Индия

32

На следващия ден херцогинята настани тримата пациенти в бившата стая на Люк, в три походни легла, разположени в редица край стената. От командната си позиция в един фотьойл до прозореца, тя раздаваше бульон, горчиви билкови отвари и неприятно миришещи лапи, придружени от общи хигиенични съвети. Люк и неговата съпруга, Силвър, бяха пристигнали от Лондон веднага, след като бяха научили новината и наблюдаваха с безкрайно забавление предприетата от баба им мащабна кампания. Това поне даваше на Силвър известна свобода, тъй като лейди Кранфорд обикновено я правеше главната си мишена, като й нареждаше да пие бульони за подсилване, да се разхожда в бързо темпо и куп други екзотични предписания, предназначени да се противопоставят на „трудностите на майчинството“, както ги наричаше възрастната жена.

За нея нямаше значение, че съпругата на Люк не само че цъфтеше от здраве, ами и бе силна като вол.

Същата сутрин от Лондон пристигнаха и уважаваните господа Пендлуърт и Мънктън, очевидно облекчени, че намират приятеля си жив и здрав. Те също се насладиха на гледката на тримата яки мъжаги — Иън, Конър и Торнуд, пленници под железния юмрук на дребната крехка старица.

— Струва ми се, че Конър е доста блед, какво ще кажеш, бабо? — Люк бе подпрял рамо на камината и ухилен до уши наблюдаваше приятеля си, прикован към леглото заедно с другите двама. — Опасявам се, че летенето с балон му се е отразило по-зле, отколкото си признава.

— Такива сте мъжете — заяви с назидателен тон херцогинята. — През по-голямата част от времето причинявате само неприятности. — Даде знак на иконома. — Бийч?

— Да, ваше височество?

— Донеси ми онова бурканче от страничната маса, ако обичаш. — Така въоръжена, лейди Кранфорд се насочи към леглото на Маккинън. — Отвори уста и си вземи лекарството като мъж — нареди тя.

На лицето на младия мъж се изписа отвращение, след като погледна към гъстата кафеникава течност в съда.

— Но наистина, ваше височество, вече съм напълно добре. Просто непосредствено след полета ми се зави свят.

— Не искам да слушам обяснения. Беше блед в продължение на часове, а тази пача от телешки крак ще възстанови силите ти. Не се проявявай като страхливец пред толкова свидетели.

Конър отвори намръщено уста и изгълта отвратителния лек.

— Чудесно. — Херцогинята се обърна, за да избере следващата си жертва. — Сега идва твоят ред, Иън. Раната на бедрото ти се поправя много добре, но не се храниш достатъчно.

Нямаше значение, че снажният й внук току-що бе погълнал три резена бекон, половин хляб и две парчета от най-хубавия сливов сладкиш на готвачката.

Младият мъж обаче знаеше, че няма смисъл да спори, когато баба му изпаднеше в подобно грижовно настроение.

— Много добре, бабо — отвърна той, отвори широко уста и преглътна геройски, като премлясна.

Сега бе ред на Девлин.

— Донеси ми ей онова бурканче, Алексис, детето ми. Време е чичо ти Торн да си вземе лекарството.

Момиченцето изпълни пъргаво указанията на лейди Кранфорд, отворило широко очи при гледката на тримата яки мъже, които старата жена мачкаше като мека глина в ръцете си.

Карлайл погледна към бурканчето, готов да се разбунтува. Ръката го болеше много, макар да отказваше да го признае. На всичкото отгоре лицето му бе поруменяло от леката температура.

— Днес повече няма да пия от това нещо. Досега на три пъти ми напъхахте от него в гърлото.

Очите на Алексис се закръглиха дори още повече.

Но херцогинята само се засмя и удари с бастуна си по пода.

— Ето един куражлия. Това ми харесва, определено ми харесва. Ще бъдеш чудесна партия за моята внучка, Торнуд. Но първо трябва да погълнеш до последната капка това желе, което възвръща силите. А после, ако си послушен, ще ти дам да опиташ от чесновата кашичка, която съм ти приготвила.

