Клуб „Кемъл“

12

В околностите на Бренан се издигаше доста занемарен търговски център, в който беше наета малка част от помещенията — заложна къща, офисите на няколко дребни семейни фирми, адвокатска кантора за освобождаване под гаранция и закусвалня, предлагаща печени пилета. Всички останали помещения бяха свободни, с изключение на едно, което в момента се ремонтираше и прозорците му бяха облепени с хартия. На практика ремонтът изобщо не беше започнал и едва ли някога щеше да завърши.

Зад шперплатовата преграда в дъното на магазина стояха двама араби. Единият беше инженер по медицинска апаратура, а другият химик, въпреки че и двамата имаха допълнителни специалности. Третият присъстващ беше бивш член на американската Национална гвардия, който седеше на един стол и тревожно оглеждаше инструментите, подредени на дълга маса до стената — гаечни ключове, отвертки, електрически кабели и друго, по-сложно оборудване. Очите на бившия гвардеец бяха заковани върху мястото, където би трябвало да се намира дясната му ръка. Върху чукана при китката беше надянато метално гнездо, от което стърчаха пет лъскави жици.

— Повече болки няма да има — заяви успокоително инженерът.

Мъжът на стола кимна, въпреки че по челото му бяха избили ситни капчици пот.

— Отпуснете се — посъветва го химикът и сложи ръка върху рамото му.

Инженерът извади някакъв предмет от продълговата кутия и го вдигна пред очите си. Приликата му с човешка ръка беше почти съвършена.

— Изработена е от силикон — обясни той. — Копирали сме разположението на всичките ви вени, симулирали сме естествения цвят на кожата ви, включително окосмяването. Металната конструкция под протезата има собствено захранване. Това позволява движение и огъване на всичките пет пръста. По-старите модели можеха да движат само палеца, показалеца и безименния пръст. Дизайнът също е подобрен и размерите на новата протеза почти не се отличават от тези на нормалната човешка ръка. — В подкрепа на думите си той протегна собствената си ръка редом с изкуствената. — Сам виждате, че разликата е по-малко от три сантиметра.

Мъжът на стола кимна и се усмихна. Мислите в главата му бяха съвсем прозрачни: Това вече наистина прилича на нормална ръка.

— Ставата на китката ви е здрава, а мускулите, които са останали, действат добре — добави химикът. — Това ще ви бъде от полза, защото електродите във вътрешната конструкция, раздвижваща протезата, ще имат стабилна връзка с мускулите.

— Значи наистина съм късметлия — горчиво промърмори човекът.

Силиконовата ръка беше надяната върху металната конструкция, след което двамата мургави мъже се заеха със закрепването й. Когато свършиха, накараха мъжа да направи няколко прости движения.

— Щом повдигнете китката си, пръстите се разтварят. Щом я отпуснете, се затварят. Опитайте.

Мъжът го направи десетина пъти, а другите го наблюдаваха внимателно. С всяко движение ставаше все по-добър.

— Браво — каза химикът. — Бързо свиквате. Но трябва да продължавате да тренирате и скоро ще го правите автоматично. Ще получите усещането, че ръката си е ваша.

Мъжът на стола потърка протезата със стоманената кука, която заместваше другата му ръка.

— Не знам дали някога ще получа това усещане — промърмори той.

— Ако някой се ръкува с вас, несъмнено ще усети, че ръката ви не е истинска — добави инженерът. — Просто заради материала, от който е направена, а също така и заради температурата й, която винаги ще бъде по-ниска от тази на нормалната кожа. Но във всички останали отношения тя ще изглежда съвсем истинска.

Разочарован от това уточнение, мъжът отмести очи от новата си ръка.

— Никога няма да бъдете такъв, какъвто сте били — директно заяви химикът. — Засега това е извън нашите възможности. Но е далеч по-добро от куките, така че ако желаете, можем да сложим протеза на другата ви ръка.

— Не — поклати глава мъжът и вдигна лявата си ръка. — Искам да я запазя, за да не забравя какво се случи.

— Пазите ли униформата си? — попита инженерът.

Мъжът кимна и се изправи, продължавайки да свива и разпуска изкуствените си пръсти.

— Тя е друг спомен, макар че вече не се нуждая от нея.

— Какъв чин имахте?

— Сержант от Националната гвардия. — Отново раздвижи пръсти, после попита: — А след като всичко свърши?

— Ще се погрижим за вас, както се разбрахме — отвърна инженерът.

— Дано. Хубаво е някой най-сетне да се погрижи за мен.

— Ще ви потърсим по обичайните канали.

Стиснаха си ръце и на лицето на бившия гвардеец се появи широка усмивка.

— Приятно ми е, че пак мога да го правя.

Двамата мъже изпратиха посетителя и отново се заловиха за работа. На масата имаше още един кашон, надписан на арабски.

Отвориха го и извадиха продълговата кутия от неръждаема стомана. Вътре имаше епруветка с безцветна течност. Мъжът я вдигна пред очите си.

Според класификацията на ФБР трите най-смъртоносни вещества на света бяха плутоният, токсинът, причиняващ ботулизъм, и рицинът. Течността в епруветката далеч не беше толкова отровна, но действаше изключително ефективно.

Ръката, която току-що бяха монтирали, беше снабдена със специална вътрешна торбичка. При натискането на вградена и почти незабележима издутина в горния край на протезата, придружено от едно особено извъртане на китката, торбичката щеше да се отвори и съдържанието й щеше да се просмуче през изкуствените пори. И това беше всичко. Едно ръкостискане щеше да бъде напълно достатъчно.

На следващия ден химикът и инженерът щяха да посетят мястото на официалната церемония и някои други обекти в центъра на Бренан. По време на привидно безгрижната си разходка щяха да направят още няколко изключително прецизни лазерни измервания. По-късно щяха да ги вкарат в програмата на компютъра и щяха да ги изчистят до съвършенство, свеждайки вероятността от грешка до абсолютния минимум. Това беше игра на сантиметри и секунди, а не на метри и минути. Всъщност изобщо не беше игра.

— Тоя гвардеец е доста огорчен — подхвърли химикът, без да вдига глава от работата си.

— На негово място ти нямаше ли да бъдеш? — отвърна другият.