляни на Суолоу Хил преминаваха стремително покрай прозорците на файтона. — И поздравления за успешната акция по спасяването на вашата повереница. Умно го измислихте.

— Не особено умно — поклати глава Карлайл. — Беше въпрос на секунди дали ще спечелим или ще изгубим. Един дявол знае как, но тези откачалки като че ли знаят предварително всяко наше движение. Въпреки това скоро ще се справим с всичките тях. Тримата, които хванахме, с радост ще разкрият всичко, което знаят.

Стивънс приглаждаше грижливо гънките на пелерината си.

— О, нима не сте чули? Има някои лоши новини във връзка с тях. Единият от задържаните скочил от прозореца на къщата, където го държали. Другите двама ги намерили отровени. Изглежда техните сънародници не са пожелали да им дадат възможност да разкрият тайните им.

Погледът на Дев стана суров.

— Значи все пак не сме приключили с тях.

— Страхувам се, че не, лорд Торнуд. — Секретарят извади пистолета изпод пелерината си и го допря в гърдите на своя спътник. — Изобщо не сме приключили.

Миг по-късно се чу изстрел. Каретата обаче продължи да се носи неуморно напред към Лондон и към грижливо планираното убийство, което трябваше да отбележи началото на новата зора.

— Чу ли това?

Смръщила чело, Индия се взираше навън към зелените хълмове и към балона, който се издигаше и падаше плавно. Червено-синята коприна на голямата сфера бе наполовина пълна с горещ въздух за следобедната разходка, която Торн бе планирал да направи с тримата си повереници. Младата жена наблюдаваше как мистър Смитсън проверява баласта и въжетата.

— Какво да съм чул? — попита брат й, който тъкмо довършваше второто си парче от вкусния кекс с кимион на готвачката.

Лейди Деламиър се намръщи отново.

— Нещо, което приличаше на пистолетен изстрел.

— Любовта се е качила в главата ти — промърмори Иън, като поклати тъжно собствената си глава. — Много жалко, защото тя доскоро беше забележително здравомислеща.

— Не, говоря сериозно, Иън. Чух нещо откъм подножието на хълма. Там, където е каретата на Девлин. — Погледът й не се откъсваше от файтона, който се носеше бързо към дърветата на Суолоу Хил. — Надявам се, че Дев си спомня за проблема с моста.

— Той е отбелязан съвсем ясно.

— Знакът може да е изчезнал. Или пък кочияшът — да не го забележи.

— Това трябва да е любов — рече шеговито младият мъж. — Няма и две минути, откакто тръгна Торн, а тя вече си представя какви ли не опасности. — После се намръщи. — Не говориш сериозно, нали? Не мислиш наистина, че нещо не е наред?

Сестра му се изправи и закрачи неспокойно из стаята, пооправи рамката на една картина, след това размести незабележимо две китайски порцеланови вази.

— Не знам, Иън. Това може да е само плод на въображението ми. Но нещо не ми дава мира заради звука, който чух.

— Щом това те тревожи, ще тръгна след тях. Това няма да е никакъв проблем.

— Наистина ли ще го направиш, Иън? Знам, че се държа като глупава гъска, но… — Въздъхна. — Нали няма да се сърдиш много?

Лорд Деламиър разроши косите й.

— Ни най-малко, мъжкаранке. Може би сега най-после ще сметнеш, че съм изплатил дълга си към теб задето някога те блъснах в езерото.

Лейди Марчмънт си играеше с една яркочервена роза в градината, като опитваше да води разговор, или по-скоро — монолог с Алексис.

— Много ми е приятно да те видя жива и здрава отново, скъпа.

В отговор момиченцето само кимна, стиснала здраво в ръце одърпаната си кукла.

— Тук изглежда си много щастлива.

Още едно кимване.

— Алексис, ще бъде много по-добре, ако ме погледнеш.

Детето вдигна бавно очи.

— Добре — произнесе тихо то.

— Така е по-добре. Предполагам, че не помниш нищо от отвличането, нали? Например за хората, които те отвлякоха или мястото, където те държаха?

Момиченцето поклати глава. Пръстите й се впиха в куклата. Графинята посегна внезапно към играчката, но детето скочи на крака и се отдръпна.

— Не се докосвай до Джозефин! Нито пък до мен. Страх ме е от теб. Нима не ги виждаш?

— Кого да виждам?

— Сивите хора, разбира се. Те са навсякъде около теб. Така, както бяха и около него!

Хелена Марчмънт тръгна към Алексис; погледът й бе пълен с омраза.

— Сиви хора ли? — изсмя се студено тя. — Какви глупави истории разправяш пък сега, малка хлапачке?

Момиченцето отстъпи крачка назад.

— Не се приближавай. Те искат теб, не мене. И стават все по-ядосани.

И детето потрепера.

— Сигурна съм, че с тези приказки можеш да изплашиш невъзпитаните си брат и сестра, но не и мен. А сега ми дай тази кукла. А след това си тръгвам.

— Защо и-и-искаш Джоузефин?

— Защото ми казаха, че в нея може би се крие нещо много интересно, нещо, което се е изгубило през нощта, в която умряха родителите ти.

Алексис се обърна и побягна.

— Няма да я дам! Ти си една от тях и чичо Торн ще се погрижи за теб.

— Не мисля така — отвърна грубо графинята. — Много ми е тъжно да го кажа, но чичо ти Торн няма да се погрижи за нищо. Никога вече.