Клуб „Кемъл“

23

Алекс притежаваше достатъчно опит, за да състави рапорта си с онова количество увъртания и неопределеност, които в повечето случаи бяха достатъчни, за да не предизвикат откритото недоволство на началството. Изпрати го на Джери Сайкс, отхвърли част от натрупалата се писмена работа, след което реши, че е по-добре да си тръгне, преди да са го хванали за някое извънредно дежурство.

В коридора се натъкна на колега, който заключваше личното си оръжие в стенния сейф, преди да влезе в стаята за разпит.

— Хей, Алекс, да си спипал още някой обирджия на банкомати? — ухили се насреща му той. Новината вече беше успяла да се разпространи по етажите с бързината, характерна за всяка клюка край автоматите за кафе.

— Не — поклати глава Алекс. — Явно онези бяха кръгли тъпаци.

— Чух, че си направил добър екип със Симпсън — продължи да се хили насреща му агентът.

— О, имаме много приятни моменти заедно.

— Чувал ли си за Джей Ло?

— Че кой не е? — сви рамене Алекс.

— Е, твоята Симпсън е Джей О! Не знаеше ли, че ставаш комбина със звезда?

— Какво е Джей О?

— Стига момче! Не виждаш ли ореола около главата й? Небето я облива с божествено сияние, което се вижда от половин километър. Изглежда, само ти още не си го видял…

Продължавайки са се хили, агентът тръгна по коридора.

Съдбата отново показа, че е майстор на изненадите, и на излизане от сградата Алекс почти се сблъска с партньорката си.

— Прибираш ли се? — подхвърли той.

— Не. Отивам да си потърся приятели, защото най-накрая ми светна, че тук едва ли ще ги открия.

Симпсън понечи да се отдалечи, но Форд сложи ръка на рамото й.

— Слушай, онова, което ти казах, беше просто конструктивна критика, нищо повече. Когато бях новак тук, бих дал мило и драго, за да получа подобен съвет.

За момент Симпсън сякаш се готвеше да го размаже в стената. После се овладя, макар и с цената на огромни усилия.

— Благодаря, но за една жена нещата са по-различни. Службата все още си е мъжко царство.

— Не го отричам, Джаки. Но ако позволяваш да те третират различно от останалите, няма да направиш кариера.

— Нищо не мога да направя! — почервеня от гняв Симпсън. — Не ги моля да ме пипат с кадифени ръкавици!

— Грешен отговор — поклати глава Алекс. — Много неща можеш да направиш. На първо време просто им покажи, че не ти е приятно. — Замълча за момент, после попита: — Всъщност кой е твоят ангел-пазител? — Забеляза, че Симпсън няма намерение да отговори, и побърза да добави: — Хайде, признай си. Нали знаеш, че и сам мога да го науча?

— Добре де! — сопнато отвърна тя. — Сенаторът Роджър Симпсън е мой баща.

— Охо — респектирано промърмори Алекс. — Председателят на Комисията за надзор над разузнаването! Тежичък ангел!

В следващия миг лицето на Симпсън се оказа на сантиметър от неговото, а краката й почти настъпиха обувките му 45-и номер.

— Баща ми никога не би използвал влиянието си, за да ми помогне! — изсъска тя. — А за твоя информация ще добавя, че съм единствено дете, но това изобщо не ми облекчи живота! Борила съм се за всичко, което съм постигнала. Ако не вярваш, мога да ти покажа белезите и мазолите си!

Алекс отстъпи крачка назад и вдигна ръка да я спре.

— В този град значение имат не фактите, а представите. А те сочат, че твоята особа не се товари достатъчно с черна работа. И това не е всичко.

— О, така ли?

Пръстът му се стрелна към ревера й.

— Имаш навика да носиш яркочервена кърпичка в джобчето си.

— И какво от това?