Младият мъж набърчи буреносно чело. Но в този момент забеляза умолителния поглед на Индия и, като преглътна острия отговор, който напираше да излезе от устата му, изпи послушно отвратителната смес, докато неговите приятели Пендлуърт и Мънктън се мъчеха да сдържат смеха си.

Този момент избра Алексис, за да постави изподърпаната си кукла на леглото до него.

— Чичо Торн, щях да забравя от всичкото това вълнение. Имам да ти кажа нещо много важно! — Погледна въпросително към лейди Кранфорд. — Може ли, ваша светлост?

— Разбира се, детето ми. Сигурна съм, че чичо ти се нуждае от някакво развлечение. Доста е кисел напоследък — довърши под носа си тя.

Коленете я боляха, ръцете й се бяха вдървили, но се забавляваше повече, отколкото през последните няколко месеца взети заедно.

Момиченцето се обърна отново към своя настойник и подръпна обувките на играчката.

— Всичко стана днес сутринта, когато Джоузефин падна по стълбите — обясни то. — Един от краката й се отдели и открих, че отвътре е куха. — Вълнението й нарасна, когато свали вехтите престилка и рокля и под тях се показа очукано дървено тяло. — И тогава видях, че всичко останало също е кухо. Когато надникнах вътре, открих нещо изумително. — С рязък жест издърпа единия крак на куклата и я разтърси над скута на Девлин. — Виждаш ли сега, чичо Торн?

Върху завивката падна някакво сиво парче плат, последвано от две подобни пакетчета. Младият мъж я погледна и изви едната си вежда.

— За тези мръсни парцалчета ли говориш?

— Не за тях. Разгърни едното от тях!

Сега вече момиченцето танцуваше от възбуда.

Карлайл разтвори едно от парчетата плат. И дъхът му секна.

Върху атлазената му завивка проблясваха десетина скъпоценни камъка.

Няколко от тях бяха поне толкова големи, колкото „Аврора“.

— В началото не разбрах какво е това — обясни задъхано Алексис. — А после всичко започна да ми се прояснява. Най-после си спомних онази нощ в Брюксел. — Очите й се замъглиха за момент, но въпреки това вдигна решително брадичка. — През онази нощ, в която умряха моите родители, баща ми ми даде да скрия нещо в Джоузефин. Изглеждаше много разтревожен, предупреди ме да не казвам на никого и допълни, че животът на всички ни зависеше от това как ще запазя тайната. После ни изпрати с Андрю и Мариан да се скрием в една тайна стая. Но първо ми каза: „Знам, че от тебе ще излезе добър войник.“ И наистина е така — додаде буйно детето. — Никога не съм споменавала нищо пред никого. Досега. — Прехапа за секунда устна. — Разбира се, отдавна бях забравила напълно за случката и сега съжалявам. Но затова пък скъпоценните камъни са отново в безопасност, както желаеше баща ми.

Дев се взираше невярващо как от парцалчетата едно по едно се появяваха отдавна скритите в куклата бижута. Това наистина бе кралски откуп.

Или императорски.

Иън изсвири продължително.

— Значи ето къде са били скрити през цялото време. Алексис, мисля, че си наистина изключително момиче.

Детето сияеше. Брат й и сестра й се приближиха предпазливо и се вгледаха със страхопочитание в скъпоценностите. Торнуд взе един от камъните и го заразглежда отблизо.

