Клуб „Кемъл“

59

Картър Грей почти не беше мигнал след отвличането на президента, но усилията му не даваха резултат. Трийсет и шест часа след изчезването на Бренан той седеше в една зала в НРЦ срещу окован за облегалките на стола мъж, зад когото се виждаха двама едри пазачи. Арестантът реагираше единствено на името Фарид Шах, което беше на документите му. Но Грей отлично знаеше, че името е фалшиво. Бе успял да го изтръгне от контрола на ФБР главно благодарение на факта, че разполагаше с доста компрометиращи материали за директора му.

— Фарид Шах от Индия — промърмори той. — Но вие не сте индиец.

— Баща ми беше индиец, а майка ми — саудитка — спокойно отвърна мъжът. — Аз приличам на нея.

Ранената му ръка беше прикрепена с лейкопласт към тялото, тъй като пазачите му добре знаеха, че дори една превръзка през рамо ще свърши работа на някой, който е решил да се самоубие.

— Индус, женен за мюсюлманка?

— Това не е рядкост, и то в страна с население от един милиард.

— А как от Индия се озовахте в Америка?

— Америка е страната на неограничените възможности — каза безизразно арестантът.

— Откога мюсюлманите започнаха да набират терористи сред индусите?

— Аз съм правоверен мюсюлманин. Нима не ви докладваха, че редовно се моля в килията си?

— Лицето ви ми е познато, Шах.

— Отдавна съм разбрал, че за повечето американци ние изглеждаме еднакви.

— Аз не съм повечето американци. А как получихте службата на охранител в болницата?

Арестантът сведе очи към дланите си и не отговори.

— Кои са тези хора? — продължи да го притиска Грей, разпръсквайки снимките по масата. — Ваши роднини?

Никакъв отговор.

— Бяха открити в апартамента ви, значи трябва да ги познавате. Интересното е, че на гърба на всяко от тях има дати, изписани на арабски. По всичко личи, че са дати на раждането и смъртта, придружени от кратка информация. — Грей вдигна снимката на някакъв юноша. — Това момче е умряло на шестнайсет, убито по време на войната между Иран и Ирак. Брат ли ви беше? На чия страна се е сражавало? На чия страна се сражавахте вие?

После, без да чака отговор, взе снимката на някаква жена.

— Тази жена е била убита по време на това, което наричате „първото американско нашествие в Ирак“. Предполагам, че имате предвид първата война в Залива, по време на която Ирак нахлу в Кувейт и предизвика намесата ни. Съпруга ли ви беше? Вие на страната на Саддам ли се сражавахте?

Отново не получи отговор и вдигна снимката на момиче.

— „Убита по време на второто американско нашествие“ — прочете той. — Това дъщеря ви ли е? — Арестантът продължаваше да разглежда дланите си. — Изгубили сте всичките си близки и приятели във войни и размирици и решихте да си отмъщавате?

Грей бавно събра снимките, кимна на пазачите и стана да си върви.

— Скоро ще се видим отново — каза на арестанта той. — И тогава ще ми кажете всичко!

На следващата сутрин в отговор на слуховете в медиите нацията най-после беше информирана, че похитителите на президента Бренан са използвали упойващи оръжия и не е имало жертви от американска страна въпреки многото ранени в суматохата. Потвърдена беше смъртта на двайсет и един араби — факт, който предизвика поклащане на глави из различните краища на света. На първа страница на „Ню Йорк Таймс“ се появи заглавие, което сбито отразяваше настроението на обществеността:

А в коментарната си рубрика „Уошингтън Поуст“ подхвърляше предположението, че терористите са прибягнали до тази тактика заради металните детектори. Но никой не предложи обяснение на факта, че и снайперистите пред болницата бяха използвали същите упойващи стрелички.

Объркването пролича най-ясно в едно заглавие на „Ню Йорк Поуст“:

Същата сутрин в Белия дом пристигнаха още стъписващи новини. Големите телевизионни мрежи в Америка бяха предупредени да очакват изявление на похитителите по арабската телевизия „Ал Джазира“. Твърдеше се, че при поставяне на условията си щели да направят смайващи разкрития. Никой, включително изпълняващият длъжността президент, нямало да получи предварително копие на изявлението. Явно, че искаха правителството да чуе условията им едновременно със своите граждани.

На Хамилтън не му оставаше друго, освен да свика кабинета си, съветниците и военното командване на страната, за да изслушат заедно изявлението.

— Откъде да сме сигурни, че тези хора наистина държат Бренан? — предупредително подхвърли съветникът по националната сигурност. — Може да се окаже просто един блъф!