— Абсолютно недопустим навик за агент на Сикрет Сървис. Защото само бие на очи, а нашата професия се гордее със своята незабележимост, но и представлява отлична мишена за всеки, който по някаква причина иска да те гръмне. От което следва, че пренебрегваш правилата, и то абсолютно глупаво!

Симпсън стисна устни и сведе очи към алената си кърпичка.

— Ами оръжието ти? — безжалостно продължи Алекс. — Изработено по поръчка, несъмнено за да покаже, че си различна, разбирай по-добра, от всички останали. Това не се харесва нито на мъжете, нито жените.

— Татко ми го подари, когато постъпих в полицията — защити се тя. А Алекс отбеляза, че алабамският й акцент звучи по-ясно, когато е ядосана.

— В такъв случай го окачи на стената и си вземи стандартно оръжие!

— И тогава всичките ми проблеми ще се решат, така ли?

Въпросът беше зададен по такъв начин, че го накара да се почувства като налитащ грубиян.

— Не, разбира се — примирително рече той. — Но ще ги приравни с проблемите на всички останали. Защо не опиташ да ги включиш в графата „Животът е гаден“?

Ти също, добави мислено той. Стигаха му контактите с новобранци за днес. А и барът на ченгетата го зовеше.

Кейт Адамс току-що беше застъпила на смяна след пълен работен ден в Министерството на правосъдието. Поради сравнително ранния час заведението беше почти празно. Алекс се насочи към бара с походката на човек, който има важна мисия. Тя го забеляза навреме и в момента, в който се настани на високия стол, пред него кацна чаша мартини с три тлъсти маслини вътре.

— Разстроен ли си от нещо, или така ми се струва? — попита Кейт с тон, който моментално прогони напрежението му.

Ноздрите му потрепнаха от удоволствие, уловили лекия аромат на мед и кокосови орехи, който долиташе иззад широкия плот от тъмен махагон. Дали си е измила косата, преди да дойде тук, или така мирише парфюмът й? Все едно, уханието беше много приятно.

— Проблеми в работата, ще ми мине — отвърна на въпроса той. Отпи една глътка, лапна първата маслина, а после и шепа фъстъци от купичката до себе си. — Как се нещата при теб? Къде е приятелят ти — онзи супершпионин Томи?

При този въпрос веждата й едва забележимо помръдна.

— Хемингуей ли имаш предвид? Не бих го нарекла точно приятел. — Забелязала скептичния му поглед, Кейт Адамс остави чашата, която бършеше, и се наведе над бара. — Може би имаш друго мнение по въпроса, агент Форд?

— Всъщност не ми влиза в работата — сви рамене Алекс.

— Жената може да флиртува и просто ей така, без да влага нищо.

— Добре, че ми го казваш — рече той и отпи нова глътка мартини.

— Трябва да признаеш, че той изглежда добре, пътувал е много и има глава на раменете си — продължи настъплението Кейт. — Всички екстри, ако разбираш какво имам предвид.

Алекс понечи да отвърне с хаплива забележка, после изведнъж усети, че Кейт го поднася, при това забавлявайки се.

— Разбирам, естествено — промърмори той.

Кейт се наведе и рязко го дръпна за вратовръзката. Движението беше толкова внезапно, че Алекс залитна и разля част от питието си.

— Като те гледам, май аз трябва да поема инициативата, защото едва ли скоро ще набереш кураж — тихо каза тя. — Искаш ли да излезем?

Алекс усети как ченето му увисва, но бързо се окопити.

— Каниш ме на среща?

— Не, говоря на тоя до теб. Разбира се, че те каня на среща.

Алекс не се стърпя и се огледа. През главата му мина тъпото подозрение, че е жертва на някаква постановка със скрита публика, която всеки момент ще избухне в гръмогласен смях.

— Сериозно ли говориш?

Тя дръпна вратовръзката му по-силно.

— Когато флиртувам, флиртувам, и толкоз. Но когато каня, това вече е друго нещо.

— С най-голямо удоволствие.

