Клуб „Кемъл“

48

В седем сутринта авангардната група на Сикрет Сървис кацна в Питсбърг. От самолетите се изсипа една малка армия, която потегли към Бренан. Президентът пътуваше стотици пъти през годината. Преди всяко от посещенията му Сикрет Сървис изпращаше огромен брой агенти на съответното място, които изразходваха хиляди часове за проверки, свързани с безопасността. В повечето случаи авангардните групи приключваха работата си в рамките на една седмица, но интензивната предизборна дейност на президента налагаше определянето на приоритети. На събитията с по-ниска степен на риск се отделяше по-малко време за подготовка, докато за по-рисковите екипите имаха цяла седмица. По редица причини предстоящото посещение на президента в Бренан се смяташе за събитие с ниска степен на риск. Но преведено на езика на Алекс Форд и колегите му, това просто означаваше, че едноседмичната работа трябва да се свърши за по-кратко време.

Агентите на Сикрет Сървис заеха цял етаж в най-големия хотел на града. Наскоро той беше преименуван на „Сър Джеймс“ като реверанс към президента. Това предизвика нецензурните възклицания на агентите, които утихнаха едва когато се появиха началниците им. Стаята, определена за комуникационен център, беше опразнена и щателно проверена за подслушвателни устройства. Персоналът на хотела получи забрана за достъп до етажа.

Следобед се проведе среща с представители на местната полиция. Ръководителят на авангардната група им раздаде брошури с инструкции.

— Не забравяйте, че е възможно някъде съвсем наблизо да се провежда друго подобно съвещание, чиито участници да целят тъкмо обратното на това, което се стремим да направим ние с вас.

Тези думи бяха до болка познати на Алекс. Опита се да разбере дали някой от присъстващите им се хваща. Лично той не беше склонен да подценява каквото и да било, свързано със сигурността. Агентите на Сикрет Сървис бяха параноици по природа. Разбира се, Бренан не можеше да се нарече опасно място по отношение на сигурността, но и Боби Кенеди беше застрелян в кухнята на един хотел. Имаше и други примери в това отношение — убийството на Джеймс Гарфийлд на перона на малка гара; куршумът, повалил Уилям Маккинли на метър от тълпата възторжени посрещачи и изстрелян от човек, който бе скрил пистолета в превръзката на ръката си; убийството на Линкълн в театър и на Джон Кенеди в открита лимузина. Да не става по време на мое дежурство, повтаряше си мислено Алекс.

Бяха обсъдени възможните маршрути от летището до мястото на церемонията, включително потенциално опасните точки по тях. После групата се раздели на по-малки екипи, а Алекс зададе на местните правоохранители въпросите, които никога не пропускаше в подобни случаи: наблюдава ли се увеличение в продажбите на огнестрелно оръжие? Изчезвали ли са полицейски униформи напоследък? Има ли заплахи към президента, отправени от местни хора? Къде се намират най-близките болници и потенциалните укрития?

След заседанието групата се отправи към мястото на церемонията. Алекс обиколи площада пеша и посочи най-подходящите места за снайперистките постове. Очите му внимателно опипваха терена, търсейки онези места, които в службата наричаха „стрелкови комини“. В подобни случаи агентът трябваше да мисли като потенциалните убийци. Откъде, как и кога биха нанесли удара си те?

Трибуната беше готова, а екип от техници довършваше работата си по осветлението и озвучаването. На площада бяха монтирани два огромни екрана, които щяха да позволят на хората да видят своя президент отблизо поне в дигитален формат.

Опитното око на Алекс бързо определи, че обектът е добре покрит от гледна точка на сигурността. Единственото място за влизане и излизане на автоколоната както винаги имаше своите плюсове и минуси. Но присъствието на президента тук все пак щеше да бъде доста кратко, не повече от два часа.

Качи се в колата и подкара по улиците на градчето. Сети се за един стар професионален лаф, гласящ, че посещението на президента е най-подходящото време за банков обир, тъй като полицията е изцяло ангажирана със събитието. И наистина беше така: по улиците на Бренан не срещна нито един представител на реда.

Прибра се в хотела и след кратко колебание реши да излезе да потича. На млади години беше обещаващ лекоатлет и дори така спечели стипендията си за колежа. Навикът да тича беше жив и до днес, дори и след като получи травмата на шийните прешлени. Благодарение на него успяваше да запази сравнително добра физическа форма. Изскочи на главната улица и пое на изток. Скоро стигна до болницата, зави наляво и ускори темпото. Покрай него мина някакъв микробус, но той не му обърна внимание. Дори и да го беше загледал, нямаше как да познае жената зад кормилото, защото никога не я беше виждал. А и Джамила, натоварила трите деца отзад, нямаше причини да обърне внимание на някакъв самотен бегач.