— Ако не се лъжа, това е изгубената колекция на Наполеон. Всяко едно от тези камъчета е не по-малко ценно от розовия диамант, който открихме в здраво стиснатите ръце на Стивънс след катастрофата. — За момент изражението му стана мрачно. — Огледахме останалите неща, които носеше, но те бяха фалшиви. Единствено „Аврора“ бе истински, което и обяснява защо положи толкова усилия да го открие. Без него е нямал никакъв шанс да изиграе някой бижутер, който да купи останалите. Целият му план е бил само един побъркан блъф. А истинските скъпоценности през цялото време били скрити в Джоузефин. Това е бил последният подвиг на баща ти, Алексис, да смени истинските камъни с фалшиви. Ако само знаехме. — Усмихна се на момиченцето. — Той беше изключително смел мъж. — Стисна ръчичката й. — И сега щеше да бъде много горд с теб.

— Той е горд — отвърна тихо детето.

Не „беше“, а „е“.

Индия погледна към Алексис и разбра какво иска да каже. Радваше се, че нейната малка приятелка има такъв дар; той й носеше утеха след всички загуби, които бе претърпяла.

— „Аврора“ е мъртва — заяви със сериозен тон Торнуд. — Слава Богу вече се отървахме от последния от тази банда ненормални.

— Мили Боже, Торн, само не ми казвай, че си преследвал тях след завръщането си в Лондон. — Пендлуърт поклати глава, вперил поглед в съкровището. — Да ни мамиш през цялото време! Повече от прекалено е, когато един човек не споделя с най-добрите си приятели към какво се стреми.

— Но всичко това е на път да се промени — заяви решително херцогинята. — Махни тези скъпоценности, ако обичаш, Бийч. Сега имаме да обсъждаме по-важни неща. — Само с едно изречение лейди Кранфорд обрече на пълна неизвестност многомесечните усилия на английското разузнаване. — Можеш да ги сложиш в чайника от севърски порцелан върху камината. Беше подарък от майката на покойния ми съпруг и все още не съм виждала по-грозно нещо.

Напълно сериозно Бийч събра безценните бижута, като да бяха от стъкло и ги постави там, където му бе наредено. Междувременно, без да прави паузи, възрастната жена продължи да говори:

— Опитах се да намеря подходяща дата за вашата венчавка, Индия. Предполагам искате това да стане колкото се може по-скоро, макар да сте вече женени.

— Вече какво? — възкликнаха в един глас Иън, Люк и Пендлуърт.

Херцогинята се усмихна от фотьойла си, доволна, че бе предизвикала такава сензация.

— За нещастие ще бъде доста трудно да намерим подходящ ден. Трябва да се подготвят безброй неща, да се осигурят цветя и да се изпратят покани. Ще уведомя и безгрижните ти родители. Те са някъде между Гърция и Кайро, струва ми се, което не ни помага кой знае колко. Ще им бъдат нужни сигурно шест месеца, за да се приберат.

Девлин се намръщи.

— Ако мислите, че ще чакам шест месеца…

Лейди Кранфорд го прекъсна меко.

— Разбира се, това изглежда малко дългичко. Чакай да помисля. — Взе малка, облицована с кожа книга и се загледа, смръщила чело, в една от страниците му. — Вероятно тук. — Но почти веднага поклати глава. — Не, това е вторник и със сигурност ще представлява проблем за Бийч.

Икономът продължаваше да стои като истукан.

— После се пада втората седмица от месеца, което пък ще създаде проблем за мисис Харисън в една пълна с гости къща. Разбира се Албърт и младата му булка ще искат да бъдат тук, само че първо ще прекарат няколко седмици в Йоркшир. Пуснах ги да посетят семейството на младоженката, нали разбирате. А това означава…

Карлайл я наблюдаваше намръщен.

— Шест седмици са напълно възможен срок.

— Ако мислите, че ще чакам седмици, значи сти…

Очите на старицата блеснаха; нетърпението на младия мъж й доставяше удоволствие.

— Не, предполагам, че няма да чакаш. Пет седмици, тогава.

— Ваше височество — изпъшка Торн.

Индия реши, че е време да се намеси. Промъкна се до съпруга си и прошепна на ухото му.

— Не се притеснявай, Дев. Дори това да не се нареди както го желаем, аз знам една здрава дъбова маса на тавана, която винаги може да ни свърши работа. Ако нетърпението ти стане прекалено голямо, искам да кажа.