— Точно така — кимна министърът на отбраната Джо Декър, който беше известен с опита си в политическите игри. Той не би се поколебал в случай на нужда да демонстрира американската военна мощ. Хамилтън много разчиташе на него за разрешаването на тази криза.

Вицепрезидентът извади лист хартия от джоба на сакото си и обяви:

— Преди няколко минути получихме това чрез телевизионните мрежи. То придружава писмото с исканията на похитителите.

— Какво се казва в него, сър? — попита Декър.

— Става въпрос за кодовете за изстрелване на ядрено оръжие, които президентът Бренан е носел със себе си. Разбира се, твърдението трябва да бъде проверено. Явно, че тези кодове вече са невалидни.

Две минути по-късно след бърза консултация по телефона министърът на отбраната огледа присъстващите и мрачно кимна.

— Това са валидните кодовете.

Участниците в съвещанието замълчаха, избягвайки да се поглеждат в очите. В главите им се въртеше една и съща мисъл: каквото и да поискаха похитителите, то щеше да бъде неприемливо за страната. Което за съжаление щеше да реши съдбата на нещастния Джеймс Бренан.

На екрана в дъното на залата се появи говорител с прошарени коси. Изразявайки гласно опасенията на всички присъстващи, Хамилтън заяви:

— Заклевам се в Бога, че ако тези мръсници ни покажат обезглавяването на Джеймс Бренан, няма да оставя камък върху камък по техните земи.

Говорителят на екрана преодоля очевидното си безпокойство и започна да чете.

Списъкът свърши, но настроението на присъстващите стана още по-мрачно.

— Все същите безумия! — възкликна един от генералите. — Разочарован съм, никаква креативност!

— Няма да се поддадем на изнудване! — отсече Хамилтън и очите му обиколиха залата, търсейки одобрението на присъстващите.

— В никакъв случай! — кимна шефът на Агенцията за национална сигурност.

— Изключено — добави министър Декър.

Част от хората около масата започнаха да си водят записки, а генералите и адмиралите се събраха в ъгъла, за да обсъдят евентуален военен ответ.

— Почакайте малко — обади се държавният секретар Андреа Мейс. — Нека не отписваме толкова бързо Джеймс Бренан!

Тази жена беше сред най-близките приятели на отвлечения президент.

Групичката на Пентагона я погледна втрещено.

— Нима вярвате, че ще го освободят просто ей така? — засече я един от генералите.

Това отприщи реакцията на присъстващите, които заговориха един през друг. После вниманието им се насочи към Картър Грей, заел скромно място в ъгъла. Последният развой на събитията безспорно се беше отразил на авторитета му, но той все още всяваше респект.

— Нека изслушаме и останалата част от исканията им — заяви Грей и посочи екрана.

Помещението утихна.

Нова пауза.

— Хайде, изплюй камъчето, да те вземат мътните! — не издържа министър Декър.

Сякаш чул репликата му, говорителят започна да чете.

— забързано добави говорителят.

Присъстващите в заседателната зала на Белия дом зяпнаха от изненада.

— Какво каза той, по дяволите? — учудено промърмори Хамилтън.

— Каза, че президентът Бренан ще бъде освободен дори в случай, че не изпълним исканията на похитителите — бавно и отчетливо отвърна Грей.

— Глупости! — изрева Декър. — За идиоти ли ни вземат?!

Едва ли смятат, че всички тук са идиоти, помисли си Грей.

— Това вече е прекалено! — гневно добави Декър. — Много искам да знам къде са набирали хората за тази акция!

— На земята живеят повече от един милиард мюсюлмани — презрително го изгледа Грей. — А според оперативната информация, с която разполагаме, стотици хиляди от тях са готови да умрат за своята кауза. Мюсюлманите са ревностни последователи на своята вяра и безпрекословно изпълняват всичко, което се поиска от тях. Нима наистина вярвате, че им е било трудно да намерят двайсетина човека, готови да жертват живота си в конкретната ситуация? Отговорете, моля! — Въздъхна и изостави официалния тон: — Ние водим война срещу тези хора, Джо. Моите уважения, но ако вие наистина не познавате врага, бих казал, че Министерството на отбраната не е мястото, на което можете да разгърнете своите способности!

— Накъде биеш, по дяво… — започна Декър, но Грей вдигна ръка.

— Сега трябва да си зададем един друг въпрос! — остро каза той. — Кой е планирал тази операция? Защото имам сериозни основания да вярвам, че тя не е дело на нито една от терористичните организации, които познаваме. А това означава, че на сцената се е появил нов играч и ние трябва да направим всичко възможно да разберем кой е той.