Индия

25

Палубата беше скрита от дима, образуван от изстрелите на оръдията на вражеския кораб. Французина най-после успя да различи през пушека и хаоса на биещите се тела стройната фигура на своята пленница, която се бе отправила към щирборда. Насред пътя й направиха засада, но тя се извъртя, ритна нападателя си в слабините и изби пистолета от ръката му. После го хвърли на своя спътник и двамата се отправиха към едната страна на платнохода. Когато други двама от речните пирати опитаха да я спрат, тя размаха пистолета си и ги накара да се оттеглят.

Капитанът видя, обхванат от ужас, как други четирима започнаха да я обграждат бавно. Сега вече имаше само един начин да стигне навреме до нея.

Сграбчи едно въже, спусна се по него във въздуха и стъпи на палубата. Междувременно повали двама псуващи моряци и изби с ритник оръжието на трети.

Но пристигна късно. Неговата пленница вече се бе качила върху перилото на „Циганката“ и махаше нервно на своя спътник, който беше все още на палубата.

— Скачай, Фрогет! Скачай веднага!

И полетя надолу към разпенените вълни.

Когато Французина достигна парапета, тя се виждаше като дребна фигурка.

Приятелят й стоеше пребледнял.

— Нямаше как да тръгна, не мога да плувам. — Погледна умолително към пирата. — Трябва да разберете. Не й причинявайте нищо лошо. Тя е…

Пъркинс грабна ръката му.

— Тихо. — Понижи глас. — Капитанът ще се погрижи за жената.

Младият мъж можеше само да се надява, че ще успее да го направи. Потрепера, попипа рамото си; усещаше болка в ставата. Началото не беше особено обещаващо. Мрачно хвърли пистолета на своя помощник.

— Погрижи се да не съсипят кораба, докато ме няма, Пъркинс.

Хвърли се в реката и се спусна след нея.

Дъхът му секна от силата на удара с водата. Когато подаде глава над вълните, капитанът на „Циганката“ видя, че жената имаше двайсетина метра преднина. След малко обаче я настигна, но в последния момент тя се извъртя и го ритна с всичка сила с десния си крак в рамото.

Прониза го силна болка. Той нагълта вода и потъна за момент. Когато се показа отново, бе стиснал ядосано челюсти. Щеше да я накара да си плати за това.

Разбира се, ако въобще успееше да използва отново ръката си. Струваше му се, че се бе измъкнала от ставата.

Опипа рамото си; беше постъпил глупаво, като се преметна над палубата с въжето. „Очевидно вече не съм същия като преди“ — помисли с горчивина Французина. А сега трябваше да хване пленницата. Която при това бе на половината път до брега, докато той самият опитваше да си поеме въздух.

Опита да не мисли за болката и се насочи право към скалистото заливче. Многогодишната практика го бе направила силен плувец, така че в крайна сметка стигна брега доста преди англичанката.

Сега вече щеше да й даде урок. Хвана я, когато й оставаха не повече от три метра. При развихрилата се борба тя го блъсна и той удари рамото си в някаква скала.

Този път болката бе умопомрачаваща. Пиратът затвори очи, пребледнял и потен.

— Ти си ранен!

„На всичкото отгоре се учудва“ — помисли раздразнено той.

— Разбира се, че съм ранен. Днес за втори път едва не ме кастрираш. Надявам се, че се радваш на успеха си.

На лицето й обаче не видя и следа от триумф. Тя потръпваше леко, погледът й бе разтревожен.

Заради него ли?

Странна болка стисна сърцето му.

— Защо избяга?

— За да привлека вниманието ти.

— Какво?

— За да привле…

— Чух те. — Взря се в потръпващото й изцапано лице, в полепналата по врата й червеникава коса. — Е, сега постигна целта си, малка глупачке, но предлагам да не стоим тук и да спорим, докато измръзнеш до смърт. На всичкото отгоре не можем да се върнем и на кораба. Един поглед към мократа ти риза и целият екипаж ще разбере, че не си мъж.

Индия сведе очи към меката батиста. Тя бе полепнала по гърдите й като втора кожа. Изчерви се, а след като погледна спътника си, се намръщи.