Малко по-късно стигна до автосервиз със затъмнени прозорци. В него продължаваше работата по един автомобил със специално предназначение. Но Алекс не можеше да види какво става вътре и спокойно продължи да тича. Центърът на Бренан не представляваше интерес, защото президентът нямаше да ходи там. Церемонията на площада беше единствената точка от програмата му.

След като се прибра в хотела и си взе душ, Алекс реши да поработи още малко, на доброволни начала. Беше твърдо решен да направи всичко възможно, за да спечели отново благоразположението на Сикрет Сървис.

Докато Алекс тичаше по улиците на Бренан, Кейт също не си губеше времето. Сутринта стана много рано, закуси в компанията на Лъки и я помоли за дребна услуга, която старицата с готовност изпълни.

Малко по-късно Кейт се зае да планира акцията „Оливър Стоун“. Вече знаеше, че Алекс е успял да снеме пръстовите му отпечатъци, но проверката им в базата данни не беше дала резултат. Това означаваше две неща: този човек или не беше заемал длъжност, при която се изискват пръстови отпечатъци, или личните му данни бяха старателно изтрити от електронния архив. Толкова старателно, че предишната самоличност на Оливър Стоун бе престанала да съществува. Нахвърля си възможните линии на поведение и стратегията на бъдещите си проучвания — малко или много по начина, по който се подготвяше за съдебно дело. Доволна от свършеното, Кейт взе душ и излезе.

Паркира колата си колкото се може по-близо до гробището „Маунт Цион“ и зачака. Беше едва седем и половина сутринта, но Стоун се появи скоро, заключи вратата на къщичката и пое по улицата. Кейт се сниши на седалката, за да не я види. Малко преди високият мъж да изчезне в далечината, се случи нещо странно: Аделфия изскочи иззад паркираните на Кю Стрийт коли и тръгна подире му. След кратко колебание Кейт я последва. Когато се изравни с нея, нямали скоростта и свали страничното стъкло.

Отначало Аделфия се направи, че не я познава, но после очевидно разбра, че номерът няма да мине, и недоволно промърмори:

— Добре де, знам коя си.

После погледна загрижено в посоката, в която се отдалечаваше Стоун.

— Отиваш ли някъде? — попита Кейт.

— Никъде не отивам — рязко отвърна жената. — И мога нищо да не правя.

— Тогава какво ще кажеш за чаша кафе? Алекс ми каза, че обичаш кафе.

— Мога да си купя сама. Печеля и нужда нямам от милостиня.

— Просто те поканих като приятелка, да поговорим. Ти не си единствената, която е загрижена за Оливър. Алекс също се безпокои за него, а аз се опитвам да му помогна, докато е извън града. Моля те да изпиеш чаша кафе с мен.

— Защо ти помагаш на агент Форт? — подозрително я изгледа жената.

— Защото го харесвам — усмихна се Кейт. — Както ти харесваш Оливър.

При тези думи Аделфия хвърли последен поглед в посоката, в която изчезна Стоун, изсумтя и влезе в колата. Кейт подкара към близкия „Старбъкс“ и я почерпи едно кафе.

— А ти какво работиш? — пожела да узнае Аделфия.

— Работя в Министерството на правосъдието.

— Значи правиш правосъдие?

— Поне се опитвам — усмихна се Кейт.

— В моята страна години… не, десетилетия, нямаше правосъдие. На нас руснаците казваха ни какво да правим. Дори дали да дишаме, или не. Ужас!

— Сигурна съм, че е било така.

— После аз идвам тук, намирам работа, живея добре.

Кейт се поколеба, но не се сдържа и попита:

— А как стана така, че се озова в парка „Лафайет“?

Отначало лицето на Аделфия потъмня, но после изведнъж омекна.

— Никой досега не е задавал ми този въпрос — каза с потрепващ глас тя. — Толкова много години, а ти се сети…

— Съзнавам, че не се познаваме много добре, затова не се смятай длъжна да ми отговаряш — вметна Кейт.

— Хубаво. Аз не искам за това да говоря.

Отпиха по глътка кафе и замълчаха. Така изтекоха няколко минути, после Аделфия каза:

— Права си. Аз безпокоя се много за Оливър. Той има мъка, знам.

— А откъде знаеш?

Аделфия измъкна кърпичка от ръкава си и попи с нея овлажнелите си очи.

— Снощи гледах телевизия. Никога не гледам, никога вестници не чета. А знаеш ли защо? — Кейт поклати глава. — Защото те лъжат. Пълни с лъжи са.

— Но снощи си гледала телевизия, така ли?

— Да, новините. И го видях.

— Какво видя?