Погледът на Карлайл потъмня. Той се размърда, внезапно разгорещен.

— Проблем ли някакъв, Торнуд? — осведоми се херцогинята.

— Ами, ъъъ… ръката ми. Да, раната ме боли — излъга графът, вперил поглед в своята съпруга, която едвам удържаше смеха си.

— В такъв случай непременно трябва да си вземеш още от пачата от телешки крак. И от прекрасния чай на херцогинята — обади се разтревожено Алексис.

Младият мъж въздъхна.

— Истински Макиавели. Скоро Алексис и Мариан ще заприличат напълно на вас.

Иън и Маккинън се ухилиха, докато Люк и Силвър се наслаждаваха на гледката, която представляваше този нов член на семейството, станал жертва на грижовното настроение на баба им.

— Сега, както казах, бихме могли да избързаме с още няколко дни и да насрочим венчавката за след един месец. — Лейди Кранфорд впери поглед в своя зет. — Това при условие, че дотогава ще се възстановиш напълно физически, Торнуд. Струваш ми се доста блед, а никак няма да бъде добре да не си във форма през първата си брачна нощ.

Люк се изхили.

Иън се изкашля.

Индия почервеня като божур.

Граф Торнуд обаче се изсмя безгрижно, вперил поглед в своята любима.

— О, надявам се, че ще се справя, ваша светлост.

Очите му пламнаха, докато наблюдаваше тази жена; знаеше, че тя щеше да го поучава, да го дразни, да го вдъхновява и измъчва до края на дните му.

Жената, която обичаше повече от всичко друго на света.

Жената, която, дай Боже, скоро щеше да носи неговото дете.

Иън се засмя, но в този момент откри, че баба му го наблюдаваше замислено.

— А сега, след като се оправихме с невъзможната ти сестра, мисля, че е твой ред, Иън Деламиър. Въпреки, че не мога да разбера как изобщо някоя жена би могла да се заинтересува от такова огромно, тромаво тяло като твоето. — Намръщи се и се потупа по бледата буза. — Ама разбира се, как забравих за девойчето на Таунзендови! Безупречен произход, а и кривогледството й не се забелязва кой знае колко.

Младият мъж вдигна стреснато ръце.

— Е, сега пък, бабо…

Три нощи по-късно Индия и Дев най-после успяха да се изплъзнат от шумния маскарад в Суолоу Хил по повод рождения ден на Мариан. Свещите бяха духнати, а тортата — изядена и сега рожденичката стоеше щастлива сред море от подаръци.

Тогава Торн реши, че вече безопасно може да изведе съпругата си.

— А останалите подаръци, Торн?

— Тя изобщо няма да забележи, че ни няма — успокои я младият мъж. — Освен това искам да ти покажа нещо.

Лейди Деламиър присви устни.

— Новата си колекция от офорти ли, милорд? — попита с меден гласец тя.

— Истински ад бе за мен да бъда така близо до теб през последните три дни и да не можем да останем насаме за минутка — изпъшка графът. — Днес едвам се сдържах да не заключа вратата на библиотеката и да не започна да те разсъбличам.

Очите на Индия светнаха.

— Имал си същата идея като мен, както виждам.

Торн я хвана за ръката и я помъкна към конюшните, където ги чакаше оседлан големият му черен кон.

— Но Торн, ръката ти.

— Ръката ми е наред, съпруго моя. Иска ми се само и всичко останало в мен да се чувства така добре.

Младата жена знаеше прекрасно кои свои части имаше предвид той. Тя самата също не можеше да си намери място.

— Но къде ме водиш? Може би обратно в „Циганката“?

— Отхвърля се — промърмори Девлин. — Не, искам да видиш къщата, където ще отгледаме всички тези деца. Карлайл Хол не е като Суолоу Хил — заяви със сериозен тон той. — Покривът се разпада, а всичко останало плаче за женска ръка. — Погледна несигурно към своята любима. — Това определено ще бъде нещо ново за теб. И не знам дали — приятно.

