Клуб „Кемъл“

47

През този първи ден на новата длъжност Алекс разбра, че е включен в авангардната група за Бренан, което го ядоса, защото означаваше раздяла с Кейт. Но положението му беше такова, че изключваше каквито и да било протести. И без това едва се размина с уволнението. Вече усещаше, че ще бъде неразделна част от дългите предизборни обиколки на президента из цяла Америка. След които със сигурност щеше да бъде развалина.

Срещна се с Кейт в един ресторант на Дюпон Съркъл. Тя изглеждаше изненадващо добре след събитията през изминалата нощ и амбицирана да стигне до истината. Алекс изпита едновременно възхищение и тревога.

— Много добре разбирам какво изпитваш, но не се увличай — загрижено промълви той. — Тази типове имат оръжие и явно не се колебаят да го използват.

— Още една причина да ги изчистим от улицата! — отсече Кейт. — Кога заминаваш за Бренан?

— Утре призори. Полетът е кратък, но там ни чака много работа. Авангардните групи вършат основните неща, от които зависи сигурността на президента. Направо съм отчаян, че няма да съм близо до теб в случай на нужда!

— Трябва да ти призная, че снощи беше страхотен.

В същия момент пред масата се изправи млад келнер с поръчката. Очевидно дочул последните думи на Кейт, той се усмихна и заговорнически намигна на Алекс.

Започнаха да се хранят.

— Нещо ново? — попита след известно време тя.

— Само едно — отвърна той и й предаде накратко разговора си с Аделфия.

— Казваш, че не си успял да откриеш нищо за миналото на Стоун — рече Кейт. — Но от това, което е видяла Аделфия, е ясно, че той все пак има минало, и то доста интересно.

Алекс кимна, помълча, после попита:

— Какво ще кажеш да се разходим до пресечката на Петнайсета и Пенсилвания Авеню, след като хапнем?

— Чувала съм, че е приятно място. Ще можеш ли да ме вкараш?

— Точно сега не знам дали и мен ще ме пуснат вътре — въздъхна Алекс. — Имах предвид отсрещната страна.

Четирийсет и пет минути по-късно бяха в парка „Лафайет“.

— По всичко личи, че не е тук — промърмори Алекс, оглеждайки затворената палатка на Стоун.

— Разполагаш ли с постоянния му адрес?

— Всъщност, да.

След още двайсет минути колата му спря пред портала на гробището „Маунт Цион“. В къщичката на пазача светеше.

— В гробището ли живее? — учудено попита Кейт.

— А ти какво очакваше? Мезонет в центъра?

Порталът се оказа заключен, но Алекс без колебание помогна на Кейт да се покатери през оградата, след което и той я прескочи.

Стоун им отвори и на лицето му се изписа учудване.

— Алекс! — рече той и хвърли любопитен поглед към жената до него.

— Здравей, Оливър. Запознай се с приятелката ми Кейт Адамс. Тя е юрист в Министерството на правосъдието и най-добрата барманка на света.

— Много ми е приятно, мис Адамс — усмихна се Стоун, стисна ръката й и въпросително погледна Форд.

— Просто решихме да се отбием — небрежно рече Алекс.

— Разбирам — кимна Стоун. — Заповядайте.

Въведе ги в малката дневна, остави ги да я оглеждат и отиде в кухнята да им донесе кафе. Кейт се приближи до една етажерка и издърпа някаква книга.

— Нима сте прочели всичко това, Оливър? — провикна се тя, оглеждайки с респект огромното количество книги.

— Да, разбира се — отвърна той. — Но повечето от тях само по два пъти. За съжаление човек никога не разполага с достатъчно време за четене.

— Солженицин! — Кейт повдигна вежди, гледайки към Алекс. — И то на руски — показа му корицата тя.

Стоун се появи от кухнята с чаши в ръце.

— Харесвам жилището ви, Оливър — усмихна му се Кейт. — Точно така съм си представяла дома на университетски професор.

— Тоест разхвърлян, прашен и занемарен, задръстен от стари книги — въздъхна Стоун и обърна поглед към приятеля си. — Чух, че отиваш в Бренан с авангардната група.

— Как така чу?! — зяпна Алекс.

— Охраняването на Белия дом е досадно занимание и понякога хората си убиват времето, като си говорят помежду си. Няма да повярваш колко ясно се чува, стига човек да умее да слуша.

Настаниха се на столовете пред камината.

— Алекс ми каза, че сте необикновен човек — усмихна се Кейт. — Сега виждам, че мога да разчитам на преценката му за хората.

— И самият Алекс е много специален, мис Адамс — отвърна Стоун.

— Наричайте ме Кейт, моля ви.