— Файтон ли чакаш? Ако е така, няма да имаш късмет. — Поклати глава и прошепна: — Да вървим.

Французина усещаше погледа й върху себе си, докато го следваше покрай разпръснатите по брега дървета. Сред тях се виждаше стара каменна къща, обвита от диви къпини. Сочните им червени плодове изпъкваха на фона на пищната зеленина. Двамата успяха да разчистят буйната растителност и да отворят входната врата.

— Пазя тази къщичка за всеки случай, ако нещата на „Циганката“ станат прекалено напечени — обясни капитанът. — Ето там има дървета. — Трепна, когато се наведе над огнището. — Аз ще запаля огън.

— Не, аз ще го запаля.

Лейди Деламиър се взираше намръщена в ръката му. Без да му даде възможност да протестира, събра умело дърветата в огнището, после удари кремъка, който намери на полицата над него. Скоро огънят започна да пука успокояващо и стаята се затопли.

Французина затвори очи и облегна дългото си тяло на купчина чували. Да, учудващо глупаво бе постъпил — да прелети, хванат за въжето, над палубата. Единственото му извинение бе, че се бе уплашил за нея, като я видя заобиколена от четиримата ухилени пирати.

— Къде си се научила да палиш така добре огън? — попита младият мъж.

— В Египет, в Индия, в Гърция — усмихна се почти незабележимо тя.

— Доста бурен живот си водила, anglaise. По-бурен от моя, както изглежда. Но все пак остави останалите дървета. С тях ще се заема аз.

— Защо?

— Защото би трябвало да го направя аз.

— Кой го каза?

— Природата го казва. Обществото го казва. Аз го казвам. — Обърна се леко, стисна в длан рамото си. — Аз съм мъжът, все пак.

Погледът й стана замислен, докато оглеждаше изпъкналите мускули там, където се бе разтворила ризата му.

— Ти си ранен. А и аз може се справям по-добре с паленето на огньове. — След като постави още една цепеница във вече разгорелия се огън, Индия се обърна и се вгледа в дългото му тяло, отпуснато върху чувалите. — В моето семейство всички си помагаме едни на други. Така живеят семейство Деламиър. — Погледът й потъмня предизвикателно. — И си помагаме еднакво, независимо от пола.

— В такъв случай си… много щастлива. — Французина стисна зъби. — Глупаво би било да споря за нещо, в което не съм и наполовина толкова добър. Но ти сигурно си замръзнала. — Потупа върху чувала до себе си. — Ела да седнеш тук.

Когато младата жена се настани предпазливо до него, той метна някакво старо наметало върху раменете й.

Опасно беше да стои така тук, знаеше го, но не му пукаше. Стаята тънеше в тишина, като се изключи пукането на огъня. Мълчанието и топлината го правеха сънлив. Беше полузаспал, когато ръката й политна към рамото му.

— Какво правиш?

Пръстите й очертаваха контурите на стар белег, който проблясваше на светлината на огъня.

— Гледам. — Гласът й беше дрезгав. — Как се случи това?

Пиратът повдигна рамене.

— Стана… отдавна.

Потърка брадата си, която бе започнала да го сърби от солената вода. Лейди Деламиър го изгледа странно.

— Не искаш ли да говориш за това?

— Не.

Отговорът прозвуча безжизнено. Неумолимо.

— Кога?

Тя се обърна, за да гледа силните очертания на гърдите му, когато той съблече мократа си риза и я простря на дървения сандък пред огъня, за да съхне.

Младият мъж въздъхна.

— По-късно, anglaise. Ти също трябва да махнеш тези мокри дрехи.

На лицето й се изписа напрежение.

— Трябва ли? — попита едва чуто тя. — Когато съм сама с теб, с един пират? Абсолютно непознат? Това би ли ти доставило удоволствие, капитане?

— Ако исках да се отнеса варварски с теб, anglaise, щях да съм го направил отдавна — отвърна сухо Французина.

— Да, можеше да го направиш. И точно това ме измъчва. — Пръстите на Индия се плъзнаха по твърдите мускули на гърдите му. — Харесва ли ти това?