По лицето на Аделфия изведнъж се изписа страх, сякаш беше казала твърде много.

— Да кажа не мога. Нямам право да кажа. Ти си адвокат, работиш за правителството. Не искам да докарам неприятности на Оливър.

— Мислиш, че е извършил нещо лошо, така ли?

— Не, не! Аз вече казах на теб, че той е добър човек!

— Значи няма от какво да се страхуваш. Нито от правителството, нито от мен.

Аделфия продължаваше да мълчи.

— Слушай, аз мога да ти помогна, ако наистина си загрижена за Оливър — рече Кейт. — Не можеш да ходиш подире му навсякъде, за да се увериш, че е добре.

Накрая Аделфия въздъхна и я потупа по ръката.

— Правилно казваш. Ще ти разкажа… — Напълни дробовете си с въздух и започна: — Снощи видях по телевизията тяло на мъж, когото са открили на онзи остров в реката.

— На остров Рузвелт ли? — погледна я с интерес Кейт.

— Да.

— Но какво общо има това с Оливър?

— Ами как да кажа… Исках да пия кафе с Оливър, но той каза, че има среща.

— Каква среща?

— Това питам и аз. Каква среща посред нощ? Но той тръгна. Аз бях ядосана. Среща без кафе? Затова направих, че си отивам, но видях него как се качва в такси. И аз качих се в такси. Имам пари, мога да взема такси.

— Разбира се, разбира се — нетърпеливо кимна Кейт. — Какво стана после?

— Последвах го в Джорджтаун. Той слиза, аз слизам. Той отива при реката, аз отивам при реката. И после видях приятелите му. Видях какво правят.

— Какво? — извика Кейт толкова силно, че жената срещу нея се стресна.

— Те взеха стара лодка и загребаха към острова. Това направиха.

— А ти какво направи?

— Аз взех такси и се прибрах. Не чаках ги. Не плувах до острова! Прибрах се, пих кафе и тогава видях агент Форт, който търсеше Оливър. — Очите на жената отново овлажняха. — А после видях трупа по телевизията!

— Сигурна ли си, че става въпрос за същата вечер?

— Съобщиха по телевизия. Същата вечер.

— Аделфия, ти каза, че не вярваш Оливър да е извършил нещо лошо. Но си го видяла да гребе към острова, на който същата нощ е убит човек.

— Те казаха, че човекът с пистолет е убит. Оливър няма пистолет.

— Не можеш да си сигурна. Ами приятелите му?

— О, аз познавам тези хора — засмя се Аделфия. — Те са малки уплашени мишки, с изключение на големия. Единият работи в библиотеката. Обича книги. Носил ми е. Другият проверява разни неща.

— Проверява разни неща ли?

— Знаеш ли, той на глас брои, тананика, подсвирква и сумти. Не знам какво му е, макар че Оливър ми каза. Нещо психическо…

— Знаеш ли как се казват приятелите му?

— О, да, знам. Книжарят се казва Кейлъб Шоу. Понякога много странни дрехи облича. Оливър казва, че това е неговото хоби. Според мен малкият книжар е луд.

— А другите?

— Милтън Фарб е този, който брои. Умник. Казва ми неща за света, които не знам.

— А големият?

— Казва се Рубън Роудс.

— Какво според теб се е случило на острова, след като не вярваш, че твоите познати са убили онзи човек?

— Не се сещаш? — вдигна вежди Аделфия, после понижи глас и добави: — Те са видели кой е свършил това. Те са видели убиеца!

Кейт бавно се отпусна назад. Първата й мисъл беше да уведоми Алекс, но се запита дали това ще е разумно. Защото знаеше каква ще бъде реакцията му — щеше да се върне веднага. Нещо, което несъмнено щеше да му причини нови неприятности в службата. А и не беше убедена, че Аделфия казва истината. После й хрумна нещо друго.

— Аделфия, ще дойдеш ли да ти покажа нещо? — попита тя.

— Къде?

— В Джорджтаун. Обещавам да не те бавя.

Жената неохотно се съгласи. Кейт подкара към Джорджтаун и не след дълго паркира край реката.

— Ще познаеш ли лодката, ако я видиш?

— Дълга беше. Три-четири метра. И стара. Много изгнила. Взеха я от гробището за лодки ей там. — Ръката й посочи на юг, надолу по течението.

Приближиха се до подпорната стена.

— Стой тук — разпореди се Кейт и започна да слиза по камъните. — Ако се наведеш през парапета, сигурно ще я видиш.

Не след дълго се добра до скритата лодка и отмести част от листата и сухите клонки, които покриваха кърмата.

— Тази лодка ли беше?

Аделфия се наведе през парапета и кимна.

— Тази беше.

О, боже!