— Ако продължавам да бъда толкова специален, скоро ще си изкарвам хляба на някоя бензиностанция — мрачно поклати глава Алекс, после огледа лицето на Оливър и каза: — Отоците са поспаднали…

— Дребна работа. Малко лед, и толкоз. Имал съм и по-тежки случаи.

— Наистина ли? Любопитен съм да ги чуя.

— Страхувам се, че ще те отегча.

— Все пак опитай — настоя Алекс.

Отвън се разнесе глас. Тримата станаха и се приближиха до прозореца. Пред заключения портал стоеше Аделфия и викаше Оливър по име.

— Аделфия? — Той бързо отиде да й отвори.

След две минути отново седяха пред камината. Стоун представи Аделфия на Кейт Адамс, която протегна ръка, но бе удостоена само с кимване. Явно Аделфия не беше очаквала да намери приятеля си с компания.

— Нямах представа, че знаеш къде живея — подхвърли Стоун.

— Ти знаеш аз къде живея, защо да не бъде и обратното? — сопнато отвърна Аделфия.

— Оливър тъкмо ни се хвалеше, че лицето му вече е добре — подхвърли Алекс, надявайки се да й помогне да се отпусне.

Но Аделфия мълчеше.

— Един от колегите ми е работил по преместването ви от парка „Лафайет“ — подхвърли Кейт с единственото желание да сложи край на неудобното мълчание. — Каза, че битката била голяма.

— Сикрет Сървис проявиха голяма агресивност в желанието си да ни отстранят — кимна Стоун.

— Но не успяха, защото хората имат права — внезапно се намеси Аделфия.

Стоун кимна в знак на съгласие.

— А моят приятел Оливър има плакат. На него пише „Искам истината“.

— Че кой не я иска? — усмихна се Кейт.

— Но понякога истина идва оттук — каза Аделфия и докосна гърдите си. — А този, който иска истина, също трябва бъде искрен, нали?

Стоун явно не хареса насоката на разговора.

— Истината се проявява под най-различни форми — бавно каза той. — И понякога не я виждаме, макар че е пред очите ни. — После изведнъж стана. — А сега ще ви моля да ме извините, но трябва да излизам.

— Не е ли малко късничко, Оливър? — попита Алекс.

— Вярно, но тази вечер не очаквах посетители.

След тези думи всичко беше ясно. Гостите станаха, смотолевиха по едно „довиждане“ и побързаха да се изнижат навън.

Алекс и Кейт предложиха на Аделфия да я закарат до дома й.

— Той в беда е — обади се от задната седалка тя. — Знам, че в беда е!

— Защо мислиш така?

— Днес в парка дойде със свой приятел — онзи, гиганта. Возеше се в коша на мотоциклета му. — Каза го така, сякаш това беше криминално престъпление.

— Гигантът? — повдигна вежди Алекс. — О, вероятно имаш предвид Рубън.

— Да, Рубън. Никак не харесвам го.

— Не ни каза защо мислиш, че Оливър е в беда — напомни й Алекс.

— Друг човек той стана. Нещо много тревожи го. Аз опитвам да говорим, той мълчи. Мълчи!

Алекс се обърна да я погледне, изненадан от гневния й отговор. Подозренията му изведнъж нараснаха.

— Какво още искаш да ни кажеш, Аделфия? — остро попита той.

За момент по лицето й пробяга ужас, заменен от дълбока обида.

— Какво намекваш? Че аз лъжа?

— Нищо подобно.

— Аз не лъжа. Аз опитвам се да правя добро, това е всичко.

— Не казвам, че…

— Повече не говоря! — прекъсна го тя. — Повече не казвам лъжи!

След което отвори вратата и изскочи навън, възползвайки се от спирането на някакъв светофар.

— Аделфия! — извика след нея Алекс.

— По-добре я остави — обади се Кейт — Ще се успокои и ще изплюе камъчето.

— Нямам време за подобен подход. Утре сутринта заминавам.

— А пък аз от утре съм в отпуска.

— Какво? Каква отпуска?

— След снощи ми се прииска малко да си почина. Взех си една седмица. Може би ще дойда да те видя в Бренан. Чувала съм, че градчето е много приятно.

— Най-вероятно ще се окаже забутано село, където по една случайност се е родил днешният президент.

— А може би ще ми остане малко време да проверя твоя мистър Стоун и приятелите му.

— Това не е добра идея, Кейт! — с тревога я погледна той.

— В такъв случай ще потърся хората, които искаха да ни видят сметката — подхвърли тя. — Кое избираш?

Той шеговито вдигна ръце.

— Предавам се. По-добре се заеми с Оливър и компанията му. Те все пак са по-малкото зло, ей богу!

— Слушам, сър! — отдаде чест тя.