— Великолепна промяна. С един великолепен мъж и три великолепни деца — отвърна твърдо лейди Деламиър и обви ръце около кръста му, за да не падне от седлото. Притисна се силно към него. — Е, какво чакаме?

Торн преглътна, когато усети натиска на бедрата й.

— Да възвърна поне част от разсъдъка си, струва ми се.

Разтърси глава и поведе животното през полята, осветени от сребристата пълна луна.

Яздеха бавно, всеки изострил сетивата си за близостта на другия. Целуваха се безгрижно, пръстите им използваха всеки повод, за да се докосват и сплитат. Изпълненият им с нежност смях се носеше из спокойния топъл въздух. Най-накрая младият мъж спря коня си на върха на хълма, от който се виждаха триъгълните покриви на Карлайл Хол.

Лунната светлина се отразяваше във високите прозорци и оцветяваше каменните алеи на градината в призрачно бял цвят. Индия виждаше, че казаното от нейния любим бе вярно. Голямата къща имаше голяма нужда от грижи. И тя веднага измисли хиляди проекти, които щяха да им създадат работа за следващите петдесет години, докато отглеждаха една дузина буйни деца.

Въздъхна от щастие и вдигна длан към врата на Девлин; тази идея определено й се бе понравила.

— Как ти се струва… сигурно много зле? След Суолоу Хил изглежда доста малко, знам, но…

— Много ми харесва — отвърна твърдо тя.

— Наистина ли? Въпреки, че покривът пропуска? Но ти дори още не си видяла спалните.

— Спала съм на много по-лоши места, докато пътувах с баща ми, уверявам те. — Младата жена се обърна, плъзна длан по широката гръд на своя съпруг. Едрият кон под тях изцвили тихичко, после се наведе да пощипне от крехката трева. — Къщата ще стане чудесна, любов моя. Надявам се само от време на време да ни посещава един опасен френски пират — заяви с изпълнен с копнеж глас тя.

Погледът на Торн потъмня от желание.

— Той може би е по-близо, отколкото си представяте, миледи.

— Така ли мислиш? — Ръката й се плъзна по-надолу, към коравия му издължен мъжки мускул, който се надигна гладно да я приветства. Очите й блеснаха разгорещено. — Имам ли разрешение да се кача на борда, капитане? — прошепна тя, като го обхвана.

— Мили Боже — изпъшка Девлин с изкривено като от болка лице. Без да каже нищо повече я хвана и я свали от седлото. Там, край една леха с цветя, той се взря в млечнобялата кожа на своята любима, в кестенявочервеникавите къдрици, които се бяха разпилели по раменете й. — Този пират е опасен човек, знаеш ли. Взема всичко, което пожелае.

Лейди Деламиър прокара език върху устните си.

— Аз също.

Графът затвори очи, опитвайки да се овладее; самообладанието му го напускаше. Когато ги отвори отново, Индия разкопчаваше най-горното копче на ризата му.

— Кой точно е пиратът тук, мадам?

— Да теглим ли жребий? — измърка младата жена.

— Господ да ми е на помощ — промълви Торн, макар да знаеше, че молбите му са напразни.

— Честно казано мисля, че сме и двамата. — Бялата ленена материя се смъкна и под нея се показаха широките рамене на съпруга й. Прокара устни по потрепващите му мускули. — Тази вечер съм в настроение да върша някои опасни неща, предупреждавам те.

Карлайл промърмори нещо под носа си. Обхвана хълбоците й и я привлече към себе си.

Пръстите на Индия се плъзнаха бавно по горещата пулсираща плът в дланта й. Усмихна се на незабавната му буйна реакция.

— Смайващо. Всъщност, далеч по-добре, отколкото си спомнях. — Усмихна се на съпруга си. — Почти толкова добре, като онзи прочут речен пират, който някога направи опит да ме прелъсти.

