Клуб „Кемъл“

52

Бренан завърши речта си и прие символичния ключ на града, поднесен му от кмета сред бурните овации на събралото се множество. Две минути по-късно, усмихнат и махащ приветствено, президентът слезе от трибуната и моментално бе заобиколен от своите гардове.

Изправен до „Звяра“ на двайсетина метра встрани, Алекс внимателно оглеждаше тълпата, със сигурност най-многолюдната в историята на града.

Президентът се насочи към хората зад преградното въже, до което стоеше един от старшите агенти на Сикрет Сървис.

— Да спазим това, за което се разбрахме, дами и господа — подвикна той. — Ръцете отпред, за да ги виждаме.

Бренан тръгна към мъжете в униформи: инвалиди от редовната армия, двама морски пехотинци, млада жена в параден костюм на флота и неколцина ветерани от Националната гвардия. Започна да се ръкува с тях и да реди благодарствени думи, обсипван от светлините на светкавиците. Наведе се да стисне ръката на мъж в инвалидна количка, плътно заобиколен от гардовете, чиито очи нервно оглеждаха тълпата.

Дойде ред на гвардееца инвалид. Президентът здраво стисна протегнатата му ръка и леко се стресна от влажното докосване на изкуствената материя. Вероятно защото едва след ръкостискането си даде сметка, че това е протеза. Овладя се за секунда, машинално потърка дланите си една в друга, за да изтрие влагата, след което благодари на ветерана за достойната му служба на родината. Бившият гвардеецът отдаде чест на своя главнокомандващ, използвайки лявата си ръка или по-скоро металната кука, която я заместваше. Президентът остана леко озадачен и от тази реакция, но продължи нататък, разменяйки обичайните думи и ръкостискания с хората зад предпазното въже — още един ветеран от Националната гвардия, неколцина възрастни мъже и една старица, която го целуна.

Придружена от губернатора и шефката на кабинета, първата дама бавно стана от мястото си и започна да поздравява хората. Грей също стана и хвърли разсеян поглед към тълпата. Приличаше на човек, който предпочиташе да е на всяко друго място, но не и тук. После изведнъж застина и се вторачи в лицето на Оливър Стоун, който беше сред множеството.

Понечи да каже нещо, но от гърлото му не излезе звук.

Агентът вляво от президента пръв забеляза, че става нещо. Президентът не изглеждаше добре. По челото му избиха капчици пот. Понечи да ги избърше, но ръката му промени посоката на движението си и се притисна в гръдния кош.

— Сър? — разтревожено извика агентът.

— Нещо ми става… — промърмори задъхано президентът и в очите му се появи паника.

Агентът светкавично приближи към устата си микрофона, прикачен към китката му.

— Гарванов нокът се чувства зле! — напрегнато докладва той, използвайки кодовото име на президента. — Повтарям, Гарванов но…

Не довърши изречението си, тъй като изведнъж се свлече на земята. Подобна беше съдбата на шестимата агенти и петимата полицаи, които обкръжаваха президента, всички покосени от първия залп.

— Стрелба! — изкрещяха едновременно десетина други агенти и екипът на Сикрет Сървис светкавично зае позиция за кръгова отбрана.

Хората панически се пръснаха в различни посоки, опитвайки се да избяга от ужасната вълна на насилие, която връхлетя площада.

Четирима от арабските стрелци бяха убити за десетина секунди от снайперистите, заели позиция по околните дървета. Попаденията им бяха истинско чудо предвид суматохата.

После, понесени от тълпата, трима федаини се устремиха към автомобилите на делегацията. Всеки от тях запали по една клечка кибрит и я доближи до пакета, скрит под дрехата му. Секунда по-късно и тримата се превърнаха в живи факли. Единият се мушна под линейката, която бързо бе обхваната от пламъци.

Дузина агенти, пръснати из тълпата, дотичаха и образуваха жива верига около президента, който се беше свлякъл на земята с тебеширено бяло лице. Петима от тях бяха пометени от втория залп. Останалите грабнаха президента и го понесоха към „Звяра“, движейки се бързо и в абсолютен синхрон. Гледани отстрани, те приличаха на някакво многокрако механично насекомо. Двама от тях също бяха улучени от куршуми и паднаха на метър от Едуард Белами, личния лекар на президента, който беше повален още при първия залп.