Капитанът се намръщи.

— Би могло да ми хареса.

— А това?

Сега дразнеше стегнатия му корем. Към слабините му все едно че плъзнаха мравки.

— Не — излъга младият мъж.

— Наистина.

Усмихната, лейди Деламиър плъзна длан към тъмните петна на брадата му. И тук отскочи рязко.

Французина се изправи до седнало положение с вик.

— Какво, в името на всичко свещено, беше това?

Но Индия почти не го чуваше. Тялото й беше напрегнато като струна, пръстите й стискаха здраво.

Нещо тъмно и твърдо.

— Това беше, задето ме лъга — заяви задъхано тя и разтвори длан; в нея имаше кичур черни коси. — Загубен, загубен глупак такъв! — извика тя.

На мъжа, чиято изкуствена брада бе започнала да се разлепва от солената вода.

На мъжа, чието рамо все още го болеше, както бе казала Алексис.

На своя съпруг.

— Нима мислеше, че ще скриеш истинската си самоличност от мен, Девлин Карлайл? Помня всеки сантиметър от тялото ти и винаги ще го помня. А сега искам истината. До последната думичка!

Херцогиня Кранфорд ходеше напред-назад из слънчевата си оранжерия, а Бийч я следваше разтревожен.

— Къде може да е отишло пък сега това невъзможно създание? Отивам при приятелка за една нощ и като се връщам, заварвам цялата къща в пълен хаос. Какво е станало тук, Бийч?

— Тя не се върна снощи, ваше височество, а днес също няма и знак от нея.

Бастунът на възрастната жена удари по пода.

— Ако бяхме в Норфолк, нямаше да се притесня. Там Индия може да си се разхожда, ако иска, свободно като Луна. Но това е Лондон…

Херцогинята започна отново да крачи.

— Ваше височество. — Икономът се изкашля. — Има още нещо, страхувам се.

— Какво е пък то?

Верният слуга бръкна в джоба си и извади кичур тъмночервеникави коси.

— Отрязала си е косата? — Лейди Кранфорд се намръщи. — Какво, за Бога, е намислило това момиче?

Внезапно замръзна. Не, внучката й не би отишла така далеч, та да продължи онзи маскарад с обличането на мъжки дрехи. Отказваше да повярва на подобно нещо. Но в този момент се сети, че Индия се държеше много странно, откакто в столицата се бе появил лорд Торнуд.

Херцогинята присви очи. Между двамата определено летяха искри, а където имаше искри, обикновено имаше и огън.

— Моля да ме извините, ваше височество, но намерих също така и това, пъхнато в чекмеджето на мис Индия.

Икономът държеше смачкано парче хартия. Старата жена го разгъна и пребледня.

— Това пък беше полускрито под пердето в стаята й — продължи да обяснява нервно Бийч. — Открих го преди около час.

Съдържанието на втората бележка беше дори още по-лошо. Неравните букви очевидно бяха написани в момент на гняв. „Махай съ от Лондон ил’ шъ умреш“ — прочете лейди Кранфолд.

Стисна листчето така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха, и погледна към своя иконом и приятел.

— О, Бийч, в каква опасна история се е забъркала пък сега малката глупачка?

— Готово.

Мъжът вдигна поглед от огъня, който придаваше меден оттенък на лицето му.

— Товарът на сигурно място ли е?

— Точно както желаехте.

— А местонахождението?

— Точно както посочихте. На място, където… ъъъ, товарът… няма да привлича вниманието. — Хелена Марчмънт се намръщи. — Ами Торнуд? Какво ще стане ако…

Събеседникът й се усмихна студено.

— Торн не представлява опасност за нас, при положение, че е изгубил паметта си. А и аз ще се оправя с него дълго преди да се е върнала.

— Но какво ще стане, ако той…

— Забрави за Торн — прекъсна я грубо човекът пред камината. После се обърна. — А сега ела тук.

Вдовицата мачкаше широкия колан на роклята си.

— Но минал е само час откакто…

Той прекоси стаята и вдигна полите й, като не й даде възможност да довърши.

Миг по-късно тъмнината се изпълни със страстния й смях.