— Почти ли? — Торн измъкна единия атлазен ръкав от рамото й. — Ти ще ме убиеш. Кълна се, ти си по-опасна от който и да било пират, с когото някога ми се е налагало да се бия. — Напипа твърдото розово връхче, което се подаваше измежду бялата дантела на корсажа й. — Със сигурност съм на крачка от смъртта. Но — додаде младият мъж, когато дочу въздишката й, — мисля, че има много по-лоши начини да се умре…

Следващата седмица премина сред великолепните цветове на ранната есен.

Иън се възстановяваше, Торн мърмореше неспирно, а Алексис като че ли беше едновременно навсякъде, за да се погрижи за нуждите на всички.

Най-после херцогинята обяви, че Торнуд е способен да излезе от леглото си за цял ден и той незабавно помъкна Индия към розовата градина на Суолоу Хил.

Алексис стоеше, доволна от живота, от едната страна на стената от розови храсти и наблюдаваше как Карлайл се наведе и целуна любимата си.

— Много е красив, нали, Джоузефин? Ти, разбира се, изпусна много, докато чичо Иън се занимаваше с поправката ти. Така, сега да видим какво става. — Детето се намръщи. — Първо, херцогинята. Толкова е мила. Дори ще ми поръча рокля от истинска коприна! Тази на Мариан, естествено, ще бъде още по-хубава от моята, защото е по-голяма, но аз нямам нищо против. Тя ще изглежда прекрасно в розово с тъмните си къдрици. После идва ред на готвачката. Тя обеща да ме научи да правя плодова пита със сини сливи. Тогава вече ще бъда много щастлива. — Момиченцето въздъхна доволно, като приглаждаше косите от копринени конци на играчката. Същевременно не сваляше поглед от Торн и Индия, които се мяркаха през листака насреща й. — Толкова са щастливи заедно. Като че ли всичките ми мечти се осъществиха. — Погледна през рамо, където се спускаше игрив слънчев лъч. — Това е Райън. Мислех, че ще ти е приятно да се запознаеш с него, Джоузефин. — Разтвори широко очи. — И този път е довел още някой със себе си. Нова приятелка. Виждаш ли, това ще бъде неговата сестричка. — Алексис се обърна и се вгледа отново в смеещата се двойка от другата страна на розовите храсти. — Да, те ще бъдат много щастливи. Всички ще бъдем много щастливи — побърза да добави тя. Тръгна към къщата, без да изпуска старата си кукла. — А ако си много послушна, Джоузефин, ще те взема с мен в работилницата на чичо Иън. Знаеш ли, той може да прави жаби и какви ли още не прекрасни неща от дърво…

В градината, под сянката на беседка, потъмняла от розов цвят, Торнуд придърпа усмихната си съпруга към себе си.

— А сега, скъпа…

— Но, Дев, сигурен ли си, че ръката не те боли? — погледна го тревожно Индия. — Наистина би трябвало да бъдеш по-внимателен.

— Сигурно се дължи на пачата на херцогинята, която възстановява силите — прошепна дрезгаво Карлайл, докато сваляше колана й.

— И, Дев, във връзка с детето. С Райън, искам да кажа. Понякога го чувствам близо до себе си. Струва ми се, че чувам смеха му. Знам, че е глупаво, но…

— Не. — Докосна с пръст устните й. — Не е глупаво. И много се радвам, че го чувстваш, любима моя. Но може би е време да му дарим братче.

Индия разтегна бавно устни в усмивка.

— Или сестричка.

Младият мъж вдигна поглед към небето и завъртя очи.

— В такъв случай Господ да ни е на помощ на нас, бедните, добри мъже.

Но не изглеждаше ни най-малко нещастен, когато съпругата му го привлече до себе. Обсебени един от друг, те не забелязаха полъха на вятъра, който премина през голямата върба, нито шепота на цветята.

Звукът приличаше много на тихия смях на малко дете.