До „Звяра“ се добраха едва двама от агентите, закриващи с телата си президента. Неколцина полицаи се втурнаха да им помогнат, но почти всички бяха пометени от точния огън на невидимите стрелци. Останалите полицаи се опитваха да удържат обезумялата тълпа, която прескачаше парапетите и задръстваше изходите.

Още трима стрелци получиха куршуми в главите от снайперистите, които бяха напуснали укритията си и тичаха към президентската лимузина, принудени да си пробиват път през обезумялата тълпа.

Започна атаката и на втората група федаини, в резултат на която пламнаха още няколко автомобила от кортежа.

Картър Грей стоеше на трибуната, вкаменен и ням. Смайването му от присъствието на Оливър Стоун бе заменено от ужаса на това, което ставаше пред очите му. Съпругата на президента крещеше името на мъжа си, но гласът й потъваше в писъците на тълпата. Трима агенти на Сикрет Сървис с извадени пистолети бяха оформили щит около началничката на кабинета и самия Грей. Губернаторът бе имал нещастието да слезе от подиума и беше пометен от тълпата, станала почти толкова опасна, колкото стрелците и живите факли. А самият блиндиран подиум скърцаше под напора на хиляди тела, търсещи път към спасението.

Докато траеше речта, Кейт, Аделфия и членовете на клуб „Кемъл“ продължаваха да си пробиват път напред. И когато Бренан свърши, те се намираха само на два реда от въжетата. Точно там Рубън Роудс се оказа рамо до рамо с един от стрелците, които първи откриха огън. Но до момента на изстрела той не забеляза нищо, защото беше загледан в един от огромните телевизионни екрани, който показваше как президентът се ръкува с приветстващите го хора. Когато до него проехтя изстрел, той инстинктивно изкрещя „Стрелба!“, изви ръката на стрелеца и изтръгна оръжието му. В следващата секунда мъжът падна мъртъв, улучен в главата от свръхзвуков куршум. Рубън захвърли пистолета, сграбчи ръцете на Аделфия и Кейт и ги помъкна след себе си. Останалите членове на клуба „Кемъл“ енергично започнаха да си пробиват път назад към парапетите.

— Бързо, по-надалеч! — изкрещя Стоун.

Докато тичаше, Кейт извръщаше глава към „Звяра“, напразно опитвайки се да зърне Алекс. В следващата секунда тълпата я погълна.

Алекс реагира светкавично още при първите изстрели. Измъкна пистолета си и се втурна към групичката агенти, които носеха отпуснатото тяло на президента към блиндираната лимузина. Без никакво колебание зае мястото на един от улучените и помогна да го напъхат в колата. Двама от агентите влязоха заедно с него, а трети се спусна към шофьорското място, но изведнъж се свлече на тревата, улучен от куршум.

Без да губи нито секунда, Алекс се спусна към предната врата, грабна ключовете от седалката и завъртя стартера. Ръката му натисна клаксона едновременно с десния крак, който здраво настъпи газта. За щастие повечето хора се бяха разпръснали по-надалеч от автомобилите и се блъскаха при изходите в другия край на площада. Пред очите му се появи благословено празно пространство и той насочи тежката машина натам. Подчинявайки се на натиска на обувката 46-и номер, мощният мотор реагира като ужилен и лимузината се стрелна по посока на съседния паркинг и улицата отвъд него. Принуден да слаломира покрай панически бягащите хора, Алекс закачи задницата на някакъв пикап, но продължи, без да намалява скоростта.

С крайчеца на окото си забеляза, че и други коли от колоната го последваха. Миг преди първата от тях — патрулка на щатската полиция — да стигне до изхода, последният от федаините се самозапали и се хвърли пред нея. Полицаите успяха да изскочат навреме, но колата бързо се превърна в огнено кълбо и безнадеждно блокира пътя на останалите коли от кортежа.

Двамата агенти в задната част на „Звяра“ се бяха надвесили над Бренан.

— Мисля, че е получил инфаркт, давай към болницата! — изкрещя единият от тях.

Президентът се гърчеше от болки, притискайки гърди с дясната си ръка.

— Доктор Белами? — подхвърли през рамо Алекс.

— Убиха го.

И линейката е взривена! Алекс погледна в огледалцето за обратно виждане и установи, че зад тях няма никой. Кавалкадата от двайсет и седем автомобила се беше смалила до един-единствен. Той стисна волана и насочи вниманието си към пътя. Мърси Хоспитал се намираше на десет минути път, но Алекс беше решен да ги съкрати на пет. Помоли се президентът да издържи и продължи да натиска газта.