— Видя ли? Не е толкова страшно. Разбрах, че си малко бавен с офертите, затова поемам инициативата. Какво ще кажеш за една вечеря?

— Звучи добре — рече той.

— В такъв случай да решим кога. Свободен ли си утре вечер?

Дори да го бяха назначили да бди край смъртния одър на президента, агент Форд пак би намерил начин да се измъкне.

— Свободен съм — кимна той.

— Да речем, около шест и половина. Аз ще се погрижа за резервацията, ако нямаш нищо против.

— Нямам, разбира се.

— В ресторанта ли ще се срещнем, или предпочиташ да ме вземеш от къщи?

— Ще те взема от къщи.

— Господи, агент Форд, толкова си сговорчив! Особено в сравнение със заядливите адвокати, с които се разправям по цял ден. Адвокатите не се съгласяват с нищо!

— Чувал съм — кимна Алекс.

— В такъв случай ще те чакам около шест.

Кейт написа адреса и телефонния си номер на едно листче и го плъзна към него, а той й подаде визитката си, на гърба на която добави домашния си адрес и телефон.

— Харесва ли ти да живееш в Манасас? — попита тя, разглеждайки картичката.

— Портфейлът ми го харесва — заяви Алекс, прочете на свой ред листчето и вдигна вежди. — Ар Стрийт? Джорджтаун?

— Не изпадай в плен на фалшиви надежди. Изобщо не съм богата наследница, която работи в Министерството на правосъдието от идеалистични подбуди. Живея в бившата конюшня на една огромна къща. Собственичката е вдовица и иска да има някой край нея. Голям образ е тя.

— Не ми дължиш обяснения — сви рамене Алекс.

— Което не означава, че не искаш да ги чуеш — отвърна тя.

— Е, тогава да те попитам още нещо, докато си в настроение да обясняваш — погледна я той. — По какъв проект работите заедно с оня с „всичките екстри“?

Кейт опря пръст в устните си.

— Адвокатска тайна. Но без да рискувам да издам държавна тайна, ще ти кажа, че е във връзка с молбата на агенцията му да използва стара обществена сграда. Не мисля, че ще стигнем до споразумение. А сега ми кажи какво те ядоса в службата.

— Не ти ли стигат клюките, с които те заливат тук всяка вечер?

— Забравяш, че вече сме си определили среща. От което следва, че можем да си споделяме някои неща.

— Добре — усмихна се Алекс. — Става въпрос за партньорката ми в едно текущо разследване. Постъпи наскоро при нас, но баща й е голяма клечка и я урежда чрез началството. Опитах се да й обясня, че по този начин няма да си намери приятели в службата.

— А тя е на друго мнение, така ли?

— Засега. Ако не го промени, ще й излезе солено.

— А по какво разследване работите?

— Сега е мой ред да се позова на служебната тайна — промърмори Алекс, след което вниманието му изведнъж беше привлечено от плазмения екран на стената.

Течаха кадри от остров Рузвелт, а едрозъба репортерка изреждаше фактите около загадъчното самоубийство. Нито дума за разследването на Сикрет Сървис, каза си Алекс.

Но хероинът в къщата на Патрик Джонсън получи подобаващо внимание.

— Това ли е твоето разследване? — попита Кейт.

— Какво?

— Помислих си, че нищо друго не може да те накара да ме забравиш.

— Извинявай — объркано промърмори той. — Да, това е. Край на подробностите.

После и двамата се загледаха в телевизора, от който се разнесе познат глас.

Човекът на екрана изразяваше официалното становище на НРЦ. Не беше Картър Грей, чието отсъствие лесно можеше да се обясни с нежеланието му да се раздухва случаят. Но Том Хемингуей не падаше по-долу от него. Явно красноречието и спокойното поведение пред камера влизаха в пакета „всички екстри“.

Алекс хвърли кос поглед към Кейт, която за пръв път от началото на вечерта изглеждаше онемяла.

— Туш! — победоносно се ухили той.